№ 1559
гр. Варна , 26.11.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и
осми октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Мария К. Терзийска
Членове:Елина П. Карагьозова
Ралица Ц. Костадинова
Секретар:Христина З. Атанасова
като разгледа докладваното от Елина П. Карагьозова Въззивно гражданско
дело № 20203100502814 по описа за 2020 година
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от “ОТП
Факторинг България“ ЕАД, ЕИК *********, срещу решение №3292/20.07.2020г.,
постановено по гр.д. № 15079/2019 г. на ВРС, с което са отхвърлени предявените от
въззивника срещу К. М. Г., с ЕГН **********, с адрес: град Варна, ул. Георги Бенковски
№11, ет.4, ап.7, искове с правно основание чл.79 от ЗЗД вр. с чл.99 от ЗЗД за заплащане на
сумата от 6 136.12 лева, представляваща неизплатена главница за периода от 24.09.2014 г.
до 14.12.2016 г., дължима по Договор за кредит за текущо потребление от 07.12.2006 г. и
Допълнително споразумение към договора за кредит от 14.04.2009 г., сумата от 21,76 лева,
неплатена договорна лихва за периода от 24.09.2016 г. до 14.12.2016 г., както и законната
лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба до окончателното
изплащане на задължението, което вземане е прехвърлено с договор за цесия от 17.09.2012
г., сключен между „Банка ДСК“ АД и ОТП Факторинг България ЕАД.
В жалбата се поддържат доводи за неправилност на решението поради
необоснованост на извода на съда за настъпила предсрочна изискуемост и изтекла
погасителна давност. Твърди се, че изявлението на цедента не е достигнало до длъжника,
поради което липсва надлежно упражнено право за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Декларирането от страна на ответника за подобно обстоятелство не представлява
1
годно доказателствено средство и не следва да бъде кредитирано. Поддържа се, че
неправилно съдът е възприел датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК за дата на
настъпване на предсрочната изискуемост, респ. за начално на давността. Основанието на
предявените осъдителни искове е настъпил краен падеж по кредита на 14.12.2016г., предвид
липсата на надлежно обявена предсрочна изискуемост, поради което давността тече за всяка
вноска поотделно считано от датата на падежа, като за главницата е петгодишна, а за
лихвата – тригодишна.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна, в който
оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение.
Позовава се на предвидената в общите условия автоматична предсрочна изискуемост,
настъпила към момента на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК – 14.06.2011г.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:
Съдът е сезиран с предявени от ”ОТП Факторинг България” ЕАД срещу К. М. Г.
искове с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл.240, ал.1 и 2 от ЗЗД, вр.чл.99 от
ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 6136.12 лева, главница за периода от
24.09.2014 г. до 14.12.2016 г., 21,76 лева, договорна лихва за периода от 24.09.2016 г. до
14.12.2016 г., както и законната лихва върху главницата, претендирани по Договор за кредит
за текущо потребление от 07.12.2006 г. и Допълнително споразумение към него от
14.04.2009 г., сключен между ответника и „Банка ДСК“ АД, вземането по който е
прехвърлено в полза на ищеца с Договор за цесия от 17.09.2012г.
В исковата молба се поддържа, че на 07.12.2006г. между ответника и „Банка ДСК”
ЕАД е сключен Договор за кредит за текущо потребление, по силата на който на ответника е
предоставена сумата от 20000 лева срещу задължението му да я върне на 96 месечни вноски
с падеж 7-мо число на месеца при преференциален лихвен процент 7.95% годишно и ГПР
8.75%. Преференциалният лихвен процент е формиран от базовия лихвен процент от 4.69%
и стандартна надбавка от 3.26 процентни пункта. По искане на кредитополучателя кредитът
е преструктуриран с Допълнително споразумение от 14.04.2009г. поради затруднения в
изплащането му, като страните се договарят лихвеният процент да бъде изменен на 10.70 %
(стандартен лихвен процент на банката към съответната дата). Поради допуснато просрочие
кредитът е отнесен от банката като предсрочно изискуем и на ответника е изпратено
уведомление с обратна разписка, върнато в цялост като непотърсено. По подадено заявление
по чл.417 от ГПК банката се е снабдила със Заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист от 15.06.2011г., издадени по ч.гр.д. №8917/2011 г. на ВРС, срещу която
ответникът е подал възражение. На 17.09.2012г. с Договор за цесия вземанията по
процесния договор са прехвърлени от „Банка ДСК” ЕАД на ищеца, за което ответникът е
бил надлежно уведомен от цесионера по силата на изрично предоставеното му от цедента
пълномощно, а в условията на евентуалност се позовава на уведомяването му за цесията с
исковата молба. Осъдителният иск е основан на твърдения за настъпил краен падеж на
2
договора на 14.12.2016г.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, в който
оспорва предявените искове като погасени по давност. Поддържа, че последното плащане по
кредита е извършено на 07.10.2009г., поради което на основание чл.19, т.2 от договора
остатъкът от главницата е станала автоматично предсрочно изискуема на 14.02.2010г. От
този момент за банката е възникнала възможността да събира вземането си по съдебен ред, а
в полза на длъжника е започнала да тече погасителна давност. Исковата молба е депозирана
в съда на 21.09.2019г., т.е. изминали са повече от 9 години след настъпване на
изискуемостта до предявяването на иска. Излага, че по изпълнителното производство,
образувано въз основа на издадения по ч.гр.д. №8917/2011 г. на ВРС изпълнителен лист, в
полза на ищеца е разпределена сума от 13528,09 лева.
