Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 03. 11. 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II - „В“ въззивен състав, в открито
съдебно заседание на двадесет и девети юли две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Маркова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Пепа Маринова-Тонева
2. младши съдия Любомир Игнатов
като разгледа
докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в. гр. д. № 14839 по описа на Софийския градски съд за 2018 г., за да се произнесе, съобрази следното.
Производството
е по реда на чл. 258. от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от
Н. Р.Т., ЕГН **********, съдебен адрес ***, ж. к. “********”, бул. ********ет. ********(въззивница)
чрез процесуалния представител адвокат Д.. Въззивницата оспорва Решение № 424
059 от 06. 06. 2018 г., постановено от Софийския районен съд, 159-и състав, по
гр. д. № 62 562 по описа за 2017 г. (обжалвано решение).
С посочения съдебен акт районният съд е признал за
установено съществуването на следните вземания спрямо въззивницата като
ответница, произтичащи от договор за паричен заем № 2519269 от 22. 03. 2016 г.
:
- вземане за главница в размер 1 200 лева ведно със
законната лихва за забава от 30. 05. 2017 г. до изплащането на вземането;
- вземане за договорна лихва в размер на 168 лева и 50
стотинки за периода от 30. 03. 2016 г. до 16. 11. 2016 г.;
- вземане за обезщетение за забава в размер на 101 лева
и 17 стотинки за периода от 31. 03. 2016 г. до 30. 05. 2017 г.
В тази част въззивницата обжалва решението като
неправилно и необосновано. Със съдебното решение също така са отхвърлени други
два иска спрямо въззивницата за установяването на съществуването на вземания,
произтичащи от същия договор, за такса разходи в размер на 45 лева и неустойка
в размер на 991 лева и 44 стотинки. В тази част решението не е обжалвано и е
влязло в сила.
Въззивницата твърди, че не е била надлежно уведомена
за осъществената цесия на вземанията спрямо нея. Намира, че за да бъде издадена
заповед за изпълнение на парично задължение, длъжникът трябва да е бил уведомен
за цесията, във връзка с което се позовава на т. 4г от Тълкувателно решение № 4
от 2014 г. по тълкувателно дело № 4 от 2013 г. на Общото събрание на
Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд (накратко
“тълкувателното решение за заповедното производство”). Според нея
първоинстанционният съд неправилно е приел, че е била надлежно уведомена за
цесията с исковата молба. Съдът всъщност можел да прилага нормата на чл. 235.,
ал. 3. от ГПК и да съобрази фактите,
настъпили след предявяването на иска, само ако те са правопогасяващи. Иска от
въззивния съд да отмени решението в обжалваната част като неправилно и да
отхвърли изцяло съответните искове. Претендира разноски за въззивната
инстанция, иска въззивният съд да се произнесе и по направеното искане за
разноски пред първата инстанция.
В срока по чл. 263., ал. 1. от ГПК е постъпил отговор
на въззивната жалба от “А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК********, седалище и адрес на
управление ***, ж. к. “********”, бул. “********, офис-сграда “Лабиринт”, ет.
2., офис 4. (въззиваемо дружество) чрез процесуалния представител юрисконсултМ..
Въззиваемото дружество посочва, че цесията е консенсуален договор, тоест
действието му се поражда от момента на постигането на сългасие между страните
по него. Действието и валидността му не се влияят от уведомяването на длъжника.
Намира, че е процесуално легитимиран да предяви исковете, предмет на делото.
Приема възраженията на въззивницата за нередовното ѝ уведомяване за
неоснователни, а изводите на районния съд за надлежното ѝ уведомяване за
правилни. Иска от въззивния съд да отхвърли въззивната жалба и да остави
обжалваното решение в сила. Претендира разноски за въззивното
производство за юрисконсултско възнаграждение в размер на 350 лева. Прави
евентуално възражение по чл. 78., ал. 5. от ГПК.
