Р Е Ш Е Н И Е
гр.
София, 23.05.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на двадесет и трети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при секретаря Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Генев гр. дело № 11060 по описа за 2017 г. и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 142931 от 12.06.2017 г.,
постановено по гр. д. № 14851/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 78 състав, са отхвърлени изцяло исковете по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от ищеца Т.Г.Т., ЕГН **********,***, ж. к. „*******за
осъждане на ответника П.НА Р.Б., адр. гр. София, бул. „*******да му заплати
съответно 48063.68 лв. и 307.69 лв. С решението е осъден ищеца Т.Г.Т. да заплати
на ответника П.НА Р.Б., на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 300 лв.
деловодни разноски.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Т.Г.Т., чрез адв. Е.Д., като във въззивната жалба са изложени твърдения за неправилност и необоснованост на
решението, което било постановено в нарушение
на материалния закон и при съществено противоречие на процесуалните правила. Излагат се твърдения, че изводите на районният съд, тълкувайки разпоредбите на чл. 225, ал. 1 и ал.
4 от ЗСВ са неправилни и в противоречие с чл. 46, ал. 1 от ЗНА, съгласно който
разпоредбите на нормативните актове се прилагали според точния им смисъл. Районният
съд не бил обсъдил всички доводи изложени в исковата молба във връзка с това,
че нямало как заплатеното на 14.02.1995 г. обезщетение да се отнасяло за
длъжността следовател, то било изплатено за прослужено време в МВР, както и че
към момента на получаване на обезщетението по чл. 68, ал. 1 от ЗМВР /отм./ не
съществувала подобна разпоредба в ЗСВ, привиждаща подобно обезщетение. Посочва
се, че съгласно разпоредбата на чл. 68, ал. 1 от ЗМВР /отм./, обезщетението се
дължало на лицата с прослужени години като офицери и сержанти, а не за
длъжността – следовател. Обезщетението заплатено на уволнените служители от
НСлС е наредено да се изплати съобразно на прослуженото време, като било
заплатено на следователите и помощник-следователите, които съгласно чл. 139 г,
ал. 1 от ЗСВ /отм./ не били третирани като заемащи длъжност на магистрат.
Районният съд се бил позовал на решения на ВКС, които обаче се отнасяли до
други случаи. Въззивникът имал колеги в аналогична на неговата ситуация, които
били получили пълния размер на обезщетението. Твърди се още, че за въззивника
въобще не било налично „предишно освобождаване“ по смисъла на 225, ал. 4 от
ЗСВ, тъй като създадения следствен апарат при МВР не се прекратил, а настъпило
правоприемство между МВР и НСлС – като орган на съдебната власт, като за
неуредените в ЗСВ /отм./ случай се прилагал КТ и по специално хипотезата на чл.
123 от КТ. В съдебно заседание пред въззивната
инстанция, процесуалният представител на въззивника поддържа жалбата и претендира присъждане на
разноските по делото, за което е представил и списък по чл. 80 от ГПК.
Въззиваемата страна П.НА Р.Б., чрез юрк. Петър Андреев изразява
становище по жалбата в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, като счита същата за
неоснователна и недоказана.
Посочва се, че съгласно
Конституцията на Република България следователите били органи на съдебната
власт. За периода от 1991 г. -1994 г. бил действал ЗВСС, който бил отменен от
ЗСВ, съгласно който следователите били част от съдебната система. Независимо от
обстоятелството, че до 1994 г. следствието било част от структурата на МВР,
следователите били част от съдебната власт, още повече, че били назначавани със
съвместни заповеди на министъра на МВР и главния прокурор. Неправилно се
твърдяло във въззивната жалба, че правото на обезщетение по чл. 225, ал. 4 от ЗСВ възниквало при правоприемство по чл 123от КТ, тъй като същото възникнало
при последващо освобождаване. В съдебно заседание пред въззивната инстанция,
процесуалният представител на въззиваемата страна поддържа отговора на
въззивната жалба и претендира присъждане на разноски.
