Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 18.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия БОРЯНА ВОДЕНИЧАРОВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Воденичарова
в.гр.дело № 384 по описа за 2018 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение № 242956 от 19.10.2017
г. по гр.дело № 22121/2016 г. по описа на СРС, ГО, 43 с-в, „Ю.Б.“ АД е осъдено
да заплати на Н.Т.П. и Н.Н.Т. на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 20 391,
28 лв., представляваща надплатени суми от ищците в качеството им на
кредитополучатели по договор № HL26432/31.08.2007 г. поради валутна разлика между
швейцарски франк и евро за периода 21.04.2011 г. – 21.04.2016 г., ведно със
законната лихва върху посочената сума от датата на подаване на исковата молба –
21.04.2016 г., до окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата
до пълния предявен размер от 24 990 лв. и за периода 31.08.2007 г. –
21.04.2011 г.; сумата от 6894, 11 лв., представляваща недължимо платени суми в
резултат от едностранното увеличение на лихвения процент от страна на банката
за периода 21.04.2011 г. – 21.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба – 21.04.2016 г., до окончателното й изплащане,
като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 10 857,
02 лв., част от вземане с цял размер 11 152, 78 лв., както и за периода
31.08.2007 г. – 21.04.2011 г., както и сумата от 50, 19 лв., представляваща
надплатени такси за управление на кредита за периода 21.04.2011 г. – 21.04.2016
г., ведно със законната лихва върху посочената сума от датата на подаване на
исковата молба – 21.04.2016 г., до окончателното й изплащане, като искът е
отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 57, 92 лв. и за периода 31.08.2007
г. – 21.04.2011 г.
Ответното
дружество е подало в срок въззивна жалба, с която обжалва първоинстанционното
решение в осъдителните му части. Излага съображения, че неправилно районният
съд е приел, че оспорените договорни клаузи са неравноправни. По делото не било
установено банката да е получила печалби, нито да е получила процесните суми от
кредитополучателя. Неправилно съдът бил приел, че от заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установявало, че кредитополучателите не са
усвоили кредита по блокираната сметка, по която е била преведена
равностойността в швейцарски франкове на 55 000 евро, т.е., че реално
кредитополучателите не са усвоили швейцарски франкове, като не е взел предвид
разясненията на вещото лице в откритото съдебно заседание на 26.09.2017 г. Поддържа,
че кредитът е бил усвоен на 13.09.2007 г. във валута и размер 91 236
швейцарски франка, като последващото превалутиране било извършено съобразно
волята на кредитополучателя. Изразено е несъгласие и с извода на съда, че
съгласно чл. 21 от договора банката е приложила за превалутираната вноска
лихвения процент за кредити в евро, който бил неизвестен за кредитополучателя.
В тази връзка поддържа, че по делото не са представени доказателства за
превалутиране по смисъла на чл. 20 и следващите от договора на всяка месечна
вноска, както и че съдът неправилно бил приел, че предвиденото превалутиране в чл. 20 и
следващите от договора е идентично с еднократно предвиденото превалутиране при
усвояването на кредита по чл. 2 от договора. Според въззивника неправилен е и
изводът на съда, че разпоредбата на чл. 22 от договора представлява формално
спазване на принципа на добросъвестност в чл. 143 ЗЗП, както и че съществените
параметри на договора били лишени от яснота и прозрачност. Посочва, че
кредитополучателят е направил съзнателен избор да обвърже кредита си с швейцарския
франк, защото това са били най-изгодните за него условия като дължими суми в
сравнение с кредити в лева или евро, като той е имал възможност при неясноти да
направи искания и възражения, и да потърси независими консултанти за обсъждане
на предложените условия за кредитиране. Не била обсъдена и приложената по
делото молба от Н.П. от 22.08.2007 г. Твърди, че ако кредитът бил в евро,
възнаградителната лихва щяла да се формира по различен от договорения начин за
кредита в швейцарски франкове, тъй като за кредитите в евро не се прилага БЛП
за кредитите в швейцарски франкове и обратно. Поддържа също така, че вещото
лице в съдебно заседание е разяснило, че промяната в размера на месечните
вноски е вследствие на промяна в приложимия БЛП, а не вследствие на промяна във
валутните курсове. Излага доводи, че тъй като съгласно чл. 2, ал. 1 от договора
след усвояване на кредита по посочената банкова сметка, ***не на
кредитополучателя и кредитът е обвързан с швейцарския франк, един от компонентите
при формиране на годишната лихва е БЛП на банката за кредити в швейцарски
франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата. Посочва, че
усвояването на кредита представлява прехвърляне от страна на банката по сметка
на кредитополучателя на договорените суми по размер и валута, като при
безкасово постъпване на суми „реалната“ разполагаемост със средствата не е
задължителна. Обстоятелството, че банката е заверила сметката на
кредитополучателя с швейцарски франкове, означава, че тя е разполагала с тази
валута като ресурс, в който смисъл било и заключението на ССЕ. Възразява, че по
делото не са представени доказателства, от които да се установява, че
претендираните суми за валутни разлики са били изплатени от кредитополучателите
и получени от банката, както и че по отношение на оспорените договорни клаузи
са налице условията на чл. 143 ЗЗП, като в тази връзка развива подробни
съображения. Поддържа, че само по себе си договарянето на кредитен лимит в
швейцарски франкове не представлява неравноправна клауза, а рискът от разликата
във валутния курс се носи от двете страни. След като кредитополучателят се бил
задължил да връща получените средства в определена валута, в негова тежест би
била загубата, в случай че курсът се промени така, че да трябва да разходва
повече средства, както и обратното – за него биха били ползите, ако курсът се
промени така, че да са му необходими по-малко средства за снабдяване с
швейцарски франкове. Според въззивника не са налице основания по чл. 143, вр.
