РЕШЕНИЕ
№ 178
гр. З., 05.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – З. в публично заседание на първи декември през две
хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Асен Черешаров
при участието на секретаря Роска С. Юрчиева
като разгледа докладваното от Асен Черешаров Гражданско дело №
20255420100184 по описа за 2025 година
За да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен положителен установителен
иск, с правно основание чл.422, ал.1, вр. с чл. 415, ал.1 ГПК от ищеца „АПС
Б.Б.“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес: гр. С. п.к. ***, р-н Т., бул. „Б.”
№ * В, представлявано от управителите П.В. и Х.М., срещу Ж. М. К., ЕГН
********** с адрес: З., ***, УЛ. „А.“ №7 с искане, съдът да признае за
установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца „АСП Б.Б.“
ЕООД суми, съгласно издадената заповед за изпълнение по ч.гр.д. 133/2025 г.,
РС - З., а именно сумата в общ размер от 878.71 лева, формирана както
следва: главница в размер на 497.31 лева; договорка възнаградителна лихва
върху главницата в размер на 31.47 лева за периода от 18.10.2019 г до
18.10.2020 г. и законна лихва за забава върху главницата в размер на 349.93
лева за период от 18.04.2020 г. до 26.03.2025 г., както и лихва за забава върху
главницата от датата на подаване на заявлението в съда до окончателно
изплащане на вземанията.
Ищецът, чрез пълномощника си сочи, че във връзка с връчено
възражение от длъжника по ч.гр.д. № 133/2025 г. по описа на РС - З.,
получено на 21.05.2025 г., са уведомени, че длъжникът Ж. М. К., ЕГН
1
********** (ответник по настоящото дело) е депозирала възражение срещу
издадената заповед и в законоустановения срок, ищецът упражнява
законовото си право да предяви настоящия иск, с който да признае за
установено по отношение на ответника, че същият дължи на ищеца вземане,
което е предмет на подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от Гражданския процесуален кодекс ГПК)
по ч.гр.д. № 133/2025 г. по описа на РС - З. и издадената Заповед за
изпълнение на парично задължение.
Пълномощникът моли, при разглеждане на настоящото производство,
съдът да приемете от фактическа страна, че на 18.10.2019 година, Длъжникът
Ж. М. К. (ответник по делото) е сключила Договор за потребителски кредит
№ 574952 със „С.-К.“ АД, по силата на който е получила сумата от 800 лева,
срещу което се е съгласила да върне 6 броя вноски в по 228.73 лева в срок до
18.04.2020 г., когато е падежирана последната вноска, съгласно Погасителен
план, неразделна част към Договора за потребителски кредит. Уговорен бил и
фиксиран лихвен процент в размер на 36 %, както и годишен процент на
разходите в размер на 42.58 %.
Приложени са и Общи условия и Договор за паричен заем № 574952 на
18.10.2019 г., които по безспорен начин установяват сключения между
страните договор, задълженията си по който ответната страна не е изпълнила
в срок и съобразно условията на договора.
Сочат разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, която регламентира
договорът да бъде сключен по ясен и разбираем начин, като всички негови
елементи се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-
малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните. В случая
представеният по делото Договор за кредит не е сключен в противоречие с
цитираното законово изискване. Изложеното обосновава извод, че
процесният договор е действителен като сключен според повелителните
норми на чл. 10. чл. 11 и чл. 22 ЗПК.
Съгласно уговореното в раздел „Неустойки“ от Договора за кредит
страните се съгласили, че Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в
размер на действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна
вноска.
В чл. 51 от Общите условия по Договора за потребителски кредит било
2
уговорено „С.-К.“ АД да уведомява Длъжника чрез писма, покани,
съобщения или други документи, като същите ще се считат за получени от
потребителя, ако бъдат изпратени посредством писмени съобщения в
електронен вид до телефонния номер (SMS), на е-mail адрес или доставени на
официалните адреси за кореспонденция, посочени от потребителя при
подписването на договора за кредит.
Твърди се, че горепосоченият договор е сключен по електронен път по
силата на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние
(ЗПФУР). Договорът е сключен като част от системата за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от кредитодателя, при което от
отправяне на предложението до сключване на договора страните са
използвали средства за комуникация от разстояние. При сключването на
процесния договор на ответника е предоставена цялата информация,
изискуема по закон.
По-нататък, сочат, че с Договор за продажба и прехвърляне на вземания
(Цесия) от 22.03.2024г. г. „С.-К.“ АД като цедент е прехвърлило своите
вземания към Длъжника по описания договор за потребителски кредит на
цесионера „АПС Б.Б.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. С. п.к. 1404, бул. „Б.“ № 81В, ап. 3. Вземането срещу длъжника по
настоящото производство е индивидуализирано в Приложение № 1, извадка
от която е приложена към настоящата искова молба.
Длъжникът е уведомен за цесията на посочения от него настоящ адрес,
както и с уведомление, изпратено на посочения от потребителя имейл адрес
от страна на ищеца, като пълномощник на заемодателя.
Длъжникът не е изпълнил в срок задълженията си по Договора за
потребителски кредит до изтичането на крайния срок за погасяване на
кредита.
Пълномощникът сочи, че с оглед константната съдебна практика няма
пречка старият кредитор (цедент) да упълномощи новия кредитор (цесионер)
от името на цедента да извърши предвиденото в чл. 99, ал. 3 от ЗЗД
уведомяване на длъжника за извършената цесия. Сочи още, че Законът не е
предвидил уведомяването на длъжника да става по конкретен и специален
начин, поради което същото следва да се счита надлежно извършено.
Алтернативно моли да се приеме за надлежно връчването на
3
уведомлението, извършено с исковата молба (сочи съдебна практика Решение
№ 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., 11 т. о., ВКС; Решение №
3/16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г., I т. о., ВКС; Решение № 78/09.07.2014 г.
по т. д. № 2352/2013 г. Второ т. о. ВКС).
Обосновава се, че с оглед наведените по делото факти и обстоятелства,
следва съдът да приеме за установено, че ответникът Ж. М. К., дължи на
ищеца „АПС Б.Б.“ ЕООД, парично вземане, конкретизирано в т. 9 на
предявеното Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по образуваното ч.гр.д. № 133/2025 г., а именно сумата в общ размер от 878.71
лева, формирана както следва: главница в размер на 497.31 лева; договорка
възнаградителна лихва върху главницата в размер на 31.47 лева за периода от
18.10.2019 г до 18.10.2020 г. и законна лихва за забава върху главницата в
размер на 349.93 лева за период от 18.04.2020 г. до 26.03.2025 г., както и лихва
за забава върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда до
окончателно изплащане на вземанията.
Пълномощникът сочи, че претендираната сума за лихва за забава
представлява обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва,
определена с Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за просрочени
парични задължения. Същата се дължи от Длъжника по силата на чл. 2,
раздел X. „Забава. Предсрочна изискуемост“ от ОУ, неразделна част от
Договора за кредит, съгласно който член при забавяне на плащането на
погасителна вноска Длъжникът ще дължи обезщетение за забава в размер на
действащата законна лихва върху всяка забавена погасителна вноска.
За периода от 13 март 2020 г. до 13 юли 2020 г. законна лихва за забава
по Договора за кредит не е била начислявана, т. е. претендираната лихва е
изцяло съобразена с изискванията на чл. 6 от Закон за мерките и действията
по време на извънредното положение, обявено с решение на народното
събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците (загл. доп. - ДВ,
бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.).