Софийски градски
съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на
страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и
правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.
Според уредените в чл. 269 от ГПК правомощия на
въззивния съд той се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по
допустимостта – в обжалваната му част. Следователно относно проверката на
правилността на обжалваното решение въззивният съд е ограничен от посоченото в
жалбата.
Предявен е осъдителн иск с правно основание чл. 225, ал. 1 от ЗСВ, с който се цели ответникът да бъде осъден да заплати сумата от
48063.68 лв., представляваща незаплатено брутно обезщетение разликата между
дължимите 20 брутни месечни възнаграждения и изплатените 12 брутни месечни
възнаграждения, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
предевяване на иск до окончателното ѝ изплащане, както и иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 307.69 лв.,
представляваща законната лихва върху незаплатеното брутно обезщетение по чл.
225, ал. 1 от ЗСВ за периода от 15.02.2017 г. до 10.03.2017 г.
По делото не е спорно, а и от
представената заповед № 10 от 02.01.1973 г. на Димитровското районно управление
на МВР се установява, че ищеца е назначен на длъжност „старши милиционер“. Със
заповед № К588-6 от 12.02.1985 г. на министъра на МВР и на главния прокурор е
назначен Т.Т. – разузнавач в отдел „Криминален“, с висше юридическо
образувание, за следовател в отдел „Следствен“ при Софийско градско управление
/следовател в следствения апарат на МВР/.
По делото не е спорно и
обстоятелството, че със заповед № МЗ 33/09.01.1995 г. на основание чл. 66, ал.
1, т. 5 от ЗМВР, § 4 и § 5 от ПЗР на ЗСВ и разпореждане на МС № 72/13.09.1994
г., поради обособяване на Националната следствена служба като самостоятелно
юридическо лице в съдебната власт, са уволнени от МВР, поради съкращаване в
щата, офицерския и сержантския състав от следователи и помощник-следователи,
считано от 01.02.1995 г. Наредено е на уволнения състав от следователи и
помощник-следователи да се изплати еднократно парично обезщетение, съобразно
прослуженото време в МВР от целево отпуснатите средства от МФ. По делото не е
спорно обстоятелството, че ищецът е получил обезщетението в размер на 8 заплати,
обстоятелство видно и от ведомости за еднократно парично обезщетение на
следователите и помощник-следователите при девоенизиране на Национална
следствена служба с рег. № Я-749 от 14.02.1995 г.
Не е спорно и обстоятелството, че с
решение на Прокурорската колегия на ВСС обективирано в протокол № 12 от
27.07.2016 г. е взето решение ищецът да бъде освободен на основание чл. 165,
ал. 1, т. 1 от ЗСВ от заеманата длъжност „следовател“ в Национална следствена
служба, считано от 05.09.2016 г. Със заповед № РД-08-505/25.08.2016 г. на
основание чл. 165, ал. 1, т. 1 от ЗСВ и решение на Прокурорската колегия на ВСС
взето с протокол № 12 от 27.07.2016 г. е прекратен акта за заемане на длъжност
с Т.Г. Иванов, като на основание чл. 225, ал. 1 от ЗСВ е наредено на лицето да
се изплати еднократно парично обезщетение в размер на 12 брутни месечни
възнаграждения, като заповедта е връчена на ищеца на 31.08.2016 г.
Не се спори и относно размера на
месечното брутно трудово възнаграждение на ищеца за м. август 2016 г., което е
било в размер на 6007.96 лв.
Ищецът с покана за плащане получена от
ответника на 14.02.2017 г. е поканил последния да му изплати обезщетението по
чл. 225, ал. 1 ЗСВ в размер на 8 брутни възнаграждения, представляващо
разликата между 20 брутни възнаграждения и определените 12 такива съгласно
заповед № РД-08-505/25.08.2016 г.
