ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 952
гр. Бургас , 16.08.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на шестнадесети август, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно частно
гражданско дело № 20212100501104 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.413, ал.2, вр. чл.274-279 ГПК.
Образувано по частната жалба на „Кредит инс“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.“Цар Борис III“ № 85, ет.Мецанин, подадена
чрез адв.Ренета Даньовска, против Разпореждане № 2340 от 03.06.2021 г., постановено по
ч.гр.д.№ 3262/2021 г. по описа на РС-Бургас, с което е отхвърлено заявлението на „Кредит
инс“ АД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу
Д. Б. К.. от гр.Б., ж.к.“М. р.“, бл.*, вх.*, ет.*, за сумата от 126 лв. – договорна лихва за
периода от 05.03.2020 г. до 05.09.2020 г., за сумата от 252 лв. – такса „Гарант“ за същия
период, и за сумата от 42.58 лв. – мораторна лихва за периода 06.03.2020 г.-05.04.2021 г.,
както и за разноски за горницата над 147.70 лв.
В жалбата се изразява несъгласие с постановеното разпореждане, като същото се
счита за неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че с подаване на заявката
кредиполучателят е заявил желание за заем с осигурен гарант, с оглед на което се е
задължил да заплаща възнаграждението за предоставената от дружеството-гарант гаранция
по отпуснатия потребитески кредит. По силата на сключен договор за предоставяне на
гаранция по потребителски кредити от 25.10.2014 г. с „Бикнел корп“ ООД, дружеството
гарант се задължило при писмено поискване от страна на кредитодателя да плати всички
описани в договора задължения след като последният е положил усилия и грижа на добър
търговец и не е събрал дължимите му суми включително по съдебен ред. Счита, че по
аналогия следва да се приложат правилата за банковата гаранция и възнаграждението,
дължимо от наредителя по банковата гаранция не следва да се включва към разходите по
потребителския кредит, а било дължимо по силата на самостоятелно правоотношение, което
1
било резултат от съзнателен избор на кредитополучателя. По отношение на договорната
лихва се сочи, че нейният размер е съобразен с действащите изисквания на ЗПК относно
годишния процент на разходите, а мораторната лихва се дължи при неизпълнение на
задължението, поради което се счита, поради което съдът неправилно е отхвърлил тези
искания. Моли въззивния съд да отмени обжалваното разпореждане на БРС и да уважи
изцяло подаденото заявление. Претендира се присъждане на направените на делото
разноски в пълен размер за двете инстанции.
Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на
лицето, участващо по делото като насрещната страна.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид постъпилата частна жалба и
събраните по делото доказателства, намира следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок против подлежащ на
обжалване съдебен акт и от легитимирано лице, поради което е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е частично основателна.
Производството по ч.гр.д.№ 3262/2021 г. по описа на БРС е образувано по
подадено от „Кредит инс“ АД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК против Д. Б. К.. за заплащане следните суми: 350 лв. – главница,
126 лв. – договорна лихва за периода от 05.03.2020 г. до 05.09.2020 г., 252 лв. – договорна
такса „Гарант“, 42.58 лв. – законна лихва за забава за периода от 06.03.2020 г. до 05.04.2021
г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане.
В заявлението са изложени обстоятелствата, от които произтича вземането: Между
„Кредит инс“ АД (с предишна форва – ООД) и Д. Б. К.. е сключен онлайн договор за
потребителски кредит „Е.“ № * от 05.08.2019 г., в размер на 600 лв., сключен във формата
на електронен документ, при спазване на ЗПФУР по подадена от длъжника електронна
заявка за отпускане на кредит, която е била одобрена. Твърди се, че на длъжника е била
предоставена преддоговорна информация, която длъжникът е приел; съгласно формата за
кандидатстване длъжникът е избрал опция да бъде осигурен гарант за ползване на кредита
от „Кредит инс“ АД, с което се задължил към ежемесечната вноска по кредита да се
начислява такса „Гарант“. Общият размер на задължението от 1248 лв. бил платим на 12
равни месечни вноски, съгласно посочените в заявлението падежни дати, от които
кредитополучателят е погасил изцяло първите три вноски и частично четвъртата вноска,
като остатъкът от нея и останалите вноски не били погасени до крайния падеж – 05.09.2020
г.
Към заявлението са представени договор за потребителски кредит „Екстра“ от
05.08.2019 г. и Общи условия към него.
Районният съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за претендираната със
заявлението главница по договора от 350 лв., ведно със законната лихва върху нея от
подаване на заявлението, както разноски от 147.70 лв.
С обжалваното разпореждане № 2340/03.06.2021 г. районният съд е отхвърлил
заявлението в частта относно договорната лихва от 126 лв., таксата „Гарант“ от 252 лв. и
мораторната лихва от 42.58 лв., както и разликата над присъдените разноски от 147.70 лв.