След като съобрази становищата на страните, събраните
от първата инстанция доказателства и правото, въззивният съд направи следните
фактически и правни изводи.
При служебна проверка съдът установява, че обжалваното
решение е валидно. То е също така допустимо и правилно в обжалваната част.
Съображенията за това са следните.
Първоинстанционният съд е установил, че въззивницата е
сключила договор за потребителски кредит (“договор за паричен заем № 2519269”)
на 22. 03. 2016 г. с „И.А.М.“
(цедент). По силата на договора цедентът е поел задължение да предаде в
собственост на въззивницата парична сума в размер на 1 200 лева. Изпълнението
на това задължение се доказва със самия договор, чл. 3., л. 8. от исковото
производство на районния съд. Въззивницата на свой ред е поела задължение да
заплати 34 седмични вноски. Всяка вноска
е била в размер на 40 лева и 25 стотинки, а всички вноски образуват сума в общ
размер на 1 368 лева и 50 стотинки. От систематичното тълкуване на договора
може да се направи извод, че въззивницата е била длъжна да върне получената
главница в размер на 1 200 лева, както и да заплати договорна лихва в размер на
168 лева и 50 стотинки, чрез плащането на всички седмични вноски. Падежите за
всяка седмична вноска са били уговорени на конкретни съответни дати. Датата на
изискуемостта на последната седмична вноска е била 16. 11. 2016 г.
В исковата молба
се твърди, че въззивницата не е осъществила плащане по договора, тоест, че не е
изпълнила задълженията си за плащане на главницата и възнаградителната лихва. Пред
първоинстанционния съд не са били представени доказателства за изпълнението на въпросните задължения, нито
са били установени други правоизключващи, правоунищожаващи или правопогасяващи
факти. Въззивницата не оспорва правилността на обжалваното решение в частта, в
която са приети за установени съответните изискуеми задължения, както и
свързаното с тях задължение за обезщетение за забава в размер на 101 лева и 17
стотинки. По делото са приложени писмени доказателства и се
установява, че цедентът е сключил договор за цесия с “А.З.С.Н.В.” ООД, ЕИК*********(цесионар),
по силата на който договор вземанията на цедента спрямо въззивницата са били
прехвърлени на цесионаря (приложение към рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания, л. 14. и л. 20. от исковото производство на районния
съд). Страните спорят относно обстоятелството дали въззивницата е била надлежно
уведомена за осъществената цесия, във връзка с което правят съответните изводи
за обжалваното решение. В частност въззивницата твърди, че тя не е била
надлежно уведомена за цесията. Поради това районният съд неправилно е издал
заповед за изпълнение в заповедното производство. След това той не е можел да
приеме, че страната е била уведомена за цесията с размяната на книжата в
исковото производство, поради което крайният му акт е неправилен в обжалваната
част.
От гледна точка на материалното право, въззивният съд
намира следното. Договорът за цесия е консенсуален. За да породи действие между
страните (цедент и цесионар), достатъчно е постигането на съгласие в
съответната форма. Длъжникът по прехвърленото вземане не е страна по договора
за цесия. Волята му е правноирелевантна за сключването на цесията. Изискването
за уведомяване на длъжника се поставя от закона (чл. 99., ал. 3. и ал. 4. от ЗЗД) с оглед постигането на правна сигурност. Докато не бъде уведомен от
цедента за прехвърлянето на вземането, длъжникът може да откаже изпълнение на
цесионаря. По този начин той избягва опасността да изпълни в полза на лице,
което не е негов кредитор, тоест да плати и все пак да е в неизпълнение. В този
случай е налице правомерен отказ от изпълнение на вземането, макар и падежът му
иначе да е настъпил. Тогава самият цесионар следва да поиска от цедента да
изпълни задължението си за уведомяване на длъжника въз основа на действащия
между тях (цедента и цесионаря) договор за цесия.
