Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 22.10.2018
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-д състав, в публично заседание на двадесет и седми септември две
хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВКСА
Мл. с-я ПАВЕЛ ПАНОВ
При секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от
мл. съдия Павел Панов в.гр.д 3267 по описа за 2018г. и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение № 177511 от 21.07.2017 г. на СРС, 35 състав,
постановено по гр.дело № 44837/ 2015г., е отхвърлен предявения от М.С.Л. иск с
правно основание чл. 441 ГПК, във вр. с чл. 74 ЗЧСИ срещу ЧСИ Г. Ц. за
заплащане на сумата от 6 222 лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 29.07.2015 г. до
окончателното изплащане на сумата, като неоснователен и недоказан. Отхвърлен е и
предявеният от М.С.Л. иск с правно основание чл. 45 от ЗЗД срешу П.Н.Д. за
заплащане на сумата от 11 555 лв, представляваща неимуществени вреди,
ведно със законната лихва от 29.07.2015 г. до окончателното изплащане на
сумата, като неоснователен и недоказан. Осъден
е ищецът да заплати направените разноски на двамата ответници на основание чл.
78, ал. 3 ГПК.
Жалбоподателят М.Л. обжалва решението изцяло с въззивна
жалба от 17.08.2017 г., като твърди, че е неправилно и недопустимо. Излага
съображения, че първоинстанционният съд не е обсъдил в мотивите си изложените
от него твърдения и аргументи, касаещи нищожността на ипотека, учредена за
обезпечаване на дълг на трето лице – „К.” ЕООД, в полза на „Ю.Б.” АД, върху
недвижимия имот на ищеца; наличие на застрахователен договор със страна управителя
на кредитополучателя П.Ш.; изтекла погасителна давност за вземането на банката
срещу „К.” ЕООД; позовава се на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, посочва и две статии: „Несеквестируемо ли е единствено жилище, което е ипотекирано,
но взискател по изпълнението не е ипотекарният кредитор?” и „ВКС отговори на 14
спорни въпроса за принудителното изпълнение”, като не посочва източници. Твърди,
че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск.
По делото са постъпили писмени отговори от двамата
ответници, които оспорват жалбата като неоснователна и твърдят, че решението на
първоинстанционния съд е правилно.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба, с която е сезиран съдът, е подадена в
срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество е
неоснователна . Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната му част,
като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение
е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му
компетентност, поради което е валидно. Не се установяват процесуални нарушения
във връзка с упражняването на правото на иск, поради което решението е
допустимо. Съгласно разпоредбата на чл. 269, ал. 2 ГПК по отношение
правилността на обжалваното първоинстанционно решение въззивният съд е обвързан
от посоченото от жалбоподателя във въззивната жалба, като служебно има
правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби,
приложими към процесното правоотношение.
Съобразно чл.272 ГПК, когато въззивният съд потвърди
първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати
и към мотивите на първоинстанционния съд, поради което настоящият съдебен
състав препраща към тях. В отговор на оплакванията във въззивната жалба съдът
изтъква следното:
На първо място, в отговор на оплакване във въззивната
жалба, следва да се посочи, че правната квалификация се дава от съда при съобразяване
твърденията на ищеца в исковата молба. В конкретния случай, след направените множество уточнения
от страна на ищеца в първоинстанционното производство, правилно Районният съд е
квалифицирал предявените искове като такива по чл. 441 ГПК във вр. с чл. 74,
ал. 1 ЗЧСИ срещу ЧСИ Г. Ц. и по чл. 45 ЗЗД срещу П.Д.. Правната квалификация се
извършва от съда, като посочената от страните такава не е обвързваща.
На второ място, правилно първоинстанционният съд е приел,
че ищецът не е доказал нито един от елементите на фактическия състав на деликта
по чл. 45 от ЗЗД, доказването на които е в негова тежест, а именно: деяние,
противоправност, вреда, причинна връзка между противоправното деяние и
настъпилите вреди. Посоченото от ищеца в исковата молба и въззивната жалба, че
вината се предполага до доказване на противното, е вярно, но само доколкото са
доказани останалите елементи от фактическия състав. При липсата на който и да е
от елементите на фактическия състав от обективна страна, искът е недоказан. Вината
е елемент на фактическия състав от субективна страна и наличието ѝ се
предполага, ако са доказани елементите на фактическия състав от обективна
страна.