Поставеният за разглеждане осъдителен иск първоначално е бил предявен в
условията на евентуалност, но с влязло в сила определение №15185/20.11.2019г.
производството по главния иск с правно основание чл.420 от ГПК с предмет вземанията по
същия договор, е било прекратено като недопустимо, като са обезсилени издадените в
заповедното производство заповед за изпълнение и изпълнителен лист.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания. В случая същите се концентрират около правилността на формирания
от първоинстанционния съд извод за изтекла погасителна давност считано от приетата за
установена дата на предсрочна изискуемост.
Преди да разгледа възражението за погасяване на вземането по давност съдът дължи
произнасяне по правопораждащия фактически състав, доколкото погасено може да бъде
само съществуващо и установено по основание и размер материално право.
По предявения иск с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл.240, ал.1 и 2 от
ЗЗД, вр.чл.99 от ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже факта, че е приобретател по силата на
договор за цесия на съществуващо и изискуемо вземане на цедента срещу ответника,
3
произтичащо от валиден договор за кредит, по който цедентът е изправна страна, настъпила
изискуемост на задълженията и техния размер по отделни пера. В тежест на ответника е да
докаже, че дългът е погасен чрез плащане, респективно поради изтекла давност и по-
конкретно твърдяната предсрочна изискуемост като начало на течение на давностния срок.
В разглеждания случай по делото безспорно се установява наличието на валидно
договорно правоотношение между ”Банка ДСК” ЕАД и ответника К. М. Г. по силата на
сключен Договор за кредит за текущо потребление от 07.12.2006 г., за сумата от 20000 лева
при преференциален лихвен процент 7.95% годишно и ГПР 8.75%. С Допълнително
споразумение от 14.04.2009г. е постигнато съгласие кредитът да се олихвява със
стандартния лихвен процент на банката към съответния момент. Липсва спор между
страните, че увеличената ставка от 10.70 % съответства на приложимата за стандартен
потребителски кредит на банката, поради което следва да се приеме, че изменението на
лихвения процент е извършено в съответствие с уговореното. По делото не са наведени
твърдения и представени доказателства за едностранно увеличаване на лихвата от страна на
банката през време на действие на договора. Налага се изводът, че клаузите за
възнаградителната лихва не се явяват неравноправни по смисъла на чл.143 от ЗЗП, тъй като
от една страна не са довели до ощетяване на икономически по-слабата страна в
правоотношението, а от друга са индивидуално договорени (чл. 146, ал.1 от ЗЗП). Договорът
е сключен преди приемането на Закона за потребителския кредит, на който в пар. 5 от ПЗР
на ЗПК не е придадено действие спрямо заварени правоотношения, поради което не попада
в приложното му поле.
Изправността на кредитора по договора се установява от заключението на вещото
лице, според което сумата е усвоена от кредитополучателя.
Задължението по договора се претендира в хипотезата на настъпил краен падеж.
Видно от погасителния план крайният срок на договора е изтекъл на 14.12.2016г., поради
което задължението за главница и възнаградителни лихви се явява изцяло изискуемо.
Извършените от ответника погашения по договора според ССЕ са в общ размер на
9787.76 лева, с която сума са погасени задълженията за периода 07.12.2006г. – 07.10.2009г.
Последното плащане е извършено на 07.10.2009г. и с него е погасена вноска с падеж
07.10.2009г. След този момент обслужването на кредита е преустановено. Постъпилата след
предявяване на иска в резултат от разпределение от ЧСИ сума в размер на 13612,09 лева не
следва да бъде съобразявана по реда на чл.235, ал.3 от ГПК, тъй като е вследствие от
допуснато незабавно принудително изпълнение, по аргумент от т.9 и 13 от ТР от
18.06.2014г. по т.д. №4/2013 на ОСГТК на ВКС. Налага се изводът, че задълженията за
главница и възнаградителна лихва, включени в анюитетните вноски за процесния период
24.09.2014 г. - 14.12.2016 г., са останали непогасени.
