№ 14689
гр. С., 29.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря ЦВЕТАНА Б. ТОШЕВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110136443 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 ГПК, вр. чл. 235 ГПК, вр. чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба на С. Н. И. срещу „К. Инс“ АД, с която са предявени
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищцата сумата от 2160 лв. - неоснователно платена от ищцата сума за възнаградителна
лихва – 360 лв. и такса „Г.“ – 1800 лв., във връзка с недействителен договор за
потребителски к. № 111747/08.02.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 19.12.2023 г.
до изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч. гр. д. № 69522/2023 г. по описа на СРС, 48 състав.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника договор за потребителски к. №
111747/08.02.2021 г., като по силата на договора ответникът й предоставил в заем парична
сума в размер на 2500 лв. Договорът е сключен при следните условия - 12 погасителни
вноски, ГПР – 49,07 %, ГЛП – 36 %, при размер на месечната погасителна вноска от 238,33
лв. и обща стойност на плащанията – 2860 лв. Твърди, че след сключване на договора е
погасила изцяло задълженията си към ответника и е заплатила сума в размер на 4660 лв.,
представляваща главница в размер на 2500 лв., възнаградителна лихва в размер на 360 лв. и
такса „Г.“ в размер на 1800 лв., представляваща по същество неустойка за неизпълнено
задължение за представяне на обезпечение за потребителския к.. Пълното погасяване на
дължимата сума по договора е потвърдено от ответника с издадено от него Удостоверение с
изх. № 000376/14.05.2021 г. Ищцата твърди, че е заплатила неоснователно сумата от 2160 лв.
Счита, че клаузата, на основание на която е заплатила такса „Г.“ от договора за к. е нищожна
– чл. 21 ЗПК, тъй като с нея се заобикаля императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК и е
1
неравноправна по смисъла на ЗЗП – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, вр. чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като
задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение, при уговорено изначално неизпълними условия за предоставяне на
обезпечение, представлява сигурна печалба за к.ора, освен това, клаузата е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, тъй като така уговорената неустойка излиза извън присъщите
на неустойката функции и е само средство за обогатяване на к.ора. Счита, че са нарушени и
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като в договора за к. не е посочен реалният
лихвен процент и ГПР, съответно целият договор за к. е недействителен на основание чл. 22
ЗПК и съгласно чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на чистата стойност на к.а, но
не дължи лихва или други разходи по к.а. По тази причина твърди, че сумите за
възнаградителна лихва (360 лв.) и такса „Г.“ (1800 лв.) са платени при начална липса на
основание, съответно са недължимо платени. Моли за уважаване на исковете и за
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани. Признава, че между страните
е сключен договор за потребителски к. № 111747/08.02.2021 г., но оспорва в същия да се
съдържа клауза за неустойка за непредоставяне на обезпечение. Посочва, че договорът
съдържа предвидените в закона реквизити, като ищцата изрично се е съгласила с
разписаните в договора клаузи. Възразява изцяло срещу твърденията на ищцата, че са
заплатени сочените суми в общ размер на 4660 лв. във връзка с процесния договор за к.,
както и че договорът, респективно отделни клаузи от същия са нищожни на заявените от
ищцата основания, съответно че сумите са недължимо платени. Моли за отхвърляне на
предявените искове и за присъждане на разноски.
В открито съдебно заседание на 26.03.2025 г. е допуснато изменение на размера на
исковете по реда на чл. 214 ГПК чрез тяхното намаляване от сумата от 2160 лв., включваща
възнаградителна лихва в размер на 360 лв. и такса „Г.“ в размер на 1800 лв., до сумата от
720 лв., включваща възнаградителна лихва в размер на 120 лв. и такса „Г.“ в размер на 600
лв., като производството по делото е прекратено на основание чл. 233 ГПК за разликата над
тези суми до първоначално претендираните размери. Определението не е обжалвано от
страните, с което е влязло в сила.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По правилата на разпределение на доказателствената тежест, съгласно чл. 154, ал. 1
ГПК в тежест на ищцата е да докаже заплащането на посочената в исковата молба сума,
включваща възнаградителна лихва (120 лв.) и такса „Г.“ (600 лв.) в полза на ответника.
