№ 6543
гр. София, 19.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100508529 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 05.05.2022 г., постановено по гр. дело №62186/2020 г. по
описа на Софийския районен съд, 141 състав е признато за установено по
искове, предявени от „Топлофикация София“ ЕАД с правно основание чл. 422
ГПК, вр. чл. 79,ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ, по отношение на ответника А.
К., че дължи сумата от 800,20 лв., представляваща стойността на топлинни
услуги за периода от м. юни 2015 г. до м. април 2017 г., ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК –
24.07.2018 г. до окончателното погасяване на вземането, сумата от 109,20 лв.,
представляваща обезщетение за забава по чл. 86 ЗЗД върху главницата за
периода от 15.09.2016 г. до 12.07.2018 г., сумата от 15,33 лв. – главница за
топлинна енергия за същия период, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 24.07.2018 г. до
окончателното погасяване на вземането, като е отхвърлен искът по чл. 86 ЗЗД
за признаване за установено дължимостта на сумата от 3,42 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 15.09.2016 г. до 12.07.2018 г. като
неоснователен.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника А. К. в
уважителната част с оплаквания за неправилност и необоснованост. В
жалбата се поддържа, че първоинстанционният съд се е произнесъл по
непредявени от ищеца факти и обстоятелства, а именно, че ищецът е
1
претендирал процесните суми от ответника в качеството му на собственик, а
не ползвател на недвижимия имот, както е приел първоинстанционният съд.
На следващо място се поддържа, че по делото не са налице и данни, от които
да се установява, че ответникът е бил собственик на недвижимия имот през
процесния период. При условията на евентуалност се излага довод, че
ответникът не е потребявал претендираните от ищеца количества енергия,
като е било в тежест на ищеца да докаже, че не е бил осигурен достъп до
имота от страна на ответника, което не е било сторено. Поддържа се, че
услугата за дялово разпределение в сградата на ЕС е била незаконосъобразно
извършвана въз основа на изтекъл договор, който не е бил подновяван. При
условията на евентуалност се поддържа, че ответникът не е бил страна по
договора, сключен между ищеца и етажната собственост, поради което за
него не са възникнали претендираните задължения. Прави се възражение за
погасителна давност, оспорва се дължимостта на лихвите, тъй като
ответникът не бил изпаднал в забава за изпълнение на процесните главници.
В срока по чл. 263 ГПК не е депозиран отговор на въззивната жалба от
въззиваемия „Топлофикация София“ ЕАД. Не е постъпило становище и от
третото лице – помагач „Техем сървисис“ ЕООД.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК срещу
подлежащ на обжалване акт от легитимирана страна, поради което е редовна
и допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предмет на настоящото въззивно производство е първоинстанционното
решение в обжалваната част. В частта, в която първоинстанционният съд е
отхвърлил предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД искове
първоинстанцинното решение не е обжалвано, поради което е влязло в сила.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и
правилно, в обжалваната част, като на основание чл.272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите изложени от СРС. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно
разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и
изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства,
изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от
2
него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия
материален закон. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни
мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между
страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с
оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Във връзка с
изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
На първо място въззивникът излага оплаквания, че
първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявени от ищеца факти,
като е приел, че ответникът е вещен ползвател, а не собственик, както е
твърдял ищеца. Това оплакване е неоснователно, тъй като категориите
собственик и вещен ползвател са правни квалификации, които се определят
служебно от съда, независимо от правната квалификация, дадена от ищеца
или ответника. При изложени от ищеца твърдения за факти и представени
доказателства, съдът е този, който дава правната квалификация и определя
дали се касае за вещен ползвател или собственик. В настоящия случай от
материалите по делото е установено, че се касае за вещен ползвател по
смисъла на чл. 153 ЗЕ.
На следващо място, следва да се посочи, че съгласно чл. 150 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на клиенти
на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни
общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
комисията. Разпоредбата на чл. 153 ЗЕ предвижда, че всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия. Битов клиент по смисъла на
закона, съгласно дефиницията, предвидена в §2а от ДР към ЗЕ, е клиент,
който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за собствени битови нужди. Предвид така изложеното правилно
първоинстанционният съд е приел, че ответникът е вещен ползвател по
смисъла на чл. 153 ЗЕ и е налице валидно облигационно правоотношение за
доставка на топлинна енергия, въз основа на което се дължат претендираните
суми. В подкрепа на този извод са и мотивите към в т.1 от ТР № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС.
Относно реалната доставка и ползване на количествата топлинна
енергия в процесния имот е изслушана съдебно-техническа експертиза, която
е неоспорена от страните и приета от съда като обективна и професионално
изготвена. Със заключението е прието, че ответниците не са осигурили
достъп до имота, поради което е изчислен служебен разход. Тази констатация
не е била оспорена своевременно от страна на процесуалния представител на
ответника и за първи път се въвежда с настоящата въззивна жалба.