Правото на парично обезщетение /или
разликата между новополагащото се и вече получено такова/ е имуществено право,
което възниква съгласно разпоредбата на чл. 225 от Закона за съдебната власт
при освобождаване от длъжност на съдия, прокурор или следовател с повече от 10 години
стаж на такава длъжност. Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба на
ищеца, тъй като с влизане в сила на ЗСВ (отм.) следователите преминават от
системата на МВР към съдебната система, като съгласно §4, ал. 2 ЗСВ запазват
досегашните си права относно категорията на труд, паричните добавки за
прослужени години и звания, добиване право на пенсия, както и размера и реда за
получаване на обезщетения при прекратяването на трудовия договор. Когато
следовател при освобождаването му от системата на МВР е получил предвиденото в
чл. 68, ал. 1 ЗМВР от 1991 г. (отм.) еднократно парично обезщетение, определено
на база полученото към този момент трудово възнаграждение, то това плащане
съставлява обезщетение по смисъла на чл. 139 г. ЗСВ (отм.). При повторно
освобождаване на същия магистрат от длъжност в органите на съдебната власт, на
него се дължи обезщетение в размер на остатъка до 20 брутни заплати, ако има
право на това. Приспадат се съответния брой платени брутни заплати, а не сумите
по тези заплати, тъй като с получаването им правото да се претендира
обезщетение и за тях вече е погасено.
В настоящият случай независимо, че
ищецът е бил на длъжност следовател в отдел „Следствен“ при Софийско градско
управление на МВР за периода от 12.02.1985 г. до 31.01.1995 г., вкл., а след
това при отделянето на отдел Следствен от МВР след 01.02.1995 г. и
обособяването му като Национална следствена служба, ищецът е започнал работа в Национална
следствена служба до 05.09.2016 г., когато е прекратен актът за заемане на
длъжност със Заповед № РД-08-505/25.08.2016 г., то и в двата посочени периода
ищецът е заемал една и съща длъжност „следовател“, поради което и в случая,
следва да се приеме, че се касае до „повторно“ освобождаване от длъжност по
смисъла на чл. 225, ал. 4 от ЗСВ. Независимо от структурното звено, в рамките
на което се е осъществявала длъжността „следовател“ - без значение в коя
система - на изпълнителната или на съдебната власт, касае се до една и съща
длъжност, с идентични функции, която в различни времеви периоди се е намирала в
зависимост от законодателните промени в различни държавни структури, тъй като
водещото са функциите на длъжността, а не системата в която структурно е
разположена следствената служба.
Неоснователни са и твърденията във
въззивната жалба, че обезщетението по чл. 68, ал. 1 от ЗМВР /отм./ не било
изплатено на ищеца за изпълняваните функции на длъжността „следовател“. Видно
от заповед № МЗ 33/09.01.1995 г. издадена на основание чл. 66, ал. 1 , т. 5 от ЗМВР, § 4 и § 5 от ПЗР на ЗСВ и разпореждане на МС № 72/13.09.1994 г., поради
обособяване на Националната следствена служба като самостоятелно юридическо
лице в съдебната власт, са уволнени от МВР, поради съкращаване в щата,
офицерския и сержантския състав от следователи и помощник-следователи, считано
от 01.02.1995 г., като на уволнения състав от следователи и
помощник-следователи е разпредено да се изплати еднократно парично обезщетение.
Обстоятелството, че ищецът е имал присвоено звание се обуславя от характера на
структурата, в която той е изпълнявал задълженията си на следовател, но по
никакъв начин не обуславя извода, че заплатеното обезщетение не е в качеството
му на изпълняващ длъжността „следовател“, което обстоятелство е изрично
посочено в точка 2 на цитираната заповед. Още повече, че по делото не е спорно,
че на ищеца са му заплатени 8 брутни заплати, докато в чл. 68, ал. 1 от ЗМВР
/отм./ при уволнение по чл. 66, ал. 1, т. 1 - 5 ЗМВР /отм./, в редакцията
относима за процесния период, се предвижда изплащане еднократно парично
обезщетение съобразно прослуженото време, като към 01.02.1995 г. ищецът е имал
над 22 г. на различни длъжности в системата на МВР, т. е. заплатеното
обезщетение не е за цялото прослужено време в системата на МВР, а единствено за
времето, през което ищецът е заемал длъжността „следовател“.