чл. 146 ЗЗП, тъй като изборът на валутата зависи изцяло от волята на
кредитополучателя. Кредитът бил усвоен в уговорената валута, а превалутирането
било извършено по изрично искане на кредитополучателя. Към момента на усвояване
на кредита швейцарският франк се считал за относително стабилна валута и бил с
благоприятен за ищеца курс спрямо лев/евро. Без значение било дали при
предоставяне на паричните средства банката е престирала швейцарски франкове или
евро/лева, тъй като кредитополучателят изрично се е задължил да изплаща кредита
в швейцарски франкове. В тази връзка клаузата на чл. 6, ал. 2 от договора била
действителна, тъй като не противеречала на императивна законова норма, с нея не
се създавало и неравновесие между правата и задълженията на двете страни,
поради което същата не била и неравноправна. Курсът на валутата бил обективен
факт, който зависел единствено от икономически фактор, а не от субективната
преценка и действия на кредитора. По аналогични съображения не била нищожна и
клаузата на чл. 22 от договора, с която потребителят се е съгласил да поеме
рискове и вреди, включително и пропуснати ползи от промените в курс купува
и/или продава на швейцарския франк, като тази клауза произтичала от естеството
на договора да задоволи нуждите на кредитополучателя и не увреждала интереса
му, макар и валутният риск да се носи от него, тъй като кредиторът не може да
определя и влияе върху валутния риск. Твърди, че последващата операция по
превалутиране на сумата е допълнителна и независима от усвояването на кредита
банкова услуга, която е изпълнена по нареждане на ищеца, заявено още в договора
за кредит. Моли да бъде взето предвид заключение на Генералния адвокат N. Wahl, представено на 27.04.2017 г. по дело C-186/16 във връзка с преюдициално запитване по
Директива 93/13/ЕИО, което се отнасяло именно до липсата на неравноправност на
кредитите в чуждестранна валута. Поддържа се неправилност на обжалваното
решение и по отношение уважения осъдителен иск за надплатена лихва, тъй като
съдът неправилно бил приел, че с чл. 3, ал. 1, вр. ал. 5 и чл. 12, ал. 1 от
договора е уредена възможност банката едностранно да изменя размера на
дължимата годишна лихва и следователно тази клауза била приета за неравноправна
по чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП, без да са били налице предпоставките, предвидени
в тези разпоредби. Неправилен бил и изводът на съда, че в процесния договор
липсва клауза, която да дава възможност на потребителя да прекрати договора. В
закона не било предвидено изискване за изрично вписване на възможност за
незабавно прекратяване на договора, тъй като такава възможност била гарантирана
на всяка от страните по силата на закона. Изложени са доводи, че сключването на
договори за кредит при променлива лихва е допустимо в чл. 58 ЗКИ, както и че
изпълнението на основното задължение на банката да предостави сумата по кредита
не е било поставяно в зависимост от условие, което да зависи единствено от
нейната воля. Поддържа се, че неправилно съдът е уважил и иска за надплатена
такса за управление, като посочва, че изчисленията на вещото лице са хипотетични
и не отговарят на реалните договорености между страните. Моли да се има предвид
и направеното възражение за изтекла погасителна давност. Твърди, че районният
съд не е обсъдил общите възражения на страната по предявените искове, които
отново е преповторил. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части и
предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищците Н.П.
и Н.Т. чрез надлежно упълномощен процесуален представител адв. В., с която се
моли решението да бъде потвърдено в обжалваната част. Поддържа се, че не е
необходимо клаузите, въз основа на които сумите са заплатени, да бъдат
прогласени за нищожни, за да се претендира връщане на полученото без основание,
като правото за възстановяване възниква със самото плащане на всяка месечна
вноска. Твърди се, че пред първоинстанционния съд ответното дружество не е
представило доказателства, че оспорените клаузи са индивидуално договорени. В
договора липсвала договорка за това как се сформира базовият лихвен процент и
какво влияе върху него, не били посочени и основанията за промяната му. Посочва
се, че съгласно решението по дело C-243/08
националният съд е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на
договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически
обстоятелства. Намира за неоснователно твърдението, че договорът за паричен
заем по ЗЗД не може да бъде приравняван на договора за банков кредит по ТЗ и се
позовава на решението по дело C-26/13, според
което частично нищожната клауза се замества с диспозитивна разпоредба от
националното право, каквато в случая е чл. 430 ТЗ, вр. чл. 240 ЗЗД и
задължението следва да се изпълнява във валутата, в която кредитът е разрешен,
усвоен и предоставен – в случая в евро. Намират за правилен изводът на районния
съд, че оспорените клаузи на договора са нищожни, тъй като са неравноправни,
във връзка с което са изложени подробни съображения. Поддържа се, че
методологията на банката съдържа твърде общи компоненти, които не дават
възможност да се предвиди кой икономически показател ще бъде съобразен при
промяна в БЛП, като вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза било
посочило, че липсва методика (формула) за изчисляване на БЛП на банката, поради
което е невъзможно да се определи какъв би трябвало да бъде БЛП на ответника за
процесния период, съответно размерът на месечните вноски съобразно изменението
в стойностите на компонентите от методологията. Твърди се, че банката е
обезпечила за себе си правото произволно при извършване на автономна преценка
да изменя БЛП като го увеличава със ставка, която намери за целесъобразна. Излагат
се доводи за несъстоятелност на възраженията за неприложимост на чл. 143, т. 12
ЗЗП поради липсата на предвидена изрична възможност за отказ от договора.
Ищците твърдят още, че през целия период на договора не са получавали и не са
разполагали с швейцарски франкове, което е било доказано от заключенията на
експертизите, като въпреки че кредитът е бил отпуснат и усвоен в евро, те са
били принудени да плащат месечните анюитетни вноски в швейцарски франкове,
което представлява едностранно определяне на валутата, в която да се изплащат
месечните вноски и нарушава основния принцип кредитът да се издължава във
валутата, в която е усвоен. В тази връзка вещото лице Ваня Петрова в открито
съдебно заседание било разяснило, че банковата сметка, която е била заверена със
сума в швейцарски франкове, е била блокирана и ищците са имали възможност да се
разпореждат единствено с банкова сметка ***. Поддържа се, че към момента на
сключване на договора за кредит и учредяването на ипотеката не е имало яснота
относно размера на кредита в швейцарски франкове, поради което договорът бил
сключен при липса на съгласие относно размера на кредита в швейцарски франкове.
Според ищците банката ги е подвела да обвържат евровия си кредит с швейцарския
франк, което попада в хипотезата на пар. 13, т. 25 ДРЗЗП „съществено изменение
на икономическото поведение на потребителите“, а освен това прехвърлянето на
риска върху кредитополучателя пряко противоречи на чл. 2, ал. 1 ЗКИ. Изложени
са и съображения, че клаузите на чл. 2 и чл. 22 са написани на неясен и
неразбираем език, в който смисъл имало становище и на Комисията за защита на
потребителите, прието по делото. Сключеният договор предвиждал гаранции и
предпазни клаузи, които изключвали възможността банката да понесе евентуални
неблагоприятни последици от промени в курса на швейцарския франк и създавал
значително неравновесие между правата на страните, тъй като за потребителя не
бил предвиден никакъв защитен механизъм. Правото му да поиска превалутиране на
кредита за ограничаване на вредите от нарастващия валутен курс било обусловено
от съгласието на банката и можело да бъде упражнено само ако е в интерес на
кредитора. По отношение на направеното възражение за изтекла погасителна
давност се поддържа, че внесеното над размера на дължимата вноска не е
периодично плащане и не се погасява с изтичането на тригодишна давност. Освен
това по иск за връщане на дадено по нищожен договор не се прилагал институтът
на погасителната давност, което становище било изразено в допълнителната искова
молба. По изложените съображения се моли обжалваното решение да бъде
потвърдено. Моли се да бъде взета предвид и цитираната съдебна практика на Съда
на ЕС.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното.