Неоснователни са доводите и във връзка с незаконосъобразно доставяне
на услуга дялово разпределение въз основа на изтекъл договор. Видно от
приложения по делото договор №914/05.10.2001 г., подписан между „Техем
сървисис“ ЕООД и „Топлофикация София“ ЕАД същият действително е
3
сключен за първоначален период от 5 години, като по изрично съгласие на
страните на основание чл. 9 ЗЗД е предвидено, че договорът продължава
действието си с още една година, освен ако някоя от страните не го прекрати с
писмено предизвестие. В настоящия случай не се твърди и не се доказва
договорът да е бил прекратен по воля на някоя от страните, поради което
следва да се приеме, че същият е продължил действието си. Неоснователен се
явява и доводът, че този договор не може да обвърже ответника, тъй като
същият не е страна по договора между „Техем сървисис“ ЕООД и
„Топлофикация София“ ЕАД. Съгласно общите условия на
топлофикационното дружество, приложими към процесното правоотношение,
клиентът е длъжен да заплаща дължимите суми за топлинна енергия и дялово
разпределение в сроковете и по начина, определени в тези Общи условия, а
съгласно чл. 22 ОУ, дяловото разпределение на топлинна енергия се
извършва възмездно от Продавача по реда на чл. 61 и сл. от НТ или чрез
възлагане на Търговец, избран от клиентите в СЕС. Следователно в случая се
касае за правоотношение между топлофикационното дружество и ответника,
елемент от което, а именно задължението за доставка на услуга дялово
разпределение, е възложено на трето лице.
Първоинстанционният съд, като е взел предвид приложените по делото
писмени доказателства и депозираните пред първоинстанционния съд
експертни заключения, които на основание чл. 202 ГПК настоящата
инстанция цени като обективно и компетентно изготвени, е стигнал до
заключение, че по делото се установява по безспорен начин дължимостта и на
възнаграждение и за услуга дялово разпределение, като е уважил исковете в
съответния размер, след съобразяване на своевременно релевираното от
ответницата възражение за изтекла погасителна давност. Настоящата
инстанция изцяло се солидаризира с така изложените мотиви на
първоинстанционния съд.
По отношение на възражението на въззивника за изтекла погасителна
давност, настоящата въззивна инстанция намира същото за неоснователно.
Съгласно чл. 116. б.“б“, предл. 1 от ЗЗД, давността се прекъсва с
предявяване на иска. В случая това е датата на депозиране на заявлението по
чл. 410 ГПК – 24.07.2018 г. Касае се за периодични вземания по смисъла на
чл. 111, б.“в“ ЗЗД, които се погасяват с изтичане на кратката 3-годишна
давност. Погасителната давност за отделните месечни вноски започва да тече
от датата на възникване на задължението, т.е. от първия ден след изтичане на
месеца, за който е осъществена доставката на топлинната енергия. Издаването
на общата фактура не променя падежа на месечните задължения за
съответния отчетен период. Общата фактура обективира месечните
задължения за целия отчетен период, след отчитане на уредите за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки, т.е. при съобразяване
на резултата от изравнителните сметки и добавяне на сумите за доплащане от
клиента, респективно изваждане на сумите за връщане на клиента. Падежът
на месечните задължения за стойност на потребена топлинна енергия остава
същият, посочен в чл.33, ал.1 ОУ от 2014 г. Предвид изложеното се налага
извод, че вземанията на ищеца, предхождащи м. юни 2015 г. са погасени на
4
основание чл. 111, б. "в" ЗЗД, вр. с дадените разяснения по ТР № 3/2012 г. по
т.д.№ 3/11 г. на ОСГТК на ВКС. Искът за топлинна енергия се явява
основателен и доказан за периода от м. юни 2015 г. до м. април 2017 г., както
е приел първоинстанционният съд. На основание чл. 119 ЗЗД, с погасяването
на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни
вземания, макар давността за тях да не е изтекла.
Предвид така изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на
двете инстанции, настоящата въззивна инстанция намира, че обжалваното
първоинстанционно решение е правилно и обосновано и следва да бъде
потвърдено на основание чл. 272 ГПК.
Съгласно чл. 247 ГПК, съдът по своя инициатива или по молба на
страните може да поправи допуснатите в решението очевидни фактически
грешки. В настоящия случай въззивният съд констатира, че в мотивите на
първоинстанционното решение е прието, че искът за главница за доставена
топлинна енергия следва да се уважи за периода м. юни 2015 г. до 30.04.2017
г., като искът следва да се отхвърли за периода 01.05.2015 г., като погасен по
давност. В диспозитива на решението е постановено, че искът за главница се
отхвърля за разликата над уважения размер – 800,20 лв. до пълния предявен
размер от 803,39 лв. и за периода 01.05.2015 г. – м. 05.2017 г. като погасен по
давност. Компетентен да извърши преценка за наличие на предпоставките по
чл. 247 ГПК е постановилия решението първоинстанционен съд, поради което
решението, ведно с делото следва да се изпрати на СРС за провеждане на
процедура по отстраняване на очевидна фактическа грешка .
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 05.05.2022 г., постановено по гр. дело
№62186/2020 г. по описа на Софийския районен съд, 141 състав.
ВРЪЩА делото на Софийския районен съд, 141 състав за преценка
наличие на предпоставките за провеждане на процедура по чл. 247 ГПК.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на
страната на ищеца – „Техем сървисис“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5