При доказване на горните факти, в тежест на ответника е да докаже наличие на
валидно основание за задържане на сумата, както и че на потребителя при сключването на
2
договора за к. е предоставена ясна и коректна информация, за да бъде в състояние
последният да прецени икономическите последици от сключването на договора и че
клаузите на договора са индивидуално уговорени.
С доклада по делото, приет без оспорване от страните, на основание чл. 146, ал. 1, т. 3
и т. 4 ГПК е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните по
делото обстоятелството, че между тях е сключен договор за потребителски к. №
111747/08.02.2021 г. По делото е приет договор за потребителски к. „Екстра“ №
111747/08.02.2021 г., ведно със Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските к.и, видно от които „К. Инс“ АД като к.одател е
предоставило на С. Н. И. като к.ополучател потребителски к. „Екстра“ в размер на 2500 лв.
за задоволяване на текущи потребителски нужди, при срок за погасяване на к.а – 12 месеца
от датата на подписване на договора и краен срок за издължаване на к.а – 08.02.2022 г.
Предвидено е, че к.ът ведно с дължимата лихва се издължава на равни месечни вноски в
зависимост от срока на ползване на сумата. Съгласно договора дългът по к.а се олихвява с
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 36 %, а годишният процент на разходите е в
размер на 49,7 %.
Съгласно чл. 4 от договора к.ополучателят е избрал к.одателят да ангажира дружество
г., за г.иране връщане на вноските му по к.а, за което се е съгласил да заплати в полза на
к.одателя „такса г.“, разсрочена към месечните му вноски съгласно приложения към
договора погасителен план. Дължимата вноска включва главница, лихви и „такса г.“, като
размерът им се определя от размера на отпуснатия к., срока, за който е отпуснат и лихвения
процент, по който е отпуснат, съгласно погасителен план – Приложение № 1, неразделна
част от договора (чл. 4.1.).
В чл. 8.1. от представените Общи условия, приложими към договора, е посочено, че с
цел г.иране и обезпечаване погасяването на всички дължими и изискуеми вземания на
к.одателя към к.ополучателя последният може да предостави на к.одателя обезпечение –
банкова гаранция в срок до 14 дни от подаване на заявката, или да сключи договор за
предоставяне на поръчителство с поръчител в срок до 24 часа от подаване на заявката.
Съгласно чл. 4.12. срокът за одобрение на заявката за к. е както следва: в случай че
к.ополучателят е заявил к. без обезпечение – 20 дни от подаване на заявлението, а в случай,
че к.ополучателят предостави обезпечение под формата на поръчителство – 24 часа от
предоставянето му на к.одателя.
Видно от Приложение № 1 – погасителен план, задълженията на ищцата по договора
възлизат на 2500 лв. – главница, 360 лв. – договорна лихва, 1800 лв. – такса „Г.“, или общо
4660 лв., дължими на 12 равни месечни вноски за периода от 08.03.2021 г. до 08.02.2022 г.,
включващи: 208,33 лв. – главница и последна вноска 208,37 лв., 30 лв. – възнаградителна
лихва, 150 лв. – такса „Г.“
За установяване на релевантните по делото факти е изслушано и прието и заключение
на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът к.ира след преценка
по реда на чл. 202 ГПК като компетентно изготвено и обосновано. От заключението се
3
установява, че изплатената от ищцата сума по договор за потребителски к. „Екстра“ №
111747/08.02.2021 г. е в общ размер на 3220 лв., което плащане е разпределено по следния
начин: погасена главница в размер на 2500 лв., погасена договорна лихва в размер на 120
лв., погасена такса „Г.“ в размер на 600 лв. Според вещото лице с включени договорна лихва
и такса „Г.“ (спрямо погасителен план) ГПР е в размер на 256,62 %.
В конкретния случай страните не спорят, че между тях е възникнало правоотношение
по договор за потребителски к., сключен от разстояние – по електронен път чрез използване
на интернет страница. Правната уредба на договора за потребителски к. се съдържа в Закона
за потребителския кредит (ЗПК) – съгласно нормата на чл. 9 ЗПК това е договор, въз основа
на който к.орът предоставя или се задължава да предостави на потребителя к. под формата
на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и
същи вид за продължителен период от време, при който потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на
тяхното предоставяне. Съгласно чл. 10, ал. 1 ЗПК формата за действителност на договора за
потребителски к. е писмена – на хартиен или друг траен носител; по ясен и разбираем начин;
като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт –
не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора.
