№ 718
гр. Пазарджик, 16.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, ХХІХ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря Мирослава Савова
като разгледа докладваното от ИВАНКА Н. ПЕНЧЕВА Гражданско дело №
20255220100290 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 и пр. 2 ЗЗД, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД от Г. Д. Д. против "ЮтеКредит България" ЕООД, ЕИК: *********, за
прогласяване за нищожен поради противоречие със закона, поради
заобикаляне на закона, поради противоречие с добрите нрави на Договор за
кредит №: L339093 от 24.01.2024г., евентуално за прогласяване на нищожна на
клаузата, предвиждаща таксата за разглеждане, както и за осъждане на
ответника да върне на ищеца недължимо платената сума от 708,01 лева, след
допуснато изменение на иска по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК чрез увеличаване
на неговия размер, ведно със законната лихва от датата на подаване на
исковата молба, до окончателното плащане.
Ищцата твърди, че на 24.01.2024 г. е сключила с ЮтеКредит България"
ЕООД Договор за кредит от разстояние № L339093 по реда на чл. 6 от ЗПФУР,
за сума в размер на 2500 лева, която се е задължила да върне на 24 месечни
вноски при годишен лихвен процент от 34,00 % и годишен процент на
разходите 65,39 %.
В договора се предвиждало да заплати таксата за разглеждане в размер на
708,01 лв., дължима заедно с месечните вноски съгласно погасителния план.
Общо дължимата сума по договора възлизала на 4 400,36 лв., която следвало
да бъде погасена на равни месечни анюитетни вноски, включващи включва
главница, възнаградителна лихва и такса.
Счита уговорката в договора за заплащане на такса за разглеждане за
нищожна, като неравноправна. Таксата била уговорена, едва след като била
1
направена заявката. По този начин потребителят преди подписване на
договора се задължавал да плати такса, за която не му било известно в какъв
размер ще бъде и как ще бъде платена. Липсвала еквивалентност между
таксата и извършената услуга от заемодателя, поради което клаузата
предвиждаща заплащането й била неравноправна по смисъла на чл. 144, т. 9
ЗЗП. С кредиторът неоснователно се обогатявал за сметка на длъжника, без
реално да е извършена конкретна услуга, поради което тази такса,
представлявала и скрит разход по договора за кредит, който привидно бил
уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея
заобикаляла разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Таксата за разглеждане била в разрез с добросъвестността. Предвидено било
тя да се кумулира към погасителните вноски, което водело до скрито
оскъпяване на кредита. По същество била добавка към възнаградителната
лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно. Чрез
уговореното в клаузата за такса разглеждане се въвеждал допълнителен
сигурен източник на доход на икономически по- силната страна.
Твърди, че Договор за кредит № L339093 бил недействителен на основание
чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, тъй като не отговарял на изискванията
за яснота и разбираемост. Не било посочено как е формиран ГПР и кои
разходи и допускания са включени в него. Обстоятелството, че договорът не
съдържал компонентите, от които се състои ГПР, поставяло потребителя в
неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите
последици на поетото от него задължение. Бидейки глобален израз на всичко
дължимо по кредита, в ГПР следвало по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които пряко
били свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово
изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания. Целта на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора
трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяла
потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи, което правело договора
недействителен.
В ГПР не била включена таксата за разглеждане, поради което размерът му
не бил коректно посочен.
2
Счита, че изискваната от ищеца такса за разглеждане представлявала пряк
разход по кредита и следвало да бъде включена при формирането на годишния
процент на разходите.
Поддържа, че е налице пълно разминаване между посочения в договора
ГПР и действителния. Всичко това поставяло потребителя в неравностойно
положение спрямо кредитора, защото нямал информация с колко точно се
оскъпявал кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на
ГПР обуславял невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от
които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ЗПК. Посочването в договора за кредит на по - нисък от действителния ГПР
представлявало невярна информация и следвало да се окачестви като
нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г,
ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвеждала потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявала да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
Поради гореизложеното, иска от съда да прогласи за недействителен
Договор за кредит №: L339093 от 24.01.2024г. поради противоречие със
закона, поради заобикаляне на закон, поради противоречие с добрите нрави,
евентуално да прогласи за нищожна клаузата, предвиждаща заплащане на
такса разглеждане, както и да бъде осъден ответникът да върне на ищцата
сумата от 708,01 лв., дадена без основание, ведно със законната лихва от
датата на подаване на исковата молба, до окончателното плащане.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът ЮтеКредит България ЕООД признава
иска и моли съдът да постанови решение при признание на иска, на осн. чл.