Съдът е приел, че независимо от обективирания в договора погасителен план, липсва
2
изрично посочване на действителната „обща сума, дължима от потребителя“, каквото е
изискването на чл.11, ал.1, т.7 ЗПК. Прието е също, че с „пропускането“ на „такса гарант“ се
заобикаля закона, тъй като таксата се отразява на размера и на ГПР, който е уговорен на
49.70 %, без в него да бъде включена „такса гарант“ и с включването на таксата този
процент ще надхвърли 5-кратния размер на законната лихва. В тази връзка е прието, че
липсата на клауза в договора, установяваща „обща сума, дължима от потребителя“ и по
същество „частичното“ посочване на ГПР, означава заобикаляне изискванията на закона за
точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, т.е. не е спазено
изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което договорът за потребителски кредит е
недействителен – чл.22 от ЗПК и кредитополучателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита – чл.23 от ЗПК.
Бургаският окръжен съд намира крайните изводи на първата инстанция за
неоснователност на заявлението за частично неправилно, а подадената жалба за частично
основателна. Съображенията на въззивния съд са следните:
Съгласно чл.411, ал.2, т.2 и т.3 ГПК, съдът не издава заповед за изпълнение, когато
искането е в противоречие със закона или с добрите нрави или се основава на неравноправна
клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. В
случая се претендират вземания по договор за потребителски кредит, за който се прилага
ЗПК, поради което заповедният съд следва служебно да прецени дали искането се основава
на неравноправни клаузи от договора, дори и да не е направено възражение за това от някоя
от страните.
При тази проверка, въззивният съд намира, че клаузата от договора, с която се
уговаря такса „Гарант“ е неравноправна по смисъла на чл.143, ал.1 ЗПП, тъй като
представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя, като се създават права само за едната страна по правоотношението
– кредитора, която е икономически по-силната страна и не отговаря на изискването за
добросъвестност. В случая, таксата „Гарант“, която следва да се плати за целия срок на
договора е в размер на 432 лв. при предоставен кредит в размер на 600 лв., т.е. същата е
повече от 2/3 от предоставения заем, като по този начин се създава предпоставка за
неоснователно обогатяване на кредитора. От друга страна, с оглед твърденията на
жалбоподателя, претендираната такса „Гарант“ не е предвидена като част от разходите по
предоставения кредит, което води до извода, че за потребителя изначално е налице неяснота
каква е общата дължима от него сума по кредита и какъв е общия размер на разходите.
Съгласно нормата на чл.19, ал.1 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. В случая, таксата „Гарант“ е кумулирана към погасителните
вноски, което води до оскъпяване на кредита, поради което следва да бъде включена в
общите разходи по кредита, т.е. в ГПР, като обратното дава възможност за неоснователно
3
обогатяване на търговеца за сметка на потребителя. В тази връзка, въззивният съд споделя
изводите на БРС, че чрез отделно начисляване на такса „Гарант“ се цели заобикаляне на
разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото с включването на таксата този процент би
надхвърлил 5-кратния размер на законната лихва. По този начин се нарушава изискването за
добросъвестност, тъй като чрез формално незабранени от закона средства – обезпечаване на
задълженията на потребителя, се постига заобикалянето на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Поради това следва да се приеме, че на основание чл.21, ал.1 ЗПК клаузата, предвиждаща
заплащане на такса „Гарант“ е нищожна и като такава не поражда задължение за плащане от
страна на длъжника. Ето защо, настоящия състав намира, че районният съд правилно е
отказал издаването на заповед за изпълнение за таксата „Гарант“ и в тази част
разпореждането на БРС като правилно и законосъобразно следва да се потвърди.
Относно частта, в която е отказано издаването на заповед за изпълнение за
възнаградителната лихва и за мораторната лихва, въззивният съд намира следното:
В разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК е предвидено, че годишният процент на
разходите (ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на МС на
Република България. Така въведеното законово ограничение е насочено към избягване
възлагането на несъразмерни тежести върху икономически по-слабата страна – потребителя,
от страна на търговеца, който има възможност да се възползва от по-неблагоприятното
положение на кредитополучателя. Поради това, с нормата на чл.19, ал.4 ЗПК е установена
горна граница на годишния процент на разходите за потребителските кредити и това е 5-
кратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват общите
разходи за потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н. Тук следва да се има предвид, че
законодателят е възприел като законов критерий ГПР, като е отчел, че размерът на
договорената възнаградителна лихва не винаги е меродавен, поради което и за да бъде
избегната злоупотреба, в закона като критерий е предвиден максимален размер на ГПР и
това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите
нрави общото оскъпяване на кредита. В конкретния случай, уговорения годишен лихвен
процент е 36 %, при ГПР от 49,70 %, т.е. договорения ГПР отговаря на законовото изискване
да не надвишава петкратния размер на законната лихва по смисъла на чл.19, ал.4 ЗПК,
поради което същият е в допустимата граница. След като уговорения в договора годишен
процент на разходите, който включва в себе си и годишния лихвен процент по кредита, не
надвишава пет пъти законната лихва, то законовото изискване на чл.19, ал.4 ЗПК е спазено,
поради което не е налице противоречие на искането със закона и изводът на БРС за
нищожност на договорената възнаградителна лихва се явява неправилен. Ето защо,
настоящата инстанция намира, че районният съд неправилно е отказал издаване на заповед
за изпълнение в тази част, поради което разпореждането следва да бъде отменено, като
заявлението се уважи в частта за претендираното договорно възнаграждение от 126 лв.