С оглед гореизложеното, моли съда да постанови решение, с което да
признаете за установено със сила на присъдено нещо по отношение на
ответника Ж. М. К., че дължи на ищеца „АПС Б.Б.“ сумата в общ размер от
878.71 лева, формирана както следва:
1) главница в размер на 497.31 лева;
4
2) договорка възнаградителна лихва върху главницата в размер на 31.47 лева
за периода от 18.10.2019 г до 18.10.2020 г. и
3) законна лихва за забава върху главницата в размер на 349.93 лева за период
от 18.04.2020 г. до 26.03.2025 г.
4) както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията.
Моли да бъде осъден ответникът, да заплати гореописаните и сторени
от дружеството-ищец съдебни и деловодни разноски по ч.гр.д. № 133/2025г.
по описа на РС - З. и по настоящото производство на обща стойност от 210,51
лева.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника Ж. М. К., чрез адв. Симеон Д., с който оспорва предявените искове
от „АПС Б.Б.“ЕООД срещу нея, като неоснователни и недоказани, вкл. и
поради изтегла погасителна давност на заявените претенции, за които излага
подробни съображения за това, а именно:
Оспорват доводите на ищеца, че Ж. К. е подписала процесният договор
за потребителски кредит със „С.-К.” АД, както и извършената цесия в полза
на ищеца, доколкото не са налице обстоятелства и доказателства за това.
Твърдят, че Договор за паричен заем 574952 от 18.10.2019 г. не е сключван от
ответницата.
Оспорват твърдението, че Ж. К. е получила заемната сума от 800 лева
като договорена такава по договора за кредит, като считат, че са налице
поредица нарушения на изискванията на Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, както и на Закона за потребителския кредит
при сключване на процесните договори между ответника и „С.-К.” АД.
Допълнително навеждат се доводи за недействителност на
представеният договор и приложенията към него, при противоречие с
императивните изискванията на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 от Закона за
потребителския кредит. Липсват данни за това как се формира лихвеният
процент по договора, възнаградителната лихва, както и годишният процент
на разходите.
Сочи се, че липсва изрично посочване дали лихвеният процент е
фиксиран за целия срок на кредита или е променлив.
5
Адв. Д. твърди още, че посоченият размер на годишния процент на
разходите (ГПР) е незаконосъобразен и не съответства на изискването на чл.
19, ал. 4 ЗПК. Налице е заблуждаваща търговска практика от страна на
кредитора по договора.
В договора за потребителски кредит е посочена само абсолютната
стойност на ГПР от 42, 58%. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, договорът за кредит следва да съдържа годишен процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя изчислени към момента
на сключването му, като размерът на тези разходи не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б. - така
чл. 19, ал. 4 ЗПК. За да бъде спазена горепосочената разпоредба, следва в
процесния договор да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения паричен заем представлява ГПР, но и
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които заемателят
ще направи и които са отчетени при формирането на ГПР, но така посочения
размер от 42,58% не отразява действителния такъв, тъй като не включва част
от разходите за кредита, а именно - неустойка, която е уговорена в чл. 20 от
Договора за потребителски кредит, сключен между потребителя К. и
ЗАЕМОДАТЕЛЯ, която следва да се включи в общите разходи по кредита.
Счита, че уговорената неустойка в чл. 20, която е и включена в
погасителния план като част от месечната вноска към кредитора, също е
разход свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото
касае обезпечение на вземанията по договора. В подкрепа на изложеното е
разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, където е посочено, че „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Годишният процент на разходите е част от
6
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота
относно крайната цена на договора и икономическите последици от него.
Изложеното предпоставя липсата на възможност заемателят да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. В
процесния случай липсва ясно разписана методика на формиране на
годишния процент на разходите, с което заемателят е поставен в
невъзможност да разбере какъв е реално процента на оскъпяване на
ползвания от него финансов продукт.
Същевременно сочат, че е налице неяснота в исковата молба относно
характера на претендираната главница от 497.31 лева - дали тя е
действителната главница по договора за кредит или е част от начислената
неустойка, тъй като се начислява съгласно погасителния план.
Във връзка с гореизложено, обосновава правен извод, че процесният
договор за кредит не е породил правен ефект, доколкото ответницата не е
получила заемната сума (като основна предпоставка за възникване
задължение за връщане на последната), както и че договорът за кредит се
основава на неравноправни клаузи в нарушение на императивни изисквания
на Закона за потребителския кредит, което ги прави нищожни, а на
самостоятелно основание претенциите са погасени по давност.
Освен това, при условия на алтернативност, твърдят, че исковете на
ищеца са неоснователни поради погасяването им чрез плащане. Ответницата
е превела на ищеца и цедента търсената сума и в повече от нея, и която се
явява недължимо платена, поради нищожността на заложените в договора
задължения. В случай, че съдът установи основателност на заявените искове
от ищеца, то правят и нарочно възражение за прихващане със сумата от 1200
лева или по-малка от същата, които са платени на „АПС Б.Б.“ ЕООД и/или на
„С.-К.“ АД при липса на правно основание и/или при отпаднало такова.
С отговора, ответникът, чрез пълномощника си е предявил и
НАСРЕЩНА ИСКОВА МОЛБА, в която сочи, че във връзка с
гореизложеното на основание чл. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 22 и чл. 11, ал.
1, т. 10, т. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, се стига до закономерен правен извод, че
сключеният Договорът за потребителски кредит от 18.10.2019 г. между Ж. К.
и „С.-К.“АД е изцяло недействителен, като за тях е налице правен интерес от
7
сезирането на настоящия съд за прогласяване на нищожността му.
Твърди, че съгласно чл. 17 и чл. 20 от договора, заемателят се задължил
в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума да предостави
обезпечение - поръчител или банкова гаранция, по реда и начина и
отговарящо на уговорената клауза: поръчителство следва да е на физическо
лице, което отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен
доход от 1500 лева; да е във валидно трудово правоотношение от поне 6
месеца, да е навършило 21 годишна възраст; не са поръчители по други
договори за заем, сключени от Заемодателя; не са заематели по сключени и
непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“,
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните
данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си
или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.
Банковата гаранция следва да бъде безусловна, издадена от лицензирана в
БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем
до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва.
Съгласно чл. 20 от договора за заем при неизпълнение на задължението на
заемателя да предостави обезпечение, последният дължал неустойка в размер
на 1372.38 лева, която се начислявала автоматично от заемодателя, като с
подписването на договора за заем заемателят се считал за уведомен за
нейното начисляване. Начислената неустойка се заплащала разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план.
Видно от представения погасителен план към договора размерът на
погасителната вноска с включена неустойка възлиза на 228.73 лева.
В процесния договор е записана общата дължима сума от потребителя, но
същата не отговаря на посочения в договора ГПР Годишният процент на
разходите, представлява така нареченото „оскъпяване“ на кредита и включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална
формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, които
8
длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Според процесния договор за кредит ГПР възлиза на 42,58
%, като в договора е посочено, че ГПР не включва възможни разходи, които
заемателят може да се наложи да заплати при неизпълнение на договорните
си задължения, както и таксите, съгласно Тарифа за таксите на заемодателя.
Още при сключването на договора обаче е предвидено, че неустойката ще се
заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като към
погасителната вноска се добавя сумата от 120.00 лева, като общият размер на
неустойката възлиза на 1372.38 лева и е в размер на над 140% от
предоставената сума от 800 лева. Неустойката е начислена за неизпълнение
на задължение за обезпечаване на главното задължение, което задължение
обаче има вторичен характер, а неизпълнението му не води до някакви вреди
за кредитора. Такива вреди биха възникнали при неизпълнение задължението
за връщане на предоставената в заем сума, ведно с уговорената договорна
лихва и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на
кредитополучателя. Предвидената неустойка не може да се счита и уговорена
за обезпечение за изпълнение на същинските задължения по договора,
доколкото задължението е именно за предоставяне на обезпечение.
Сочи се, че задължението е уговорено така, че длъжникът да бъде
възпрепятстван във висока степен при изпълнението му, което да доведе до
сигурно пораждане на уговорената санкция. От друга страна е уговорено
изначално размерът на неустойката да се кумулира към погасителните вноски
по договора. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че
длъжникът ще разполага със съответната възможност да осигури банкова
гаранция обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за
плащане по договора за заем, включваща договорената главница и лихва или
две физически лица - поръчители, отговарящи на многобройните
кумулативно поставени условия към тях в срок от три дни, считано от
усвояването на заемната сума. Всичко това налага извода, че уговорената
неустойка не притежава присъщите за неустойката обезпечителната и
обезщетителната функция, а води единствено до оскъпяване на кредита,
сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлява скрита
печалба за заемодателя, доколкото не е посочена в общата сума за погасяване
на кредита и не е включена в годишния процент на разходите.
Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
9
прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1, която е недопустима. С
посочването на неверен процент на разходите се стига и до невярна
информация относно реалния размер на задължението по договора за кредит,
както и невярна информация относно вноските и периодите за неговото
изплащане. Реално, налице е нарушение на изискването на чл. 11, ал. т. 1, т. 11
ЗПК за това погасителният план към договора ясно и недвусмислено да
отразява условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването. От друга страна,
налице са нарушения на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние при сключване на договора за кредит.
Сочи, в условията на евентуалност и ако съдът счете, че не са налице
предпоставките за прогласяване нищожността на целия договор за
потребителски кредит по реда на чл. 22 ЗПК, то считат, че клаузите на чл. 17,
чл. 18, чл. 19 и чл. 20, чл. 21 и чл. 22 от Договора за потребителски кредит са
нищожни на основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, и сключена при неспазване на
нормите на чл. 143, ал. 1 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй като клаузата за неустойка
не е уговорена самостоятелно; срещу сключването й липсва каквато и да е
услуга, която да се предоставя на потребителя насреща, а от друга страна,
сумата която се претендира като неустойка в размер на 1372.38 лева
надхвърля сумата на отпуснатия кредит, с което се увеличават разходите по
обслужването му. Със заплащането на сумата предвидена за неустойка,
изцяло се нарушава принципа на добросъвестност и справедливост. Наред с
това, оспорените клаузи на чл. 17, чл. 18, чл. 19 и чл. 20, чл. 21 и чл. 22 от
Договора за потребителски кредит са нищожни като неравноправни но
смисъла на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП. Същите са сключени във вреда на
потребителя и не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до
неравновесие в правата на страните. Посочените по-горе клаузи не са
формулирани по ясен и недвусмислен начин - чл. 147, ал. 1 ЗЗП и разглеждани
отделно или в съвкупност с договора за кредит не позволяват на потребителя
да прецени икономическите последици от сключване на договора - чл. 143, ал.
2, т. 19 ЗЗП. Клаузите на чл. 17, чл. 18, чл. 19 и чл. 20, чл. 21 и чл. 22 от
10
Договор за кредит са нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно чл.
146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите с нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално.
Считат, че клаузите на чл. 17, чл. 18, чл. 19 и чл. 20, чл. 21 и чл. 22 от
Договор за кредит са нищожни, доколкото не се явяват индивидуално
уговорени по смисъла на чл. 146, ал. 2 ЗЗП.
Във връзка с гореизложеното сочи, за ищеца по насрещната искова
молба е налице правен интерес от предявяване на настоящите насрещни
установителни искове, като моли съда:
1.Да приеме за установено в отношенията между „АПС Б.Б.” ЕООД
(като цесионер) и Ж. М. К., че Договор за потребителски кредит №
574952/18.10.2019 г., сключен между „С.К.“ АД (като цедент) е нищожен
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4
ЗПК, а в условията на евентуалност, ако съдът отхвърли искането по т. 1, да
приеме, че клаузите на чл. 17, 18, 19 и чл. 20, чл. 21 и чл. 22 от Договор за
потребителски кредит № 574952/18.10.2019г. са нищожни на основание чл.
26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с чл. 19, ал. 4
ЗПК и чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП;
2. Да отхвърли като неоснователна и недоказана исковата претенция на
„АПС Б.Б.” ЕООД срещу Ж. М. К., вкл. и поради изтекла погасителна
давност.
Молят, да им бъдат присъдени сторените пред настоящата инстанция и
пред заповедния съд разноски, в това число и адвокатско възнаграждение по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата в полза на Еднолично
адвокатско дружество „Д. и партньори”.
В срока по чл.131 ГПК от ищеца (ответник по насрещната искова
молба) е постъпил отговор на насрещната искова молба, с който оспорва
като неоснователен предявения от ответника Ж. М. К., насрещен иск. Развива
подробни съображения, претендира разноски и релевира възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
В осз страните – редовно призовани, не се представляват. От тяхно
име, чрез пълномощници, се поддържат депозираните ИМ, ОИМ, НИМ и
ОНИМ.
11
Съдът, като прецени представените по делото доказателства и
обсъди доводите на страните по реда на чл. 235 ГПК, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА:
От събраните по делото писмени доказателства се установява, че на
18.10.2019г. между „С.К.“ АД, в качеството на заемодател, и ответника, в
качеството на заемател, е сключен Договор за паричен заем № 574952. В
договора е уговорено, че размерът на отпуснатия заем възлиза на 800лв., които
подлежат на връщане на 6 месечни вноски с
последно плащане 18.04.2020г.
Предвидено е, че годишният лихвен процент възлиза на 36 %, а
годишният процент на разходите на 42, 58%. Изготвен е погасителен план, в
който са предвидени вноски с начислена неустойка /променлива/, както и
погасителен план без неустойка.
Действително, съгласно ДПК - чл. 17 и чл. 20 от договора, заемателят се
задължил в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума да
предостави обезпечение - поръчител или банкова гаранция, по реда и начина и
отговарящо на уговорената клауза: поръчителство следва да е на физическо
лице, което отговарят кумулативно на следните условия: имат осигурителен
доход от 1500 лева; да е във валидно трудово правоотношение от поне 6
месеца, да е навършило 21 годишна възраст; не са поръчители по други
договори за заем, сключени от Заемодателя; не са заематели по сключени и
непогасени договори за заем, сключени със Заемодателя; нямат кредити към
банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен“,
както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни
на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или
друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход.
Банковата гаранция следва да бъде безусловна, издадена от лицензирана в
БНБ търговска банка, за период, включващ от сключване на договора за заем
до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва.
Съгласно чл. 20 от договора за заем при неизпълнение на задължението
на заемателя да предостави обезпечение, последният дължал неустойка в
размер на 1372.38 лева, която се начислявала автоматично от заемодателя,
като с подписването на договора за заем заемателят се считал за уведомен за
нейното начисляване. Начислената неустойка се заплащала разсрочено
съгласно включения в договора погасителен план.
Представен е договор за продажба и прехвърляне на вземания от
22.03.2024г., сключен между „С.-К.“ АД и „АПС Б.Б.“ ЕООД, в качеството им
съответно на цедент и цесионер, от който се установява, че дружеството-
цедент е прехвърлило възмездно
12
на цесионера свои парични вземания, произтичащи от просрочени и
неизплатени договори за кредит на физически лица, индивидуализирани в
Приложение № 1 към договора.
От заключението по назначената по делото ССчЕ, което съдът кредитира
като компетентно, обективно изготвено и пълно, се установява, че по силата
на процесния Договор за паричен заем „С.-К.“ АД се е задължил да
предостави на ответника сумата в размер на
800,00лв. Експертът сочи, че към ГПР не е прибавена неустойката по чл.20 от
Договора, като след прибавянето й ГПР ще е в размер на 104, 80 %.
