Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 28.06.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на седми май през две хиляди и деветнадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен Генев
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №13978 по
описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
30.03.2018 год., постановено по гр.дело №70534/2017 год. по описа на СРС, ГО,
141 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
от „Т.С.“ ЕАД срещу Ц.Н.Г. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца
сумата от 4 317.75 лв. –
главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода от м.май
2013 год. до 30.04.2016 год. в топлоснабден имот с абонатен №190785, сумата от 55.38 лв., представляваща цена на услугата
дялово разпределение за периода от м.юни 2013 год. до 30.04.2016 год., ведно
със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №38204/2017
год. по описа на СРС, ГО, 141 с-в – 12.06.2017 год. до окончателното им
изплащане и сумата от 602.72 лв.,
представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за стойност на доставена топлинна енергия за периода от 15.09.2014
год. до 02.06.2017 год., като главните искове и искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за стойност
на доставена топлинна енергия са отхвърлени в останалата им част до пълните
предявени размери, а искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 16.69 лв. –
обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за цена на
услугата дялово разпределение за периода от 15.09.2014 год. до 02.06.2017 год.
– изцяло, като ответницата е осъдена да заплати на ищеца на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 185.31 лв., както и
направените разноски в заповедното производство в размер на 137.54 лв., а
ищецът е осъден да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
направените разноски по делото в размер на 155.62 лв.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.“
ЕООД.
Срещу решението в
частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че вземанията
са погасени по давност на основание чл. 111, б. „в“ ЗЗД. В раздел VІІ от Общите
условия на ищеца от 2008 год. – „Заплащане на топлинна енергия“, чл. 32, ал. 1,
бил определен реда и срока, по който купувачите на топлинна енергия /в т.ч.
ответниците/ били длъжни да заплащат сумите по издадените фактури за топлинна
енергия, а именно 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Според клаузата на чл. 33, ал. 2 от Общите условия от 2014 год., в сила от
12.03.2014 год., след отчитане на средствата за дялово разпределение и
изготвяне на изравнителните сметки, продавачът издавал за отчетния период
кредитни известия на стойността на месечните фактури и една обща фактура за
потребеното количество топлинна енергия за отчетния период. Клиентите не
заплащали обезщетение за забава съгласно чл. 33, ал. 4 от Общите условия до
изравняване на отчетния период. Едва след това се начислявало обезщетение за
забавено плащане в размер на законната лихва върху общата фактура. В случая
задълженията по общата фактура от м.07.2014
год. ставали изискуеми едва на 15.09.2014 год., като от този момент започвал да
тече и давностния срок. Издадените кредитни известия за прогнозно начислени
суми за периода погрешно били приети от първоинстанционният като изискуеми
задължения по фактури. Следователно процесните вземания не били погасени по
давност. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част,
а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по
жалбата Ц.Н.Г. счита, че решението на СРС следва да
бъде потвърдено в обжалваната от ищеца част. Поддържа, че правилно СРС приел,
че процесните задължения са погасени по давност. Началният момент на давността
бил съобразен с действащите Общите условия на ищеца. Общата фактура съдържала
ежемесечните задължения, за които имало издадени отделни фактури, в които били
посочени дължимата сума, период и падеж за плащане.
Срещу решението в
частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата Ц.Н.Г.. Жалбоподателката поддържа, че с
решение №4777 от 13.04.2018 год., постановено по адм.дело №1372/2016 год. по
описа на ВАС, ІІІ отд., била отменена зависимостта /формулата/, приета в т.
6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради –
етажна собственост в редакцията й, прието с Наредбата за изменение и допълнение
на Наредба № 16-334 от 2007 год. за топлоснабдяването, обн., ДВ, бр. 94 от 2013
год., представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 от наредбата. Следователно с
обжалваното решение било установено съществуването на задължения, които били
формирани при използване на формули и методи, които били счетени за незаконни
от ВАС. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му час, а
исковете – отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „Т.С.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ответницата част.
