Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр.
София, 15.06.2017 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря Д. Такова, като разгледа т.д. № 5462/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът ЗК Л.И.АД твърди, че в изпълнение на Рамков застрахователен договор от 28.03.2006 г. сключил с ответника П.Л.Б. ЕООД договор за имуществена застраховка срещу финансови загуби /“Разни финансови загуби“, клауза „Загуби от доходи по договори за лизинг“/ със застрахован риск „неплащане на лизингови вноски“ по договор за Л.№ 02222 с лизингополучател Д.П.и предмет л.а. Ауди А8 с ДК № ****. Поддържа, че поради неплащане на лизингови вноски с падеж след март 2009 г. при ищеца е образувана преписка и е заплатено застрахователно обезщетение в размер от 132 638,03 лв., представляващо сбор от дължимите лизингови вноски до края на срока на лизинговия договор. Твърди, че с плащането на това обезщетение и съгласно договореното в Рамковия договор в негова полза е възникнало право да придобие собствеността върху лизинговия автомобил. Ответникът не изпълнил задължението си да прехвърли собствеността, като междувременно и отчуждил правото върху вещта. Ето защо ищецът претендира обезщетение вместо липсващото изпълнение в размер на 132 638,03 лв., както и лихва за забава в размер на 45 694,53 лв. за периода 11.04.2012 г. – 27.08.2015 г. Претендира законна лихва и разноски.
Ответникът П.ЛЛ.БГ ЕООД оспорва исковете. Твърди, че всички отношения между страните, произтичащи от Рамковия договор, са окончателно уредени с Анекс 6/22.07.2011 г. и са били предмет на съдебно установяване с влязло в сила решение, с което е прието, че прехвърляне на собствеността върху процесния автомобил не се дължи. Ето защо счита, че искът е недопустим. По същество счита същия за неоснователен – твърди, че задължението за прехвърляне на собствеността върху автомобила съгласно Анекс 6 касае само изчезнали автомобили; че дори да се прилагат общите разпоредби от Рамковия договор, то съгласно тях задължение за прехвърляне на собствеността е налице, само когато застрахователното плащане е в пълен размер на всички дължими лизингови вноски, а такова не е извършено. Прави възражение за погасяване на вземанията по давност. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По иска по чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД:
1.
По правната
квалификация:
Ищецът извежда правото си на обезщетение от наличието на неизпълнено задължение за прехвърляне на право на собственост, произтичащо от рамков договор за застраховка и от сключен въз основа на него индивидуален застрахователен договор. Поддържаните в исковата молба твърдения са за липсващо, но дължимо реално изпълнение, за което се претендира обезщетение. Ето защо дадената от съда правна квалификация с доклада на делото /приета и от страните/ е именно сочената от ищеца – чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД. Действително, начинът, по който ищецът е формирал размера на претендираното обезщетение, не е съответен на заявеното право – при компенсаторното обезщетение /чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД/ обезщетението за неизпълнение е равно на стойността на неизпълнената престация /в случая – на стойността на непрехвърленото право на собственост/, а не на стойността на извършената от ищеца престация /както ищецът е определил размера на претендираното от него обезщетение/. ЕдИ.твено от начина, по който ищецът е формирал размера на претенцията си, обаче съдът не може да направи извод, че е сезиран с иск за връщане на дадено при отпаднало основание, щом в обстоятелствената част не се поддържат твърдения нито за разваляне на застрахователния договор, нито за прекратяването му поради обективна невъзможност, а напротив – претендира се обезщетение за неизпълнената престация. Въпрос на основателност е какво формира това обезщетение и дали същото се съизмерява със стойността на насрещно изпълнената престация. Нещо повече – че се претендира заместващо реалното изпълнение обезщетение е видно и от заявената претенция за лихва – същата се претендира за период на забава, съвпадащ със забавата на задължението за прехвърляне на собствеността.
Ето защо, с оглед диспозитивното начало съдът ще разгледа докладвания иск за заплащане на обезщетение за неизпълнение при съществуващо облигационно отношение /чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД/.
2.
По
допустимостта:
Възражението на ответника за недопустимост на иска е неоснователно. С влязло в сила съдебно решение, постановено по т.д. № 5889/2012 г. на СГС, ТО, 14 състав, между страните е решен спорът относно дължимостта на паричната престация по Анекс 6 към Рамковия застрахователен договор. Това решение формира сила на пресъдено нещо относно съществуването на облигационно отношение по Анекс 6 и неговата валидност, както и относно наличието на непогасено парично задължение, произтичащо от Анекс 6, и неговия размер към момента на устните състезания, проведени по делото, по което е постановено решението. Извън пределите на силата на пресъдено нещо е наличието на насрещно задължение в тежест на ищеца по този иск, вкл. за прехвърляне собствеността върху автомобилите, предмет на договорите, за които е прието, че се дължи застрахователно обезщетение. Формирането на извод за този факт, обективирано в мотивите на съдебното решение, не води до непререшаемост на въпроса, щом съдът не е бил надлежно сезиран с иск за изпълнение на насрещната престация по Анекс 6 или на заместващото я компенсаторно обезщетение.