Съобразно разпоредбата на чл. 6 ЗПФУР такъв договор може да бъде сключен и като
част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от
доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече.
Съгласно дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗПФУР, „средство за комуникация
от разстояние“ е всяко средство, което може да се използва за предоставяне на услуги от
разстояние, без да е налице едновременното физическо присъствие на доставчика и
потребителя, като несъмнено използването на електронни формуляри в интернет,
провеждането на разговори по телефон и изпращането на писма по имейл представляват
средства за комуникация от разстояние. Предвид изложените от ищцата фактически
твърдения за начина на сключване на процесния договор, съдът намира, че
правоотношението между страните попада в приложното поле на посочения нормативен акт.
В случая договорът за к. се счита за сключен не в момента на подписването му на хартиен
носител, а в момента на изразяване на съгласието на ищцата чрез потвърждение в
съответния линк. Ето защо и съдът приема за доказан факта, че между страните е сключен
посоченият договор за потребителски к. с посоченото по-горе съдържание, както и че сумата
по договора е получена от ищцата, която не е оспорила нито сключването на договора за
потребителски к., нито получаването на сумата по договора.
Доколкото страна по процесния договор, в качеството си на к.ополучател, е
физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя
професионална или търговска дейност и предвид предмета на сделката, то в случая
договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9,
4
ал. 1 ЗПК и спрямо същата са приложими не само специалните изисквания към
съдържанието на договора за потребителски к., а наред с това и специалната защита на
потребителя, регламентирана в ЗЗП. Нормата на чл. 7, ал. 3 ГПК вменява на съда
задължението служебно да следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен
с потребител. Предвид нормата на чл. 22 ЗПК относими към служебната проверка на съда в
разглежданата хипотеза са изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК.
Процесният договор за потребителски к. „Екстра“ № 111747/08.02.2021 г. е сключен в
електронна форма, като същият е възпроизведен и на хартиен носител, написан е ясно,
четливо и на разбираем език, като не е доказано да е изготвен с шрифт, по-малък от
изискуемия от закона.
В договора са посочени фиксираният годишен лихвен процент по заема – 36 % и
годишният процент на разходите на заема – 49,7 %.
Като съобрази съдържанието на цитираните клаузи, съдът намира, че в случая не е
спазено обаче изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния
договор такса „Г.“ представлява разход по к.а, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по к.а
изразява общите разходи по к.а за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения к.. Поради това е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи,
които трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Гореизложеното поставя
потребителя в неравноправно положение спрямо к.ора и на практика няма информация
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по к.а. Бланкетното посочване единствено
на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с к.а, за да може да направи информиран и икономически обоснован
избор дали да го сключи. Следователно, за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения к. представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно да бъдат
посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при
формирането на ГПР.
В процесния договор за к. е посочено, че ГПР е 49,7 %, но от съдържанието на
уговорките между страните не може да се направи извод за това кои точно разходи се
заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Не са посочени основните данни, които са
послужили за неговото изчисляване, каквото е изискването на закона. Не става ясно какво
представлява разликата между размера на ГПР и на възнаградителната лихва, която е част от
5
него, съответно дали в същия е включен размерът на такса „Г.“ и/или на други разходи, което
поставя потребителя в невъзможност към момента на сключване на договора да прецени
какъв е видът и размерът на всички разходи, които следва да направи във връзка с к.а. Нещо
повече, безспорно по естеството си таксата „Г.“ представлява разход, който следва да бъде
включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото
оскъпяване на договора за к. – арг. чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод се налага от
дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР на ЗПК, съгласно която „Общ разход по к.а за
потребителя“ са всички разходи по к.а, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за к.ни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски к., които са известни на к.ора и които потребителят трябва да
заплати, включително и разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за к. и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на к.а, или в случаите, когато предоставянето на к.а е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по к.а за потребителя
не включва нотариални такси“.
В случая този вид такса е уговорена още към момента на сключване на договора за к.,
като тя се дължи ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски без
заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на
к.ополучателя, таксата е предварително известна на к.одателя и е условие за сключването на
договора. Ето защо същата би следвало да се приеме за част от ГПР по договора, с което ще
се стигне до нарушаване на изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвид нормата на чл. 19, ал.