Въззивният съд намира, че БРС неправилно е отказал издаване на заповед за
4
изпълнение и по отношение на законната лихва за забава от 42.58 лв. В производството по
чл.410 ГПК съдът издава заповед за изпълнение, с която разпорежда на длъжника да заплати
на кредитора конкретна сума, само въз основа на твърденията на кредитора. В този смисъл,
заповедният съд не следи служебно за съответствието на размера на претендираното
вземане с действителното фактическо положение. В случая, в подаденото заявление се
твърди, че поради неизпълнение длъжникът е изпаднал в забава за заплащане на
погасителните вноски по договора за кредит, поради което дължи лихва за забава в размер
на 42.58 лв. за периода от 06.03.2020 г. до 05.04.2021 г. С оглед така изложените твърдения,
лихвата следва да се присъди в претендирания в заявлението размер, а дали в
действителност се дължи лихва за забава, в какъв размер и за какъв период са въпроси, които
следва да се разрешат в исковото производство, ако длъжникът подаде възражение.
Предвид изложените съображения, съдът намира за неправилни изводите на
заповедния съд, че поради недействителност на процесния договор, на основание чл.23 ЗПК
заявителят има право да получи само чистата стойност на кредита. Както се посочи по-горе,
настоящият състав приема, че недействителна е само клаузата за уговаряне на договорна
такса „Гарант“ на основание чл.21, ал.1 ЗПК, поради което не е налице основание за
прилагане на последиците по чл.23 ЗПК по отношение на договорната лихва и на
обезщетението за забава.
С оглед горното, въззивната инстанция намира, че разпореждането на БРС от
03.06.2021 г. следва да се отмени като неправилно в частта, с която е отхвърлено
заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за
сумата от 126 лв. – договорно възнаграждение и за сумата от 42.58 лв. – лихва за забава за
периода от 06.03.2020 г. до 05.04.2021 г., като се разпореди издаването на заповед за тези
суми, с уточнение, че за периода 13.03.-13.07.2020 г. не се начислява законна лихва
съобразно чл.6 ЗМДВИП. В останалата част, с която е отхвърлено заявлението за сумата от
252 лв. – такса „Гарант“, разпореждането за отказ следва да бъде потвърдено като правилно
и законосъобразно.
Предвид постановения резултат, заповед за изпълнение следва да се издаде и за
разноски за заповедното производство за сумата от още 71.18 лв., като а в останалата част до
пълния претендиран размер на разноските разпореждане следва да се потвърди. На
жалбоподателя следва да се присъдят е направените във въззивното производство разноски в
размер на 86.18 лв., съобразно уважената част от искането.
Мотивиран от гореизложеното, Бургаският окръжен съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ Разпореждане № 2340 от 03.06.2021 г., постановено по ч.гр.д.№
3262/2021 г. по описа на РС-Бургас, в частта, с която е отхвърлено заявлението на „Кредит
инс“ АД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу
Д. Б. К.. от гр.Б., ж.к.“М. р.“, бл.*, вх.*, ет.*, за сумата от 126 лв. – договорна лихва за
периода от 05.03.2020 г. до 05.09.2020 г., за сумата от 42.58 лв. – мораторна лихва за
периода 06.03.2020 г.-05.04.2021 г., както и за разноските за заповедното производство – за
5
сумата от още 71.18 лв., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК в
полза на „Кредит инс“ АД, ЕИК ********* против длъжника Д. Б. К.. от гр.Б., ж.к.“М. р.“,
бл.*, вх.*, ет.*, ЕГН **********, за сумата от 126 лв. – договорна лихва за периода от
05.03.2020 г. до 05.09.2020 г.; за сумата от 42.58 лв. – мораторна лихва за периода 06.03.2020
г.-05.04.2021 г., с уточнение, че за периода 13.03.-13.07.2020 г. не се начислява законна
лихва съгласно чл.6 ЗМДВИП; за сумата още от 71.18 лв. – разноски за заповедното
производство, както и за сумата от 86.18 лв. –направени във въззивното производство
разноски.
ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 2340 от 03.06.2021 г., постановено по ч.гр.д.№
3262/2021 г. по описа на РС-Бургас, в останалата обжалвана част.
ВРЪЩА делото на Районен съд Бургас за издаване на допълнителна заповед за
изпълнение съобразно настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6