3. По основателността:
Безспорно между страните е, че между тях е сключен Рамков застрахователен договор от 28.03.2006 г. за застраховане на риска от неплащане по договори за лизинг, лизингодател по които е застрахованият ищец; сключен е и застрахователен договор с предмет конкретен договор за Л.– договор № 02222 за лизингов автомобил Ауди А8 с лизингополучател Д.П.; налице е неизпълнение на лизингополучателя по този договор, за което застрахованият е уведомил застрахователя и при последния е образувана преписка № 0000-1661-09-800117; правото на собственост върху лизинговия автомобил е прехвърлено от лизингодателя на трето лице.
Спорни между страните са следните въпроси: 1/ след изменението на рамковия договор с Анекс 6/25.07.2011 г. налице ли е задължение за прехвърляне от застрахования на застрахователя на собствеността върху лизинговия автомобил, за който е платено застрахователно обезщетение, извън хипотезата на обявяване на автомобила за изчезнал, ако да – 2/. при какви условия възниква това задължение и осъществили ли са се те по отношение на процесния автомобил; 3/. ако задължение за прехвърляне на автомобила е възникнало, то погасено ли е по давност правото на компенсаторно обезщетение за неизпълнение на това задължение.
За отговор на спорните въпроси съдът съобрази следното:
Съгласно Рамковия застрахователен договор застрахователят е поел задължение да носи риска от неплащане на лизингови вноски по отделни лизингови договори /за които са сключени индивидуални застрахователни полици/. След плащане на застрахователното обезщетение в размер на дължимите лизингови вноски застрахователят се суброгира в правата на лизингодателя по лизинговия договор. Уговорено е обаче, че при получаване на застрахователно обезщетение, „с което вноските по лизинговия договор се изплащат изцяло“, застрахованият е длъжен да прехвърли собствеността върху вещта в полза на застрахователя – чл. 16, ал. 3 от Рамковия договор. Съдържанието на тази разпоредба следва да се извлече чрез тълкуване, основано на принципа за забрана на неоснователното обогатяване, т.е. изхождайки от волята на страните да не допуснат обогатяване на някоя от тях за сметка на другата. Ето защо съдът счита, че задължението за прехвърляне на собствеността върху автомобила възниква тогава, когато рискът от неплащане се е реализирал по отношение на всички лизингови вноски. Когато част от вноските са платени от лизингополучателя, а за друга част застрахователят плати обезщетение, в негова ползва възниква само суброгационното право – да претендира платеното от лизингополучателя. Да се приеме обратното – че правото на застрахователя да получи собствеността върху автомобила възниква всякога, щом е платил всички неплатени от лизингодателя и дължими до края на срока вноски – означава застрахователният договор да е сключен без застрахователят да носи финансов риск /в общия случай при суброгирането в правата на лизингодателя застрахователят носи финансовия риск да не може да реализира в пълелн обем суброгационните си права поради неплатежоспособност на лизингополучателя/. Това обаче е същността на застраховането като алеаторен договор – застрахователят носи риска при реализиране на събитие да претърпи финансова вреда вместо застрахования.
В настоящия случай неизпълнението на лизингополучателя е считано от 16-тата вноска, поради което плащането на остатъка от дължимите вноски като застрахователно обезщетение – дори това да е за всички вноски до края на погасителния план - не би следвало по изложените по горе причини да доведе до право на придобиване на собствеността върху автомобила, а само до суброгационна претенция на застрахователя срещу лизингополучателя.
Дори да се приеме, че разпоредбата на чл. 16, ал. 3 от Рамковия договор е приложима във всички случаи, в които застрахователят заплати напълно дължимите към момента на плащането и до края на срока на лизинговия договор лизингови вноски, независимо дали част от вноските вече са били платени от лизингополучателя, то искът отново би бил неоснователен поради погасяване на вземането по давност. Съображенията за това са следните:
На 25.07.2011 г. е сключен Анекс 6 към Рамковия договор, с който страните установяват, че по част от застрахователните преписки, сред които и процесната, застрахователят не е изплатил дължимото обезщетение /чл. 1.8 от Анекс № 6/, и се съгласяват общият размер на дължимите застрахователни обезщетения, вкл. по процесната преписка, да се заплати на вноски /чл. 2/. Със същия анекс застрахованият се е задължил да прехвърли на застрахователя собствеността върху всички автомобили, предмет на описаните в анекса щети, които към момента на подписване на анекса са изчезнали, „до 10 работни дни след като застрахованият придобие владението върху тях“. Уговореното в Анекс 6 задължение за прехвърляне на собственост не изключва общата уговорка по чл. 16, ал. 3 от Рамковия договор, а има за цел да допълни същата, като установи друг срок за изпълнение на задължението в случаите, в които автомобилът е изчезнал - за тези случаи страните установяват отклонение от общото правило за прехвърляне на собствеността след плащане на застрахователно обезщетение, като отлагат падежа на това задължение до момента на придобиване на владението върху изчезналия автомобил. В останалите случаи – когато автомобилът не е изчезнал – страните не са преустановили изрично действието на чл. 16, ал. 3 от Рамковия договор. Постигнатата договорка анексът да урежда окончателно отношенията на страните по повод преписките, за които се отнася, също не изключва приложението на тези разпоредби, които не са несъвместими с поетите в анекса права и задължения и които произтичат от един изрично непрекратен договор.