4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с
постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и
разходите по к.а не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор,
надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – чл. 19, ал. 5 ЗПК. В случая е
посочено, че ГПР по договора е 49,7 %, но при съпоставка между размера на отпуснатия к. –
2500 лв. и размера на дължимото възнаграждение за г.а – 1800 лв., е видно, че ГПР
надхвърля 50 % и с уговорката за възнаграждение на г. е заобиколена разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК – от заключението на ССчЕ се установява, че с включването и на таксата „Г.“ ГПР
е в размер на 256,62 %. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски
к., имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
На следващо място, принципът на договорната свобода, закрепен в чл. 9 ЗЗД, дава
възможност на страните да договарят обезпечения, г.иращи изпълнението на поетите от тях
задължения по договора. Учредяването на надлежно обезпечение поначало дава сигурност
на к.ора, че при липса на доброволно изпълнение на задължението от длъжника, неговият
интерес ще бъде удовлетворен при принудителното осъществяване на дължимата престация.
Задължението за учредяване на обезпечение има изцяло вторичен характер и не се отразява
върху основното задължение на заемополучателя - да върне заетата сума. Непредставянето
на обезпечение не води до претърпяване на вреди от страна на к.ора, който следва да
6
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
к.а (арг. чл. 16 ЗПК).
Така, както е договорено обезпечение в полза на к.одателя – поръчителство/гаранция
от трето лице, същото не попада в приложното поле на чл. 138 ЗЗД, а по своята правна
същност представлява допълнителен разход (възнаграждение) по смисъла на чл. 19, ал. 1
ЗПК, който е дължим от к.ополучателя във връзка с отпуснатия му к.. Видно от
съдържанието на процесния договор и Общите условия на дружеството – к.одател, таксата
„Г.“ не е уговорена с оглед възможните вреди от неизпълнението, а нейната дължимост е
предвидена кумулативно и предварително – таксата се дължи в пълен размер на разсрочени
месечни вноски, независимо от изпълнението на основното парично задължение на
к.ополучателя по сключения договор и независимо от обстоятелството дали изобщо е налице
неизпълнение по договора от страна на к.ополучателя. Ето защо следва да се приеме, че
таксата „Г.“ по процесния договор съставлява „общ разход“ по к.а по смисъла на § 1, т. 1 ДР
на ЗПК и поради това тя следва да се включи в общия размер на плащанията по к.а, тъй като
представлява допълнително възнаграждение по договора извън договорната
(възнаградителна) лихва.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от уговорките,
макар формално процесният договор да покрива изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК,
вписаните параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния
процент на разходите по к.а и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от сделката е
особено съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния
процент на разходите по к.а е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на к.ните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл с
неоповестяването на действителния ГПР в договора за к. са нарушени императивните
изисквания на закона.
В тази връзка е и актуалната практика на СЕС - Решение от 13.03.2025 г. по дело
C-337/23, задължителна за прилагане от настоящия съдебен състав, според която чл. 3, букви
ж) и и) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за
поръчителство, чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него
договор за к., които водят до увеличаване на общия размер на дълга, попадат в обхвата на
понятието „общи разходи по к.а за потребителя“ и следователно в обхвата на понятието
„годишен процент на разходите“ (т. 6). Съгласно т. 7 от същото решение, чл. 10, параграф 2,
буква ж) и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор
за потребителски к. не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички
предвидени в чл. 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат
7
този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата
нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на
предоставената в заем главница.
Предвид изложеното съдът приема, че липсата на ясно определен ГПР в процесния
договор за потребителски к. води до неговата недействителност съобразно разпоредбата
на чл. 22 ЗПК – поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. При недействителност на
договора за к., съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата
стойност на к.а, но не дължи лихва или други разходи по к.а.
По делото е установено, че ищцата е заплатила на ответника във връзка с процесния
договор за к. сумата от общо 3220 лв., включваща 2500 лв. – главница, 120 лв. – договорна
лихва и 600 лв. – такса „Г.“. Предвид недействителността на договора за к. и на основание
чл. 23 ЗПК, к.ополучателят дължи връщане единствено на чистата стойност на к.а – в случая
2500 лв. При това положение, заплатените 720 лв. над тази стойност са заплатени при
начална липса на основание и подлежат на връщане. Следователно ищцата се легитимира
като к.ор на вземане в общ размер на 720 лв., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК –
19.12.2023 г. до окончателното плащане и искът следва да бъде уважен в пълен размер.