Легитимацията на ищеца като носител на вземанията по процесния договор се
4
установява от представения по делото договор за цесия от 17.09.2012г., с който цедентът
”Банка ДСК” ЕАД му е прехвърлил пакет от вземания, посочени в Приемо-предавателен
протокол, неразделна част от него, в който задълженията по процесния договор за кредит са
описани в позиция 0317. Длъжникът е уведомен за цесията най-късно с получаване на
препис от исковата молба, като датата на узнаване е ирелевантна при липса на наведени
твърдения и представени доказателства за извършено плащане в полза на стария кредитор.
С оглед изложеното съдът намира, че процесният договор за цесия е произвел действие по
отношение на ответника.
С оглед формирания извод за доказаност на вземанията по основание подлежи на
разглеждане възражението на ответника за погасяване на претенцията по давност.
Относно началния момент на давностния срок следва да се има предвид разпоредбата
на чл. 114 ал. 1 от ЗЗД, според която давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо. В случая липсват данни преди настъпването на падежа договорът за
кредит да е бил обявен за предсрочно изискуем по надлежния ред. Фактическият състав на
предсрочната изискуемост включва две предпоставки – неплащане на определен брой
вноски и волеизявление на кредитора, доведено до знанието на длъжника. Обявяването на
кредита за предсрочно изискуем по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ представлява отнемане
преимуществото на срока на длъжника в случай на неизпълнение. Касае се за потестативно
право, което се упражнява чрез едностранно волеизявление на кредитора, като
преобразуващият ефект настъпва с получаването му от длъжника. Ето защо
евентуалното наличие на уговорка за автоматична предсрочна изискуемост не поражда
действие. За да настъпи промяна в чужда правна сфера, е необходимо изявление на носителя
на потестативното право, който с разполага със суверенна преценка дали и кога да го
упражни. В разглеждания случай, независимо от просрочието на кредита и счетоводното му
отнасяне като предсрочно изискуем, липсва настъпила предсрочна изискуемост, тъй като не
е осъществена кумулативната втора предпоставка от фактическия състав. Изпратеното до
ответника уведомление не е получено от него, видно от представената обратна разписка,
върната като непотърсена.
Осъществяването на фактическия състав е въпрос на правен извод, основан
единствено на обективни факти, установени по делото. Твърдението на ответника за
настъпила автоматична предсрочна изискуемост е наведено за целите на настоящия процес
именно с оглед възражението за давност и съответно представлява позоваване на изгодно за
страната обстоятелство. Следователно същото не следва да се квалифицира като признание
на факт, не се ползва с материална доказателствена сила и не обвързва съда. Направените
след указания на съда от ищеца уточнения на главния иск по чл.422 от ГПК касаят начина,
по който е бил формиран главният дълг в заявлението с оглед съдържащото се в него
позоваване на предсрочна изискуемост. Същите са неотносими към осъдителния иск, който
е основан на настъпил падеж при проведено в исковата молба изрично оспорване да е
настъпила предсрочна изискуемост. В този смисъл този факт не би могъл да се приеме за
5
безспорен между страните.
Издадената заповед по чл.417 от ГПК също не може да представлява индиция за
настъпила предсрочна изискуемост, тъй като същата не е влязла в сила, за да се приеме, че
този факт е установен със сила на пресъдено нещо. Напротив същата е обезсилена с
определение на исковия съд №15185/ 20.11.2019г. Отделно от това заповедта е издадена
преди постановяването на ТР от 18.06.2014. по т.д. №4/2013 на ОСГТК на ВКС и даденото с
него задължително тълкуване за неприложимост на клаузата за автоматична предсрочна
изискуемост. С подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът
действително упражнява правото си да иска принудително изпълнение на непогасеното си
вземане, но не може да се приеме, че по този начин волеизявлението му е съобщено на
длъжника, тъй като поради едностранния характер на заповедното производство препис от
заявлението не се връчва. Предпоставките по чл.418 ГПК за постановяване на незабавно
изпълнение са налице, само ако получаването на волеизявлението от длъжника предхожда
по време подаването на заявлението по чл.417 от ГПК, което в случая не се установява.
Независимо, че определение №15185/20.11.2019г. е влязло в сила без да е преминало
инстанционен контрол, съдът намира за нужно да посочи, че прекратяването на
производството по главния иск с правно основание чл.415 от ГПК неоправдано е лишило
кредитора от прекъсващия давността ефект на подаване на исковата молба, считано от
подаване на заявлението съгласно фикцията по чл.422, ал.1 от ГПК – в случая от
15.06.2011г.
По изложените съображения съдът намира, че потестативното право на кредитора да
обяви кредита за предсрочно изискуем не е надлежно упражнено, поради което
изискуемостта като критерий за началото на течение на давността следва да бъде
преценявана съобразно уговорения падеж. При разсрочено плащане давността за всяка
отделна анюитетна вноска започва да тече от настъпване на съответния падеж по
погасителния план.
