Р Е Ш Е Н И Е
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети
декември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
младши
съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в. гр. д. №
16832 по описа за 2018 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 415815 от 28.05.2018 г., постановено по
гр. д. № 22331/2016 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско
отделение (ГО), 45-ти състав, районният съд е отхвърлил предявен от „З.П.ц.” АД, ЕИК *******, срещу В.М.М.,
EГH **********, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, за признаване на установено в отношенията между страните, че „З.П.ц.” АД
не дължи на В.М.М. сумите по изпълнителен лист от 01.03.2016 г., издаден по т. д. № 1149 по описа на CГC за 2016 г., TO, VI-15 състав, въз основа на
който е образувано изпълнително дело № 20168390400153 по описа на ЧСИ И.М. - К.,
както следва: сумата в размер на 6 650
лева – разноски по арбитражно производство по в. а. д. № 6/2014 г. по описа на
Търговски арбитражен съд при Национални юридическа фондация, и сумата от 510 лева – разноски по т.д. №
1149/2016г. по описа на СГС, поради извършено извънсъдебно прихващане.
Срещу така постановеното
решение в
срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК е
депозирана въззивна жалба от „З.П.ц.” АД, в която се излагат доводи за неправилност
на обжалвания съдебен акт. Поддържа се, че районният съд неправилно е приел, че
за да запази правото си да извърши прихващане със свое вземане към цедента,
длъжникът следва да е изразил изрично несъгласие с прехвърлянето на вземането.
Сочи се, че когато такова съгласие не е изразено изрично, следва да се приеме,
че липсва. Изложени са и доводи за неправилност на изводите на районния съд, че
съобщението за извършената цесия е било надлежно връчено на длъжника, с твърдения,
че по делото не са представени доказателства, че известие за доставяне е
връчено на лице от неговото деловодство или на упълномощен негов представител.
Съобразно изложеното се иска обжалваното решение да бъде отменено и предявеният
иск да бъде уважен. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на
въззивна жалба от насрещната страна по спора – В.М.М., в който е изложено
становище за неоснователност на същата и за правилност на обжалваното решение.
Претендират се разноски за платен адвокатски хонорар.
Софийски градски съд,
като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Производството е
образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в
законоустановения срок по реда на чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде
разгледана по същество.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд
проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните
оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си единствено за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния
закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г.,
ОСГТК на ВКС). Съобразно така установените си
задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното
първоинстанционно решение е валидно и е допустимо. Относно правилността на решението
въззивният съд намира следното:
Предявен е иск по реда на чл. 439, ал. 1 ГПК, като твърдението на ищеца „З.П.ц.”
АД е, че не дължи на В.М.М. исковата сума в размер на 7 160 лв., поради отправено изявление за
прихващането й със сума, която праводателят на ответника по договор за цесия
дължи на ищеца по делото.
Като законно средство за защита на длъжника по висящ изпълнителен процес, с
отрицателния установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК се дава
право на последния да установи, че изпълняемото право е отпаднало, поради факти
и обстоятелства, настъпили след съдебното му установяване, но имащи значение за
неговото съществуване. Съгласно
константната съдебна практика, разпоредбата
на чл. 439 ГПК е аналогична на тази на чл. 255 ГПК (отм.), като този иск изключва
възможността при оспорване на изпълняемото право длъжникът да противопоставя
възражения, основаващи се на факти, преклудирани със силата на пресъдено нещо.
Искът е предоставен на длъжника за защита срещу материалната
незаконосъобразност на принудителното изпълнение и за неговото уважаване е
необходимо да докаже, при условията на пълно и главно
доказване съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 ГПК, наличието на факти,
които изключват, унищожават или погасяват спорното материално право, в това
число плащане, прихващане, погасяване на правото на принудително изпълнение
поради изтекла погасителна давност и т.н..
Фактическите обстоятелства по делото са следните:
На 01.03.2016 г.