Същевременно, заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК от 10.01.2024 г. по ч. гр. д. №
69522/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, следва да бъде обезсилена в частта за сумата над
720 лв. до сумата от 2160 лв. (за разликата над сумата от 120 лв. до сумата от 360 лв. –
възнаградителна лихва и за разликата над сумата от 600 лв. до сумата от 1800 лв. – такса
„Г.“), ведно със законната лихва за период от 19.12.2023 г. до изплащане на вземането,
предвид прекратяването на исковото производство в тази част с влязло в сила определение –
така т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
По разноските:
При този изход на спора разноски се дължат на ищцата.
От същата се претендират такива в размер на 43,20 лв. – държавна такса и 400 лв. –
депозит за експертиза, които на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се възложат в тежест
на ответника. За присъждане на разноските в пълен размер съдът съобразява разясненията
на Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС и Решение от
21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС, както и че до частичното оттегляне на исковете, респ.
прекратяване на производството в съответните части по исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се е
стигнало след приемане на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и съобразно
направените от вещото лице констатации, а не се касае за недобросъвестно упражняване на
права от страна на потребителя. Хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК е аналогична на тази на чл.
78, ал. 3 ГПК, предвид което и разноските следва да се възстановят в цялост на ищцата.
От страна на процесуалния представител на ищцата се претендира адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. ал. 2 Адв., за което е представен договор за правна
защита и съдействие, в който е уговорено предоставяне на безплатна защита на
8
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Съгласно съдебната практика на ВКС (определение №
43/10.02.2022 г. по гр. д. № 2611/2021 г. по описа на ВКС, IV г. о., определение №
141/15.03.2021 г. по ч. т. д. № 1005/2020 г. по описа на ВКС, II т. о. и др.) за присъждане на
адвокатско възнаграждение е необходимо да бъде представен договор за правна защита и
съдействие, в който е уговорено, че адвокатът представлява страната на някое от
основанията по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., без да е необходимо да се доказват предпоставките за
оказване на безплатна адвокатска помощ. Противната страна в производството, която
по правилата на чл. 78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с
процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване
на безплатна правна помощ, като носи тежестта да установи, че предпоставките за
предоставяне на безплатна правна помощ не са налице. В случая не са ангажирани
надлежни доказателства, които да установят, че не са налице предпоставките на чл. 38, ал. 1,
т. 2 ЗАдв. за присъждане на възнаграждение за безплатна правна помощ в полза на
процесуалния представител на ищцата. Съдът приема, че представената от ответника с
отговора на исковата молба справка за регистрирани трудови договори на ищцата не
установява по несъмнен начин, че тя не е материално затруднено лице, тъй като не
представлява официален документ – не е ясно от кого произхожда, а ответникът не е
направил съответни искания за снабдяване с информация от НОИ.
В случая възнаграждението на адвоката се определя от съда (чл. 38, ал. 2, изр. 2
ЗАдв.) с оглед действителната правна и фактическа сложност на делото, като съгласно
възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл. 101, § 1 ДФЕС,
вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл. 101, § 1
ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение за всеки
отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическата сложност на
производството и извършените от процесуалния представител действия в хода на същото.
Съобразявайки материалния интерес по делото, фактическата и правната сложност на
същото и извършените в хода на делото процесуални действия от страна на процесуалния
представител на ищцата съдът определя дължимото адвокатско възнаграждение за исковото
производство в размер на 400 лв., която сума следва да се възложи в тежест на ответника.
За заповедното производство в полза на ищцата следва да се присъди сумата от 43,20
лв. – държавна такса.
В полза на процесуалния представител на ищцата следва да се присъди
възнаграждение за безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. ал. 2 ЗАдв. в
9
размер на 200 лв., което е съобразено с цената на претенциите и извършените в хода на
заповедното производство действия, изразяващи се в подаване на заявление по чл. 410 ГПК.
Съдът констатира, че в заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е допусната
фактическа грешка при присъждане на разноските, като макар да се касае за безплатна
правна помощ, възнаграждението грешно е присъдено в полза на заявителя, а не в полза на
процесуалния му представител (каквото е направеното искане). Посоченото несъответствие
между направеното искане и отразеното в заповедта следва да бъде отстранено по реда на
чл. 247 ГПК след определяне с влязъл в сила съдебен акт на дължимите на процесуалния
представител на заявителя разноски за заповедното производство.