Задължението за прехвърляне на собствеността върху автомобила следователно би възникнало и би станало изискуемо след плащане на застрахователното обезщетение. От този момент започва да тече давността както за реалното изпълнение на задължението за прехвърляне на собствеността, така и за компенсаторното обезщетение, ако кредиторът избере него. Именно защото компенсаторното обезщетение доставя еквивалент на неизпълнената престация, то неговата изискуемост следва изискуемостта на самото задължение. Поради това следва да се установи, кога е извършено плащане на застрахователно обезщетение по процесния договор /и дали то е в пълен размер/.
Страните не спорят, че преди предявяване на иска за реално изпълнение на паричното задължение по Анекс 6 застрахователят е платил част от общо дължимото съгласно анекса обезщетение – до сумата от 449 407,68 лв. Съгласно чл. 2, ал. 3 от Анекс 6, страните са се съгласили „застрахователят при извършване на плащането да посочва със съответната парична сума задължение по коя от образуваните при него преписки по щети погасява …“. От тази разпоредба следва да се направи извод, че макар и да са определили общо размера на дължимото по всички преписки обезщетение, страните са запазили относителната самостоятелност на задължението по всяка от преписките. Именно в изпълнение на правото да посочи коя главница погасява, ищецът е отправил до ответника писмо от 30.03.2012 г. /л. 44 от делото/, в което е посочил, че с извършеното плащане в размер на 449 407,68 лв. е погасил задължения по описаните в писмото щети, сред които и процесната. Ирелевантно е в погашение на какво ответникът е приел това плащане, щом ищецът надлежно е упражнил правото си да заяви, кое задължение погасява.
Поради изложеното съдът приема, че застрахователно обезщетение в размер на дължимите лизингови вноски по процесния договор за Л.е било платено от ищеца към 30.03.2012 г. /плащането е на по-ранна дата, но към 30.03.3012 г. е упражнено правото да се индивидуализира преписката, по която се плаща/. Неоснователно е твърдението на ищеца, че плащането е извършено към 2014 г. – тогава е извършено окончателно плащане по всички щети, но процесната – поради изричното изявление на длъжника, е била погасена с предходното плащане към 30.03.2012 г. Към тази дата следователно е станало изискуемо задължението за прехвърляне на собствеността върху лизинговия автомобил. Както беше посочено, считано от тази дата започва да тече давностният срок – както за вземането за реално изпълнение, така и за компенсаторното обезщетение. Щом към момента на изискуемостта кредиторът е могъл да търси изпълнение, то към този момент същият е могъл да търси и обезщетение за неизпълнение. Следователно давностният срок за процесното вземане е започнал да тече към 30.03.2012 г. и е изтекъл, без данни да е прекъсван/спиран, към момента на предявяване на настоящия иск – давностният срок за обезщетението е тригодишен съгласно чл. 111, б. „б“ ЗЗД /независимо, че давността за правото на реално изпълнение е по-дълга/.
Ето защо искът следва да бъде отхвърлен.
По иска по чл. 86 ЗЗД:
Съдът достигна до извод за несъществуване на главния дълг, поради което искът за акцесорното вземане също следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Ищецът следва да заплати на ответника разноски в размер на 14 540 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от З.к.Л.И. АД, ЕИК *******, срещу П.Л.Б. ЕООД, ЕИК *******, искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 132 638,03 лв., представляваща обезщетение за неизпълнение на задължението на ответника по чл. 16, ал. 3 от Рамков застрахователен договор от 28.03.2006 г. за прехвърляне правото на собственост върху л.а. Ауди А8 с ДК № СА ****, предмет на договор за лизинг, застрахован със З.полица от 27.12.2007 г., и за сумата от 45 694,53 лв., представляваща лихва за забава за периода 11.04.2012 г. – 27.08.2015 г.
ОСЪЖДА Застрахователна к.Л.И. АД, ЕИК *******, да заплати на П.Л.Б. ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 14 540 лв. разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му.
СЪДИЯ: