№ 2618
гр. Пловдив, 13.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и трети юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Надежда Г. Славчева Андонова
при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева
като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева Андонова Гражданско
дело № 20225330101864 по описа за 2022 година
Предявените искове са с правно основание чл.26 ЗЗД и чл.55, ал.1 ЗЗД.
В исковата молба от М.А.В. против „Изи Асет Мениджмънт” АД се твърди, че на
15.05.2018г. между страните бил сключен договор за кредит, по силата на който й били
предоставени заемни средства в размер на 2500 лв., при фиксиран лихвен процент от 35 %,
ГПР – 41.71 % и срок за погасяване на заема – 44 седмици. Посочени са клаузите на чл.4 от
договора за задължението за обезпечаване с поне едно от посочените там обезпечения, както
и клаузата на чл.4, ал.1, относно дължимост на неустойка в размер на 1925.44 лв. Посочено
е, че ищцата е усвоила изцяло заемния ресурс, но не дължи плащания за неустойка, тъй като
договорът за кредит бил нищожен. Посоченият лихвен процент от 35 % не отговарял на
действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената неустойка представлявала
добавък към договорната лихва. Така нараствала и стойността на ГПР, тъй като
възнаградителната лихва била един от компонентите му. Съдържа се позоваване на съдебна
практика – решение № 452/25.06.2010г. по гр.дело № 4277/2008г. на ВКС. Освен това в
случая възнаградителната лихва надхвърляла повече от три пъти законната лихва, което
представлявало нарушение на добрите нрави. Освен това неустойката за неизпълнение на
задължението за осигуряване на поръчители била загубила присъщата й обезщетителна
функция. Тя била повече от 50 % от заетата сума, като не зависила от вредите от
неизпълнението и по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението.
Излизала и извън присъщата й обезпечителна функция. Поставянето на изискване за
осигуряване на лично обезпечение противоречало на Директива 2008/48, транспонирана в
ЗПК. Позовава се ищецът на Решение от 27.03.2014г. по дело С-565/12г. на СЕС. Освен това
ГПР не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното
1
правоотношение, тъй като реалният лихвен процент не отговарял на реализирания. Посочва
се, че съгласно чл.22 ЗПК договорът е нищожен, като съгласно чл.23 била дължима само
чистата стойност на кредита. Поради изложеното е направено искане да се прогласи за
нищожна клаузата на чл.4, ал.2 от договора, предвиждаща заплащане на неустойка, като
противоречаща на добрите нрави, заобикаляща материално-правните изисквания на чл.19,
ал.4 ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и нарушаващи
предпоставките на чл.11, т.9 и 10 ЗПК, както и за осъждане на ответното дружество да
заплати на ищцата сумата от 100 лв. платена неустойка по договор за кредит от 15.05.2018г.,
получена в периода от 15.05.2018г. до 15.05.2019г., поради нищожността на клаузата за
заплащане на неустойка, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
до окончателното изплащане на сумата.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, със становище за
неоснователност на предявените искове. Неоснователно било възражението за нищожност
на възнаградителната лихва. Нарушение на добрите нрави щяло да е налице при
заблуждение относно цената на определена стока, но когато една цена била ясно и коректно
посочена, когато една услуга не била задължителна за ползване и потребителят сам я
избирал, не можело да е налице. Неоснователни били и доводите за нищожност на
неустойката. Предназначението й било да обезщети евентуалните вреди от неизпълнението
на договора. Не била съобразена от ищцата клаузата на чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Не било налице
нарушение на разпоредбата на чл.33, ал.1 ЗПК. Освен това при фиксирана лихва липсвало
задължение в договора да се съдържа информация по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. ГПР бил ясно
посочен в договора и не бил по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Направено е
искане за отхвърляне на предявените искове. Претендирани са разноски.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по
вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
Представен е договор за паричен заем № *** от 15.05.2018г., сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* и М.А.В., по силата на който кредиторът се е задължил
да предаде в собственост на потребителя сумата от 2500 лв., а заемателят се е задължил да я
върне на 22 вноски, при фиксиран лихвен процент – 35 % и годишен процент на разходите
41.71 %.
