РЕШЕНИЕ
№ …….. / 15.11.2019г., гр.Разград
В ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен
съд Разград
На единадесети
ноември, две хиляди и деветнадесета година
В
публичното съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА
АНГЕЛ ТАШЕВ
Секретар:
М.Н.
Прокурор:
Като
разгледа докладваното от съдия Ирина Ганева
В.гр.д.
№ 292 по описа на съда за 2019г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „***“ ЕООД, подадена чрез
пълномощник, против решение № 220/20.05.2019г. по гр.д. № 2031/2018 г. по описа на РС Разград, с което е отхвърлен, като неоснователен
предявения иск за
установяване на задължение на Р.П.П. за
плащане на сумата 1 008,91лв. по договор за потребителски
кредит № **********, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.07.2018г. до окончателното й изплащане.
Жалбоподателят излага съображения за незаконосъобразност на обжалваното решение,
свързани с изводите на първостепенния съд за липса на обявена предсрочна
изискуемост и за наличие на неравноправни клаузи относно уговореното възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги.
Въззиваемият Р.П.П.
е представляван в процеса от особен представител, който не е депозирал писмен
отговор на въззивната жалба. В проведеното съдебно заседание особеният
представител изразява становище за неоснователност на жалбата.
Съдът, след преценка на
събраните доказателства и становищата на страните, констатира следната
фактическа обстановка: страните по делото са сключили договор за потребителски
кредит „***“ №**********/10.08.2017г., по силата на който ищецът е предоставил
кредит на ответника в размер 600лв. Уговорен е срок на кредита 11 месеца,
размер на вноската 66,40лв., ГПР 49,88%, ГЛП 41,17%, лихвен процент на ден 0,11
и общо дължима сума по кредита 730,40лв. Отделно от това страните са подписали
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, за който е
уговорено възнаграждение в размер 660,55лв. с размер на вноската 60,05лв. Така
общото задължение по кредита е определено на 1 390,95лв., а общият размер
на една погасителна вноска – 126,45лв. Погасяването е определено на 20 число от
месеца.
Ответникът е погасил част от поетото
задължение на три вноски от 128,80лв., 124,80лв. и 128,80лв., платени съответно
на 18.09.2017г., 17.10.2017г. и 24.11.2017г., видно от заключението по
назначената съдебно-счетоводна експертиза. Ищецът е представил по делото
изготвено от него на 30.03.2018г. уведомително писмо до ответника, с което го е
уведомил, че прекратява едностранно договора поради нарушение на задълженията
по общите условия и че обявява задължението му по кредита за предсрочно
изискуемо, като непогасената част от задължението е 1 008,91лв., а лихвите
за забава – 14,45лв. Няма данни уведомлението да е достигнало до ответника,
вещото лице също не е открило при ищеца доказателство за връчването му.
След образуване на съдебното
производство, длъжникът е извършил още четири плащания за погасяване на дълга,
както следва: 130 лв. на 30.10.2018г., 200лв. на 23.11.2018г., 200лв. на 19.12.2018г.
и 130лв. на 23.03.2019г., което се установява от заключението на ССЕ. Така
общият размер на внесените пари за погасяване на кредита е 1 042лв. и
остават незаплатени 348,55лв.
При така установената
фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: въззивната жалба е
неоснователна.
По първото оплакване за
несъобразяване от районния съд на настъпилата предсрочна изискуемост следва да
се посочи, че тя е изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а
ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието
на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната
изискуемост по смисъла на чл.60 ал.2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че
ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно
изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на
изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от
момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й (в този смисъл
т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Независимо от обстоятелството, че дружеството-ищец не е банка, а финансова
институция по смисъла на чл.3 ал.1 ЗКИ, даденото в ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС разрешение за необходимостта преди подаването на заявлението да се съобщи
на длъжника изявлението на кредитора, че счита кредитът за предсрочно изискуем,
е принципно и следва да намери приложение по аналогия. Така е, защото не
съществуват правно-логически аргументи, които да послужат като основание за
различно третиране на предсрочната изискуемост на кредитите, отпускани от
небанкови финансови институции, и тези, отпускани от търговските банки. Няма
основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на чл.3 ал.1 ЗКИ
и по занятие предоставя заеми със средства, които не са набрани чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства, да бъде освободен от
задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за предсрочно изискуем,
защото това несъмнено би го поставило в привилегировано положение спрямо
банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми за своя сметка и
на собствен риск. Неоправдано е и поставяне на кредитополучателите по договори,
сключени с небанкови финансови институции, в по-неблагоприятно положение спрямо
длъжниците по договори за банкови кредити.
По горните съображения
настоящият съдебен състав счита, че и при договор за кредит, сключен от
небанкова финансова институция по смисъла на чл.3 ал.1 ЗКИ, съдържащ клауза за
предсрочна изискуемост при неплащане на определен брой вноски, предсрочната
изискуемост на вземанията не настъпва автоматично, а е необходимо преди
подаване на заявлението кредиторът да е уведомил длъжника, че упражнява правото
си да обяви кредита за предсрочно изискуем и това волеизявление да е достигнало
до длъжника. В случая има само твърдения на ищеца за изпратено уведомление до
длъжника, но доказателства за изпращане, както и за получаване от длъжника на
твърдяното уведомление, по делото не са представени.
С оглед на това не се
установява настъпила предсрочна изискуемост на претендирания кредитен дълг по
сключения между страните договор за потребителски кредит. Не може да се
игнорира обаче фактът, че в договорения погасителен план по процесния кредит падежът
на последната от погасителните вноски е уговорена на дата 20.07.2018г., т.е.