Въз основа на прекратената част от производството по делото и обезсилената част от
заповедта за изпълнение, на ответника би следвало да се присъдят разноски, на основание
чл. 78, ал. 4 ГПК, но СРС съобразява посоченото тълкуване на СЕС, поради което не
присъжда разноски на ответника.
По делото е постъпила и молба с вх. № 118133/03.04.2025 г., подадена от ответника
„К. Инс“ АД, ЕИК 20...., със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Цар Б. III“ № 85,
ет. мецанин, за допълване по реда на чл. 248 ГПК на протоколно определение от 26.03.2025
г., постановено по настоящото дело, с което на основание чл. 233 ГПК производството по
делото е прекратено за разликата над сумата от 720 лв. до сумата от 2160 лв., или както
следва: за разликата над сумата от 120 лв. до сумата от 360 лв. – възнаградителна лихва и за
разликата над сумата от 600 лв. до сумата от 1800 лв. – такса „Г.“. Ответникът счита, че на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК му се дължат разноски за изготвяне и депозиране на отговор на
исковата молба за адвокатско възнаграждение съгласно договор за правна защита и
съдействие от 20.11.2024 г., служещ като разписка за изплащане на възнаграждението в общ
размер на 1000 лв. Излага доводи, че отговорността по чл. 78, ал. 4 ГПК има деликтен
характер за в.е, причинени на другата страна от предявяването на недопустим или
неоснователен иск. Моли за присъждане на разноски съразмерно на частта от исковете, за
които производството е прекратено.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпило становище с вх. № 148937/28.04.2025 г. от
ищцата С. Н. И., с доводи за неоснователност на искането. Ищцата се позовава на
качеството си на потребител, на практиката на СЕС относно присъждането на разноски по
искове за връщане на недължимо заплатени суми въз основа на неравноправни договорни
клаузи и на определение № 366/16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085/2022 г. по описа на ВКС, I т. о.
Моли молбата на ответника за допълване на прекратителното определение да бъде оставена
без уважение.
Молбата е подадена в срок, от легитимирано лице, за което е налице правна
възможност да иска допълване на прекратителното определение в частта за разноските.
Макар да е допустимо, искането е неоснователно, като съображенията за това са
следните:
В разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК е предвидено право на ответника на разноски при
10
прекратяване на делото.
С Решение от 16.07.2020 г. по съединени дела С-224/19 и С-259/19 на СЕС,
постановено по преюдициално запитване във връзка с приложение на чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от
Директива 93/13, се приема, че тези разпоредби, както и принципът на ефективност, трябва
да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от
процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на
недължимо платените суми, които са му били върнати, вследствие на установяването на
нищожност на договорна клауза, поради неравноправния й характер, като се има предвид, че
подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да
упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху
евентуално неравноправния характер на договорни клаузи. В този смисъл е и постановеното
по преюдициално запитване на СРС Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС,
съгласно което чл. 6, § 1 и чл. 7, § 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на
ефективност, не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде
задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на
нищожността на договорната клауза, поради неравноправния й характер, искането му за
връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само
частично.
В практиката си ВКС приема, че посочените решения на СЕС се прилагат по искове
по чл. 55 ЗЗД за връщане на дадено по неравноправни клаузи, като уредбата на чл. 78, ал. 3
ГПК за разпределение на разноските в тежест на потребителя, съразмерно с отхвърлената
част от иска, създава съществена пречка, която може да възпре потребителя да упражни
предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен контрол върху евентуално
неравноправния характер на договорни клаузи, поради което същата не е съобразена с
европейското законодателство и не следва да се прилага в този конкретен случай – така
определение № 366/16.08.2022 г. по ч. т. д. № 1085/2022 г. по описа на ВКС, І т. о., решение
№ 129/30.07.2024 г. по т. д. № 630/2023 г. по описа на ВКС, I т. о. и др.
Съобразявайки посочената практика, факта, че до частичния отказ от исковете, респ.