Привлеченото от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не изразява становище по въззивната жалба
на ответницата.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на всяка от насрещните страни, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с
правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в
обжалваните му части. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Решението на СРС
е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави
и следното:
Безспорно е във
въззивното производство, че ответницата е собственик на процесния топлоснабден
имот – апартамент №72, находящ се в гр.София, ж.к.“******, който се намира в сграда – етажна собственост,
която е била присъединена към топлопреносната мрежа. На 14.01.2002 год. ответницата е подала
молба-декларация до ищеца за откриване на клиентска партида на нейно име за
процесния апартамент /абонатен №190785/.
Въззивният съд
приема, че като собственик на процесния имот ответницата е потребител на
топлинна енергия за битови нужди по смисъла § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима
редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов
клиент по смисъла на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ /нова – ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./, по договорно правоотношение с ищеца за процесния
период, без да е необходимо сключването на договор в писмена форма /чл. 153,
ал. 1 ЗЕ/. Следователно тя е задължено лице за заплащане на стойността на
доставената топлинна енергия за битови нужди и на услугата дялово разпределение.
Допълнителен източник на отношенията между главните страни са публично известни
Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на „Т.С.” ЕАД,
действали през исковия период /чл. 150 ЗЕ/. В този смисъл доказано е
основанието /източниците/ на вземанията, предмет на предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК установителни искове, а техните размери, както и количеството
доставена топлинна енергия, са установени въз основа на съвкупната преценка на
писмените доказателства по делото, а и тези обстоятелства не са били спорни между
страните.
Във връзка с
оплакванията на жалбоподателката-ответник, основани на постановеното решение от
13.04.2018 год. по адм. дело №1372/2016 год. по описа на ВАС, ІІІ отд. /което
не е влязло в сила/, следва да бъде посочено, че съгласно разпоредбата на чл. 195,
ал. 1 АПК, подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на
влизането в сила на съдебното решение. Тъй като през исковия период зависимостта
/формулата/, приета в т. 6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на
топлинната енергия в сгради – етажна собственост в редакцията й, приета с
Наредбата за изменение и допълнение на Наредба №16-334 от 2007 год. за
топлоснабдяването, обн., ДВ, бр. 94 от 2013 год., представляваща Приложение към
чл. 61, ал. 1 от наредбата, не е била отменена с влязъл в сила съдебен акт, то
същата намира приложение в разглеждания случай.
Следващите спорни
между страните въпроси са свързани с това дали вземанията за стойността на прогнозните
вноски за доставена топлинна енергия, които се отнасят за периода от м.май 2013
год. до 30.04.2014 год., са погасени по давност, дали ответницата дължи цена на
услугата дялово разпределение за периода от м.05.2012 год. до 30.04.2013 год. в
размер на 14.28 лв., както и дали същата е в забава по отношение на претендираните
задължения за заплащане на цената на услугата дялово разпределение.
На първо място
СГС приема, че претенция за стойността на услугата дялово разпределение в
размер на 14.28 лв. за периода от м.05.2012 год. до 30.04.2013 год. не е била формулирана
нито в заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК, по повод на което е било образувано ч.гр.дело №38204/2017 год.
по описа на СРС, ГО, 141 с-в /виж т. 12 от същото/, нито в исковата молба на „Т.С.”
ЕАД – видно е от тяхното съдържание, че липсва както изложение на
обстоятелствата, от които произтича това вземане /в т.ч. период, за който се
отнася/, така и искане съответно за издаване на заповед за изпълнение за него,
респ. установяване на съществуването му /чл. 127, т. 4 и 5 ГПК/.
На следващо
място, според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 3/2011 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания” по смисъла на чл. 111,
б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване
на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието падеж
настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо
периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент
от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ вземанията на топлофикационното дружество съдържат
всички гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал.
1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането, като
при срочните задължения давността тече от деня на падежа /тъй като срокът е
уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска предсрочно
изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114,
ал. 2 ЗЗД.
Задълженията за заплащане на
стойността на прогнозните вноски за доставената топлинна енергия за периода от
м.май 2013 год. до м.февруари 2014 год. включително са възникнали като срочни –
в 30-дневен срок след изтичане на месеца, за който се отнася, съгласно клаузата
на чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 2008 год. /действали до 12.03.2014 год./.
