РЕШЕНИЕ
№ 152
гр. Велико Търново , 23.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на
деветнадесети октомври, през две хиляди и двадесета година в следния
състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Ирена Колева
Лилия Ненова
при участието на секретаря Силвия М. Тодорова
като разгледа докладваното от Лилия Ненова Въззивно гражданско дело №
20204100500469 по описа за 2020 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на глава ХХ от ГПК.
С Решение № 1399 от 08.11.2019 г. по гр.дело № 2064/2019 г. Великотърновският
районен съд е отхвърлил предявения от М. Н. К. срещу ЧСИ В.Г. иск за сумата 2 330,84 лв.,
представляваща имуществена вреда в резултат на незаконосъобразни действия на ответника,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на вземането, като съдът се е произнесъл по въпроса за разноските. Решението е
постановено при участието на ЗАД „Б.“ като трето лице – помагач на страната на ответника.
Решението на ВТРС е атакувано с въззивна жалба, подадена от М. Н. К. чрез адвокат
Й.Х. от ВТАК. В жалбата се заема становище за неправилно приложение на материалния
закон, необоснованост на решението и постановяването му в противоречие със събраните по
делото доказателства. Оспорват се изведените от първостепенния съд изводи. Изтъква се, че
преведената по банковата сметка на ищеца сума в размер на 2 933 лв. представлява вземане
за заплати, командировъчни и изплатен годишен отпуск. Страната се позовава на
разпоредбата на чл. 215 от КТ и подчертава, че обезщетението при командировка цели
работникът да заплати своя престой, храна и спане по местоизпълнение на трудовите си
задължения на място, различно от обичайното, че това обезщетение няма характер на
спестявания, тъй като представлява средства на работодателя, за които са представени
разходно-оправдателни документи. Сочи нормата на чл. 446а от ГПК и развива
1
съображения, че същата конкретизира единствено съдбата на несеквестириумите доходи по
смисъла на чл. 446 от ГПК, както и на помощи и обезщетения съгласно друг нормативен
акт, които при постъпване и престой повече от месец по банковата сметка на титуляра
стават секвестируеми. Допълва, че по отношение на пенсията и възнагражденията от труд
законодателят е предвидил размер, над който тези средства стават секвестируеми, а по
отношение на обезщетенията е предвидил забрана за изпълнение върху пълния им размер,
ако са постъпили по банковата сметка на длъжника в срок до един месец преди налагане на
запора. С тези доводи и съображения моли за отмяна на обжалваното решение и уважаване
на предявената искова претенция, както и присъждане на разноски за две инстанции.
Прилага съдебна практика.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на жалбата от насрещната страна
ЧСИ В. Г., чрез адвокат В. Г. от ВТАК. В отговора се развиват доводи по съществото на
спора. Заема се становище, че средствата по сметката на ищеца, използвани за погасяване на
негово ликвидно и изискуемо задължение по висящо изпълнително производство, не са
несеквестируеми. Според страната нормата на чл. 446а от ГПК не въвежда
несеквестируемост на доход, получен по сметка в банката, а въвежда „трансформация“ на
несеквестируемост. Изтъква се, че посочената разпоредба изрично изисква
несеквестируемостта да е предвидена в чл. 446 от ГПК или „съгласно друг нормативен акт“,
а по отношение на обезщетението при командировка такава разпоредба липсвала.