За претендираните от първоначалния ищец суми било подадено
заявление по чл. 410 от ГПК, въз основа на което било образувано ч.гр.д.№
133/2025г.на ЗРС,по което била издадена заповед за изпълнение.
Длъжникът подал възражение, което обуславяло правния интерес на
ищеца от подаване на исковата молба.
Спорен между страните е въпросът дали заемната сума е била
предоставена на ответника и съответно усвоена от него.
Видно от чл.6 от разглеждания ДПК, усвояването на сумата по
одобрения става чрез превод към посочена банкова сметка или чрез превод по
системата за разплащане ,,Изи Пей“.
На електронната страница на „И.“АД - оператор на платежната система
Easypay.bg е разписана процедурата за получаване на парични суми. Според
нея, получателят се представя на гише за получаване на парите и посочва
следните данни: лична карта (№ и дата на издаване на личната карта) или ЕГН
и дата на превод на сумата. В случай че в системата данните за превода
съвпаднат, служителят проверява документа за самоличност на клиента и
въвежда в системата: номер на лична карта; ЕГН; трите имена на получателя;
адрес от личната карта и актуален адрес.
В случай че системата одобри въведените данни: нареждането за
изплащане се разпечатва; получателят подписва разписка в два екземпляра, от
които оригиналът остава при служителя на гише, а вторият екземпляр се
предава на получателя на сумата; служителят изплаща сумата; служителят
съхранява оригиналния екземпляр, като го подрежда по уникалния му
регистрационен номер, автоматично генериран от системата.
За изясняване на спора в тази му част, Съдът по искане на ответника е
изискал, на основание чл.192 от ГПК, третото неучастващи по делото лице -
EASY PAY (Изипей АД), да предостави счетоводни данни и информация за
това дали има открита сметка и извършени погасявания от Ж. К. или от друго
лица към „С.-К.“ АД по Договор за паричен заем № 574952/18.10.2019 г., кога
и в какъв размер, освен това служебно допусна и назначи служебно ССчЕ,
чрез която да се установява, дали сумата реално е получена от ответника.
С Писмо с вх. № 3276/06.10.2025г. третото неучастващи по делото лице
- EASY PAY (Изипей АД)сочи, че не съхраняват данни за периода преди
01.09.2020г.
13
От друга страна, така и в.л. не успява да установи по категоричен начин
извършено плащане в полза на ответника К., освен позовавайки се на
информация от С.К. АД, които обаче не предоставят документ, от който да се
установи наредено плащане към заемополучателя.
Липсата на процесуална активност у ищеца, въпреки разпределената му
доказателствена тежест, води до извод за липса на доказване изпълнението на
ДПК от страна на С.К. АД което само по себе си прави безпредметно да се
обсъжда дали произтичащото от договора за кредит вземане съществува и
дали негов титуляр е ищеца.
По доказателствата:
Горната фактическа обстановка Съдът възприе въз основа представените
и приети по делото писмени доказателства и заключение по ССчЕ.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от
ПРАВНА СТРАНА следното:
По допустимостта на предявения/те иск/ове:
При проверка относно допустимостта на всеки иск, съдът не констатира
пречки относно неговото разглеждане - налице е правен интерес у страна на
ищеца от предявяване на иска, предвид спора с ответника относно
съществуване на вземане по процесния договор за потребителски заем.
От друга страна, по отношение на ответника, в последствие и ищец по
НИМ, правният интерес от предявяване на иск за прогласяване на нищожност
на процесния договор е следствие от качеството му на страна по него.
Ответникът по предявения установителен иск разполага с възможност
да избира средство за защита в процеса – чрез възражение за нищожност на
процесния договор, респ .отделни негови клаузи, съответно да предяви
отделен насрещен иск.
Израз на диспозитивното начало в исковия процес е волята на страните
да определят обемът на дължимата защита и съдействие /чл.6, ал.2 от ГПК/.
Така при наличието на положителните процесуални предпоставки, както и
липсата на отрицателни такива, Съдът е в невъзможност да указва на страните
дали и по какъв начин да организират правото си на защита.
Според възприетото в съдебната практика, правният интерес от
воденето на иск за нищожност на сделка е винаги налице тогава, когато
сделката смущава правното положение на лицето, търсещо защита. Щом
законът дава възможност на всеки да се позове на тази нищожност, на още по
-голямо основание следва да се признае правен интерес от иска на която и да е
от страните по сделката, целяща да се освободи от облигационна връзка, която
не поражда никакви правни последици, като това се установи по съдебен ред./
14
Определение № 362 от 7.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 1046/2017 г., I т. о., ТК/.
Следователно за ищеца винаги съществува интерес от установяване със сила
на присъдено нещо на действителността на правоотношенията, в които е
встъпил.
По основателността на исковете:
Предявени са кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 422, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 430 ТЗ във вр. чл.240 от ЗЗД, вр.
чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за установяване съществуването на вземане на
ищеца в размер на сумата в общ размер от 878.71 лева, формирана както
следва:
1) главница в размер на 497.31 лева по ДПК;
2) договорка възнаградителна лихва върху главницата в размер на 31.47
лева за периода от 18.10.2019 г до 18.10.2020 г. и
3) законна лихва за забава върху главницата в размер на 349.93 лева за
период от 18.04.2020 г. до 26.03.2025 г.
4) както и лихва за забава върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда до окончателно изплащане на вземанията
Предявен е и насрещен искове с правно основание по чл. 26, ал. 1 ЗЗД,
вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, за признаване за установено по
отношение на „АПС Б.Б.” ЕООД (като цесионер) и Ж. М. К., че: 1. Договор за
потребителски кредит № 574952/18.10.2019 г., сключен между „С.К.“ АД (като
цедент) е нищожен основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11
и чл. 19, ал. 4 ЗПК, а в условията на евентуалност, ако съдът отхвърли
искането по т. 1, да приеме, че клаузите на чл. 17, 18, 19 и чл. 20, чл. 21 и чл.
22 от Договор за потребителски кредит № 574952/18.10.2019г. са нищожни на
основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД, както и на основание чл. 26, ал. 1 пр. 2 вр. с
чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 143 ЗЗП и чл. 146 ЗЗП;
2. Да отхвърли като неоснователна и недоказана исковата претенция на
„АПС Б.Б.” ЕООД срещу Ж. М. К., вкл. и поради изтекла погасителна давност.
Доколкото предмет на делото са претенции въз основа на потребителски
кредит и приложимият закон е ЗПК, то в чл.9,ал.1 от същия е уредена легална
дефиниция на договора за потребителски кредит, според която „договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
1) предоставя или 2) се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане”.
Следователно, договорът за потребителски кредит/заем може да
бъде реален (сходно с договора за паричен заем по чл.240,ал.1 от ЗЗД)
или консенсуален (сходно с договора за банков кредит по чл.430,ал.1 от ТЗ).
В настоящия случай, видно ОУ към договор за предоставяне на заем,
същият е консенсуален /уточнението се прави за пълнота, независимо от това,
че дори да се приеме конкретният договор за реален това не води до промяна в
15
правните изводи по същество/.
Съдът, като взе предвид установеното от фактическа страна, счита че
исковите претенции на ищеца „АПС Б.Б.“ ЕООД, ЗА ПРИЗНАВАНЕ ЗА
УСТАНОВЕНО спрямо Ж. М. К., че ДЪЛЖИ следните суми, въз основа
Договор за потребителски кредит № 574952/18.10.2019г. със „С.-К.“ АД, в
общ размер от 878.71 лева, формирана както следва: главница в размер
на 497.31 лева; договорка възнаградителна лихва върху главницата в
размер на 31.47 лева за периода от 18.10.2019 г до 18.10.2020 г. и законна
лихва за забава върху главницата в размер на 349.93 лева за период от
18.04.2020 г. до 26.03.2025 г., както и лихва за забава върху главницата от
датата на подаване на заявлението в съда до окончателно изплащане на
вземанията, за които суми е издадена Заповед № 57 за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.05.2025г. по ч.гр.д. № 133/2025г.