прекратяване на производството в съответните части по исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД се е
стигнало след приемане на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и съобразно
направените от вещото лице констатации, и това, че хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК е
аналогична на тази на чл. 78, ал. 3 ГПК, съдът приема, че не следва разноски за прекратената
част от производството да се възлагат в тежест на ищцата - потребител. Възлагането в
тежест на ищцата на процесуални разноски, съобразно прекратената част от исковете при
прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК би било в противоречие с целта на тази
директива и пречка за потребителя да упражни предоставеното му от същата право на
ефективен съдебен контрол, при липса на данни за злоупотреба при упражняване на правото
на връщане на недължимо заплатени суми по недействителни договорни клаузи (при
съобразяване и че в удостоверението с изх. № 000376/14.05.2021 г., издадено от „К. Инс“ АД
е посочено, че във връзка с процесния договор за потребителски к. ищцата е погасила
11
вземанията в размерите, за които първоначално са предявени исковете).
По тези съображения молбата с вх. № 118133/03.04.2025 г. на ответника за допълване
на прекратителното определение в частта за разноските, с присъждане на такива за
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, следва да се остави без
уважение.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от С. Н. И., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж. к. „С.“, бл. 32, вх. Б, ап. 6, против „К. Инс“ АД, ЕИК 20...., със седалище и
адрес на управление: гр. С., бул. „Цар Б. III“ № 85, ет. мецанин, по реда на чл. 422 ГПК
установителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на
ищцата сумата от 720 лв. - неоснователно платена от ищцата С. Н. И. сума за
възнаградителна лихва – 120 лв. и такса „Г.“ – 600 лв. по договор за потребителски к.
„Екстра“ № 111747/08.02.2021 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК - 19.12.2023 г. до
изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 10.01.2024 г. по ч. гр. д. № 69522/2023 г. по описа на СРС, 48
състав.
ОБЕЗСИЛВА заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
1095/10.01.2024 г. по ч. гр. д. № 69522/2023 г. по описа на СРС, 48 състав, в частта, с която е
разпоредено длъжникът „К. Инс“ АД, ЕИК 20...., със седалище и адрес на управление: гр. С.,
бул. „Цар Б. III“ № 85, ет. мецанин, да заплати на заявителя С. Н. И., ЕГН **********, с
адрес: гр. С., ж. к. „С.“, бл. 32, вх. Б, ап. 6, сумата над 720 лв. до сумата от 2160 лв. (над 600
лв. до 1800 лв. – такса „Г.“ и над 120 лв. до 360 лв. – договорна лихва), представляваща
заплатени суми без правно основание по клаузи за договорна лихва и поръчителство – такса
„Г.“, включени в договор за паричен заем № 111747/08.02.2021 г., ведно със законна лихва за
период от 19.12.2023 г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „К. Инс“ АД, ЕИК 20...., със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Цар Б. III“ № 85, ет. мецанин, да заплати на С. Н. И., ЕГН **********, с адрес: гр. С., ж. к.
„С.“, бл. 32, вх. Б, ап. 6, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сторените разноски в исковото
производство в общ размер на 443,20 лв. и сторените разноски в заповедното производство
в общ размер на 43,20 лв.
ОСЪЖДА „К. Инс“ АД, ЕИК 20...., със седалище и адрес на управление: гр. С., бул.
„Цар Б. III“ № 85, ет. мецанин, да заплати на адвокат П. И. П., Х. Адвокатска Колегия, с
личен № 13. с адрес на кантората: гр. Х., ул. „М.” № 1, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2, вр. ал.
2 ЗАдв. сумата от 400 лв. - възнаграждение за осъществено безплатно процесуално
представителство на ищцата в хода на исковото производство и сумата от 200 лв. -
възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство на ищцата в хода
12
на заповедното производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молба с вх. № 118133/03.04.2025 г., подадена от
ответника „К. Инс“ АД, ЕИК 20...., със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „Цар Б.
III“ № 85, ет. мецанин, за допълване по реда на чл. 248 ГПК на протоколно определение от
26.03.2025 г., постановено по настоящото дело, с което на основание чл. 233 ГПК
производството по делото е прекратено за разликата над сумата от 720 лв. до сумата от 2160
лв., или както следва: за разликата над 120 лв. до сумата от 360 лв. – възнаградителна лихва
и за разликата над 600 лв. до сумата от 1800 лв. – такса „Г.“.
Решението в частта, с която е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК (с
характер на определение) подлежи на обжалване в едноседмичен срок от връчването му на
страните с частна жалба пред Софийски градски съд, а в останалата част - с въззивна жалба
пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13