Алтернативно се развиват съображения, че ако се приеме, че командировъчните са част от
трудовото възнаграждение, то следва да се приложи текстът на чл. 446 от ГПК за частична
несеквестируемост на доходите от трудово правоотношение и предприетите от ЧСИ
действия по налагане на запор и погасяване на задълженията на ищеца са в съответствие с
правилата на закона. Изтъква се, че представените по делото командировъчни заповеди са за
период и суми, които не могат да бъдат ясно свързани по основание и размер с превода от
22.12.2017 г., а същите не следва да се кредитират и като носител на достоверна информация
доколкото не бил ясен поводът заповедите да се намират в Инспекцията по труда, нито
резултатът от извършените проверки. Сочи се още, че дори да се приеме, че е налице
незаконосъобразно изпълнение, то съдебният изпълнител няма вина, тъй като
командировъчните заповеди не са представени в изпълнителното производство. Твърди, че
за ищеца не е настъпила вреда, изразяваща се както в намаляване на имуществото, така и в
пропуснати ползи. Сочи, че с процесната сума са погасени ликвидни и изискуеми
задължения на ищеца, чието съществуване не се оспорва, като с погасяването е спряло
олихвяването на задължението и по този начин ищецът дори се е обогатил. Допълва, че ако
средствата бяха стояли по банковата сметка на ищеца, то върху сумата като спестявания би
отпаднала несеквестируемостта на основание чл. 446а от ГПК. С тези доводи моли за
потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски за въззивното
производство. Прилага съдебна практика.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ЗАД
„Б.“, третото лице-помагач на страната на ответника по иска – ответник по жалба пред
ВТОС.
В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адвокат Х., която поддържа
въззивната жалба и моли за нейното уважаване. Твърди, че в процесния случай постъпилите
суми от командировъчни не са станали част от имуществото на въззивника, а същите са
притежание на трето лице - неговият работодател, с които последният е обезпечил разходите
за храна и нощувка на своя служител. Намира, че постъпилата по банковата сметка на
физическото лице – длъжник суми нямат характера на доход на съответния длъжник, а
принадлежат на работодателя и представляват разход за последния за поемане на нуждите
на командирования работник. Счита за доказано, че съдебният изпълнител е извършил
2
незаконосъобразно действие, разпределяйки сумите по изпълнителното дело при наличието
на информация, че същите представляват командировъчни плащания. Подновява искането за
присъждане на разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК. Прави възражение за
прекомерност на претендираното от процесуалния представител на насрещната страна
адвокатско възнаграждение.
Ответникът по жалба се представлява от адвокат Г., която оспорва въззивната жалба
и моли за оставянето ú без уважение. Поддържа становището си за законосъобразност на
изпълнителните действия. Отново навежда доводи за секвестируемост на процесната сума.
Подчертава, че по делото не се спори съществуването на задълженията, погасени с
удържаната сума. Изтъква, че с конкретната сума са погасени безспорни, ликвидни,
изискуеми и лихвоносни задължения на ищеца и същият не е претърпял вреди. Подновява
претенцията за присъждане на разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатския
хонорар на насрещната страна.
Третото лице-помагач ЗАД „Б. не изпраща представител в съдебно заседание.
Великотърновският окръжен съд, като съобрази доводите и възраженията на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, в
съответствие с предметните предели на въззивното производство, намира следното:
Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК, изхожда
от надлежна страна и при наличие на правен интерес и е насочена срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана
по същество.
При извършената по реда на чл. 269 от ГПК служебна проверка съдът намира
обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо.
Преценявайки атакуваното решение по реда на чл. 271, ал. 1, изр. 1 от ГПК и
съобразявайки се с правомощията си, визирани в чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният
съд счита решението за правилно, по следните съображения:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск на М. Н. К.
срещу Частен съдебен изпълнител В. Г. с рег. № ... на КЧСИ и район на действие Окръжен
съд - Велико Търново, с които се претендира осъждане на ответника да заплати на ищеца
сума в размер на 2 330,84 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди,
причинени в резултат на процесуално незаконосъобразни действия на ответника в рамките
на проведено изпълнително производство, ведно със законната лихва върху сумата от
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
Ищецът твърди, че по повод издаден срещу него изпълнителен лист при ответника е
образувано изпълнително дело, в хода на производството по което е наложен запор на
банковата му сметка. Твърди, че по последната е постъпила сума в размер на 2 933 лв.,
представляваща вземане за заплати, командировъчни и обезщетения за изплатен годишен
отпуск. Сочи, че въпреки подадена от него молба ведно с доказателства за характера на
постъпилата сума, съдебният изпълнител е разпределил сумата в размер 2 330,84 лв.,
представляваща вземания за командировъчни, част от общо постъпилата по банковата
сметка сума. Смята, че вземанията за командировъчни не са част от основното трудово
възнаграждение, а са вид обезщетение и са несеквестируеми по закон, като с действията си
3
по насочване на принудителното изпълнение към тях ответникът е нарушил разпоредбите
на чл. 446а, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, причинявайки имуществена вреда за ищеца в размер на
разпределената по изпълнителното дело сума.