237 ГПК, направено в срока за отговор на исковата молба.
Иска при постановяване на съдебното решение съдът да съобрази Решение
на Съда на Европейския съюз (СЕС) от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 по
преюдициално запитване, отправено от СРС и да определи разноски за
процесуално представителство на ищцата в размер под предвидените
минимални адвокатски възнаграждения по Наредба № 1/09.07.2004г.
В писмено становище от 24.04.2025г. ищцата заявява, че не иска съдът да се
произнесе с решение при признание на иска, с доводи че е заплатила повече от
дължимата сума по кредита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
От представените по делото доказателства се установява, че на 21.01.2024г.
между ищцата Г. Д. Д., като заемател и ответното дружество „ЮтеКредит“
ЕООД, заемодател е сключен Договор за кредит № L339093, по реда на
ЗПФУР. По силата на него, кредиторът предоставя на кредитополучателя
кредит под формата на паричен заем, в размер на 2 500 лева. Предвидено е
сумата да бъде усвоена чрез банков превод или на каса на Еasy pay, от които
3
1780,66 лв. се заплащат наведнъж, а 719,34 лв. да се използват за погасяване
на задължение по Договор за кредит L327220. Заемът е следвало да бъде
погасен на 30 вноски месечни вноски, при ГЛП от 34 % и ГПР 65,39 %.
С т. 8.4 от приложимото към договора Рамково споразумение се предвижда
кредитополучателят да заплати таксата за разглеждане в размер на 708,01 лв.
Таксата за разглеждане се дължи изцяло както в случай на предсрочно
погасяване на Кредита, така и в случай на предсрочно прекратяване на
договора по каквато и да е причина. В случаите, когато Клиентът избере
плащането на Договорно възнаграждение, последният не дължи заплащане
Таксата за разглеждане и лихвите. Еднократната такса за разглеждане се
дължи в деня на подписване на Договора за кредит, финансира се от
Кредитора и се възстановява от Клиента с дължимите месечни вноски
съгласно погасителния план, приложение към Договора за кредит
(„Погасителния план“)“. Общо дължимата сума по договора възлиза на
4400,36 лв., която да бъде погасена на 30 месечни анюитетни вноски в размер
на 146,68 лв. включващи включва главница, възнаградителна лихва и такса.
На 21.01.2024г. ЮтеКредит България ЕООД е превел по сметка на ищцата
сумата от 1500 лв. чрез системата ИзиПей, а на 22.01.2024г. е превел по нейна
банкова сметка още 280 лв.
Процесният договор за заем съдържа изискуемите от закона реквизити-
спазена е предвидената писмена форма, на която е приравнена сключването на
договора във форма на електронен документ, посочен е общият размер на
кредита и условията за усвояването му, размерът на паричната сума, която се
отпуска, лихвеният процент, условията за прилагането му, годишният процент
на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, условията за
издължаване на заема. Представен е погасителен план, в който посочени
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Ищцата е информирана за правото й да получи от
заемодателя информация за извършените и предстоящи плащания, както и за
оставащите дължими суми, за правото й да се откаже от договора и срока, в
който може да бъде упражнено, правото при предсрочно погасяване на
главницата да получи безвъзмездно информация за предстоящите плащания.