Предявени са за разглеждане искове с правно основание
чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната
част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По отношение на
фактическата обстановка:
Безспорно е по делото, че на 31.08.2007 г. бил сключен договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL 26432 между „Ю.Б.“ АД (с
предишно наименование "Б.П.Б." АД) и Н.Т.П. и Н.Н.Т., по силата на който банката предоставила на ищците кредитен
лимит в швейцарски франкове, в размер на
равностойността в швейцарски франкове на 55 000 евро, по курс "купува" за щвейцарски франк към евро на
банката в деня на усвояване на кредита, както следва: равностойността в
швейцарски франкове на 21 300 евро по курс „купува“ за швейцарския франк
към евро на банката в деня на усвояване на кредита за покупка на описан в
договора недвижим имот и равностойността в швейцарски франкове на 33 700
евро по курс „купува“ за швейцарския франк към евро в деня на усвояване на кредита
за други разплащания. Съгласно чл. 1, ал. 3 в деня на усвояване на кредита
страните подписват приложение № 1, неразделна част от договора, в което посочват
приложимия към същата дата курс „купува“ за швейцарския франк. Кредитополучателите са се задължили да върнат кредита, заедно с дължимата лихва, в срок от 240 месеца, на месечни вноски, включващи главница и лихва,
с размер на всяка вноска съгласно погасителен план (приложение № 2 – представено по делото), дължими до 13-то число на месеца. Съгласно чл. 3, ал. 1 годишната лихва се формира като сбор от базовия лихвен
процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в щвейцарски франкове, валиден за съответния период
на начисляване на лихвата, плюс договорна надбавка от 0.45 пункта, като
към момента на сключване на договора БЛП на банката бил в размер на 4.5 %. Съгласно чл. 3, ал. 5 действащият БЛП на банката за швейцарски
франкове не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомявала
кредитополучателя за новия размер на БЛП за швейцарски франкове и датата, от която той е в сила, чрез обявяването му на видно място в банковите
салони,
а договорените в договора надбавки не се променят. Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора, разрешеният
кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове на
кредитополучателя Н.Т.П.
и се ползва при условията на ал. 3 и 4 – усвоеният
кредит в швейцарски франкове по сметката по ал. 1 се превалутира служебно от
банката в евро по търговски курс "купува" на банката за съответната
валута в деня на усвояването, като кредитополучателят
дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава банката служебно да
извършва тези действия.
За превалутирането кредитополучателят не дължи на банката определените съгласно Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при
операциите си, такси и комисионни. В чл. 6, ал. 2 от договора е посочено,
че погасяването
на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен – швейцарски
франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска по
главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по сметката си по чл. 2,
ал. 1, но има средства в евро по своите сметки в банката, погасяването на
кредита се извършва
с тези средства след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски
франкове по курс „продава“ за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и
безусловно съгласие и оправомощава банката. Съгласно чл. 4 от договора кредитополучателят заплаща на банката следните такси:
1. такса за управление – 1.5 % върху размера на
разрешения кредит еднократно, платима при първото усвояване на кредита; 2. в началото на всяка следваща година, считано от датата на
усвояване на кредита – годишна такса
за управление в размер на 0.3 % върху размера на непогасената главница към
същата дата и 3. административна такса от 20 лв. за обработка на документи, платима еднократно при
подаване на молбата за кредит, като с чл. 12 банката си запазва правото по време на действие на договора да променя Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при операциите си,
както и приложимите лихви по кредита в швейцарски франкове или друга валута при евентуалното му превалутиране
по реда на чл. 20.
Измененията в Тарифата и/или приложимите лихви влизат в сила в деня на приемането им от компетентните
банкови органи и са задължителни за страните по договора. Страните са постигнали съгласие, че кредитополучателят може да
изплати дълга си предсрочно – изцяло или частично, въз основа на писмена молба
до банката, като при частично или пълно предсрочно погасяване на кредита дължи такса в размер на 4 % върху размера на предсрочно
погасената главница.
Съгласно чл. 20 от договора, кредитополучателят има
право да поиска от банката да превалутира предоставения му кредит в швейцарски
франкове съответно в евро, като се съгласява да заплати съответната комисионна съгласно действащата към датата на превалутирането
Тарифа на банката
и се съгласява в тези случаи банката да
превалутира кредита в евро по обявения курс "купува" на банката за
швейцарски франкове за датата на превалутирането, както и да прилага по
отношение на превалутирания кредит лихвените проценти, обявени от банката по
реда на чл. 12, ал. 2 за съответната валута и вид на кредита. Дефиниция на
понятието "превалутиране" е дадено в чл. 21 от договора. То се определя като промяна на валутата, в която се
изчислява стойността на задължението, при което трябва да се приложи съответният лихвен процент, приложим за новата валута на кредита
при изчисляване на лихвата по същия. В
чл. 22, ал. 1 кредитополучателят е декларирал, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на
обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към
български лев/евро, както и превалутирането по чл. 20 от договора, може да има
за последица, включително в случаите по чл. 6, ал. 2, повишаване на размера на
дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като напълно приема
да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е
съгласен да поеме всички вреди (включително и
пропуснати ползи), произтичащи от промяната във валутните курсове и
новите лихви, приложими по превалутирания кредит.
За обезпечаване
изпълнението на задълженията по горепосочения договор на 31.08.2007 г.
с нотариален акт № 141, т. VIІІ, рег. № 19558, дело № 1402/2007 г. на нотариус Валентина Благоева, с рег.№ 302 на НК ищците
са учредили в полза на банката договорна ипотека върху недвижим имот.
В
първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което след преценка по
реда на чл. 202 ГПК,
следва да бъде кредитирано като пълно, ясно и обективно. Вещото лице е
представило в табличен вид разликата в курса на швейцарския франк и еврото
спрямо лева за процесния период и е изчислило, че ако кредитът е връщан в евро,
а не в швейцарски франкове, ищците са щели да платят 25 084, 87 лв.
по-малко в сравнение с това, което са платили при изплащането му в швейцарски
франкове. След извършена проверка в счетоводството на банката и от
представените му документи вещото лице е установило, че на 13.09.2007 г. по
валутната разплащателна сметка за обслужване на кредита са постъпили
91 263 швейцарски франка със забележката, че постъпването на тази сума е
отразено в предоставените от банката документи, но вещото лице не може да
установи към момента на изготвяне на експертизата дали сумата е реално
постъпила. Тази сметка е била блокирана, поради което кредитополучателите
реално не са усвоявали швейцарски франкове. На същата дата банката служебно е
превалутирала посочената сума от швейцарски франкове в евро в личната
разплащателна сметка на кредитополучателя по курса франк-евро за този ден – 1,
659324, в размер на 55 000 евро. От тази сметка в евро кредитополучателят
е можел да изтегли кредита и да се разпорежда с отпуснатата сума. Вещото лице е
установило също така, че обслужващата сметка на процесния кредит е тази в
швейцарски франкове и кредитополучателят е бил задължен да захранва нея с цел
погасяване на месечните вноски по кредита. След сравнение между размера на
месечната вноска по първоначалния погасителен план и нейния размер след
промяната в годишния лихвен процент вследствие промяната в базовия лихвен
процент, вещото лице е изчислило, че за периода 13.10.2007 г. – 13.04.2016 г.
