№ 16582
гр. София, 09.04.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 25 СЪСТАВ, в закрито заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЙОАННА Н. СТАНЕВА
като разгледа докладваното от ЙОАННА Н. СТАНЕВА Гражданско дело №
20241110140057 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 248 от ГПК.
Образувано е по молба от 05.03.2025г., подадена от „Кредито“ ООД, с която е
поискано да бъде изменено решението в частта за разноските. Изложени са съображения, че
при определяне на възнаграждението съдът следва да се съобрази с разясненията, дадени в
Решение по дело С-438/22 на СЕС. Поддържа, че съдът е пропуснал да съобрази, че
действията на процесуалния представител на ищеца се ограничавали до изготвяне на искова
молба, инициирала самото дело, уточнителна молба и становище по хода, като делото било
протекло без лично присъствие на адвоката на ищеца в открито съдебно заседание. Делото
било приключило в едно съдебно заседание, без усложнения и без да са събирани специални
знания или други доказателства. Делото не представлявало сложност и от правна страна,
доколкото се свеждало до приложение на разпоредби от ЗПК. Сочи, че исковата молба била
бланкетна. Твърди, че двата иска почиват на един общ правопораждащ факт- договора за
кредит, по който била обявена за недействителна една единствена клауза. Счита, че не бил
без значение и факта, че осъдителният иск бил отхвърлен поради осъществено цялостно
погашение на задължението от страна на ответника, извършено преди постъпване на
исковата молба в съда и без ответникът да е дал повод за завеждане на делото. Сумата била
депозирана на разположение на ищеца, но поради процесуални трикове на пълномощника
била приета за ненадлежно заплатена от страна на дружеството-ответник. Поддържа, че
съдът не бил взел предвид и ниският материален интерес и бил присъдил повече от 8 пъти
по-висок хонорар от реално защитавания интерес. Твърди, че съдебните производства не
следвало да се превръщат в източник на генериране на съдебни разноски, надхвърлящи
многократно материалния интерес по същите, като следвало да се съблюдава разпоредбата
на чл. 3 ГПК. Моли разноските да бъдат намалени до сумата от 100- 150 лева, колкото
обичайно се присъждало по тези дела. Следвало да се отбележи също, че по въпроса за
начисляване на ДДС имало практика в смисъл, че не следвало да се начислява ДДС върху
възнаграждението, претендирано по реда на чл. 38 ЗАдв.
В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК е постъпил отговор на молбата от Еднолично
1
адвокатско дружество „Д. М.“, с който е посочено, че молбата е допустима, но
неоснователна. Изложени са съображения, че при определяне на дължимото адвокатско
възнаграждение следвало да се има предвид трайната и непротиворечива съдебна практика,
че с присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. се
овъзмездява предоставянето на правна услуга от адвокат, т.е. налице била услуга- обект на
облагане по смисъла на чл. 2, т. 1 вр. чл. 8 ЗДДС. Излага съображения, че съобразно
практиката на ВКС при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска
помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение
съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. във вр. с пар. 2а от ДР на НМРАВ следвало да включва ДДС.
Съдът, като съобрази становището на страните и наличните по делото доказателства,
намира следното.
Молбата за изменение на решението в частта за разноските е подадена в рамките на
срока по чл. 248, ал. 1 от ГПК от легитимирано лице – страна в производството, която е
представила списък по чл. 80 ГПК /обективиран в молба от 10.12.2024г./, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по същество, молбата е неоснователна.
С Решение № 1721 от 03.02.2025г., постановено по делото, съдът е прогласил по
предявения от В. С. С. срещу „Кредито“ ЕООД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД нищожността на клаузата в Договор за потребителски кредит от разстояние №
OL00087429 от 23.11.2023г., предвиждаща заплащане на такса за експресно разглеждане в
размер на 46,89 лева, поради противоречие със закона. С решението е осъден „Кредито“
ЕООД да заплати на В. С. С. на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 46,89 лева,
представляваща платена без основание по нищожната договорна клауза такса за експресно
разглеждане на заема, ведно със законната лихва върху сумата от 5 лева за периода от
19.04.2024г. до окончателното изплащане на сумата, и ведно със законната лихва върху
сумата от 41,89 лева за периода от 09.12.2024г. до окончателното изплащане на сумата, както
и да заплати на В. С. С., ЕГН **********, с адрес: ******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 100 лева, представляваща сторените по делото разноски. С решението е осъден
„Кредито“ ЕООД да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“, вписано в
регистър БУЛСТАТ под № *********, фирмено дело № 24/2021г. по описа на 24 св. СГС на
основание чл. 38 ЗАдв. сумата от 480 лева, представляваща адвокатско възнаграждение с
включено ДДС за осъществено безплатно процесуално представителство по делото на В. С.
С..
По отношение на изложените в молбата съображения съдът намира, че определеното
с решението възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на делото,
както и на цената на предявените искове. С Решение по дело С-438/22 от 25.01.2024г. СЕС е
постановил, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се
тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен
2
да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да
заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна
не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. На
следващо място, СЕС са посочили, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно
която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в
размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на
адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди
разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба. На
последно място е уточнено, че ако установи, че наредба, която определя минималните
размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги.
Настоящата съдебна инстанция е обвързана от горепосоченото решение на СЕС и
изводите в него, поради което и с оглед гореизложеното е длъжна да откаже да приложи
националната правна уредба, в случая чл. 2, ал. 5 НМРАВ. С оглед на което размерът на
дължимото адвокатско възнаграждение следва да се определи съобразно фактическата и
правна сложност на делото, както и цената на предявените искове. В конкретния случай
следва да се посочи, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, приключило
е в едно съдебно заседание, в което не са се явили представители на страните без
изслушване на експертизи и свидетели. На следващо място следва да бъде посочено, че са
предявени установителен иск за прогласяване на нищожност на клауза от договор за кредит
и осъдителен иск за присъждане на платените суми по договора за кредит, т.е. касае се за
взаимосвързани искове по едно облигационно правоотношение, възникнало между страните.
При постановяване на решението съдът е взел предвид гореописаните критерии и
определеният с решението размер съответства изцяло на същите.
На следващо място съдът намира, че в трайната практика на ВКС (намерила
отражение в Определение по ч. т. д. № 2725/2019г., Определение по ч. т. д. № 141/2019г.,
Определение по ч. т. д. № 2559/2016г., Определение № 50088 от 10.05.2023г. на ВКС по т. д.
№ 1445/2021г., II т. о., ТК и редица други), е прието, че с присъждането на адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА се възмездява предоставената от адвоката
правна услуга, която е обект на облагане по смисъла на чл. 2, т. 1 във вр. с чл. 8 ЗДДС, както
и че предоставянето на безплатна адвокатска помощ на предвидено в чл. 38, ал. 1 ЗА
основание не представлява безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС. Поради което при
присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска защита и съдействие в
полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА във
вр. с § 2а от Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
следва да включва ДДС.
Предвид гореизложеното съдът намира, че молбата за изменение на решението в
частта за разноските е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
3
Така мотивиран, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на „Кредито“ ООД от 05.03.2025г. за изменение
в частта за разноските на Решение № 1721 от 03.02.2025г., постановено по гр.д. №
40057/2024г. по описа на СРС, 25-ти състав.
Определението може да бъде обжалвано с частна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от определението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4