по описа на РС-З., са НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ.
В Определение № 295/15.09.2025г., по чл. 140 от ГПК, съдът е съобщил
на страните проекта си за доклад по делото, като на основание чл. 140, ал. 3 от
ГПК, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК е посочил как се разпределя
доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти.
Въз основа на събраните писмени доказателства по делото настоящият
съдебен състав приема, че между С.К. ООД и Ж. М. К. е бил сключен договор
за потребителски кредит от разстояние, по силата на който заемодателят се
задължил да предостави на ищеца-заемополучател заем в размер на сумата от
800 лв. за срок от 6 месеца.
Договорът е сключен по реда на ЗПФУР по електронен път от
разстояние.
По отношение на тези договори освен общите нормативни правила,
установени със Закона за потребителския кредит, приложими са и
съдържащите се в Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
Закона за платежните услуги и платежните системи и
Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги.
Легалната дефиниция на договора за предоставяне на услуги от разстояние е
дадена в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която това е всеки
договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика,
при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече.
В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите
на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за
предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е
възложена на ищеца-доставчик на услугата.
За доказването на преддоговорната информация и на електронните
изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Закона за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги.
Съгласно разпоредбата на чл. 3 от ЗЕДЕУУ, електронният документ
16
представлява всяко съдържание, съхранявано в електронна форма, по-
специално текстови или звуков, визуален или аудио-визуален запис.
Следователно в случаите, в които законът изисква писмена форма, независимо
дали същата е за действителност, или за доказване, тя се счита спазена, след
като е съставен електронен документ.
В случая в производството по делото съдът намира за установено, че
между заемодателят и ответникът в настоящото производство е възникнало
облигационно правоотношение по силата на договор за заем от разстояние /по
същество ответникът не оспорва факта на сключване на договора, а това, че е
получила заемната сума/.
В Договора за заем и в искането за отпускането му са посочени личните
данни на заемополучателя ответник. Посочена е заемната сума в размер на 800
лв., лихвен процент, годишен процент на разходите. Съгласно чл.2 от договора
за заем, същият се сключва по искане на кредитополучателя посредством
интернет платформата на Заемодателя.
Съдът намира, че така представеният договор представлява електронен
документ, който макар да не е подписан с квалифициран електронен подпис
по смисъла на ЗЕДЕУУ,
не може да бъде игнориран. Страните са сключили договор за кредит с
посоченото съдържание, доколкото ответната страна е подала, през системата
на кредитодателя, заявка за сключване на договора с посочване неговите
параметри/. Не се твърди неправомерно боравене с профила на потребителя.
Видно от приложения към исковата молба Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 22.03.2024г., сключен между „АПС Б.Б.“ ЕООД и
кредиторът „С.К.“ АД, вземания на последния са прехвърлени в полза на
ищеца.
В хода на производството не са ангажирани доказателства във връзка с
уведомяване на длъжника за настъпилата цесия, като видно от приложения
договор за прехвърляне на вземания цедентът е упълномощи цесионера да
уведоми длъжника за прехвърляне на вземането.
Това е така независимо от приетото по делото на л. 8 уведомление за
цесия, за което не са приложени доказателства реално да е достигнало до
заемополучателя ответник в производството.
Съгласно трайно установената съдебна практика, обективирана в
Решение № 123 от 24.06.2009г. по т.д. 12/2009 г. на ВКС, Решение № 3 от
16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013 на ВКС, Решение № 78 от 09.07.2014г. по т.д.
№ 2352/2013г. на ВКС и др., ответникът следва да се счита уведомен за
цесията с връчването на препис от исковата молба в настоящото производство,
доколкото в ЗЗД няма изискване кога и по какъв начин
длъжникът да бъде уведомен за цесията.
Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС, обективирана
в Решение №198 от 18.01.2019г. по т.д. №193/2018 г. на І т.о., Определение
№50649 от 6.12.2022 г. на ВКС по т.д. № 977/2022 г., I т.о., Определение
№1176 от 9.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 1044/2023 г., II т. о., и др., дори
връчването на особен представител на ответника на препис от исковата молба
17
представлява надлежно уведомяване на длъжника – ответник за извършената
цесия по реда и при условията на чл. 99, ал.3 от ЗЗД.
В настоящия случай преписът от исковата молба, видно от съобщение за
връчване на Разпореждане № 436/10.06.2025г. по гр. дело № 184/2025г. на
ЗРС, е получен от ответника К. по реда на чл.46 от ГПК /чрез майка й/.
По своята правна същност прехвърлянето на вземането (цесията),
представлява правопроменящ юридически факт, който заварва едно вече
съществуващо правоотношение и въздейства върху него. При
правопроменящите юридически факти промяната на облигационното
правоотношение може да се свърже както с промяна на неговото
съдържание (какъвто е случая с обявяването на кредита за предсрочно
изискуем), така и с промяна на правното качество (в хипотезата на цесия).
Предвид изложеното настоящата съдебна инстанция счита, че ответникът е
надлежно уведомена за прехвърлянето на вземането с получаване на препис
от исковата молба.
Доколкото страна по процесния договор за заем в качеството й на
заемополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е
действало в рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид
предмета на сделката, в случая договорната обвързаност между страните
попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо
същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора
за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя,
регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, който въвежда
разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори.
Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на
договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания,
доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за
тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната
Директива и чл.7, ал.3 от ГПК.
Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на
основания за недействителност на сключения договор за потребителски
кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл. 22 ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от същия, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
По отношение задължението на националния съд да преценява
служебно неравноправния характер на договорните клаузи, включени в
потребителските договори, следва в допълнение на гореказаното да се добави,
че е налице категорично установена съдебна практика /например Решение
№23/07.07.2016 г. на ВКС по т.д. №3686/2014 г., I т.о./, която задължава
първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за наличие по
делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи
неравноправност на клауза/и в потребителския договор и да се произнасят,
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като
служебното начало следва да се приложи и при преценка дали клаузите на
договора са нищожни /т.1 и т.3 от Тълкувателно решение №1/09,12,2013 г. по
18
т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение №384/02,11,2011 г. на ВКС по гр.д.
№1450/2010 г., I г.о. и определение №751/17,08,2010 г. на ВКС по гр.д.
№2022/2009 г., I г.о. /.
В този смисъл е и чл.24 от ЗПК, която разпоредба, във
връзка с неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит,
препраща към чл.143 - 148 от ЗЗП.
Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които
противоречат на императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в
този смисъл се явяват нищожни - чл.26, ал.1, пр.1 и пр.2 от ЗЗД. Преценката за
нищожност в коментирания аспект се прави за
всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Освен това
съгласно Тълкувателно решение №1/27.04.2022 г. на ВКС по т.д. №1/2020 г.,
ОСГТК, и с разпоредбата на чл.7, ал.3 от ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146,
ал.1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител.
Съдът, счита, че процесният договор за кредит е нищожен на
следните самостоятелни основания:
Сключеният между ищеца по НИМ и „С.-К.“ АД договор, както вече се
посочи, е потребителски, поради което намира своята правна регламентация в
Закона за потребителския кредит (ЗПК), като според легалната дефиниция,
дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски
кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на
услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен
период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне.
С оглед изложеното, преценката относно действителността на
процесните договор за потребителски заем следва да се извърши както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК,
при действието на който са сключени договорите.