Съдържанието на договорните клаузи налага извод, че се касае за сключен
договор за потребителски кредит, по силата на който Кредиторът
„ЮтеКредит“ ЕООД предоставя на потребителя Г. Д. Д. кредит под формата
на заем, при разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Ищцата има качество на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 2 ЗПК, а
именно- физическо лице, което при сключването на договор за кредит действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Като
потребител разполага и със защита срещу неравноправни клаузи, предвидена
в Глава Шеста на ЗЗП, за които съдът следи служебно и които следва да се
преценяват при основателността на иска. По отношение на действителността
на договорите за потребителски кредити, приложими са специалните и
4
разпоредби на чл. 22 ЗПК.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с
потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването
за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 146,
ал. 1 ЗПК неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално. Не са индивидуално уговорени клаузите, които са
били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случай на договор
при общи условия. Ако общата преценка на договора сочи, че той е договор с
общи условия, доставчикът следва да докаже твърдения факт, че някоя клауза
е договорена индивидуално.
Съдът намира за нищожна, като противоречаща на чл.10а, ал. 2 ЗПК на
клаузата предвиждаща такса за разглеждане от 708,01 лева. Дължимата такса е
свързана с усвояването на кредита, което според посочената разпоредба е
забранено. Касае се за сума, дължима в деня на подписване на договора,
следователно същата има отношение към отпускането на кредита. Дължи се за
извършване на действия, които са присъщи при отпускането на всеки един
кредит- разглеждане на искането и изплащане на съответната сума, като част
от дейността по кредитиране и разходите за тях следва да са включени в
цената на самата финансова услуга. Ето защо с повторното заплащане от
клиента на предоставената му услуга се цели извличане на допълнителна
печалба за кредитора, извън дължимата договорна лихва. Налице е типичен
пример за неоснователно обогатяване, чрез увеличаване на размера на дълга
за потребителя. С това се нарушава принципът за добросъвестност при
сключване на договорите. Извод в насока, че с клаузата за заплащане на такса
за разглеждане се цели извличане на допълнителна печалба, без да се
предоставя насрещна престация е условието, че се дължи и при предсрочно
погасяване и при предсрочно прекратяване на договора по каквато и да е
причина. При осъществяване на тези хипотези таксата за разглеждане
изпълнява присъщите функции на неустойка, каквато обаче не е предвидено,
че се дължи според договора. По този начин формулирани договорните клаузи
поставят длъжника пред невъзможност да се освободи от заплащането й. В
този смисъл, таксата за разглеждане представлява добавка към договорната
лихва, тъй като заплащането й оскъпява кредита и е предвидима и сигурна
печалба за кредитора. Следователно некоректно е посочен процентът на
договорната лихва в договора за кредит.
Цитираната клауза е нищожна, защото не е индивидуално уговорена.
Изготвена е предварително от ответника и ищцата не е имала възможност да
влияе върху съдържанието й. Не са представени доказателства за водени
преговори между страните за сключване на договор без предвидената клауза,
нито, че на ищцата е предоставена такава възможност. Това поставя
заемодателя в доминиращо положение спрямо потребителя. Таксата за
разглеждане от 708,01 лв., съставлявайки разход по кредита, следва да бъде
5
включена в годишния процент на разходите, съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, за
който ал. 4 предвижда да е в максимално допустим размер – пет пъти размера
на законната лихва. Видно от дадената в чл. 19, ал. 1 ЗПК дефиниция за
годишен процент на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на
ЗПК, с уговорената такса се въвеждат именно допълнителни разходи.
Според заключението на вещото лице по назначената съдебно – счетоводна
експертиза при размер на месечната вноска по кредита от 146,68 лв.,
включваща главница, договорна лихва и такса разглеждане ГПР по договора
би бил 62,32%. В съдебно заседание вещото лице разясни, че размерът на ГПР
е изчислен като към лихвения процент е прибавен размерът на месечната
вноска на таксата за разглеждане, която е отнесена към други месечни такси
по формулата в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
В случая съдът намира, че размерът на ГПР е неправилно изчислен.
Предвид че таксата е дължима при сключване на договора за кредит, но
заплащането й е разсрочено, изчисленията на вещото лице са неточни.