е издаден изпълнителен лист по т. д. № 1149/2016 г . по описа на Софийски
градски съд, Търговско отделение, VI-15-ти състав, с който дружеството-ищец е
осъдено да заплати на „К.-5” ООД сумата в размер на 6650 лева, представляваща
направени разноски в арбитражното производство по в.а.д. № 6/2014 г. по описа
на ТАС при Национална юридическа фондация (НЮФ), и 510 лева, представляващи
разноски по т. д. № 1149/2016 г. по описа на СГС, VI-15-ти състав или общо
сумата в размер на 7 160 лева.
Изискуемото си и ликвидно вземане към „З.П.ц.” АД, материализирано в
изпълнителния лист от 01.03.2016 г., третото неучастващо по делото лице – „К.-5”
ООД, ЕИК *********, е прехвърлило на В.М.М. с договор за цесия, сключен на
11.02.2016 г., представен по делото от ищеца с депозираната искова молба.
По делото са представени известия за доставяне, от които се установява, че
длъжникът е редовно уведомен за извършената цесия. Доводите в обратен смисъл,
заявени в молба пред СРС от 20.11.2017 г. и в депозираната въззивната жалба,
съдът намира за преклудирани. За пълнота е необходимо да се посочи, че
разгледани по същество, същите са неоснователни с оглед процесуалното поведение
на ищеца и доказателствата по делото – с исковата молба не оспорва да е
уведомен за цесията, като изрично сочи, че е отправил изявление за прихващане
към цесионера и представя заверено копие от договора за цесия. Посочените
действия недвусмислено сочат, че е бил уведомен за прехвърлянето на вземането
най-късно към 05.04.2016 г. – датата на изпращане на нотариална покана до
цесионера, в която е обективирано изявление за прихващане.
Видно от покана за доброволно изпълнение по изпълнително дело № 20168390400153
по описа на ЧСИ И.М. К., с рег. № 839 на КЧСИ, въз основа на издадения в полза
на праводателя на ответника изпълнителен лист от 01.03.2016 г. е образувано
изпълнително дело с взискател – ответника.
С нотариална покана с рег. № 1656, том 1, № 109/05.04.2016 г. на Ц.П. –
помощник-нотариус на нотариус Г.Й.Д.(л. 15 от делото пред СРС) въззивникът-ищец
е противопоставил на цесионера писмено възражение за прихващане на задължението
по изпълнителното дело със свое изискуемо и ликвидно вземане срещу цедента – „К.-5”
ООД, материализирано в изпълнителен лист, издаден на 07.07.2011 г. (л. 6 от
делото пред СРС) въз основа на Решение от 30.03.2011 г. по в .а. д. № 50/2010
на ТАС при НЮФ за следните суми: 522 623,70 лв. – главница, 23 189,17
лв. – лихва, 78 393,35 лв. – неустойка, 15 841,30 лв. – арбитражни
разходи. Нотариалната покана е изпратена от ищеца чрез адв. А.Х., надлежно
упълномощена с нотариално пълномощно представено по делото (л. 17 от делото
пред СРС).
Видно от удостовереното на гърба на нотариалната покана от 05.04.2016 г. и
в разписка № I-109 към нея (л. 16 от делото
пред СРС), изявлението за прихващане е връчено на цесионера и ответник по
делото – В.М., на 09.04.2016 г., при условията на отказ.
Във връзка с оспорването от ответника на удостоверените от връчителя
обстоятелства за връчване на нотариалната покана при условията на отказ са
изслушани показанията на същия (л. 57 – гръб и л. 58 от делото пред СРС), които
въззивният съд, кредира като обективни, последователни, логични и вътрешно
непротиворечиви. Същите не разколебават отразените от него факти за връчване на
поканата при отказ, напротив, обосновават с по-голям интензитет убеждението за
правилно отразяване на същите. Липсата на спомен у свидетеля за детайли във връзка
с връчването е обяснима със сравнително дългия период от време между датата на
разпита и датата на посещение на адреса. С оглед изложеното, оспорването от
възиваемия на верността на удостоверените факти при връчването на нотариална
покана с рег. № 1656 от 05.04.2016 г. се явява недоказано, поради което съдът
приема за установено по делото достигането на изявлението за прихващане на
ищеца до цесионера-ответник на 09.04.2016 г.
По делото са представени и изпълнителния лист от 07.07.2011 г. в полза на
ищеца за негови вземания към цедента и решението от 30.03.2011 г., въз основа
на което и издаден.