В подадения в срока по чл. 131 от ГПК отговор на исковата молба ответникът заема
становище както за недопустимост, така и за неоснователност на иска. Посочва, че ищецът
не е обжалвал действията на съдебния изпълнител по принудителното изпълнение и
предявяването на иска води до избягване на установите преклузивни срокове и до
шиканиране на процеса. Релевира доводи, че несеквестируемостта на дадено вземане следва
да е прогласена с изрична правна норма, а относно обезщетенията по Кодекса на труда
такава липсва, поради което счита сумата с произход командировъчни за секвестируема.
Излага и становище, че ако командировъчните бъдат приети за част от трудовото
възнаграждение, същите са частично, а не изцяло несеквестируеми и в този смисъл
действията по принудителното изпълнение отговарят на изискванията на закона. Оспорва в
следствие на удържане на процесната сума да е настъпила вреда за ищеца. Отбелязва още, че
ако средствата бяха стояли по сметката на ищеца, то тогава като върху спестяванията би
отпаднала и несеквестируемостта на основание чл. 446а от ГПК.
Конституираният в качеството на трето лице-помагач на страната на ответника по
иска - ЗАД „Б.“, счита предявения иск за недопустим, поради липса на активна процесуална
легитимация на ищеца, както и поради заобикаляне на закона с оглед липсата на предприето
обжалване на действията на съдебния изпълнител по съответния законов ред. Оспорва иска
и по основание и размер. Счита, че липсва причинно-следствена връзка между действията
на съдебния изпълнител и евентуално претърпени от ищеца вреди.
Установената от първоинстанционния съд фактическата обстановка не се оспорва от
страните. Същата е правилно изяснена и кореспондира по безспорен начин на събраните по
делото доказателства.
Не е налице спор по делото, че при ЧСИ В. Г. е било образувано изпълнително дело
№ 1246/2012 г. по описа на съдебния изпълнител с длъжник М. Н. К., както и че по същото
ЧСИ е наложил запор върху банковата сметка на длъжника в „С.“ АД до размера на сумата 2
330,84 лв. Тези факти се установяват и от приобщените към доказателствения материал
молба за образуване на изпълнително производство от 01.08.2012 г., запорно съобщение с
изх.№ 21432/19.12.2017 г. и известие за доставянето му.
Видно от молба с вх. № 19602 от 28.12.2017 г. длъжникът е поискал от съдебния
изпълнител да бъде приложено по делото извлечение от банковата му сметка, посочил е, че
по сметката получава трудовото си възнаграждение и командировъчни пари и е поискал
вдигане на наложения запор. Към молбата е приложено извлечение /история на движенията
по сметката/, от което се установява, че на 22.12.2017 г. по сметката е постъпила сума в
размер на 2 933 лв. с наредител „Б. Л.“ ЕООД и с посочено основание на превода „заплати,
командировъчни и изплатен годишен отпуск“.
От молба вх. № 00941 от 17.01.2018 г. е видно, че длъжникът е представил на
съдебния изпълнител копие от трудовия си договор и служебна бележка, от които се
установява, че считано от 30.05.2017 г. лицето е назначено на длъжност „шофьор на товарен
автомобил“ в „Б.Л.“ ЕООД, както и че облагаемият доход на същото от трудови
правоотношения за 2017 г. е в размер на 3 385,88 лв., т.е. по 483,70 лв. месечно.
Не е налице спор между страните по делото, че сумата от 2 330,84 лв. е събрана и
разпределена от ЧСИ за погасяване на задължения на длъжника по изпълнителното дело. В
тази насока са и приобщените към доказателствения материал уведомително писмо от
4
03.01.2018 г. за извършено плащане по запора от банката и протокол за разпределение на
постъпили суми от 25.01.2018 г.