Автономията на волята на страните да определят свободно
съдържанието на договора (източник в частност на претендираните от
заявителя вземания), в т.ч. да уговорят такси и неустойки, е ограничена от
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
1. съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни
норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави, което ограничение се
отнася както до гражданските сделки, така и за търговските сделки (чл. 288
ТЗ) – в този смисъл и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3
от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., ОСТК.
В случая и от съвкупната преценка на събраните по делото
доказателства не може да се приеме, че процесното договорно съглашение
19
отговарят изцяло на изискванията, съдържащи се в глава ІІІ ("Договор за
потребителски кредит. Форма и съдържание"), чл. 9 - чл. 11 ЗПК.
Договорът за заем е сключен при спазване нормата на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
при съобразяване на обстоятелството, че преди отпускане на кредита страните
са използвали средства за комуникация от разстояние, поради което
възникналото между тях правоотношение представлява договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние по смисъла на чл. 6 от
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР).
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит.
В процесния договор за потребителски заем е посочен процент на ГПР
42.58 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК.
Този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не
включва част от разходите за кредита, а именно неустойка по чл.20 от
договора, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1
от ДР на ЗПК.
По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия.
При извършената служебна проверка относно действителността на
сключения между страните договор и на клаузи от него, съдът намира, че
клаузата по чл. 20 във вр. чл.17 от договора за заплащане на неустойка за
непредоставено обезпечение за нищожна.
Трайната и последователна съдебна практика приема, че неустойката
представлява обезщетение за претърпените от неизпълнението на договорното
20
задължение вреди и има санкционен характер.
В случая обаче чрез неустойката кредиторът обезпечава неизпълнение
на договорно задължение което не е нито пряко, нито косвено обвързано с
основното задължение на потребителя по връщане на заемната сума.
Неустойката обезпечава неизпълнението на длъжника на задължението му да
обезпечи отпускания му кредит, което е недопустимо. Съгласно чл.71, пр.
последно от ЗЗД при неизпълнение на това задължение кредиторът има право
да поиска изпълнение на срочното задължение и преди срока.
Законът допуска единствено възможност за кредитора да обяви
вземането за предсрочно изискуемо и да пристъпи към събирането му, ведно с
уговорените в договора разходи.
Уговарянето на неустойка, което принципно е допустимо за всяко
неизпълнение на договора, в този случай надхвърля законовите рамки, както и
нейния обезпечителен и санкционен характер и представлява типична форма
на нарушение на добрите нрави. По начина, по който е уговорена неустойката
за това неизпълнение на договора, представлява сериозна санкция за
длъжника и неоснователно обогатява кредитора, на когото е известно, че в
краткия срок и при тези условия, за длъжника е обективно невъзможно да
осигури исканото обезпечение.
Неизпълнението води до имуществена санкция за потребителя, която
надвишава отпуснатата заемна сума по кредита. С това дългът на заемателя се
увеличава необосновано дори при точно изпълнение на основното
задължение по договора. Такава неустойка не може да бъде
оправдана. Вземането на кредитора не може да бъде гарантирано и
обезпечено по този начин и подобна уговорка е във вреда на потребителя.
Макар да не съществува договорна и законова пречка да бъде уговорена
неустойка при неизпълнение на задължението за връщане
на заемната сума, в случая потребителят се санкционира за неизпълнение на
задължение, което не е основният предмет на договора, като е предвидена
възможност при непредоставяне на обезпечение, само на това основание
договорът да бъде предсрочно прекратен, дори при заплащане на главницата и
лихвите в уговорените срокове и размери съгласно погасителните вноски.
Неустойката в случая надхвърля рамките на чисто санкционния си
характер и представлява начин за неоснователно обогатяване на кредитора,
което е недопустимо, а от друга страна натоварва длъжника с допълнителни
разходи само поради формалното неизпълнение на задължението си да даде
исканото от кредитора обезпечение, което по начина, по който е
регламентирано е обективно неизпълнимо.
Изискванията в рамките само на три календарни дни потребителят да
осигури един поръчител с конкретен размер на осигурителния доход, който да
не е поръчител по други договори за заем, сключени със заемодателя, да нямат
кредит към заемодателя ограничава необосновано възможностите на
длъжника да предостави обезпечение на дълга.
Следва да се отбележи, че такива изисквания към самия потребител
кредиторът не поставя, тоест изискванията за поръчителите се явяват
необосновано завишени.
Другото възможно обезпечение по чл. 17 от ДПК, се явява безпредметно
21
тъй като длъжникът не би имал интерес да иска заем от кредитната
институция, ако може да я получи от банка. Това изискване за обезпечаване по
начало е неизпълнимо от длъжника.
Освен това, липсват данни как точно и въз основа на какви критерии е
формиран размерът на неустойката – общо 1372.38 лева.
Неустойката противоречи на добрите нрави /чл.26, ал.1 от ЗЗД/ заради
основанието, на което се дължи и което е вписано в чл. 20 от
договора за паричен заем.
Разпоредбата на чл.92 от ЗЗД предвижда, че неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, което предполага
безусловно задължение за кредитора да я определи по достатъчно ясен и
напълно разбираем начин, че да не бъде прекомерно голяма в сравнение с
претърпените вреди, респективно да посочи размера й при частично или при
неправилно изпълнение.
Изискванията, които поставя кредитора пред потребителя досежно
характера и вида на обезпечението, което трябва да гарантира изпълнението
на договора за връщане на заема, не съответстват нито на закона, нито на
морала, нито на добрите търговски практики в тези случаи.
Съгласно чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор
за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се
направи справка в съответната база данни.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48, която се състои, както става ясно
от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските
кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители
в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да
се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл § 40-43 от Решение от 27.03.2014 г. по
дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС.
Ето защо клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при
неосигуряване на поръчител, което задължение става изискуемо след 3 дни от
подписване на договора за потребителски кредит, е в пряко противоречие с
целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до
допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е
отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е ако има съмнение в
платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след
предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би
съответствало на изискванията на Директивата.
22
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата
на чл. 16 от ЗПК. Съдът има задължение да се придържа към Директивата при
тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата. В случая това изискване не е спазено
и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата
институция не може да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес
да претендира описаната неустойка.
Процесната клауза се явява недействителна и предвид че не е
индивидуално уговорена тази недействителност не може да се преодолее.
Липсват доказателства за водени преговори между страните за сключване на
договор без предвидената клауза, нито, че на ищеца е предоставена
такава възможност. Това поставя заемодателя в доминиращо положение
спрямо потребителя.
Така Съдът намира, че уговорената неустойка съставлява скрита
печалба по договора, и разход по кредита, като следва да бъде включена в
годишния процент на разходите съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, за който ал.4
предвижда да е в максимално допустим размер – пет пъти размера на
законната лихва.
Видно от дадената в чл.19, ал.1 от ЗПК дефиниция за годишен процент
на разходите по кредита и при съобразяване с § 1 на ДР на ЗПК, с уговорената
неустойка се въвеждат именно допълнителни разходи, в резултат на които
общият разход по кредита за потребителя и съответно годишния процент на
разходите реално надхвърля 42,58 % и възлиза на 104.8 % според
заключението на вещото лице Щ..
Така размерът на ГПР се явява по-голям от законово допустимия
петкратен размер на законната лихва към периода на действие на процесния
договор - 50 %, определен в чл.19, ал.4 от ЗПК. По този начин с уговорената
неустойка се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, като в годишния
процент на разходите не се включва нейният размер. Тъй като неустойката е
прикрит разход по кредита, с който се надхвърля допустимия размер на
разходите по чл.19, ал.4 от ЗПК, при сключване на договора
кредитополучателя е бил заблуден относно действителния размер на ГПР.
