РЕШЕНИЕ
№ 1245
гр. Пловдив, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330109710 по описа за 2021 година
Съдът е сезиран с искова молба, подадена от „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД срещу Г. Р. Ц., с която са предявени обективно, кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл.79,
ал.1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на установено в
отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца следните суми: сумата
от 1835, 29 лева- главница, дължима по Договор за паричен заем № ******** от
********., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Г. Р. Ц., вземанията по който
са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение № * от
******г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания / цесия / от
*********.; сумата от 189, 01 лева – договорна лихва за периода от 04.01.2019 г. до
19.07.2019 г.; сумата от 272, 37 лева – обезщетение за забава върху главницата за
периода от 05.01.2019 г. до 03.02.2021г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 04.02.2021 г. до
окончателното й изплащане, за които суми е издадена Заповед № 1220/ 05.02.2021 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2163/ 2021 г., по описа
на Районен съд- Пловдив, XII- ти гр. с-в.
В исковата молба ищецът твърди, че между „Изи Асет Мениджмънт“ АД, в
качеството на заемодател и ответникът, в качеството на заемател, бил сключен Договор
за паричен заем № ******* от **********г. По силата на цитирания договор,
ответникът усвоил сумата от 2500 лв., която следвало да бъде върната, ведно с
договорената възнаградителна лихва на 20 двуседмични вноски до дата 19.07.2019г. С
част от усвоената сума е рефинансирано предходно задължение на ответника по
договор за кредит № ******, което е в размер на 1596, 87 лв., а остатъкът е предаден на
ответника, като договорът служи като разписка а получената сума. Длъжникът е
преустановил плащанията, поради което и не е изпълнил точно задълженията си по
1
договора. С Приложение № * от *******г. към Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия / от *********г., вземанията по процесния договор за
кредит били прехвърли на ищеца. Длъжникът бил уведомен за осъществената цесия. В
случай, че се приеме, че длъжникът не е уведомен за прехвърлянето на вземането,
моли се това да бъде сторено в хода на исковия процес и което обстоятелство да бъде
съобразено на основание чл. 235, ал. 3 ГПК при постановяване на акта по същество на
спора. Предвид изложеното, моли се така предявените искове да бъдат уважени.
Претендират се сторените разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от
ответника. Оспорват се предявените искове по основание и размер. Изтъква се, че
процесният договор е недействителен поради противоречието му с императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 12 ЗПК. Поддържа се, че в договора не е
разписана методиката, по която се формира ГПР и какви компоненти са включени в
нея. Изтъква се, че по силата на договора е дължима неустойка при непредоставяне на
обезпечение, която обаче не е включена в ГПР. Поддържа се, че изискванията за
обезпечението са на практика неизпълними за длъжника, поради което и самата
неустойка не цели да обезщети кредитора, а да го обогати. Възразява се и че длъжникът
е осъществил плащания по договора, поради което дължимите суми не са в посочения
от кредитора размер. Релевира възражение за прихващане с вземанията по договор за
паричен заем № ******** от ********г., сключен между ответницата и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД. Моли се предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се
сторените разноски.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Изи Асет Мениджмънт” АД и Г. Р. Ц. е възникнало правоотношение по повод на
сключен Договор за паричен заем № ******* от ******., по силата на който на
ответника е предоставена сума в размер от 2500 лв. /л. 7- 12/. Отразеният в договора
фиксиран годишен лихвен процент е 35, 00%, годишният процент на разходите е 41, 03
%, а задължението следва да се погаси на двадесет двуседмични вноски. Съобразно чл.
3, ал. 1 и ал. 2 от договора, заетата сума в размер от 2500 лв. се усвоява, както следва:
със сумата от 1596, 87 лв. се погасява предходно задължение на ответницата към „Изи
Асет Мениджмънт“ АД по Договор за паричен заем № ******, а остатъкът до 2500 лв.
се предава лично на длъжника Ц. В чл. 3, ал. 2 от процесния договор за кредит изрично
е посочено и че договорът служи като разписка за получената сума. Предвид
изложеното, то не съществува съмнение, че ответницата е усвоила в цялост
предоставения й финансов ресурс по процесния Договор за паричен заем № *********,
който е в размер от 2500 лв.
Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му,
длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две
физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно
поставени изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на
трудово възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над
1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по
друго договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ
една година назад да е със статус не по- лош от „редовен“ или 2) банкова гаранция с
бенефициер – заемодателят за сумата по чл. 2, т. 7 от договора ( сумата по посочения
2
член е в размер на 2868, 40 лв. ), със срок на валидност 30 дни след крайния срок на
плащане на задължението по договора за кредит. При неизпълнение в срок на
горепосоченото задължение, длъжникът се е задължил да заплати на кредитора
неустойка в размер от 1 753 лв., която кредиторът е разсрочил в чл. 4, ал. 2 от Договора
и която се добавя към всяка анюитетна вноска.
По силата на сключения договор за потребителски кредит, на длъжника Ц. е
предаден погасителен план, както и копие от общите условия, приложими към
кредиторното правоотношение.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна
експертиза / л. ******/ се изяснява, че длъжникът е усвоил предоставената му сума в
размер от 2500 лв. Посочено е, че във връзка с кредитното правоотношение,
ответникът Ц. е извършила погашения в общ размер от 1370 лв., която кредиторът
счетоводно е разпределил, както следва: 664, 71 лева- за погасяване на главница, 179,
39 лв.- за погасяване на договорна лихва и 525, 90 лв. – за погасяване на неустойка. В
заключението на вещото лице е отразено, че при формиране на ГПР по договора е взета
предвид като разход единствено договорната лихва. С включването на неустойката по
чл. 4, ал. 2 от договора, ГПР нараства до 407, 6670 %.
Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е
обективно, обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
От приетите по делото Рамков договор за прехвърляне на задължения /цесия / от
16.11.2010г. ( л. ******* ), приложения към него (л.**- процесният договор с
ответницата фигурира на позиция „154“ ) и потвърждения за извършената цесия ( л.
****** ) се установява, че ищецът „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД е придобил
вземанията по процесния договор за кредит.
По правните аспекти на спора:
По отношение на материалноправната легитимация на ищеца да претендира
процесните суми: съобразно представените по делото Рамков договор за прехвърляне
на задължения / цесия / от 16.11.2010г., приложения към и потвърждения за
извършената цесия се установява, че именно ищецът „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД е титуляр на процесните вземания. В тази насока е налице явна връзка
при прехвърлянето на вземанията по процесния договор за кредит- първоначалният
кредитор “Изи Асет Мениджмънт” АД прехвърля вземанията с договор за цесия и
приложения към него на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД. Съдът счита за
нужно да посочи и че не е налице пречка от процесуално или материалноправно
естество, длъжникът да бъде уведомен за осъществената цесия с връчването на препис
от исковата молба и приложенията към нея, особено предвид обстоятелството, че
участва лично в производството чрез упълномощения си представител ( в тази
връзка- Решение № 198 от 18.01.2019г. по т.д. № 193/ 2018 на I- во т.о. на ВКС ). В
процесния случай, към исковата молба освен договорът за цесия и приложенията към
него, са представени и потвърждения за осъществената цесия, поради което съдът
счита, че длъжникът следва да се счита редовно уведомен за прехвърлянето на
вземането и това да се приеме на основание чл. 235, ал. 2 ГПК като правнорелевантен
факт, настъпил в хода на процеса.
По същество- договорът за цесия е каузален, предвид което длъжникът може да
релевира срещу цесионера всички лични и общи възражения във връзка с договора за
кредит, с които е разполагал и срещу първоначалния кредитор. Освен по изрично
възражение, съдът следи служебно за нищожност на договора и когато: 1.) е нарушена
норма предвидена в закона в обществен интерес и не се изисква събиране на
3
доказателства; 2.) е относимо до формата /външната страна на представения
правопораждащ спорното право документ/; 3.) е налице противоречие с добрите нрави
– в тази връзка решение № 229 от 21.01.2013 год., по т.д.№ 1050/2011 год. на II т.о.
на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 год. на ОСТК на ВКС; 4.) е налице неравноправна
клауза.