С покана за плащане, получена по пощата на 10.06.2019 г., ищецът е поканил
ответника в 7-дневен срок от получаването да му заплати сумата 2 330,84 лв.,
представляваща имуществена вреда във връзка с незаконосъобразни действия, извършени по
изпълнително дело № 1246/2012 г.
По делото са представени командировъчни заповеди, издадени от управителя на
„Б.Л.“ ЕООД. Видно от Заповед № 34 от 04.06.2017 г. длъжникът е бил командирован за
извършване на международен превоз на стоки в Германия, Белгия, Холандия, Люксембург,
Чехия, Унгария и Румъния за период от 92 дни от 05.06.2017 г. до 11.09.2017 г. с право на
командировъчни в размер на по 35 евро на ден или общо 3 220 евро. От Заповед № 68 от
01.10.2017 г. пък се установява, че за период от 78 дни от 02.10.2017 г. до 18.12.2017 г.
длъжникът е бил командирован отново за извършване на международен превоз на стоки в
Германия, Белгия, Холандия и Люксембург с право на командировъчни в размер на по 35
евро на ден или общо 2 730 евро.
Посочените писмени документи, ангажирани от страните в производството, като
относими, допустими и необходими, съдът е приобщил към доказателствения материал по
делото. Останалите ангажирани по делото доказателства, които не се обсъждат, са
неотносими към предмета на спора.
Ирелевантно се явява наведеното от процесуалния представител на ответника по
жалба оспорване срещу представените по делото командировъчни заповеди.
Обстоятелството, че същите се намират в Инспекцията по труда във връзка с осъществявана
проверка по отношение на работодателя – трето лице за спора /факт, установен по делото/,
не рефлектира върху правните последици от заповедите. Дори и същите да са издадени в
нарушение на реда за командироване и уредените в закона правила, за работодателя не
отпада задължението за заплащане на командировъчни пари на работника. А дали
извършеното плащане в процесния случай касае изпълнението по представените
командировъчни заповеди е без значение, след като в самото основание за извършеното
плащане по банков път е посочено, че част от преведената обща сума представлява
командировъчни средства.
Въз основа на така установената фактическа обстановка се налагат следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 441, ал. 1 от ГПК вр. чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ вр.
чл. 45, ал. 1 от ЗЗД. Същият е процесуално допустим като наведените от страна на ответника
по иска и от третото-лице помагач възражения съдът намира за неоснователни.
Процесуалната законосъобразност на принудителното изпълнение може да бъде
проверявана както по жалба срещу действията и отказите на съдебния изпълнител, така и по
иск за обезщетение за вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение,
като законът не предвижда като условие за допустимост на иска да бъде проведено
производство по обжалване на действието на съдебния изпълнител. По този иск ищецът се
явява активно процесуално легитимиран по смисъла на чл. 26 от ГПК, доколкото същият
излата твърдения, че претендираното с предявения осъдителен иск спорно право му
принадлежи, т.е. същият разполага с правото на иск.
Съгласно разпоредбата на чл. 441, ал. 1 от ГПК частният съдебен изпълнител
отговаря при условията на чл. 45 от ЗЗД за вредите, причинени от процесуално
незаконосъобразно принудително изпълнение. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 74, ал.
5
1 от ЗЧСИ, която предвижда отговорност на частния съдебен изпълнител за вредите, които
неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Следователно ангажирането
на отговорността на ответника е предпоставено от доказване на виновно противоправно
поведение на съдебния изпълнител, изразяващо се в нарушение на процесуални норми по
провеждане на принудителното изпълнение, довело до настъпването на имуществена вреда
за длъжника, като следва да бъде установена причинна връзка между деянието и вредите,
както и техният размер.