Доколкото ГПР е част от същественото съдържание на договора,
неговият размер следва да бъде ясно, точно и конкретно определен към
сключването му, като в него се посочат всички компоненти, които го
формират. За действителния размер на договора кредитополучателя следва да
бъде уведомен, за да направи обоснована преценка дали да сключи договора.
Търговски практики, с които се заобикалят тези изисквания, са нелоялни и
обуславят нищожност на клаузата за ГПР, а оттам и за недействителност на
самия договор за кредит.
Ето защо договорната клауза, регламентираща ГПР е недействителна,
тъй като посоченият ГПР, освен че не отговаря на реалния, надвишава
предвидения в закона максимум от пет пъти размерът на законната лихва..
Извод за това се следва и от постановеното Решение на СЕС от
13.03.2025г. по дело C‑337/23, съгласно което „Член 3, букви ж) и и) от
Директива 2008/48/ЕО трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по
23
договор за поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя
с клауза в подписания от него договор за кредит, които водят до
увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ и следователно в обхвата на
понятието „годишен процент на разходите“.
Правото на Европейския съюз е възприело широко определение на
понятието „общи разходи по кредита за потребителя“, което означава всички
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора. В случаите с платените поръчителства по
бързи кредити на потребителя е наложено да сключи договор за
поръчителство, за да получи кредита. „Така по силата на последния договор
осигуряването на поръчителство представлява услуга, свързана с договора за
кредит, по смисъла на член 3, буква ж) от Директива 2008/48, и доколкото
сключването на договора за поръчителство е задължително за самото
получаване на кредита, свързаните с този договор разходи са част от
„общите разходи по кредита за потребителя“ съгласно тази разпоредба.
Следователно съгласно буква и) от същия член те трябва да се вземат
предвид при изчисляването на ГПР“.
СЕС постановява, че с оглед на съществения характер на посочването
на ГПР в договора, следва да се приеме, че ГПР, който не отразява точно
всички разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на
своето задължение по същия начин както непосочването на този
процент. „Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора
от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и
има възпиращ и пропорционален характер“.
Изводи в посочения смисъл следват и от постановеното Решение на
СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 с предмет: „Преюдициално
запитване — Защита на потребителите — Договори за потребителски
кредит — Директива 2008/48/EО — Член 3, буква ж), член 10, параграф 2,
буква ж) и член 23 — Общи разходи по кредита за потребителя —
Непосочване на релевантните разходи — Санкция — Директива 93/13/ЕИО —
Неравноправни клаузи в потребителските договори — Член 3, параграф 1,
член 4, параграф 2, член 6, параграф 1, член 7, параграф 1 — Точка 1, буква о)
от приложението към Директива 93/13/ЕИО — Допълнителни услуги към
договор за кредит — Клаузи, които дават на закупил тези услуги потребител
приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при
предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се
отлага или разсрочва плащането на месечните вноски по кредита срещу
заплащането на допълнителни разходи“.
Така, като не е оповестил действителен ГПР в договора за заем
24
заемодателят е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка, което обосновава извод за недействителност на договора
за заем на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването на изискванията на
чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.
Ето защо следва да се приеме, че насрещният иск основателен и следва
да бъде уважен.
С оглед уважаването на главния насрещен иск, съдът намира, че не се е
сбъднало процесуалното условие за разглеждане на предявения в условията на
евентуалност иск за прогласяване нищожност на отделни клаузи от Договор за
заем, сключен между ответника-насрещен ищец и С.К. АД, поради
заобикаляне на закона, евентуално накърняване на добрите нрави, поради
което не дължи произнасяне по иска.
Съдът не дължи и произнасяне по възраженията на първоначалния
ответник и ищец по НИМ относно изтекла погасителна давност на
претендираните вземания срещу него, предвид че по делото първоначалният
ищец не установи предоставянето на заемната сума.
Съобразявайки гореизложеното, Съдът намира исковата претенция на
ищеца по НИМ за доказана и основателна.
По разноските:
При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, право на разноски
възниква единствено за ответника – ищец по НИМ. Такива се претендират,
съгласно списък на разноските по чл.80 от ГПК, на л. 124 от делото, а именно:
- Претендира се адвокатско възнаграждение за представителство по
ч.гр.д. № 133/2025г. на ЗРС, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в полза на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И ПАРТНЬОРИ",
БУЛСТАТ/ДДС ВG177487753 в размер на 480 лева с ДДС, както и адвокатско
възнаграждение за представителство по гр.д. № 184/2025г. на ЗРС, по реда на
чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, в полза на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО
„Д. И ПАРТНЬОРИ", БУЛСТАТ/ДДС BG177487753, в общ размер на 2400
лева с ДДС, формирано както следва:
2.1. Адвокатско възнаграждение срещу исковите претенции на ищеца
срещу иска за главница от 497.31 лева - 480 лева с ДДС;
срещу иска за мораторна (договорна лихва) - 480 лева с ДДС;
срещу иска за законна лихва - 480 лева с ДДС.
2.2. Адвокатско възнаграждение за защита по насрещната искова молба
- по иска за прогласяване нищожност на договора за потребителски
кредит - 480 лева с ДДС;
25
- по иска за прогласяване на нищожност на чл.17-22 от договора за
потребителски кредит - 480 лева с ДДС.
3. Държавна такса за водене на производството по насрещната искова
молба - 50 лева.
В производството по делото ответникът е представляван от
пълномощник, на когото не е заплатила адвокатско възнаграждение.
Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА, ако в съответното производство насрещната
страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, като съдът следва да определи възнаграждението в размер не
по-нисък от предвидения в Наредбата по чл. 36, ал. 2 и да осъди другата
страна да го заплати (чл. 2, ал. 2 от ЗА).
За да упражни правото си на присъждане на адвокатско възнаграждение
по този ред, е достатъчно адвокатът да представи сключен със страната
договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че такава се
предоставя безплатно на някое от основанията по чл. 38, ал. 2, като наличието
на предпоставките на конкретно посоченото основание не се нуждае от
доказване /в този смисъл определение № 885 от 9.12.2014 г. по ч. т. д. №
2934/2014 г., I т. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/.
В случая такъв договор е представен и са налице доказателства по
делото за предоставена на ищцата безплатна правна помощ, с оглед на което
искането по начало следва да бъде уважено, без да се събират допълнителни
данни, така както се сочи от първоначалния ищец. Налице са и доказателства
за регистрация по ДДС на адвокатското дружество.
Съгласно приложимата по делото разпоредба на чл.7, ал.2,т.1 и 2 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа,
определя минимален размер на адвокатския хонорар за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес
възнагражденията при интерес до 1000 лв. - 400 лв, а при интерес от 1000 до
10 000 лв. – 400 лв. плюс 10% за горницата над 1000 лв.
От страна на процесуалния представител на ищеца се прави възражение
за прекомерност на адвокатското възнаграждение и искане за намаляването му
до минимум, съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа /л.81/.
Съгласно чл.78, ал.5 от ГПК, ако заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат е прекомерно, съобразно действителната правна и
фактическа сложност на делото, съдът може, по искане на насрещната страна,
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Анализът на нормативното предписание налага извод, че за да се намали
възнаграждението следва да са налице две кумулативно предвидени
предпоставки: прекомерност на заплатеното възнаграждение, съобразно
действителната правна и фактическа сложност на делото, и искане на
26
насрещната страна.
Липсата на първата предпоставка (материалноправна по своя характер)
ще обуслови извод за неоснователност на направеното искане за присъждане
на по-нисък размер от заплатеното адвокатско възнаграждение.
Липсата на втората предпоставка (процесуалноправна по своя характер)
е пречка съдът да присъди по-нисък размер от заплатеното адвокатско
възнаграждение, дори когато е констатирал, че то е прекомерно, защото
законът не го е овластил по своя инициатива да прилага правилото на чл.78,
Ал.5 от ГПК.