ищците са надплатили сума в размер на 6363, 80 швейцарски франкове. Изчислило е
също така, че за процесния период ищците са надплатили комисионна за управление
на кредита в размер на 33, 95 швейцарски франкове. На вещото лице е била
предоставена Методология за определяне на БЛП за жилищни кредити на банката,
съгласно която БЛП се определя като
сбор от следните компоненти: трансферна цена на ресурса и буферна надбавка.
Трансферната цена на ресурса се формира от разходите, които банката прави при привличане на паричен ресурс, в това число“ пазарните (бенчмаркови) лихвени мерители – Софибор, Юрибор, Либор, като при
кредити в швейцарски франкове се „следи“ тримесечният Либор за швейцарски
франкове; рискова премия, приложима за банката при привличане
на финансов ресурс и директни нелихвени разходи на банката по привлечения паричен
ресурс – минимални задължителни резерви, фонд за гарантиране на влоговете в
банките и др. Буферната надбавка изразява оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при
най-кредитоспособните клиенти и абсорбира временните пазарни сътресения в лихвените
нива в размер до 0.50 % на годишна база. Разглежданата методология е била
публикувана за пръв път през 2010 г., защото тогава за пръв път е въведено
нормативно задължение за банките да направят това с изменение на Закона за
потребителския кредит.
От
извършената проверка в счетоводството на банката вещото лице е установило, че
няма формула за изчисляване на базовия лихвен процент поради липсата на
изискване за определяне на формула, която да се прилага при промяна на
плаващата величина. Размерът на БЛП съгласно заключението отразява състоянието
и промените в цената на ресурса на банката, чиито компоненти са тримесечният
референтен лихвен процент за швейцарски франкове (3М Либор), 5Y CDS на България и CDS
на Гърция, рисковата премия за страната, процентът на минималните задължителни
резерви и други разходи, свързани с набиране на средства. Вещото лице е
посочило, че от годишните финансови отчети, качени на сайта на банката, се
установява, че просрочените кредити нарастват, поради което е нараствала
оценката под формата на лихвена премия на нивото на риска при кредитоспособните
клиенти. Намаляването на БЛП през 2012 г. според експерта се дължи на плавното
намаляване на бенчмарковите лихвени проценти в Еврозоната. В същото време
нивата на гръцките CDS се запазват
изключително високи – значително над 10 %, което оказва натиск върху достъпа за
финансиране и цената на ресурса и не позволява да се извърши по-голямо
намаление. Вещото лице е посочило, че стартовото ниво на БЛП за ипотечни
кредити в швейцарски франкове към 01.01.2008 г. е в размер на 4, 50 %, а
съгласно съответните извлечения от протоколи от заседания на Комитета по
управление на активите и пасивите (КУАП), който е органът на банката, отговарящ
за първоначалното определяне и последващите промени в размера на БЛП, в сила от
07.07.2008 г. новата стойност на БЛП по жилищни кредити в швейцарски франкове е
в размер на 5, 00 %, считано от 10.10.2008 г. е в размер на 7, 20 %, а считано
от 10.09.2012 г. – 6, 95 %.
Вещото
лице е посочило още, че годишният лихвен процент по договора в размер на 4, 95
% е определен като сбор от БЛП на банката за жилищни кредити в швейцарски франкове,
валиден за съответния период на начисляване на лихвата, който към момента на
сключване на договора е бил в размер на 4, 5 %, и договорената надбавка от 0,
45 пункта. В заключението е посочено, че при прилагане на компонентите
съобразно посочената по-горе методология банката е имала основание да извърши
дори по-голямо увеличение на лихвения процент. Тъй като ответното дружество е с
гръцки капитал, според вещото лице гръцката финансова криза е дала отражение
върху политиката на банката. Вещото лице е разяснило, че в процесния договор за
кредит няма изискване търговският курс на банката за швейцарския франк да се
съобразява с официалния курс на БНБ и тя може да го определя свободно в
зависимост от субективната си преценка и търговския си интерес, като освен това
банката включва в търговския си курс определена печалба по своя преценка. Според
вещото лице приетите от КУАП нива на БЛП са различни за швейцарски франкове,
лева, евро и щатски долари, от което следва, че за кредити в швейцарски
франкове не е приложим БЛП за кредитите в евро. Съгласно изчисленията на вещото
лице, ако кредитът беше одобрен в размер на 55 000 евро,
кредитополучателите биха платили 9 620, 47 лв. по-малко.
По отношение на правните изводи:
Според ищците банката е получила без основание сумата от 24 990 лв.,
представляваща надплатена сума
поради валутна разлика между швейцарския
франк и еврото за периода от сключването на
договора – 31.08.2007 г., до датата на подаване на исковата молба – 21.04.2016
г.; сумата от 6363, 80 швейцарски франкове с левова равностойност 10 857,
02 лв., представляваща надплатена сума в резултат от едностранното увеличение
на лихвения процент от банката за същия период и сумата от 57, 92 лв., представляваща надплатена такса
за управление на кредита за същия период. Ищците се позовават на изначална липса на основание на банката да
получи описаните суми, която е
специфичен белег на фактическия състав на неоснователното обогатяване,
установен в чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Фактическият състав на посочената норма изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т.е., когато още при самото получаване, липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго (типичен случай е получаването на нещо въз основа на нищожен акт). Освен това основанието трябва да липсва не само при
получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за
реституция на даденото.
В разглеждания случай е установено по делото, а и не
се спори, че между страните е бил сключен договор за банков кредит, чиято
регламентация се съдържа в разпоредбите на чл. 430 – чл. 432 ТЗ. Спазено е
изискването на чл. 430, ал. 3 ТЗ за сключването
на договора в писмена форма за действителност. За банката – кредитор няма друго задължение освен да
отпусне уговорената парична сума, като срещу това задължение
кредитополучателите имат няколко насрещни задължения, а именно: да върнат
главницата, заедно с уговорената лихва по кредита; да използват кредита по
предназначение; да дадат на банката необходимите сведения във връзка със
сключването и изпълнението на договора и да дадат обезпечение.
Първият спорен между страните въпрос по същество във
въззивното производство е свързан с валидността на оспорените клаузи.
В тази връзка,
на първо място, настоящият съдебен състав приема, че кредитополучателите Н. П. и Н.Т.
са физически лица, на които с процесния договор е предоставен кредит, който не е
предназначен за извършването на търговска или професионална дейност. С оглед на
това ищците имат качеството на
потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а съответно
банката е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Според
настоящия съдебен състав клаузите от договора, по
отношение на които ищците твърдят неравноправност, а именно – чл. 1, ал. 1 и
ал. 3, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 3, ал. 1 и ал. 5, чл. 6, ал. 2, чл. 12, ал. 1
и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от процесния
договор,
не се явяват индивидуално уговорени по смисъла на чл.