Страните не оспорват дължимостта на сумите, за които са били издадени
горепосочените изпълнителни листове, т. е. по делото безспорно се установява
наличието на насрещни парични вземания между ищеца от една страна, и цедента,
от друга.
Районният съд е отхвърлил предявения иск с мотиви, че ищецът не е доказал
да е изразил несъгласие с цесията, поради което правото му по чл. 103, ал. 3 ЗЗД да прихване свое вземане към цедента с изявление за прихващане към
цесионера е погасено.
От правна страна:
Съобразно въведените от въззивника непреклудирани доводи във въззивната
жалба, спорни пред въззивния съд са въпросите налице ли е изразено съгласие от
длъжника с извършената цесия,
съответно
породило ли е действие направеното от него до цесионера изявление за
прихващане, обективирано в нотариална покана от 05.04.2016 г.
Упражняването на потестативното право на извънсъдебно
прихващане е обусловено от наличие на насрещни, изискуеми и ликвидни парични
вземания или вземания за еднородни и заместими вещи. Законодателят е предвидил
редица изключения от изискването за насрещност на двете вземания, предмет на
компенсацията, сред които е и установеното в чл. 103, ал. 3 ЗЗД право на
длъжника да извърши прихващане на задължение към цесионера с вземане, което има
към цедента.
Относно предпоставките за приложение на чл. 103, ал. 3 ЗЗД – за невъзникване, съответно погасяване на правото на компенсация на
длъжника към цесионера със свое вземане към цедента, и за разпределяне на
тежестта на доказване в процеса е налице константна съдебна практика на ВКС,
съгласно която правото на длъжника, при съобщена му цесия по чл. 99, ал. 3 ЗЗД,
да прихване по реда на чл. 103, ал. 3 ЗЗД задължението си към цесионера със
свое вземане към цедента, не е обусловено
от изразяване на несъгласие с
цесията. За упражняването на това право на компенсация е достатъчно длъжникът да не е изразил съгласие с извършеното
прехвърляне на вземането от предишния кредитор, като непротивопоставянето на
длъжника на цесията не се приравнява на изразено съгласие с нея. Законът не
изисква противопоставяне на цесията от длъжника, нито приравнява липсата на
такова противопоставяне на дадено от длъжника съгласие, което съгласието не се
презюмира (решение № 330 от 11.02.2019 г. на ВКС по т. д. № 2839/2017 г., II т.
о., ТК, решение № 247 от 02.03.2018 г. по т. д. № 1873/2016 г. на ВКС, ІІ т.
о).
По аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на всяка
страна е да установи твърдените изгодни за нея факти, като последица от
недоказване на същите е правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила
правната последица, която произтича от недоказания по делото факт. В процесния
случай от въззиваемия не са ангажирани доказателства ищецът да е изразил
съгласие с цесията. Не са наведени доводи и за това извън бланкетните такива,
че не се е противопоставил изрично, което с оглед дадените по-горе разяснения,
не е равнозначно на даване на изрично съгласие по смисъла на чл. 103, ал. 3 ЗЗД.
В обобщение, районният съд не е отчел, че за прилагане
на последиците по чл. 103, ал. 3 ЗЗД относно погасяването на правото на
длъжника да извърши прихващане със свое вземане към цедента е необходимо да
бъде доказано изрично изразено съгласие от него с цесията, отправено до
знанието на цесионера, каквото по делото не се установява да е налице. Предвид
събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че длъжникът-ищец надлежно е упражнил потестативното си право на извънсъдебно
прихващане на процесното вземане, като изявлението му за прихващане е
достигнало до ответника – цесионер на 09.04.2016 г., към момента на отправянето
му длъжникът не е заявил съгласие с цесията и вземането му е било ликвидно и
изискуемо.
Възражението на въззиваемия, че активното вземане на
ищеца е погасено по давност е неоснователно. По аргумент от чл. 117, ал. 2 ЗЗД,
ако вземането е установено със съдебно решение, каквото е процесното, срокът на
новата давност е всякога пет години. В процесния случай решението, въз основа
на което е възникнало вземането на ищеца е влязло в сила на 30.03.2011 г. Видно
от представено по делото съдебно удостоверение от ЧСИ С.Я.с рег. № 844 на КЧСИ
(л. 56 от делото пред СРС), въз основа на изпълнителен лист от 07.07.2011 г.