В случая ищецът, настоящ въззивен жалбоподател, не е
понесъл доказателствената тежест, която му е била разпределена, и не е доказал,
че е налице противоправно поведение на който и да е от ответниците.
В допълнение, съдът намира, че не са ангажирани никакви
доказателства, които да доказват причинените на ищеца неимуществени вреди. В
хода на първоинстанционното производство не са били ангажирани доказателства в
тази насока. Едва във въззивното производство ответникът е поискал да бъдат
разпитани свидетели, което искане е оставено без уважение с определение от
02.04.2018г, с мотиви, че искането не е направено своевременно и е преклудирано
и същевременно не отговаря на критериите, посочени в чл.266 ал.2 и ал.3 от ГПК,
които уреждат изключения от въдените преклузии. В този смисъл не са налични
никакви доказателства, които да доказват претърпени от ищеца неимуществени
вреди, още по-малко техния размер.
Изложените от въззивния жалбоподател аргументи и твърдения
във въззивната жалба касаят твърдяна нищожност на учредената от него ипотека,
направено възражение за изтекла погасителна давност по отношение на вземането
на „Ю.Б.” АД, както и наличие на застрахователен договор със страна управителя
на дружеството длъжник по договора за банков кредит „К.” ЕООД, чийто дълг
ищецът е обезпечил. Изложените в тази връзка възражения не са релевантни към
предмета на доказване в настоящето производство, доколкото те не касаят
противоправно поведение на някой от ответниците, с което на ищеца да са
нанесени неимуществени вреди. Възраженията, изложени от ищеца, касаят договорни
отношения между страните, като за защитата на интересите на ищеца като страна
по договора има предвиден съответен ред, като няма данни ищецът да е потърсил
такава защита. Няма данни учредената ипотека да е нищожна, а нейното
подновяване е свързано единствено с волеизявление на ипотекарния кредитор и не
е необходимо съгласието на ипотекарния длъжник – чл. 172 ЗЗД, според който вписването
се подновява по молба, която трябва да бъде придружена от препис от договора
или от молбата за учредяване на ипотеката. Веднъж изразил съгласие за
учредяване на ипотеката, ипотекарният длъжник не е в състояние да се
противопостави на подновяването ѝ.
Съдът следва, да отбележи, с оглед изложеното във
въззивната жалба и депозираното становище на въззивника, че съгласно чл.429 от ГПК, уреждащ субективните предели на изпълнителния лист, и в частност ал.3 на същия член, изпълнителният лист срещу
длъжника има сила и срещу третото лице, дало своя вещ в залог или ипотека за
обезпечение на дълга, когато взискателят насочва изпълнението върху тази вещ.
Поради това, след като взискателят се е снабдил с изпълнителен лист срещу
длъжника, то той може да насочи изпълнението и към ипотекирания за обезпечение
на задължението имот, независимо, че ипотекарният длъжник е лице, различно от
длъжника по вземането. Не е необходимо да бъде воден нов процес, както твърди
въззивникът. В този смисъл, в Решение № 135 от 21.07.2016 г. на ВКС по гр. д. №
850/2016 г., IV г. о., ГК се казва, че
разпоредбата на чл. 429, ал. 3 от ГПК задължава третото лице да търпи
изпълнителни действия по отношение на собствената си вещ независимо, че не е
длъжник на взискателя, но това не променя процесуалното му качество на трето
лице в изпълнителното производство. Ипотекарният длъжник няма всички права и
задължения на длъжника по изпълнението, включително не е длъжник на кредитора
за заплащане на самото вземане. В този смисъл действащата процесуално уредба не
предвижда изрично изпращането на покана за доброволно изпълнение на ипотекарния
длъжник, тъй като същият не отговаря към взискателя за изпълнение на цялото
парично задължение по изпълнителния лист, а отговаря само до размера на
ипотекираното имущество.