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, което е
постъпило в съда на 27.07.2018г. и при това положение по отношение на целия
кредит е настъпила не предсрочна, а редовна изискуемост, която не е отчетена от
районния съд. Длъжникът – ответник по иска, дължи изпълнение на онази част, по
отношение на която е настъпил падежът, договорен от страните, съобразно
указанията, дадени в ТР № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. В случая целият кредит е
станал дължим поради настъпилата редовна изискуемост към момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение и съобразно указанията в
посоченото тълкувателно решение, това обстоятелство следва да бъде съобразено в
съдебния процес.
След като длъжникът е имал
възможността да ползва финансовия ресурс през съответния период от време, същият
наред с главницата дължи и уговорената възнаградителна лихва. Няма пречка
страните да уговарят възнаградителна лихва (чл.240 ал.2 ЗЗД) над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата
на чл.10 ал.2 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на
договорната (възнаградителна) лихва е ограничен единствено от чл.9 ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави. В случая такова противоречие не е
налице, тъй като от една страна, като елемент от разходите по кредита,
годишният лихвен процент не предизвиква превишаване на законово предвидения им
в чл.19 ал.4 ЗПК максимум, а от друга страна съответства на риска за кредитора,
отпускащ необезпечен заем за сравнително дълъг (единадесетмесечен) период.
Относно второто оплакване в
жалбата за неправилни изводи на районния съд, касаещи споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, съдът намира следното:
възможността за събиране от потребителя на такси и комисионни за допълнителни
услуги, свързани с договора, е регламентирана в разпоредбата на чл.10а ал.1 ЗПК,
но съгласно ал.2 на същия член законът не допуска кредиторът да изисква
заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Предвиденото в споразумението заплащане за приоритетно
разглеждане и изплащане на кредита и улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства има очевидния характер на такси/комисионни във
връзка с усвояването на кредит, а възможностите за отлагане и намаляване на
вноски и смяна на датата на падежа по естеството си са такива, свързани с
управление на кредита.
В противоречие с императивната
разпоредба на чл.10а ал.4 ЗПК клаузите в споразумението за допълнителни услуги
са формулирани неясно, тъй като с изключение на първата от закупените
допълнителни услуги, за нито една от останалите няма стойностно измерение, от
което да се установи нейната тежест в ежемесечните вноски, дължими по
допълнителния пакет, както и съразмерността им с цената, която се заплаща за
ползването им.
Тъй като допълнителните услуги
касаят усвояването и управлението на кредита или са относими към бъдещи
несигурни събития, а и са неясно формулирани, уговарянето им е в нарушение на
императивните разпоредбите на чл.10а ал.2 и 4 ЗПК, поради което тези уговорки
са нищожни, съгл. чл.21 ал.1 ЗПК.
Уговорките за заплащане на
допълнителния пакет от услуги са и неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП.
Заплащането на възнаграждението за различните видове допълнителни услуги от
потребителя е предварително и дължимо само за правото, предоставено от ищеца на
ответника да се възползва от всяка от посочените услуги, без значение дали
някоя от тези услуги ще бъде реално използвана по време на действието на
сключения между страните договор. В споразумението е посочено, че клиентът има
право да поиска фактическото предоставяне на всяка от услугите, но видно от
чл.15.2.3. и чл.15.4.1 от общите условия, за осъществяването на тази възможност
е необходимо подписване на допълнително споразумение, т.е. за да се възползва
длъжникът от пакета допълнителни услуги, се изисква одобрение от кредитора,
което означава, че следва да се плати предварително за възможност, която зависи
от волята на кредитора. Независимо, че тези услуги може да не бъдат
предоставени от кредитора, цената по тях остава дължима, като не е предвидена
възможност за отпадане или намаляването й. Това поставя в по-неблагоприятна
позиция потребителя, не защитава правата му като по-слаба страна в
правоотношението и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на страните. Тъй като клаузите за заплащане на пакет от допълнителни услуги са
неравноправни и обективно няма доказателства по делото да са уговорени
индивидуално, на основание чл.146 ал.1 ЗЗП те са нищожни. Следователно
установителният иск за част от претендираната главница в размер 660,55лв.,
формирана от сбора на вноските за възнаграждение за закупен пакет допълнителни
услуги, е неоснователен и като такъв следва да се отхвърли. Това обаче не влече
нищожност на процесния договор за потребителски кредит, тъй като той може да се
прилага и без клаузите за възнаграждение за допълнителния пакет услуги (чл.146
ал.5 ЗЗП).
От направените от Р.П. плащания
по кредита в общ размер 1 042,40лв. следва да се изключат вноските за
възнаграждение за пакета от допълнителни услуги и сумата следва да бъде
приспадната само от дължимите главница и възнаградителна лихва по кредита. Така от дължимата сума в размер 730,40лв. по
договора за потребителски кредит, включваща главница и възнаградителна лихва,
ответникът е заплатил 1 042,40лв., т.е. повече от реално дължимия размер. Искът
следва да се отхвърли поради извършеното плащане.
Като е достигнал до същия
резултат, макар и с различни мотиви относно предпоставките за изискуемост на
кредита, неотчитайки настъпила редовна изискуемост, районният съд е постановил
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено.
Жалбоподателят е направил
искане за присъждане на деловодните разноски във въззивното производство. С
оглед изхода от правния спор такива не му се следват.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
Потвърждава решение № 220/20.05.2019г. по гр.д. №2031/2018г. по описа на Районен
съд Разград.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
MH