146, ал. 2 ЗЗП, тъй като са част от стандартни, изготвени предварително и
типови договори за кредит на банката и кредитополучателят не е имал възможност
да влияе върху съдържанието им. Отделно от това следва да се посочи, че по
делото липсват данни включването на спорните клаузи в договора да е в резултат на изричното им предварително обсъждане
и съгласие на потребителя по отношение на тяхното съдържание, а
доказателствената тежест в тази насока е била на банката с оглед правилото на
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. Поради това настоящият съдебен състав намира, че ищците могат да се ползва от защитата на потребителите,
предвидена в ЗЗП, който в частта, касаеща регламентацията на неравноправните
клаузи в потребителските договори, въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО
на Съвета от 5 април 1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори.
Кредитополучателят (потребителят) е в положението на по-слаба страна в отношенията си с банката, както
от гледна точка на позицията му в преговорите, така и на степента на
информираност – положение, което го принуждава да се съгласява с установените
предварително от банката условия, без да може да повлияе на съдържанието им.
Клаузите на договорите за банкови (ипотечни) кредити не следва да нарушават основни принципи, в
т. ч. и този на равнопоставеност, на който се основават отношенията между
банката и потребителя, както и императивни разпоредби на закона.
Законът за
кредитните институции (ЗКИ), при
действието на който е сключен процесният договор, въвежда редица задължения на кредитните институции в процеса
на отпускане на банкови кредити с оглед защита правата и задълженията на
длъжниците. Съгласно нормата на чл. 58 ЗКИ, при отпускане на кредити банката
задължително предоставя безплатно и в писмена форма на клиентите си своите
условия по кредите, които съдържат най-малко данни за общите разходи по кредита
(такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези
разходи могат да се изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен
процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да
се променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения,
свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на
кредита.
Освен че при
осъществяване на банкова дейност ответникът трябва да полага дължимата грижа на
добрия търговец, за да гарантира надеждна и сигурна банкова система и защита на
интересите на клиентите си, по силата на чл. 147, ал. 1 ЗЗП клаузите на
договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и
недвусмислен начин, като при неизпълнение на това задължение, следва да намери
приложение императивната норма на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, която предписва, че при
съмнение относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин.
В задължителното за националните юрисдикции Решение
на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-472/10, е прието, че
"националната юрисдикция следва да прецени с оглед на чл. 3, параграфи 1 и
3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се в Общите условия
на договора с потребители, с която продавач или доставчик едностранно предвижда
промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без обаче да описва ясно
начина на определяне на тези разходи или да посочва основателно съображение за
тази промяна. В рамките на тази преценка посочената юрисдикция трябва
по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с потребителски
клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното законодателство,
уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват предвидените в
разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на свързаните с
предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем начин и
евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора". "Основателно съображение" по смисъла на
горепосоченото решение представлява всяко обективно обстоятелство, извън волята
и контрола на страните по договора, което е било уговорено или установено преди
сключване на потребителския договор и което обективно води до увеличаване на цената
на стоката или услугата.
В частност в
процесния договор за кредит не се съдържат условията на кредита, регламентиращи
методиката, по която банката може едностранно да променя лихвата до пълното
погасяване на задължението, т.е. не са инкорпорирани условията – вътрешните
правила на банката, изисквани от чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ, който е
приложимият по спора закон, тъй като Законът за потребителския кредит –и Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители –
обн., ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г., които дават специална закрила на
потребителите на кредитни услуги и уреждат правилата за прозрачност и яснота
при предоставяне на кредити на потребителите и задължение за предоставяне на
преддоговорна информация, са приети след сключването на процесния договор за
кредит. Следователно клаузите на чл. 3, ал. 1 и чл. 3, ал. 5,
както и чл. 12, ал. 1, които въвеждат
правото на кредитора едностранно да променя размера на възнаградителната лихва, т.е. цената на
кредита, която е съществен елемент от договора, чрез изменение на единия от
компонентите й – БЛП, са неравноправни. Те не предвиждат
ясен механизъм как се извършва едностранното увеличаване на годишния лихвен
процент и в този смисъл на потребителя не е предоставена предварително
достатъчно ясна и конкретна информация за методологията на увеличението.
Такива
са и разясненията в Решение №
95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О., в което е посочено, че с чл. 58, ал.
1, т. 2 ЗКИ е въведено изискване общите условия на банката да уреждат метода за изчисляване на лихвата
предвид възмездния характер на договора за банков кредит, както и условията,
при които може да се променя последната до пълното погасяване задължението на
кредитополучателя. Следователно за банката съществува изрично законово задължение в общите
условия да се съдържат кумулативно два елемента – методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и
предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент
трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща
вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните
компоненти – пазарни индекси и/или индикатори, като между страните трябва е
постигнато съгласие за начина на формиране възнаграждението на
кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната
лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка.
Това
разбиране е застъпено последователно в практиката на ВКС, обективирана в Решение № 424/02.12.2015 г. по гр.д. №
1899/2015 г. на ВКС, ТК, IV Г.О., Решение №
77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III Г.О. на ВКС, Решение
№ 205 от 07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на ВКС, I Т.О. и Решение № 165/02.12.2016 г. по т.д. №
1777/2015 г. на ВКС, I Т.О, в които е
разяснено, че липсата на яснота относно
методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранно
променената лихва,
както и липсата на възможност за
реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса EURIBOR, води до
неравноправност на съответната клауза. В посочените решения са изведени
критериите, от които съдът следва да се води при извършване на преценка за
неравноправност, по следния начин: дали „изменението на
цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или
доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния
пазар и/или от държавен регулатор; че само тогава търговецът/доставчикът на
финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата
дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143 от ЗПП, тъй като
увеличението на престацията не зависи от неговата воля; че за да се прецени
дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те
трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин (чл. 147, ал. 1 от ЗПП); че потребителят следва предварително да получи достатъчно конкретна
информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да може на
свой ред да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по
дело С-92/11); както и че съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с
цел да отстрани порока (решение на СЕС от 14.06.2012 г. по дело С-618/10), но
при съмнение има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин
(чл. 147, ал. 2 от ЗПП), във връзка с всички останали клаузи на договора, като
вземе предвид вида на стоката и услугата (чл.145, ал.1 от ЗПП)“.