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"Изи Асет Мениджмънт" АД като заемодател и Г. Р. Ц. като заемател, е възникнало
правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 2500 лв.
Съобразно изрично отразеното в чл. 3, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор за кредит,
длъжникът е усвоил предоставения му финансов ресурс, като с 1596, 87 лв. е
погасено задължението му по Договор за паричен заем № ********, а остатъкът до
2500 лв. му е предаден, като договорът има силата на разписка за получената сума.
Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради
което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон-
ЗПК.
Съобразно нормата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК повелява,
че договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа,
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
по определения в приложение № * начин.
В конкретния случай, съобразно чл. 4, ал. 2 от договора, кредиторът изисква
заплащането на сума в размер от 1 753 лв. - неустойка за неизпълнение на
задължението за осигуряване на обезпечение. Разпоредбата на чл. 4, ал. 1 от договора,
възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: две
физически лица- поръчители ( които следва да отговарят на горепосочените
кумулативно поставени изисквания ) или банкова гаранция в размер на цялото
задължение по договора за кредит. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 4, ал.
1 и ал. 2 от договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен
заем, налага разбирането, че по своето същество те представляват скрито
възнаграждение за кредитора ( което последният е прикрил, обозначавайки го като
неустойка). Изискванията, които клаузата на чл. 4, ал. 1 от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството,
че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер ( 2500 лв.). Предвид
това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще
разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция за целия размер на
вземането по договора ( за което съответната банкова институция ще изисква също
заплащане) или поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно
поставени изисквания към тях ( така, както са отразени във фактическата част от
настоящото изложение ). Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че
са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно,
кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” към разходите по кредита, като
4
стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи
са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 4, ал. 2 от
Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение”
като при формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума
за „неустойка“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би
могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид
гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява
скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите. Това следва да се окачестви като нелоялна и по –
специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй
като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е
оскъпяването му по кредита. Последното обстоятелство е особено значимо, тъй като в
процесния случай, в чл. 2, т. 7 от договора е посочено, че общата сума, която
потребителят ще заплати в края на договора е 2868, 40 лв. Тази стойност обаче, не
съответства на реалните разходи по договора, тъй като в нея не е включено вземането
по чл. 4, ал. 2 от договора ( което, както вече бе посочено представлява скрито
възнаграждение, което кредиторът условно е обозначил като „неустойка“ ). Този
недобросъвестен подход на кредитора се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар.
1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния
размер на ГПР, който не съответства и на действителния такъв, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали
те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната
разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да
направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. В
конкретния случай е налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР и
действителния процент на разходите, който се изчислява на годишна база. Отделно от
гореизложеното, ярко впечатление оставя и обстоятелството, че вземането на
кредитора за „неустойка“, е повече от половината от чистата стойност на усвоения
финансов ресурс ( предоставената сума е 2500 лв., а вземането за неустойка е 1753 лв.
).
С оглед приетите по-горе постановки съдът счита, че Договор за паричен заем №
********* от ********* на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е
недействителен.
Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. Следва да се посочи, че цитираният текст не
съставлява самостоятелен иск, който следва да бъде предявен в отделно производство,
а по- скоро е предвидена последица от прогласяването на недействителността на
правоотношението, по която съдът следва да се произнесе в същото производство. В
тази връзка, то законодателят е предвидил, че длъжникът ще следва да върне само
чистата стойност на получения финансов ресурс- доколкото в противен случай би се
стигнало до неоснователно обогатяване на длъжника (в тази насока е и актуалната
практика на Окръжен съд- Пловдив- Решение № 260570 от 18.12.2020 г. по в. гр. д. №
1603/2020 г. на Окръжен съд Пловдив, Решение № 260498 от 08.12.2020 г. по в. гр. д.
5
№ 2513/2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260464 от 03.12.2020 г. по в. гр.
д. № 2151 / 2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, Решение № 260416 от 23.11.2020 г. по
в. гр. д. № 2269 / 2020 г. на Окръжен съд – Пловдив, и др.).