По делото е прието заключение на изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според
което ГПР по процесния договор за заем № ***/15.05.2018г. в размер на 41.71 % е включена
единствено договорна лихва. Размерът ГПР, ако в неговия обхват се включи и уговорената в
чл.4 от договора неустойка на стойност 1925.44 лв. ще се оскъпи с 41.43 %. Размерът на
платената по договора неустойка е 1925.44 лв.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
От представените писмени доказателства се установява, че на 15.05.2018 г. между страните е
сключен договор за паричен заем № ***, по силата на който е отпусната парична сума в
размер на 2500 лв., фиксиран лихвен процент – 35 %. Ищецът е физическо лице, което при
2
сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност,
а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по
договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК
и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята
правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради
което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния
закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение
между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила,
рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста
на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Ищцата твърди нищожност на клаузата за неустойка по чл.4, ал.2 от договора, като
противоречаща на принципа на добрите нрави, заобикаляща материално-правните
изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и
нарушаваща предпоставките на чл.11, т.9 и 10 ЗПК относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит. Критериите дали е налице нищожност поради
противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за
нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и
обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер
на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В този смисъл решение № 107/25.06.2010
г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. В случая страните са уговорили клауза за
задължаване на потребителя да осигури едно от следните обезпечения на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като обезпечението следва да отговаря на
конкретно посочени в договора условия /чл.4, ал.1 от договора/ - две физически лица-
поръчители, всяко от които да представи служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение, нетния размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по друг договор
за паричен заем, сключен с ответното дружество, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банкови и финансови институции или
ако има – кредитната му история да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, да подпише
договор за поръчителство или банкова гаранция, със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора. При неизпълнение страните са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 1 925.44 лв. Така, както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
3
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и
общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение и
срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението
му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на
заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия.
Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по
съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя, до увеличаване на подлежаща на
връщане сума, поради което същата излиза извън присъщата й обезпечителна функция и се
явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, което съответства и на разпоредбата
на чл.143, т.5 ЗЗП, а именно клаузата е неравноправна. С нея се цели и заобикаляне на чл.19,
ал.4 ГПК. Тъй като противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния случай не е налице
валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в
тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал.2 от договора. Предвид
изложеното предявеният иск за недействителност на клаузата за неустойка е основателен и
следва да бъде уважен.
С оглед частичната недействителност на сключения договор по отношение на претенцията
за неустойка за непредставяне на обезпечение, приложима е разпоредбата на чл. 23 ЗПК, а
именно, че потребителят в този случай дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. От заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, което съдът възприема като компетентно и обективно дадено,
неоспорено от страните, се установява, че потребителят е платил сума, платена за главница в
размер на 2 500 лв., както и 1 925.44 лв. неустойка. Поради това посочената последна сума
се явява платена при начална липса на основание и подлежи на връщане на потребителя,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
плащане.
При този изход на делото и предвид направеното от ищцата искане, следва да й се присъдят
разноски в размер на 154.04 лв. заплатена държавна такса и 150 лв. заплатен депозит за
възнаграждение на вещо лице. По делото ищецът се е представлявал от ***, която е
поискала присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА. Представен
договор за правна помощ и съдействие, съгласно който на ищцата е предоставена безплатна
правна помощ по реда на чл.38 ЗА, като съгласно чл.38, ал.2 ЗА на адвоката се определя
размер не по-малък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските
4
възнаграждения. На основание чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съдът определя адвокатско възнаграждение за *** в размер на
728 лева, което ще й се присъди.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна клаузата за неустойка, обективирана в чл.4, ал.2 в договор за
паричен заем № *** от 15.05.2018 г., сключен между М.А.В., ЕГН ********** и „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, ЕИК *********.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със
законен представител *** да заплати на М.А.В., ЕГН ********** от *** сумата от 1 925.44
лв. /хиляда деветстотин двадесет и пет лева и 44 ст./, представляваща получена без
основание сума от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, платена от М.А.В. по договор за паричен
заем № *** от 15.05.2018г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 09.02.2022 г. до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със
законен представител *** да заплати на М.А.В., ЕГН ********** от *** сумата от 304.04 лв.
/триста и четири лева и 04 ст./ лева направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет.2, ап.40-46, със
законен представител *** да заплати на ***, с личен № **********, ***, на основание чл.38
ЗА, сумата в размер на 728 /седемстотин двадесет и осем лева/ лева адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
5