Следва
да бъде обърнато внимание и на разясненията, дадени в Решение № 95/13.09.2016 г. по т.д. № 240/2015 г. на ВКС, II Т.О., съгласно които договорът за банков
кредит като разновидност на договора за заем представлява двустранен, каузален, възмезден, консенсуален и формален договор с легално
определените в чл. 3 от Закона за
пазарите на финансови инструменти /ДВ, бр. 52/ 2007 г./, финансовите
инструменти, възприети по същия начин и в § 1, т.2 от ДР на Закона за публично
предлагане на ценни книжа /ДВ бр.114/99г./ и в т.50, б.”а” –б.”д” на чл. 3 от Регламент/ЕС/ № 575/2013 г. на ЕП и на Съвета, което дава
основание да се приеме, че договорът за жилищен ипотечен кредит не е
сделка, имаща за предмет финансови инструменти, поради което за него не важи
ограничението на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В
разглеждания случай ответното дружество нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателите са били оповестени и предоставени
"правила", по които ще се определи или е определен конкретният размер
на увеличението, а доказателствената тежест в тази насока е била негова.
Неясно, непрозрачно и без установен метод и стандарт банката, променяйки БЛП, е
променила годишния лихвен процент на лихвата по конкретния кредит.
Разпоредбата
на чл. 143 ЗЗП обявява, че неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като законодателят
установява различни хипотези, без изброяването да е изчерпателно. Според т. 10
от цитираната норма неравноправна е тази клауза в потребителски договор, която
позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т. 12 –
неравноправна е тази клауза, която предвижда цената да се определя при
получаването на стоката или предоставянето на услугата или дава право на
търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в
тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора. Приложението на тези норми е изключено в случаите, установени в чл.
144, ал. 2 и ал. 3 ЗЗП.
В разглеждания случай не е налице фактическият състав
на изключението по чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП: 1. доставчикът на финансовата услуга да е поел задължението да уведоми
другата страна за извършените без предизвестие едностранни промени в лихвения
процент в 7-дневен срок и 2. другата страна
по договора да има право незабавно да го прекрати. В процесния
договор липсва клауза, която предоставя
такава възможност на потребителя. С чл. 8 и 9 от договора се предвижда
единствено възможност за кредитополучателя да изплати предсрочно дълга по
кредита изцяло или частично, което без съмнение не е равнозначно на уговорка за възможността за едностранно прекратяване на договора поради промяна в
условия на сключване. На следващо място, следва да се има предвид, че уговорената
в чл. 8, ал. 2 от договора такса за частично или пълно предсрочно прекратяване
на кредита в размер на 4 % от размера на предсрочно погасената главница противоречи на
изискването чл. 144, ал. 2, т. 1 ЗЗП правото на потребителя
едностранно да прекрати договора да може да се упражни свободно, т.е. без за
потребителя да се пораждат насрещни неблагоприятни последици.
С оглед на изложеното настоящият съдебен състав
намира, че в разглеждания случай банката е
обезпечила за себе си правото произволно да изменя БЛП, коао го увеличава със ставка, която тя счете за
целесъобразна, за постигане на своите стопански задачи, т. е. за реализиране на
търговска печалба. По този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е
създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и
кредитополучателя и то във вреда на последния, тъй като при неизвестни, респ. непрозрачни, основания той не би могъл да предвиди евентуалните промени на годишния
лихвен процент. Липсата на такава информация преди да бъде сключен договорът по
принцип не може да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение на
договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната на
лихвения процент и че ще получи новия погасителен план, още повече че както бе
посочено по-горе, ако не иска да приеме тази
промяна, той не би могъл да прекрати договора.
По
изложените съображения въззивният съд намира за правилен изводът на районния
съд, че клаузите на чл. 3, ал. 1, чл. 3, ал. 5, чл. 6,
ал. 3 и чл. 12, ал. 1 от процесния договор са неравноправни, тъй като
поставят ищеца в неравноправно положение по смисъла на чл.
143, т. 10 и 12 ЗЗП, поради което те са и нищожни на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
На
следващо място въззивният съд приема, че с клаузите на чл. 2, ал. 1 – ал. 3 и чл. 6, ал 2 от договора е уреден механизъм на двойно превалутиране. Валутата на
получения от ищеца кредит е евро, като не е посочено каква точно е
равностойността в швейцарски франкове на 55 000 евро. Неясната равностойност в швейцарски франкове на 55 000 евро е била преведена по блокирана сметка,
открита на името на ищеца съгласно чл. 2,
ал. 1 от договора,
като вещото лице по приетата съдебно-счетоводна експертиза е установило, че в
документите, съхранявани от банката, е посочено, че на 13.09.2007 г. по
валутната разплащателна сметка за обслужване на кредита е постъпила сума от
91 263 швейцарски франка. Ищците обаче не са усвоили кредита от тази сметка, а от друга лична
разплащателна сметка на името на кредитополучателя и то в евро, след
като банката служебно е превалутирала сумата от швейцарски франкове в евро по
курса франк/евро за деня. Това се установява и от приложените на л. 247 и л. л.
248 от първоинстанционното дело искане за усвояване на суми по кредит и молба
за „откупуване“ на сума във валута.
Следователно
по силата на чл. 2, ал. 3 от договора задължителното служебно превалутиране на
отпуснатата сума от швейцарски франкове в евро е условие за използването й, тъй като с превалутирането тя се превежда по
друга сметка, която не е блокирана и от която може да се теглят суми. От друга страна съгласно чл. 6, ал. 2 от договора при внасяне на погасителните вноски във валута,
различна от швейцарски франкове, също се извършва служебно превалутиране по кръстосан курс швейцарски франк към евро. Същевременно по отношение на валутните курсове липсва
каквото и да било съглашение между страните.
Съгласно
чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита следва да се извършва във
валутата, в която той е разрешен и усвоен – швейцарски франкове, а същевременно е установено въз основа на
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че курсът на швейцарския франк
спрямо евро/лева се е
покачил. Поради
установеното в чл. 6, ал. 2 от договора задължение за погасяване на кредита на
вноски в швейцарски франкове, като същевременно при неосигуряване на дължимата
сума за вноските в швейцарски франкове по сметката в швейцарски франкове (която
е блокирана), банката извършва служебно превалутиране на наличните средства в
евро по сметките на кредитополучателя, на практика ищецът е погасявал кредита
на вноски в швейцарски франкове след превалутирането им от евро. Курсът, по
който се е извършвало това превалутиране, е бил определян от банката към деня на съответното плащане и е бил неизвестен за кредитополучателите. Доколкото е установено, че този курс се е покачвал,
то за една и съща по размер вноска в швейцарски франкове кредитополучателят е
внасял през исковия период по-голяма сума в евро, респ. правил е по-големи разходи, за да погасява месечните вноски в
уговорената валута, като едновременно с това е заплащал възнаградителна лихва в
едностранно увеличения от банката размер (поради промяна на БЛП в швейцарски франк).