Сумата от 708,01 лв. следва бъде отнесена към такса кандидатстване по
формулата по Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, доколкото задължението
за заплащането й възниква именно при кандидатстване за отпускане на кредит
и се дължи за действия, които са предшестващи отпускането му. В случая ако
при изчисляване на ГПР се включи таксата за разглеждане от 708,01 лева
размерът на ГПР би бил 92.5399 %, изчислен от съда, съгласно чл. 161 ГПК с
кредитен калкулатор, т. е. различен от посочения в договора. Същият
надвишава максимално допустимия от 68,95 % - петкратния размер на
законната лихва към датата на сключване на договора, формиран от сбора от
основния лихвен процент на БНБ към 21.01.2024г. от 3,79 % + 10 пункта.
Посочването в договора на стойност на ГЛП и ГПР, която не отговарят на
действителните, представлява и невярна информация, която следва да се
окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл.68г, ал.4 ЗЗП във връзка с чл.68д, ал.1 ЗЗП, тъй като подвежда
потребителя, нарушава забраната на чл.19, ал.4 ЗПК и изискванията на чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК и не му позволява да прецени реалната икономическа тежест на
договора.
Предвид същественото значение, което посочването на ГПР има за
потребителя, според практиката на СЕС, националният съд може служебно да
прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване на
ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски (вж. в
този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C 76/10,
EU:C:2010:685, т. 77). Също така, когато в договор за кредит е посочен
очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след
отпускането на кредита, подобна санкция, изразяваща се в загуба от
кредитодателя на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита за
пропорционална по смисъла на член 23 от Директива 2008/48 (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C 42/15,
6
EU:C:2016:842, т. 18 и 69—71). С оглед на съществения характер на
посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му
на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. В случая неприложим е чл. 26, ал. 4 ЗЗД и съдът не
разполага с правомощията да редуцира размера на ГПР до законово
допустимия от 50 %. С решение С-618/10 от 14.06.2012г. по дело Banco
Espanol de Credito срещу Joaquin Calderon Camino, постановено по
преюдициално запитване относно тълкуването на член 6, параграф 1 от
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. по неравноправните клаузи в
потребителските договори и член 2 от Директива 2009/22/ЕО на ЕП и на
Съвета от 23.04.2009г. относно исковете за преустановяване на нарушения с
цел защита на интересите на потребителите, състав на СЕС постановява, че не
се допуска правна уредба на държава-членка, която дава възможност на
националния съд, когато констатира нищожността на неравноправна клауза в
договор между продавач или доставчик и потребител, да допълни договора,
като измени съдържанието на тази клауза. В мотивите на решение С-421/14 от
26.01.2017г. по дело Banco Primus SA срещу Jesus Gutierrez Garcia /т.71/ състав
на СЕС приема, че видно от текста на член 6, параграф 1 от Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г., националните съдилища са длъжни само
да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат
задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Договорът трябва по принцип да продължи да действа без
друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните
клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна
възможност така да се запази договорът.
Освен това, в договора за кредит ГПР е бланкетно посочен. Не се съдържат
данни за начина, по който е формиран и от какви компонетни се състои, в
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,. В представения по делото договор за
кредит е посочен размер на лихвен процент от 34%, както и размер на ГПР от
65,39%, но липсва ясно разписана методика за формиране на този размер,
както и кои компоненти точно са включени в него.
Целта на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна,
точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във
връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически
обоснован избор дали да сключи договора или не. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора
7
и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, което от своя
страна е предпоставка за въвеждане в заблуждение на средния потребител
относно цената и икономическите последици от сключването на договора. В
договора за кредит следва да бъдат посочени всички разходи, които са
свързани с него, включително, но не само задължения за плащане на
нотариални и други такси. Не е достатъчно следователно ГПР да бъдат
посочени като общ процент без яснота за отделните компоненти.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 10
ЗПК, а именно да се посочи точно и коректно размерът на ГЛП и ГПР,
договорът за кредит е недействителен.
По изложените съображения, съдът приема, че предявеният иск за
прогласяване на нищожен на договора за потребителски кредит е основателен.
Според чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е нищожен,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и
разноски.