Съгласно разяснението в т. 3 на ТР № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС,
основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на
цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото.
Поначало, претендираните размери на адвокатското възнаграждение
както по ч.гр.д. № 133/2025г., така и по гр.д. № 184/2025г., и двете по описа на
ЗРС, възнагражденията са в минимален размер, с добавен ДДС.
В конкретния случай е представен акт за регистрация по ЗДДС на
адвокатското дружество, поради което и предвид Решение на СЕС от
23.10.2025г. по дело C‑744/23, върху присъденото адвокатско
възнаграждение следва да се начисли и ДДС.
В съдебната практика се възприема принципното разбиране, че при
постановяване на решението си по установителния иск, съдът в исковото
производство разпределя отговорността за разноските, направени в
заповедното производство, като за разноските в заповедното производство
съдът дължи изрично произнасяне с осъдителен диспозитив.
Въпреки това, възражението за прекомерност е основателно, при
следните съображения:
По отношение възнаграждението в рамките на заповедното
производство:
Съдът приема, че възражението на процесуалния представител на
първоначалния ищец по чл.78, ал.5 ГПК е основателно. Възнаграждение в
размер на 480.00 лева с ДДС за изготвяне и подаване на възражение по чл.414
ГПК е прекомерно. Действията се свеждат само по попълване на книжа и
изпращане на документи. Извършените действия не се характеризират с
правна или фактическа сложност.
При това положение претендираното възнаграждение се явява
непропорционално и следва да се редуцира до ½ от претендираното или 240
лева с ДДС.
27
По отношение възнаграждението в рамките на исковото
производство:
1/. По исковата претенция на АПС Б.Б.:
Съдът намира за неправилна претенцията за дължимо адвокатско
възнаграждение по всеки от предявените искове на първоначалния ищец
срещу ответника К. /за главница; за мораторна (договорна лихва) и за
законна лихва/.
Съгласно съдебната практика, когато с една искова молба са предявени
от един ищец срещу определен ответник в обективно кумулативно съединение
оценяеми искове, интересът, върху който следва да се определи минималният
размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове -
в този смисъл е Определение № 29 от 20.01.2020 г. по ч. т. д. № 2982/2019 г.
по описа на ВКС, II т. о. и Определение № 44534/12.12.2023г. по гр. дело №
3115/2023г. на СРС, 36 състав, поради което минималното адвокатско
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 и 2 от Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, възлиза в случая общо на
480 лв. с ДДС.
В този смисъл и при съобразяване цената на предявените искове,
свързаният им предмет, липсата на фактическа и правна сложност на делото,
разглеждането му пред съда без участие на процесуални представители на
страните, настоящият съдебен състав приема, че в полза на Еднолично
адвокатско дружество ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И
ПАРТНЬОРИ" следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на
480 лв. с ДДС.
Съдът споделя виждането, че този вид съдебни производства не следва
да се превръщат в източник на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи
многократно материалния интерес по делата, като следва да се съблюдава
разпоредбата на чл. 3 ГПК.
2/. По исковата претенция на Ж. К.:
28
Съдът намира за неправилна претенцията за дължимо адвокатско
възнаграждение по всеки от предявените искове на ищеца по НИМ – за
прогласяване на недействителност на ДПК, а в условията на евентуалност на
отделна/и негова/и клауза/и.
На първо място, следва да се посочи, че настоящия състав споделя
установената практика в Определение №284 от 6.04.2012 г. на ВКС по ч.гр.д.
№238/2012 г., IV г. о., Определение №70 от 5.02.2018 г. на ВКС по ч.т.д.
№257/2018 г., I т.о., Определение №477 от 4.11.2016 г. на ВКС по ч.т.д.
№1218/2016 г., I т. о., и др., съобразно която, когато между страните са
предявени алтернативно или евентуално съединени искове дължимата такса е
една, едно е и адвокатското възнаграждение.
Отговорността за разноски се преценява с оглед основателността на
предявената претенция срещу ответника - предявена по главен иск или по
съединен с него евентуален иск. Ако претенцията бъде уважена по главния
иск, ответникът дължи направените от ищеца разноски, ако главният иск бъде
отхвърлен или производството прекратено, тогава отговорността за разноски
по делото се определя от изхода по евентуалния иск. В настоящия случай на
основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от ЗА следва да бъде определено едно
възнаграждение на адвоката на ищеца по НИМ, което е в размер на 480 лева с
ДДС.
В резултат на посоченото, на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО
ДРУЖЕСТВО „Д. И ПАРТНЬОРИ" следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС по ч.гр.д. № 133/2025г. на ЗРС, по
реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, и 960 лв. с ДДС /сбор от дължимите
възнаграждения по първоначалния иск и исковете за прогласяване на
нищожност на ДПК / по гр.д. № 184/2025г. на ЗРС, по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗА.
Освен посочените по-горе суми, АПС Б.Б. следва да заплати и
деловодни разноски от 50лв., представляващи платена ДТ от страна на ищеца
по НИМ.
29
Воден от горното, Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АПС Б.Б.“ ЕООД, ЕИК **** със
седалище и адрес на управление: гр. С. п.ск. 1404, р-н Т., бул. „Б.“ № 81В,
искове, срещу Ж. М. К., ЕГН **********, с адрес: гр. З., ул. „А.“ № 7, ет. 6,
ап. 23, за установяване съществуването на вземане на ищеца в размер на
сумата от 878.71 лв., от които 497.31 лева - главница по Договор за
потребителски кредит № 574952/18.10.2019г. със „С.-К.“ АД; 31.47 лева –
договорна възнаградителна лихва върху главницата по договора за периода от
18.10.2019г. до 18.10.2020г; 349.93 лева- законна лихва за забава върху
главницата за периода от 18.04.2020 г. до 26.03.2025 г.,както и лихва за забава
върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда (07.04.2025г.) до
окончателно изплащане на вземанията, представляващи неизпълнено
задължение по Договор за потребителски кредит № 574952/18.10.2019г. със
„С.-К.“ АД и Ж. М. К., ЕГН **********, за които суми е издадена Заповед №
57 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.05.2024 г. по
ч.гр.д. № 133/2025 г. по описа на РС-З., като НЕОСНОВАТЕЛНИ и
НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА „АПС Б.Б.“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. С. п.ск. 1404, р-н Т., бул. „Б.“ № 81В, да заплати на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И ПАРТНЬОРИ"
БУЛСТАТ *********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 240 лв. с ДДС, по ч.гр.д. № 133/2025г. по описа
на РС-З..
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за потребителски кредит
№ 574952/18.10.2019г. със „С.-К.“ АД и Ж. М. К., ЕГН **********, по
предявения от Ж. М. К., ЕГН **********, срещу „АПС Б.Б.“ ЕООД, ЕИК
**** със седалище и адрес на управление: гр. С. п.ск. 1404, р-н Т., бул. „Б.“ №
81В, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 11, ал. 1, т. 9-11
вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „АПС Б.Б.“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. С. п.ск. 1404, р-н Т., бул. „Б.“ № 81В, да заплати на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И ПАРТНЬОРИ"
БУЛСТАТ *********, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 960 лв. с ДДС, по гр.д. № 184/2025г. по описа на
РС-З..
ОСЪЖДА „АПС Б.Б.“ ЕООД, ЕИК **** със седалище и адрес на
управление: гр. С. п.ск. 1404, р-н Т., бул. „Б.“ № 81В, да заплати на
ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Д. И ПАРТНЬОРИ"
30
БУЛСТАТ *********, сумата от 50 лв. - съдебно деловодни разноски /ДТ по
насрещна искова молба/.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Смолян в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – З.: _______А.Ч._______________
31