От материалите по делото и предвид дадените по- горе разяснения се установява,
че чистата стойност на усвоения от длъжника финансов ресурс възлиза на 2500 лв. От
заключението по назначената съдебно- счетоводна експертиза се изяснява, че
длъжникът е заплатил по недействителния договор сума в общ размер от 1370 лв.
Както вече бе коментирано, след като договорът за потребителски кредит е
недействителен, то ответникът не дължи претендираните суми за възнаградителна и
мораторна лихва. Поради изложеното, заплатената сума от потребителя в размер от
1370 лв. следва да бъде насочена единствено за погасяване на дължимата по договора
главница. След като се съобрази заплатената сума в размер от 1370 лв., то ответникът
дължи на ищеца единствено сумата от 1130лв.- главница по Договор за паричен заем
№ ******** от **********.
Съобразно гореизложеното, предявеният установителен иск с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД се явява основателен за сумата от 1 130лв. и
като такъв следва да бъде уважен. За разликата от посочената величина до пълния
претендиран размер от 1835, 29 лв., искът следва да бъде отхвърлен като
неоснователен. Следва да бъдат отхвърлени като неоснователни и претенциите с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, с които
се претендира да бъде признато за установено в отношенията между страните, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 189, 01 лв. –договорна лихва за периода от
04.01.2019 г. до 19.07.2019г. и сумата от 272, 37 лв. – обезщетение за забава върху
главницата за периода от 05.01.2019 г. до 03.02.2021г.
Върху вземането за главница се дължи законна лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда / 04.02.2021г. / до окончателното й
погашение.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. Съобразно уважената част от исковите претенции, за
исковото производство на ищеца се дължи сума в размер от 161, 13 лв., а за
заповедното производство в размер от 47, 20 лв. Предвид изложеното, ответникът
следва да заплати на ищеца разноски в общ размер от 208, 33 лева.
Съобразно отхвърлената част от исковите претенции, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК се дължат разноски и на ответника. В рамките на настоящото производство, на
ищеца са предоставени правни услуги от адв. Г., като съобразно Договор за правна
защита и съдействие / л. ***/, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38,
ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. Предвид това и на основание чл. 7, ал. 2, т. 2 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, съобразно отхвърлената част от исковите претенции, ищцовото
дружество следва да бъде осъдено да заплати на Адвокатско дружество
„**************“, Булстат: ********* сума в размер от 236, 21 лв. с ДДС.
Допълнително, ищцовото дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца
в лично качество сума в размер от 50, 80 лв.- депозит за изготвяне на съдебно-
счетоводна експертиза.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
6
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Г. Р. Ц.,
ЕГН: **********, дължи на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********
на основание чл. 422, ал.1 ГПК, вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД
сумата от 1 130 лв.- главница, дължима по Договор за паричен заем № ******** от
********г., сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Г. Р. Ц., вземанията по
който са прехвърлени на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД с Приложение № *
от ******** към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания / цесия / от
16.11.2010г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда (04.02.2021г.) до окончателното й
изплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за главница с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК,
вр. чл. 99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата от 1 130 лв. до
пълния претендиран размер от 1835, 29 лв.; иска с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата от 189, 01 лв. – договорна лихва за периода от
04.01.2019 г. до 19.07.2019 г. и иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД за сумата от 272, 37 лв. – обезщетение за забава върху главницата за периода
от 05.01.2019 г. до 03.02.2021г., за които суми е издадена Заповед № 1220/ 05.02.2021 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 2163/ 2021 г., по
описа на Районен съд- Пловдив, XII- ти гр. с-в.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Г. Р. Ц., ЕГН: **********, да заплати
на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* сума в размер на 208, 33
лева, представляваща сторени разноски в исковото производство и в рамките на
заповедното производство по ч.гр.д. № 2163/ 2021 г., по описа на Районен съд
Пловдив, XII- ти гр. с-в.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати
на Адвокатско дружество „*****************“, Булстат: ***********, сума в размер
на 236, 21 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на
страната безплатно представителство в настоящото производство за един адвокат,
определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК ********* да заплати
на Г. Р. Ц., ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сума в размер на 50, 80
лева, представляваща сторени разноски в рамките на исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______/п/________________
7