В задължителното за националните юрисдикции Решение
на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С-186/16, е прието, че
член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че
изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език
предполага, че при договорите за кредити финансовите институции трябва да представят на кредитополучателите
достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на
добра информираност и благоразумие. Това изискване означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в
същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя
едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на
конкретния й обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи
възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която
кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически
последици от подобна клауза върху финансовите му задължения. Необходимата за
това проверка следва да се извърши от националния съд. Член 3, параграф 1 от
Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че преценката за неравноправния
характер на дадена договорна клауза трябва да се направи спрямо момента на
сключване на разглеждания договор при отчитане на всички обстоятелства, за
които продавачът или доставчикът е можел да знае към този момент и които са от
естество да се отразят на по-нататъшното му изпълнение. Националната юрисдикция
трябва да направи оценка относно наличието на евентуална значителна
неравнопоставеност по смисъла на посочената разпоредба с оглед на всички
обстоятелства по делото и отчитайки по-специално експертната компетентност и
познанията на продавача или доставчика, в случая на банката, относно възможните
промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в
чуждестранна валута. В т. 49 от посоченото решение, е прието също така, че по
отношение на кредитите в чуждестранна валута финансовите институции трябва да
предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява
да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие, и следва да
включва като минимум влиянието върху вноските на драстично обезценяване на
законното платежно средство на държавата членка, в която се намира
местожителството или седалището на кредитополучателя, както и на увеличаването
на чуждестранния лихвен процент, а в т. 50 – че банковата институция трябва да
представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с
вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално, когато
потребителят-кредитополучателят не получава доходите си в тази валута. Аналогични
съображения са изложени в решение на
СЕС, постановено по преюдициално запитване, по дело C-119/17.
По изложените
съображения въззивният съд намира, че потребителите-ищци са поели съществен
риск, без банката да
ги е уведомила за всички обстоятелства,
които са могли да дадат отражение върху обхвата на задължението. По този
начин потребителите не са разполагали с достатъчно информация, за да изчислят общите разходи по кредита, които съгласно чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ подлежат на предварително оповестяване.
Следователно равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя
е било значително нарушено във вреда на потребителя, което съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност
на клаузите, които го позволяват.
Уговарянето на превалутиране при усвояването и
внасянето на суми в друга валута съответства на възприетото от потребителя, че
пазарният продукт, който му се предлага – договор за кредит в швейцарски
франкове, е по-изгоден. Швейцарският франк е една от основните световни валути,
устойчива на глобални сътресения и инфлация, поради което избирайки кредит в
тази валута и механизма на превалутирането потребителят, който цели да получи
кредит в евро на изгодна цена, остава с убеждението, че по този начин ще му
бъдат гарантирани нисък лихвен процент и съответно ниски разходи по кредита.
Същевременно банката неслучайно избира да предостави кредит в евро с изискване
задълженията да се изплатят в швейцарски франкове, тъй като предвид ресурса и капацитета, с които разполага като
професионалист в областта (дългогодишна
информация и специалисти, запознати с движението в дългосрочен план на
котировките на швейцарския франк и притежаващи необходимите познания, за да
прогнозират мащабите на валутния риск), има основание и задължение да предполага промяна в тенденциите на
валутния пазар, в т. ч., че по време на криза
цената на тази валута ще се покачва, като едновременно с това установява за
себе си в договора гаранции и предпазни клаузи, изключващи възможността да
понесе евентуални неблагоприятни последици от промени в курса на швейцарския
франк.
Видно от чл. 1, ал. 2 от договора задължението на банката е на фиксирана
стойност в евро и не се влияе от курса на швейцарския франк, превалутирането е по търговския курс на банката, а не
по официален курс или при прилагане на други обективни критерии, а освен това е
установено и правото на
банката да извършва автоматична промяна на
годишния лихвен процент при увеличаване на БЛП, зависим от курса на швейцарския франк, без да е уговорена реципрочна
промяна при намаляването му. В разглеждания
случай
следва да се отчете и обстоятелството, че за кредитополучателя не е предвидена възможност да се освободи от
тежестта на задължението за превалутиране.
Настоящият
съдебен състав намира, че въведената с Директива 93/13 система на
защита на потребителя, като по-слаба страна, предполага разширително тълкуване
на изискването за прозрачност на договорните клаузи, което означава, че в
договора задължително трябва да бъде изложен точният механизъм за конвертиране на чуждестранната валута,
посочен в съответната клауза, както и отношението между този механизъм и
механизма, предвиден в другите клаузи, свързани с отпускането на кредита, за да може потребителят да предвиди въз основа на ясни
и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Освен това,
с оглед особеностите на метода на конвертиране на чуждестранната валута, следва
да бъде определено дали с оглед всички елементи на релевираните факти,
включително публичността на информацията, предоставена от кредитодателя при
договаряне на договор за кредит, средният потребител, относително осведомен и в
разумни граници наблюдателен и съобразителен, е могъл не само да установи
съществуването на разлика, която обикновено се наблюдава на пазара на ценни
книжа между обменния курс продава и обменния курс купува на чуждестранна
валута, но и да прецени потенциално значимите икономически последици за него от
прилагането на обменния курс продава при изчисляването на погасителните вноски,
които той в крайна сметка ще дължи, и следователно общата себестойност на
сключения заем/кредит –
в посочения смисъл са постановените Решение
на СЕС по дело С-26/13 и Решение на СЕС по дело С-96/14.
С оглед на това, за да постъпи справедливо с клиента си, при положение, че се уговаря превалутиране на поискан кредит във валута, различна
от търсената от кредитополучателя, в момент на исторически ниски нива на
швейцарския франк и тенденции за устойчиво повишаване на курса му, които ще
продължат, банката е следвало да му разясни, че избраният от него кредитен продукт е изгоден не по принцип, а
само докато курсът на швейцарския франк не се променя, както и че кредитополучателят няма контрол над него,
поради което кредитирането в тази валута е високо рисково за лице, което получава доходите си в
друга валута и
че то по необходимост ще понася курсовата разлика от превалутирането. Следвало е
също така банката да обяви ясно и прозрачно
конкретния размер на кредита в швейцарски франкове, факторите, които определят
курса, по който ще се извършва превалутирането, размерът на месечните
погасителни вноски в швейцарски франкове, колко лева/евро трябва да заплати
кредитополучателя за погасяване на получената по кредита сума. В тази насока
следва да се отбележи също така че добросъвестността и обичайната банкова практика
изискват преди сключване на договор за кредит и двете страни да съобразят дали
доходите на кредитополучателя са достатъчни да изплаща кредита и да посреща
финансовите си нужди.
Макар клаузата
на чл. 22, ал. 1 от процесния договор да е разбираема от формална и
граматическа гледна точка, тя представлява единствено формална декларация на кредитополучателя, че е запознат с
възможността промяната в курсовете на швейцарски франк към евро/лев и превалутирането да доведат до повишаване на
размера на погасителните вноски по кредита, и съгласието му да понесе риска от
колебанията на валутния пазар и всички вреди, но не съдържа предварително оповестяване на валутния риск, породен от
възможността за значително повишаване на разходите по обслужване на кредита,
поради курсови разлики. По
делото не са ангажирани доказателства за предоставянето на подробна информация на ищците за горепосочените обстоятелства от страна на
банката, чиято е била доказателствената тежест в тази насока.
