РЕШЕНИЕ
№ 2025
гр. Варна, 22.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Добрина Петрова
при участието на секретаря Антоанета М. Атанасова
като разгледа докладваното от Добрина Петрова Гражданско дело №
20223110100716 по описа за 2022 година
Предявени са и осъдителни искове от „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД срещу Д. М. З. с правно
основание чл.79 от ЗЗД за заплащане на сумата от 319.53 лева, ведно със законната лихва от
подаване на исковата молба в съда - 14.01.22г., до окончателното погасяване на
задължението и сумата от 28,94 лева, възнаградителна лихва за периода от 03.11.2021 г. до
02.04.2022г., дължими по Договор за потребителски кредит №413985 от 02.04.2021г.
Ищецът твърди, че на 02.04.2021 г. между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, в качеството си на
кредитодател и Д. М. З., в качеството си на кредитополучател е сключен Договор за кредит
№ 413985. Договарянето между страните се осъществило чрез средствата за комуникация от
разстояние (електронна поща, уеб-сайт и телефон), като договорът за кредит се сключи във
формата на електронен документ и правоотношението се реализира при спазване на
изискванията на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние, Закона за
задълженията и договорите, Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги и приложимите към сключения договор за кредит Общи условия на
„АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД.
След одобряване на кредита, ищецът е изпратил на електронната поща на Д. М. З.
договор за кредит № 413985, заедно с приложимите Общи условия на, АИ ТИ ЕФ ГРУП"
АД, също така Стандартен Европейски Формуляр и Погасителен план, като в мейла е
прикачил два броя линка - „Приеми договора" и „Откажи договора".С оглед сключването на
Договора за кредит и като доказателство за съгласието на кредитополучателката с договора
за кредит и Общите условия, Д. М. ЗЛ. е активирала линка „Приеми договора".
Съгласно сключения между страните Договор за кредит № 413985,
кредитополучателката е получила от моя доверител паричен заем в размер на 600 лева, като
се е задължила да заплаща редовно, изпяло и в срок погасителните вноски.
Кредитополучателката се е съгласила да погаси кредита си на дванадесет равни 30-дневни
вноски, като общият срок за погасяване на кредита е от 03.04.2021 г. до 02.04.2022 г. и при
условията договорени между страните. В изпълнение на задължението по договора за
кредит, Кредитодателят е предоставил сумата по кредита чрез системата на „Изипей" АД.
1
Кредитополучателката Д.З. е заплатила сума в общ размер на 391,34 лева. Ищецът
твърди, че с тази обща сума са погасени изцяло първите шест погасителни вноски, също
така е погасена частично седмата погасителна вноска. Към момента падежиралите вноски по
сключения договор за кредит са девет на брой. Погасените суми са следните: Главница в
размер на 280,47 лева и възнаградителна лихва в размер на 110,87 лева;
Ищецът твърди, че Д.З. е в неизпълнение на своите задължения към „АЙ ТИ ЕФ
ГРУП" АД. На основание чл. 12, б. а) от приложимите към Договор за кредит № 413985
Общи Условия на „АЙ ТИ ЕФ ГРУП" АД, обявява процесния договор за кредит за
предсрочно изискуем от деня на уведомяване за молбата от Д.З.. Претендира съдебно-
деловодни разноски.
В едномесечния срок за отговор ответницата оспорва иска. Възразява относно
обявяване на вземането за предсрочно изискуемо. Прави възражение за недействителност
на процесния договор. Претендира разноски.
Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните, намира следното от фактическа и правна страна:
Не се спори, че между ищеца и ответника е сключен Договор за потребителски
кредит № 413985 с „Ай Ти Еф Груп" АД,. Съгласно Договор за потребителски кредит №
413985 ищцата получила сумата от 600.00 лева и договорна лихва за периода на договора в
размер на 139.81 лева., по силата на които е предоставена на ищеца в заем сумата от 600 лв.,
която е следвало да върне заедно с неустойка сумата в размер на 1388,05 лв., с погасяване
на 12 месечни погасителни вноски, всяка в размер на 115,67 лв.,последната с размер от
115,68 лв. на 02.04.22г.