Ищецът обоснована претенцията си с твърдения за неправомерни действия на
частния съдебен изпълнител, като спорът между страните по делото е по въпроса дали
командировъчните плащания представляват трудово или друго възнаграждение от труд по
смисъла на чл. 446, ал. 1 от ГПК, както и попадат ли в обхвата на разпоредбата по чл. 446а
от ГПК.
Несеквестируемостта защитава имуществените обекти, които са необходими за
издръжката на длъжника и неговото семейство и представлява изрично прогласена в закона
забрана за принудително изпълнение върху определени имуществени права на длъжника. По
аргумент от чл. 446 от ГПК несеквестируем доход представляват възнагражденията за труд,
както и пенсията, в размер до размера на минималната работна заплата. В случаите, в които
доходите на длъжника с посочения произход са в размер над минималната работна заплата,
удръжки от тях могат да се правят само над посочените в закона размери на
несеквестируемия доход (чл. 446, ал. 1 и ал. 2 от ГПК). Съгласно нормата на чл. 446а от ГПК
пък несеквестируемостта на тези доходи, както и несеквестируемостта на помощи и
обезщетения, предвидена в нормативен акт, различен от ГПК, се запазва и ако тези доходи
са постъпили по банковата сметка на длъжника, но не по-рано от един месец преди налагане
на запора. Следва да бъде отбелязано, че с тази правна норма не се въвежда
несеквестируемост на определени парични средства, а само се допълва, че определените по
закон несеквестируеми трудови доходи, пенсия, обезщетения и помощи продължават да
бъдат такива дори когато постъпят по банковата сметка на длъжника.
В настоящия случай по банковата сметка на длъжника е постъпила сума в размер на 2
933 лв., при което заедно с наличната към този момент сума, общата наличност по сметката
е станала 2 966,69 лева. След запорирането, съответно - събирането и разпределението на
сумата в размер на 2 330,84 лева, по сметката на длъжника са останали на разположение
парични средства в размер на 635,85 лева, т.е. повече от получаваното от него трудово
възнаграждение и която сума надвишава минималната работна заплата за страната към този
момент – 460 лв.
Командировъчните плащания, за разлика от трудово възнаграждение, което се дължи
заради предоставяне на работна сила за изпълнение на определена работа, представляват
компенсационни плащания, дължими заради невъзможността да се престира работна сила
по причина извън работника или служителя. Тяхното предназначение е да се компенсират до
известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася, когато изпълнява
задача извън мястото на работа и местоживеенето си /в този смисъл Решение № 10 от
24.01.2019 г. по гр.дело № 2424/2018 г. на ІV ГО на ВКС, Решение № 123 от 14.03.2011 по
гр.дело №1167/2010 г. на ІV ГО на ВКС /. В тази връзка несъстоятелно се явява изложеното
от процесуалния представител на жалбоподателя в съдебно заседание пред настоящата
инстанция становище относно характера и принадлежността на командировъчните средства.
Вярно е, че от счетоводна гледна точка обезщетението за командировка представлява разход
за работодателя, но същото се дължи на работника/служителя по силата на закона и
преценено като част от имуществото на работника/служителя това обезщетение е доход.
Така се налага изводът, че командировъчните пари не са част от трудовото
6
възнаграждение и не представляват друго вземане за положен труд. В този смисъл са и
разпоредбите на чл. 12 и 15 от Наредбата за служебните командировки и специализации в
чужбина.
При тълкуване на нормата на чл. 446 от ГПК следва да се приеме, че различните
видове обезщетения по Кодекса на труда не попадат в обхвата на несеквестируемия доход, в
т.ч. и обезщетението по чл. 215 от КТ. Разпоредбата на чл. 446 ГПК е императивна и не
може да се тълкува разширително, което обстоятелство също е пречка пред включването на
обезщетенията в категорията на процесуално защитените вземания на длъжника.