По
изложените съображения въззивният съд
приема, че клаузите за превалутиране, в т. ч. и клаузата на чл. 22, ал. 1 от
процесния договор, с която във вреда на потребителя е прехвърлен валутният риск, водят до значително неравновесие между правата
и задълженията на страните по кредитната сделка по смисъла на чл. 143, ал. 1,
т. 19 ЗЗП, поради което се явяват нищожни – чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съдържанието на
тези клаузи не може да бъде подведено към конкретно описаните фактически
състави в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, но изброяването не е изчерпателно и
законът позволява на съда да квалифицира като неравноправно договорено всяко
съдържание, включено в договор, съставен от една от страните без индивидуално
обсъждане, което създава
неравновесие в правата и задълженията.
Въззивният съд намира за необходимо да посочи, че
аналогични съображения на изложените в настоящото решение са изложени и в Определение № 382 от 16.07.2018 г. на ВКС по т. д. №
752/2018 г., I т. о., Определение
№ 561 от 9.08.2018 г. на ВКС по к. т. д. № 735/2018 г., Определение № 374 от 10.07.2018 г. на ВКС по к. гр.
д. № 60402/2016 г.,
Определение № 363 от 6.07.2018 г. на ВКС по т. д. №
2795/2017 г., I т. о. и Определение № 45 от
16.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 2327/2017 г., I т. о., постановени по реда на чл. 288 ГПК.
Необходимо е да бъде посочено също така, че въпреки
принципното положение, че съдът следва да се въздържа от изменение на
неравноправните клаузи с цел да отстрани порока (Решение на СЕС по дело С-618/10), в случаите, когато отричането на валидността на неравноправна клауза (клаузи) би довело до невъзможност за изпълнение на договора, националният съд
следва да може да замести въпросната неприложима клауза/клаузи/ с друга
диспозитивна уредба от националното право, така че да бъде възстановено
равновесието между правата и задълженията на страните при съхраняване на
действието на договора като цяло. Доколкото в разглеждания случай отричането на
действието на целия процесен договор би било по-неблагоприятно за потребителя
/ищеца/, тъй като той би изгубил възможността да връща разсрочено кредита, а
при липса на достатъчно спестявания би бил заплашен от загуба на ипотекирания
имот, ако банката отправи веднага искане за реституция на даденото по договора.
А и съхраняването на срочния договор без валутен риск и без възможност за
увеличаване на размера на годишната лихва, респ. таксите по кредита,
съответства на предвиденото право на съда да тълкува съмнителните клаузи по
благоприятен за потребителя начин – чл. 147, ал. 2 ЗЗП, във връзка с всички
останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата –
чл. 145, ал. 1 ЗЗП.
Основният предмет на кредитиране е съхранен в
съдържанието на процесния договор, без счетените за неравноправни клаузи от
него, доколкото са ясни общият размер на главницата, ползвана от
кредитополучателя – 55 000 евро, крайният срок на ползване и първоначално
уговореният размер на възнаградителната лихва – 4.95 %.
При това
положение и като
съобрази заключението на вещото лице, съгласно което ищците реално не са
усвоявали швейцарски франкове, а отпуснатата сума е била на тяхно разположение
в евро след служебно извършено превалутиране, както и че по силата на чл. 6,
ал. 2 погасяването на кредита следва да се извършва във валутата, в която е
разрешен и усвоен, която на практика е евро, настоящият съдебен състав намира,
че за да не бъде възлаган кредитният риск от превалутирането върху
потребителите, следва да се изхожда от разбирането, че те са дължали връщане на
отпуснатата сума в евро. Съгласно изчисленията на вещото лице ако кредитът се
връща в евро, за периода 13.10.2007 г. - 13.04.2016 г. ищците са платили 25 084,
87 лв. повече, които представляват платена сума без основание.
С
оглед направеното от ответната страна възражение за изтекла погасителна
давност, въззивният съд взе предвид задължителните
разяснения, дадени в т. 7 от
Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г., Пленум на ВС, съгласно които вземанията, произтичащи от фактическите състави на
неоснователното обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност
по чл. 110 ЗЗД, а не на тригодишната давност по чл. 111 ЗЗД, както счита
жалбоподателят. При първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието
не е налице при самото извършване на престацията, поради което давностният срок
започва да тече от момента на нейното извършване. Ето
защо, в разглеждания случай погасени по давност се явяват претенциите за
връщане на месечните вноски за периода пет годни преди датата на подаване на
исковата молба, т.е. предявените искове са основателни и правилно са били
уважени за периода 21.04.2011 г. – 21.04.2016 г. Въз основа изчисленията в
заключението на вещото лице правилно първоинстанционният съд е уважил за
посочения период иска за надплатена сума
поради валутна разлика между швейцарския франк и еврото в
размер на 20 391, 28 лв., иска за надплатена сума в резултат от едностранното увеличение на лихвения
процент от банката в
размер на 4039, 68 швейцарски франка с левова равностойност 6894, 11 лв. и иска
за надплатена такса за управление на кредита в размер на 29,
42 швейцарски франка с левова равностойност 50, 19 лв., ведно със законната
лихва върху главниците, считано от датата на подаване на исковата молба –
21.04.2016 г., до окончателното им изплащане, като е отхвърлил исковете за
разликата до пълния предявен размер на всеки от тях поради погасяването им с
изтичане на петгодишен давностен срок.
По
изложените съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските
При този изход на спора претенцията на въззивника за
присъждане на разноски е неоснователна. Въззиваемата страна е направила искане
за присъждане на разноски в размер на 3911 лв., представляващи платено в брой
адвокатско възнаграждение, за което е представила договор за правна защита и
съдействие с отбелязване, че възнаграждението е платено в брой. В откритото съдебно заседание пред въззивния съд
процесуалният представител на насрещната страна е направил възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК, което
настоящият съдебен състав намира за основателно с оглед обстоятелството, че във
въззивното производство не са събирани доказателства и е проведено само едно
открито съдебно заседание. По изложените съображения в полза на ищците на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение
за въззивното производство в минимално предвидения размер съгласно чл. 7, ал.
2, т. 4 от Наредба № 1 от 2004 г. в размер на 1350, 07 лв.
С оглед цената на иска на основание чл. 280, ал. 3, т. 1,
предл. второ ГПК настоящото решение може да бъде обжалвано пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
242956 от 19.10.2017
г. по гр.дело № 22121/2016 г. по описа на СРС, ГО, 43 с-в, в обжалваната част.
ОСЪЖДА
„Ю.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Н.Т.П.,
ЕГН **********, и Н.Н.Т., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1350, 07 лв., представляваща заплатено адвокатско
възнаграждение във въззивното производство
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.