Отразеният в договора годишен лихвен процент е 40, 55%, годишният процент на
разходите е 49. 00 %, а задължението следва да се погаси на 12 месечни вноски. Съобразно
чл. 5. 1, вр. чл. 5. 2, вр. чл. 5. 3 от Договора, до края на следващия ден от сключването му,
длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) банкова
гаранция в размер на дължимата главница и лихва, със срок на валидност от 30 дни след
крайния срок за погасяване на всички задължения или 2) две физически лица- поръчители,
всеки от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да имат нетен
размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да бъдат лица над 20 годишна възраст;
да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по- малко от 5 години трудов и
осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за кредит,
включително и такъв с кредитополучателя; да нямат неплатени осигуровки за последните
две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако
имат- кредитната история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от
"редовен". При неизпълнение в срок на посоченото задължение, в тежест на длъжника е да
заплати на кредитора неустойка съобразно чл. 5. 6 от договора. Съдът счита за нужно да
акцентира върху обстоятелството, че размерът не самата неустойка не е посочен в договора
за кредит, а фигурира единствено в погасителния план към него. В графа "неустойка" от
погасителния план / л. 13 /, към всяка анюитетна вноска се прибавя сумата от 54,02 лв. /
неустойката за съответния месец.
С влязло в законна сила решение по гр.д.№ 16348/21г. на ВРС /служебно известно на
съда/, съдът е приел за установено в отношенията между страните, че Д. М. З. не дължи на
"Ай Ти Еф Груп" АД сумата от 648,24 лв., представляваща неустойка по Договор за
потребителски кредит №413985 от 02.04.2021г.,на осн.чл.124 от ГПК, като съдът е приел
договорната клауза за нищожна на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК .
Съдът е приел за безспорно между страните, че е сключен Договор за потребителски
кредит №413985 от 02.04.2021г. и Д.З. е получила сумата от 600 лева, както и че
ответницата е заплатила сумата от 391,34 лв. по процесния договор.
2
Предвид така установеното от фактическа страна се налагат следните правни
изводи:
След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, то и
на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са
от императивен характер и за приложението им, съдът следи и служебно, защото когато
страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност, респ.
нищожност, пряко изводима от вида и съдържанието на договора, респ. надлежно
въведените в процеса, и без да има позоваване на нищожност (в този смисъл решение № 384
от 02.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ГК).
За да е нищожна като неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, тя
следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на
чл. 143 ЗЗП, като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 ЗЗП.
В процесния случай, твърденията за недействителност на Договора за кредит следва
да бъдат разгледани в светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл. 4. 4 от
Договора вр. т. 9 от Приложение № 1 към договора, доколкото са неразривно свързани.
Разпоредбата на чл. 5. 1, вр. чл. 5. 2 от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури
едно измежду следните обезпечения: две физически лицапоръчители ( които следва да
отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в
размер на усвоената сума за главница по договора и дължимата възнаградителна лихва. При
неизпълнение на това задължение, съобразно чл. 5. 6 от договора и погасителния план към
него, длъжникът дължи на кредитора неустойка в размер от 739,81 лв. Прочитът на
съдържанието на клаузите на чл. 5. 1, вр. чл. 5. 2 и чл. 5. 6 от договора и съпоставянето им с
естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето
същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора ( което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 5. 1, вр. чл.
5. 2 от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (
600 лв.). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер
на пълната усвоена стойност на кредита и дължимата възнаградителна лихва (което като
величина явно представлява повече от чистата стойност на получения финансов ресурс и за
което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или поръчители, които
да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях ( така, както са
отразени във фактическата част от настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати като капитализира допълнително вземане, което обозначава като "неустойка".
Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва
дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на
чл. 19, ал. 4 ЗПК ( съобразно чл. 4. 4 от договора за кредит, вземането за неустойка не се
включва в предвижданията, формиращи размера на ГПР ). Тези изводи са красноречиво
илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора, изначално
разсрочва вземането за "неустойка при липса на обезпечение", като при формирането на
всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума за "неустойка". В тази връзка,
явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за
осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането
за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора ( съответно,
сигурен разход за потребителя ) и като такова е следвало да бъде включено в годишния
процент на разходите.
3
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай, в т. 9 от
приложение № 1 към договора е посочено, че ГПР е 49, 00 %, но същият не съответства на
действителния процент на разходите. Както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които става изискуема разписаната в чл.5. 6 от Договора "неустойка", то тя е с характер
на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
В допълнение към гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира и върху
факта, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора. Посочването в договора за кредит
на по-нисък от действителния ГПР, което представлява невярна информация относно
общите разходи по кредита, следва да се окачестви като нелоялна и по –специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО /директивата адресира нелоялните търговски практики/, тъй като заблуждава
или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го
подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на
сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4,
§ 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл. 22 ЗПК недействителност на договора в
неговата цялост. Впрочем, в конкретния случай, това е особено съществено предвид
обстоятелството, че в процесния договор за кредит, неустойката дължима при
непредоставяне на обезпечение, не фигурира като ясно обозначена стойност ( стойността на
неустойката може да се изведе едва от погасителния план ). Последното обстоятелство,
съдът също окачествява като заблуждаваща търговска практика. Нещо повече- в
погасителния план отново не фигурира "общата" сума за неустойка, която се дължи от
потребителя, а единствено нейна разбивка по месеци.