Следователно за всяка една от претендираните от ищцовото дружество главници,
касаещи горепосочения период, тригодишният давностен срок тече от момента, в
който изтича срокът за тяхното заплащане. В този смисъл и доколкото заявлението
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е било депозирано на 12.06.2017
год. /арг. от чл. 422, ал. 1 ГПК/, то настоящият
съдебен състав приема, че вземанията на ищеца за главници, които се отнасят за горепосочения
период, както и вземанията му за лихви за забава върху тези главни задължения /чл.
119 ЗЗД/ са погасени по давност.
Същевременно погасени по давност се
явяват и вземанията за прогнозни вноски за доставена топлинна енергия, които се
отнасят за периода от март 2014 год. до м.април 2014 год. включително, ведно с
натрупаните върху тях лихви за забава според правилото на чл. 119 ЗЗД, поради
следните съображения:
По отношение на задълженията за
горепосочения период е приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е
така, тъй като страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, поради което длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от
кредитора /чл. 84, ал. 2 ЗЗД/, но давността започва да тече от деня, в който
задължението е възникнало.
Действащата през процесния
период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 ЗЕ /изм., ДВ, бр. 54
от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./, предвижда, че
потребителите на топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат
доставената топлинна енергия по един от следните начини: 1/ на 11 равни месечни
вноски и една изравнителна вноска; 2/
на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за
сградата, и една изравнителна вноска и 3/ по реална месечна
консумация. Правилата за определяне на прогнозната консумация и изравняването на
сумите за действително консумираното количество топлинна енергия за всеки
отделен потребител са уредени в действалата през процесния
период Наредба за топлоснабдяването.
Анализът на цитираната нормативна уредба
води до извод, че в случаите на чл. 155, ал.
1, т. 1 или т.
2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на месечни
вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния резултат в
края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното отношение в
размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода. В зависимост от това дали начислените прогнозни месечни вноски
са в по-голям или по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия, отчетено в края на периода, то това ново вземане
възниква в полза на потребителя или в полза на топлопреносното предприятие. При
всички случаи, обаче, това “изравнително”
вземане е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Т.е., задължението за заплащане на
изравнителната сметка не влияе на дължимостта на месечните вноски.
Съгласно действалите през периода от
м.март 2014 год. до м.април 2014 год. Общи условия на ищеца, в сила от
12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на
клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия
за разпределение в СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава
ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата
за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от търговеца,
продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността на
фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на
интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите условия и на стойността на
фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява по своето естество уговорен между
страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за
изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на
кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск
в случая зависи от волята му, законодателят пренася началото на погасителната
давност към възникване на задълженията, защото поканата за изпълнение може да
се отправи от възникването на правото.
В този смисъл въззивният съд счита, че
задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането
на съответния месец, пред който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, а задълженията за прогнозни вноски – от
момента на съставянето на т.нар. обща фактура, отразяваща потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база вече
изготвените изравнителни сметки. Т.е. в частност тригодишната давност по чл.
111, б. „в“ ЗЗД за вземанията за прогнозни вноски за м.март 2014 год. и за м.април
2014 год. е започнала да тече от 1-во число на съответния следващ месец и е
изтекла преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №38204/2017 год. по описа на СРС, ГО, 141 с-в.
Осъщественото от ищеца фактуриране на
консумираното количество топлинна енергия въз основа на действителното
потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не променя момента на
изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/. Определянето на срок
за изпълнение на задълженията в процесната фактура, с който жалбоподателят
свързва началния момент, от който започва да тече погасителната давност, няма
действие по отношение на ответника – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
По делото не са ангажирани каквито и
да било доказателства от страна на ищеца, че ответницата е била поставена в
забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на услугата дялово
разпределение в размер на 55.38 лв. за периода от м.юни 2013 год. до 30.04.2016
год. /възникнали при действието на горепосочените Общи условия на ищеца от 2014
год./, поради което и при правилно приложение на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест първоинстанционният съд
е приел, че релевираната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 15.09.2014 год. до 02.06.2017
год. в размер на 16.69 лв. подлежи на отхвърляне.
Ето защо въззивните жалби следва да
бъдат оставени без уважение, а решението на СРС – потвърдено в обжалваните му
части, като правилно.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 30.03.2018 год., постановено по гр.дело
№70534/2017 год. по описа на СРС, ГО, 141 с-в, в обжалваните му части.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/