В допълнение, неоснователно се явява възражението на
въззивника, че не е трябвало кредиторът да търси вземането от него в качеството
му на ипотекаратен длъжник, а първо е следвало да насочи претенцията си към
юридическото лице, получило кредита. Съдът не споделя това становище с оглед
факта, че между страните не е била уговорена субсидиарност, не е бил посочен
предпочитан длъжник и в този смисъл няма пречка кредиторовата претенция да бъде
насочена директно към ипотекарния длъжник, отговарящ с имота си. Неотносимо се
явява и възражението, че вземането на кредитора е погасено по давност,
доколкото в настоящия процес предмет на спор е непозволено увреждане, а не се установява
дължимостта на вземането, което ищецът е обезпечил с ипотека. Във връзка с
направено оплакване във въззивната жалба, съдът следва да отбележи, че не е
сезиран с искане да установява нищожността на ипотеката.
Несъстоятелни се явяват и твърденията за извършено
престъпление от страна на ответниците, доколкото няма данни за влязла в сила
присъда, която да е задължителна за гражданския съд, както и СРС не е бил сезиран
с иск по чл.124 ал.5 от ГПК за установяване на престъпно обстоятелство.
Неоснователно е и възражението на въззивника, че
изпълнението е било насочено върху несеквестируем имот. Действително чл. 444
т.7 от ГПК предвижда, че изпълнението не може да бъде насочено върху жилището
на длъжника, ако той и никой от членовете на семейството му, с които живее
заедно, нямат друго жилище, независимо от това, дали длъжникът живее в него. Следва
обаче да се има предвид и разпоредбата на чл. 445 ал.1 от ГПК, според която от
забраните по чл. 444 не могат да се ползват длъжниците относно вещи, върху
които е учреден залог или ипотека, когато взискател е заложният или
ипотекарният кредитор. В този смисъл настоящият състав счита, че с учредяване
на ипотека за обезпечение на чуждия дълг въззивникът се е лишил доброволно от закрилата
по чл.444 от ГПК, поради което имотът, срещу който е насочено изпълнението не е
несеквестируем.
Колкото до твърденията, че е налице застрахователен договор
със страна П.Ш. – управител на „К.” ЕООД – ищецът не доказа как този
застрахователен договор има връзка с предмета на доказване. Длъжник по договора
за кредит е дружеството „К.” ЕООД, а не П.Ш. в лично качество, поради което
наличието на сочения от ищеца застрахователен договор е ирелевантно.
Посоченото от ищеца тълкувателно решение № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, както и двете статии, приложени към въззивната жалба, са
неотносими към настоящия случай и като такива въззивният съд не следва да ги
коментира.
Поради тези мотиви въззивната жалба следва да бъде оставена
без уважение.
При този изход на делото право на разноски имат
въззиваемите, които са направили искане
за присъждане на разноски. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се присъдят
разноски на ответника и настоящ въззиваем - ЧСИ Г. Ц., който е направил искане
за присъждане на разноски в размер на 720 лева, които са съобразени с минимално
дължимите според Наредбата за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, доказани са и следва да бъдат присъдени в пълен размер. На
въззиваемата П.Н.Д. не следва да се присъждат разноски, доколкото не са налице
предпоставките за това. По делото не е представен сключен договор за правна
помощ и в този смисъл няма налични
доказателства, че възнаграждение в претендирания размер е било уговорено. Наличието
на договор с клиента не може да се извежда от поведението на страната, нито от
наличното нареждане за кредитен превод, поради което няма основание за
възлагане на разноски в тежест на насрещната страна.
Воден от горните мотиви, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА РЕШЕНИЕ № 177511 от 21.07.2017 г. на СРС, 35
състав, постановено по гр.дело № 44837/ 2015г.
ОСЪЖДА М.С.Л., ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на Г.
Н.Ц., ЕГН ********** с адрес *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 720
лв., представляваща направени разноски пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок
от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.