Установява се от назначената по делото съдебно-икономическа експертиза,
че за погасяване на задължения по договора за кредит ищцата е заплатила
сума в размер на общо 3 419,64 лв. С нея погасени задълженията за главница
изцяло, договорна лихва в размер на 167,18 лв., такса за разглеждане 708,01
лв., обезщетение за забава 44,15 лв. Предвид недействителността на договора
за кредит дължимо е единствено вземането за главница в размер на 2500 лв.
Следователно разликата над нея в размер на 919,64 лв. подлежи на връщане,
като дадена без основание.
Ищцата претендира сумата от 708,01 лв. такса за разглеждане, която изцяло
е погасила, поради което искът с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е
основателен и следва да се уважи.
Предвид уважаването на главните искова, съдът не дължи произнасяне по
предявените искове в условията на евентуалност.
При този изход на правния спор, ищцата има право на разноски, на осн. чл.
78, ал. 1 ГПК.
Доколкото в производството по делото Г. Д. е освободена от заплащане на
държавна такса и разноски, ответникът следва да бъде осъден да заплати
дължимите държавни такси в полза на Районен съд – Пазарджик.
Държавна такса се определя съобразно цената на иска, а в случая на
предявени кумулативно обективно съединени искове, такава се дължи по
всеки иск, доколкото е предявен в защита на различни интереси. По иск за
нищожност на договор за потребителски кредит, цената на иска се определя
като сбор от главницата и договорната лихва, а по иск за връщане на дадено
при начална липса на основание цената на иска е търсената сума.
Следователно дължимата държавна такса по двата главни обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД и чл. 55,
8
ал. 1, пр. 1 ЗЗД е общо 197,69 лв.
Ищцата е представлявана от пълномощник, чието възнаграждение е
уговорено по чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата, поради което му се дължи
адвокатско възнаграждение, определено от съда, за защита по уважения иск с
правно основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване на нищожността
договора за потребителски кредит, както за връщане на сумата от 708,01 лв.,
като дадена без основание, съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредбата № 1 от
09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа. Същото, при
съобразяване на чл. 7, ал. 2, т. 1 и т. 2 от наредбата възлиза на общо 1069,24 лв.
Съдът, като съобрази защитавания материален интерес, че делото не се
отличава с фактическа и правна сложност, че по него е проведено едно
открито съдебно заседание намира, че справедливият размер на адвокатското
възнаграждение, което следва да се присъди и което достойно ще възмезди
труда на процесуалния представител е 600 лв.
По делото е договорено процесуално представителство на основание чл. 38,
ал. 2 ЗА, поради което, възнаграждението следва да бъде заплатено в полза на
адв. Е. И. – АК Пловдив.
По изложените съображения, настоящият състав на Районен съд –
Пазарджик
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН, на осн. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10, във вр. 21, ал. 1 ЗПК, сключения между Г. Д. Д. с адрес гр.
Пазарджик, ул. „******* и ЮтеКредит“ ЕООД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище, ул. „Черковна“
№ 38, ет. 1, офис. 4, Договор за кредит №: L339093 от 21.01.2024г., поради
противоречие със закона.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, ЮтеКредит“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище,
ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, офис. 4, за върне на Г. Д. Д. с адрес гр. Пазарджик,
ул. „******* сумата от 708,01 лв., платена без основание по Договор за кредит
№: L339093 от 21.01.2024г.
ОСЪЖДА, на осн. чл. 78, ал. 6 ГПК, ЮтеКредит“ ЕООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район Оборище,
ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, офис 4, да заплати в полза на Районен съд -
Пазарджик разноски за държавна такса по гр. д. 290/2025 година на Районен
съд – Пазарджик в размер на 197,69 лева /сто деветдесет и седем лева и 69 ст./.
ОСЪЖДА, на осн. чл.38, ал.2, във вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА, ЮтеКредит“
ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
район Оборище, ул. „Черковна“ № 38, ет. 1, офис. 4, да заплати на адвокат Е.
И., АК – гр. Пловдив, ЕИК: ********* със съдебен адрес гр. Пловдив, ул.
9
„*****, сумата 600 лв. /шестстотин лева/ възнаграждение за процесуално
представителство по гр. д. 290/2025 година на Районен съд – Пазарджик.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд
Пазарджик, в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________
10