4
Налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е насочена както
към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за
получаване на потребителски кредит, така и за стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити, по
начин, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на
ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти
за защита. С посочването в договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на
чл. 19, ал. 1 от ЗПК, а така и отразява по - нисък от действителния ГПР, както и на
дължимата обща сума в по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у
потребителя за финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и
задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своето
задължения, преди да сключи договора за кредит. Необходимостта от предоставянето на
ясна информация за финансовата тежест на кредита е и с цел извършването на информиран
избор от потребителя относно договора, който да сключи. В противен случай потребителят
би бил препятстван да сключи договора за кредит при най-благоприятните за него условия.
С оглед на изложеното, предвид констатираното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК.
Доколкото при констатирана недействителността на целия договор на осн. чл. 22 от ГПК,
съдът не изследва въпроса за недействителността на отделни клаузи от него.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва
или други разходи.
Ответницата дължи плащане единствено на предоставения заем от 600 лева, а
доколкото се установява, че са платени общо 391,34 лв. лева, то искът се явява основателен
за сумата от 208,66 лева. Съответно следва да се отхвърли за горницата над тази сума до
претендираните 319.53 лева .
По предявения иск за заплащане на договорна лихва в размер на 28,94 лв.
възнаградителна лихва за периода от 03.11.21г. до 02.04.22г., съдът, с оглед установената
недействителност на договора и доколкото в този случай се дължи единствено главницата,
но не и лихва или други разходи по кредита, приема, че претенцията е неоснователна и
следва да бъде отхвърлена, на осн. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 23 от ЗПК.
Върху главното вземане се дължи и законна лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда ( 14.01.22 г. ) до окончателното й погашение.
По разноските: Направено е възражение от ответницата за прекомерност на
заплатеното адвокатско възнаграждение от ищеца в размер на 720 лв. Съгласно чл.1 от
Наредбата №1/9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
възнаграждението за оказаната от адвокат правна помощ се определя по свободно
договаряне въз основа на писмен договор с клиента , но не може да бъде по-малко от
определения в същата минимален размер за съответния вид правна помощ. Съгласно
разпоредбата на чл.78, ал.5 от ГПК, ако заплатеното от страна възнаграждение е прекомерно
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане
на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско
възнаграждение, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл.36 от
5
Закона за адвокатурата. Съобразно Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по
тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от
предвиденото в § 2 от Наредба №1/ 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. В случая се касае
до адвокатско възнаграждение, което определено съобразно нормативната уредба не води до
извод за прекомерност предвид обективно съединените два иска. Поради което, изплатеното
адвокатско възнаграждение в размер на 720 лв. не е следва да бъде намалявано поради
прекомерност. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК и направеното от ищеца искане, ответницата
Д.З. следва да бъде осъдена да заплати на ищеца разноски за заплатена държавна такса в
размер на 100 лева и заплатено адв.възнаграждение от 720 лв. ,съразмерно с уважената част
от исковете сумата от 491 лв.
Предвид обстоятелството, че адв. Д.В. М. е предоставил безплатна правна помощ на
ответника на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на същата следва да се
присъди минималния адвокатски хонорар определен по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
2004 г. или съразмерно с отхвърлената част от исковете, сумата от 120,36лв.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Д. М. З., ЕГН ********** да заплати на "Ай Ти Еф Груп" АД, ЕИК
********* със седалище гр. София сумата от 208,66 лв. (двеста и осем лева и шестдесет и
шест стотинки), представляваща главница по Договор за потребителски кредит №413985
от 02.04.2021г., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба-14.01.22
г. до окончателно изплащане на вземането, като отхвърля иска за горницата над 208,66 лв.
до претендираните 319,53 лв. за главница и за сумата от 28,94 лева, възнаградителна лихва
за периода от 03.11.2021 г. до 02.04.2022г..
ОСЪЖДА Д. М. З., ЕГН ********** да заплати на "Ай Ти Еф Груп" АД, ЕИК
********* със седалище гр. София сумата от 491 лева (четиристотин деветдесет и един
лева), представляваща сторени съдебно-деловодни разноски в настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „"Ай Ти Еф Груп" АД, ЕИК ********* със седалище гр. София да
заплати на адвокат Д.В. М. от ПАК сумата в размер на 120,36 лв. (сто и двадесет лева и
тридесет и шест стотинки), възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на
основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба в двуседмичен срок от
връчването му, пред Варненски окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
6