Към момента на прекратяване на Акта за
заемане на длъжност за ищеца е било възникнало право на парично обезщетение, в
размер на разликата между новополагащото се обезщетение и вече получено такова
при предходното освобождаване от такава длъжност, визирано в разпоредбата на
чл. 225, ал. 4 вр. ал. 1 от ЗСВ. Правото на парично обезщетение, /или на
разликата между новополагащото се и вече получено такова/, е имуществено право,
което възниква съгласно чл. 225 от ЗСВ при освобождаване от длъжност на съдия,
прокурор или следовател с повече от десет години стаж на такава длъжност. От
представените по делото доказателства е безспорно установено, че ищецът към
05.09.2016 г. (момента на прекратяване на Акта за заемане на длъжност) е имал
достатъчно прослужени години на длъжността „следовател“, които да обусловят обезщетение
в пълния размер от 20 брутни трудови възнаграждения. В същото време при
отчитане еднократността на дължимото обезщетение и обстоятелството, че за
прослужените години като следовател вече е получил обезщетение в размер на 8
брутни месечни възнаграждения, от дължимото обезщетение по чл. 225, ал. 1 ЗСВ
следва да се приспадне обезщетението вече полученото при предишното
освобождаване, съгласно разпоредбата на чл. 225, ал. 4 ЗСВ, т.е. на ищеца се дължи
разликата между новополагащото му се и вече полученото такова, а именно
обезщетение в размер на 12 брутни трудови възнаграждения, като в случая, следва
да се приспаднат съответния брой брутни възнаграждения, а не - сумите по тях.
Неоснователни са и изложените
твърдения, че по отношение на въззивника въобще липсвало предишно освобождаване
по смисъла на чл. 225, ал. 4 от ЗСВ, тъй като в случая била налице хипотезата
на чл. 123 от КТ и не следвало да се приспада вече платеното обезщетение. Така
посочената хипотеза на КТ не следва да намери приложение, тъй като в тази хипотеза
правоотношението не се прекратява, а по делото безспорно е установено, че със
заповед № МЗ 33/09.01.1995 г. ищеца е уволнен от МВР, поради съкращаване в
щата, офицерския и сержантския състав от следователи и помощник-следователи,
считано от 01.02.1995 г., за което обстоятелство същият е получил и обезщетение
в размер на 8 брутни заплати, поради което не може да се приеме твърдението, че
липсвало предходно освобождаване от длъжността, както и за приложението на чл.
123 от КТ.
С оглед неоснователността на главния
иск по чл. 225, ал. 1 от ЗСВ неоснователен се явява и предявения акцесорен иск
по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, поради което същият следва да бъде отхвърлен.
Предвид
изложеното поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на
първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а решението на СРС –
потвърдено като правилно и законосъобразно.
При този изход на спора на въззивника не се дължат разноски, поради което искането за присъждането на такива следва да бъде оставено без уважение.
С оглед неоснователността на въззивната жалба на
основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК въззивникът дължи да заплати на въззиваемия
направените във въззивното производство разноски в размер на 100 лв.,
представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Воден от
горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 142931 от 12.06.2017 г., постановено по гр. д. № 14851/2017 г., по описа на Софийски районен съд, ГО, 78 състав.
ОСЪЖДА Т.Г.Т., ЕГН **********,***, ж. к. „********да заплати на П.НА Р.Б., адр. гр. София, бул. „********, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 от ГПК сумата от 100 лева – разноски в производството пред СГС.
Решението може
да се обжалва с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на
страните пред Върховния касационен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2.