Аргумент в полза на извода, че обезщетенията по чл. 215 от КТ не се ползват със
закрилата по чл. 446 от ГПК е и фактът, че според действащия закон, правният институт на
несеквестируемостта разпростира своето действие и върху други, непосочени в
разпоредбата на чл. 446 от ГПК вземания, за защитата на които обаче са създадени
специални забранителни норми - така например чл. 114а от Кодекс за социално осигуряване,
чл. 14, ал. 3 от Закона за социалните помощи, чл. 13 от Закона за семейните помощи за деца
и др. В действащото към настоящия момент законодателство не съществува подобно
правило за удръжките от гаранционни и компенсационни плащания по индивидуалното
трудово правоотношение, както и за обезщетенията във връзка с прекратяване на
последното. Уредбата в тази част е императивна, поради което не може да бъде прието
становището на процесуалния представител на жалбоподателя, че не е задължително
несеквестируемостта да е посочена в изрична правна норма, а е достатъчно само характерът
на тези средства да е с природа на помощи или обезщетение.
Предвид гореизложеното, не може да бъде споделено и направеното от адвоката на
въззиваемия тълкуване на закона, че по отношение на обезщетенията по чл. 215 от КТ е
предвидена забрана за изпълнение и то върху пълния им размер.
В този смисъл и доколкото липсва нормативен акт, който да въвежда
несеквестируемост на командировъчните пари следва да се приеме, че те не попадат в
обхвата на чл. 446а ГПК и не представляват несеквестируем доход. Същите не са включени
и в разпоредбата на чл. 444 от ГПК, а т. 8 на тази норма изрично посочва, че други вземания
и вещи не подлежат на принудително изпълнение само ако това е предвидено в друг закон.
При това положение не се доказва по делото наличието на незаконосъобразно
действие от страна на съдебния изпълнител, в резултат на което да са причинени вреди на
ищеца, до какъвто правилен извод е достигнал и първостепенният съд. Липсата на един от
кумулативно изискуемите елементи от фактическия състав на деликтната отговорност по
чл. 441, ал. 1 ГПК вр. чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ вр. чл. 45 от ЗЗД води до неоснователност на
предявения иск. При това положение безпредметно се явява разглеждането на останалите
елементи от състава на осъдителния иск и произнасянето по необхванатите дотук доводи и
съображения на страните.
Независимо от това, следва да бъде отбелязано, че в случая не е налице и вреда за
ищеца. С удържаните суми са погасени дългове на длъжника – вземанията на взискателя по
изпълнителното дело и разходите по изпълнителното производство, съгласно чл. 79 от ГПК.
Това означава, че имуществото на ищеца е останало непокътнато: със стойността на отнетия
му чрез запора доход е намален пасивът на имуществото му.
По отношение на сочената от процесуалния представител на жалбоподателя – ищец в
първоинстанционното производство съдебна практика, следва да бъде посочено, че същата
не представлява задължителна такава и не обвързва настоящия съдебен състав.
В обобщение на изложеното, подадената въззивна жалба се явява неоснователна, като
7
поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционото
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, предвид своевременното и надлежно сезиране на съда с
искане и съобразно правилата на чл. 78 от ГПК, жалбоподателят следва да бъде осъден да
плати на ответника по жалба разноски за настоящото въззивно производство. Последният
претендира такива в размер на 600 лв. за адвокатско възнаграждение на ангажирания от него
процесуален представител. Предвид действителната правна и фактическа сложност на
делото пред настоящата инстанция обаче основателно се явява наведеното от страна на
жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност на адвокатския хонорар,
чиито минимален размер се равнява на 393,16 лв. съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 09 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. При това
положение, в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени разноски до размера на
400 лв.
Въз основа на изложеното, Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1399 от 08.11.2019 г. по гр.дело № 2064/2019 г. по
описа на Великотърновския районен съд.
ОСЪЖДА М. Н. К., ЕГН **********, адрес: гр. Ве. Т., ул. „Н.“ № 6, вх. В, ет. 15, да
заплати на ЧСИ В. Г. с рег. № ... на КЧСИ и район на действие Окръжен съд - Велико
Търново, сумата 400 лв. (четиристотин лева) – разноски по делото за въззивното
производство.
Решението е постановено при участието на ЗАД „Б.“ с ЕИК ... като трето лице –
помагач на страната на ЧСИ В. Г.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8