издаден за сумите по решението, и молба от 08.08.2011 г. е образувано
изпълнително дело № 20118440402757, по което към 20.11.2017 г. дължимите суми
не са били събрани и е висящо. Предвид данните за депозиране молба за
образуване на изпълнително дело на 08.08.2011 г. и съобразно разясненията,
дадени в т. 10 от тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по тълк. д.
№ 2/2013 г., ОСГТК, съгласно които посочването на изпълнителен способ в молбата
за образуване на изпълнителното дело е основание за редовност на същата, освен
при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, както че посочването на изпълнителни
способи прекъсва давността, въззивният съд намира, че към датата на достигане
до цесионера на изявлението за прихващане на длъжника – 09.04.2016 г.,
активното вземане на последния срещу цедента не е било погасено по давност.
Дори да се приеме, че възражението за изтекла погасителна давност е
основателно, следва да бъде съобразена разпоредбата на чл. 103, ал. 2 ЗЗД,
съгласно която прихващането запазва
своето погасително действие, макар и това действие да се проявява, след
като насрещното вземане е покрито с давност. Неоснователни са и доводите на
ответника, че изявлението за прихващане е можело и следвало да се направи по в.а.д.
№ 6/2014 г., тъй като към онзи момент вземанията са на ищеца са били изискуеми.
Прихващането е материалноправна възможност за защита на длъжника и
упражняването й не е ограничено със срок. Правото на прихващане не се
преклудира и губи и може да бъде упражнено от длъжника във всеки един момент.
В обобщение, по изложените по-горе аргументи, от
доказателствата по делото се налага извод, че задължението на длъжника към
взискателя е погасено с направеното от него изявление за прихващане с вземане на
праводателя на взискателя-цесионер до размера на по-малката от двете суми – 7
160 лв.
С оглед изложеното, обжалваното решение следва да бъде
отменено, като неправилно и незакосъобразно, като вместо това се уважи
предявеният установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК.
По разноските:
При този изход на спора право
на разноски, на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК, има въззивника, който
претендира разноски за внесени държавни такси за въззивното и за
първоинстанционното производство. Предвид изложеното въззиваемият следва да
бъде осъден да плати същите – 286,40 лв. – държавна за първоинстанционното
производство, 143,20 лв. – държавна такса за разглеждане на делото пред
въззивния съд. В депозирания отговор на въззивна жалба
въззиваемият също претендира разноски за въззивното производство, но с оглед
изхода на спора, такива не му се дължат.
С оглед цената на исковите претенции и по аргумент от чл.
280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящият съдебен акт подлежи на касационно обжалване при
при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 415815 от 28.05.2018 г., постановено по гр. д. № 22331/2016 г. по
описа на Софийски районен съд (СРС), Гражданско отделение (ГО), 45-ти състав,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО, на основание чл. 439, ал. 1 ГПК, по отношение на В.М.М., ЕГН **********, с адрес: ***, че „З.П.Ц.“ АД, ЕИК *******,
със седалище *** и адрес на управление:***, не дължи плащане на сумите по изпълнителен лист от 01.03.2016 г.,
издаден по т. д.
№ 1149/2016 г. по описа на CГC, TO,
VI-15 състав, въз основа на който е образувано изпълнително дело №
20168390400153 по описа на ЧСИ И.М. - К., с рег. № 839 на КЧСИ, както следва:
сумата в размер на 6 650 лева –
разноски по арбитражно производство по в. а. д. № 6/2014 г. по описа на
Търговски арбитражен съд при Национална юридическа фондация, и сумата от 510 лева –
разноски по т. д. № 1149/2016г. по описа на СГС, TO, VI-15 състав, поради
извършено извънсъдебно прихващане.
ОСЪЖДА В.М.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „З.П.Ц.“
АД, ЕИК *******, на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 273 ГПК, сума в размер на
286,40 лв. – разноски за първоинстанционното производство, и сума в размер на
143,20 лв. – разноски за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните при условията на чл. 280, ал. 1 и и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.