В разглеждания случай поставеният за разглеждане осъдителен иск, който прекъсва
течението на давността, е предявен на 24.09.2019г. Следователно всички погасителни
вноски с падеж преди 24.09.2014г. се явяват погасени по давност. Сборът от непогасените
по давност вземания за главница, включени в погасителните вноски с падежи в периода
24.09.2014г. – 14.12.2016 г. (крайния падеж на договора), възлиза на сумата от 5942.21 лева,
по изчисления на съда, извършени на база погасителния план. По изложените съображения
искът за съществуване на вземането за главница следва да бъде уважен за посочения размер
и отхвърлен за разликата до претендираните 6136.12 лева. Възнаградителната лихва за
претендирания период 24.09.2016 г. - 14.12.2016 г., възлиза на 13.10 лева, до който размер
искът следва да бъде уважен и отхвърлен за разликата до претендираните 21.76 лева.
С оглед правоувеличаващия ефект на исковата молба и направеното в нея искане,
върху дължимата главница следва да бъде присъдена и законната лихва, считано от датата
6
на завеждане на исковата молба – 24.09.2019г., до окончателното й заплащане.
Поради частично несъвпадение в крайните изводи на двете инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която исковете са
отхвърлени за сумата от 5942.21 лева – главница и 13.10 лева – възнаградителна лихва и
вместо него бъде постановено друго, с което исковете бъдат уважени до този размер, а в
останалата част за разликата до претендираните съответно 6 136.12 лева за главница и 21,76
лева за лихва, решението следва да бъде потвърдено като правилно като краен резултат,
макар и по различни от изложените съображения.
По отговорността за разноски:
Формираният извод за частична неоснователност на иска налага да бъде ревизирано
първоинстанционното решение и в частта за разноските, като в тази част същото бъде
отменено изцяло.
Предвид изхода от спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на въззивника
следва да бъдат присъдени разноски съобразно уважената част от иска в размер на 529.70
лева от общо 547.72 за първоинстанционното производство, представляващи държавна такса
в размер на 147.72 лева (2% от интереса), юрисконсултско възнаграждение в размер на 200
лева и депозит за ССЕ в размер на 200 лева и в размер на 191.22 лева от общо 197.72 лева за
въззивната инстанция, представляващи държавна такса в размер на 147.72 лева и
юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лева. Разноски за заповедното производство
не се присъждат в полза на ищеца, предвид обезсилване на издадената заповед за
изпълнение.
Разноски в полза на въззиваемия за въззивната инстанция не се присъждат с оглед
липсата на представени доказателства за заплатен адвокатски хонорар или за уговорена
безплатна правна помощ.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №3292/20.07.2020г., постановено по гр.д. № 15079/ 2019 г. на
ВРС, в частта, с която предявените от ”ОТП Факторинг България” ЕАД срещу К. М. Г.
искове с правно основание чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ, вр. чл.240, ал.1 и 2 от ЗЗД, вр.чл.99 от
ЗЗД са отхвърлени за сумата от 5942.21 лева – главница и 13.10 лева – възнаградителна
лихва, както и в частта за разноските изцяло и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА К. М. Г., с ЕГН **********, с адрес: град Варна, ул. Георги Бенковски
№11, ет.4, ап.7, ДА ЗАПЛАТИ на ”ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.”Княз Александър Дондуков” №19, ет.2,
7
сумата от 5942.21 лева, представляваща неизплатена главница за периода от 24.09.2014 г. до
14.12.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска –
24.09.2019г., до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 13.10 лева,
представляваща неплатена възнаградителна лихва за периода от 24.09.2016 г. до 14.12.2016
г., дължими по Договор за кредит за текущо потребление от 07.12.2006 г. и Допълнително
споразумение към него от 14.04.2009 г., сключени между „Банка ДСК“ АД и К. М. Г.,
вземанията по които е прехвърлено в полза на ”ОТП Факторинг България” ЕАД с договор за
цесия от 17.09.2012 г., на основание чл.430, ал.1 и 2 от ТЗ, вр. чл.240, ал.1 и 2 от ЗЗД, вр.
чл.99 от ЗЗД.
ПОТВЪРЖАВА решение №3292/20.07.2020г., постановено по гр.д. № 15079/2019 г.
на ВРС, в останалата му част.
ОСЪЖДА К. М. Г., с ЕГН **********, с адрес: град Варна, ул. Георги Бенковски
№11, ет.4, ап.7, да заплати на ”ОТП Факторинг България” ЕАД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление гр.София, бул.”Княз Александър Дондуков” №19, ет.2,
сторените в производство съдебно-деловодни разноски в размер на 529.70 лева за първа
инстанция и 191.22 лева за въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република
България в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл. 280 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8