От гледна точка на процесуалното право, въззивният съд
намира следното. Заповедното производство предоставя възможност за издаването
на изпълнителен лист и съответно инициирането на принудително изпълнение на
безспорни вземания. Тълкувателното решение за заповедното производство
принципно все още не е изгубило значение в частта по т. 4г, на която се
позовава въззивницата. В посочената точка са дадени разяснения, че при издаването
на заповед за незабавно изпълнение трябва да са представени доказателства за
уведомяването на длъжника за цесията. Въззивницата твърди, че същото изискване
следва да се прилага и при издаването на заповед за изпълнение, какъвто е и
разглеждания случай.
Няма основание за подобно разширително тълкуване на
разяснението от тълкувателното решение за заповедното производство. Изискването
за доказване на уведомяването за цесията следва да се поставя само при
издаването на заповед за незабавно изпълнение, защото в тези случаи
възражението на длъжника по правило не спира изпълнението. Обратно, в
производството по издаване на заповед за изпълнение възражението на длъжника е
достатъчно, за да спре изпълнението. Следователно с направеното възражение
срещу заповедта за изпълнение въззивницата ефективно е упражнила материалното
си право да откаже изпълнение на цесионаря при липса на уведомяване. Затова
издаването на заповедта за изпълнение по същество не е нарушило правото ѝ
на защита, макар и при липса на представени доказателства за уведомяване.
От гледна точка на материалното право трябва да се
допълни, че длъжникът има право да откаже изпълнение на цесионаря до момента на
надлежното му уведомяване от цедента. От този момент насетне длъжникът вече
няма право да отказва изпълнение на цесионаря, защото договорът за цесия е
породил действие и спрямо него и третите лица (чл. 99., ал. 4. от ЗЗД). Законът
не поставя изисквания за формата на уведомяването. Затова и правилно съдебната
практика се е ориентирала, че то може да се осъществи и в хода на исковото
производство (посочените от районния съд Решение № 123 от 24. 06. 2009 г. по
търговско дело № 12 от 2009 г., II търговско отделение, и Решение № 3 от 16.
04. 2014 г. по търговско дело № 1711 от 2013 г., I търговско отделение на
Върховния касационен съд). В настоящия случай се установява, че въззивницата е
била уведомена за цесията с получаването на преписите от приложенията към
исковата молба (в частност препис от уведомително писмо, л. 25., и препис от
пълномощно за уведомяване, л. 18. от исковото производство на районния съд) на
21. 12. 2017 г. Няма законна пречка уведомяването да се осъществи чрез
представители. При това положение от 21. 12. 2017 г. въззивницата е била
уведомена за цесията. Районният съд правилно е установил съществуването на
вземанията спрямо нея.
По тези съображения първоинстанционното решение трябва
да бъде потвърдено в обжалваната част.
Разноски. Предвид изхода на делото
разноски следва да бъдат присъдени на на въззиваемото дружество за въззивното
производство.
Сторените във
въззивното производство разноски се свеждат до размера на юрисконсултското
възнаграждение. В подобни случаи съдът
определя размера на разноските за юрисконсултско възнаграждение, като е
ограничен само от нормативно предвидения максимум (тоест може да определи
размера и под нормативно установения минимум) – чл. 78., ал. 8. от ГПК. Предвид
минималната фактическа и правна сложност на делото и с оглед процесуалната
пасивност на въззиваемото дружество (не е подаден отговор на въззивната жалба,
не е присъствал процесуален представител в откритото съдебно заседание),
адекватно е да бъдат присъдени разноски в размер на 50 лева.
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 424
059 от 06. 06. 2018 г., постановено от Софийския районен съд, 159-и състав, по
гр. д. № 62 562 по описа за 2017 г.
ОСЪЖДА
въз основа на чл. 78., ал. 3. от Гражданския
процесуален кодекс Н. Р.Т.,
ЕГН **********, съдебен адрес ***, ж. к. “********”, бул. ********ет. *., офис 1., да заплати н.
“А.З.С.Н.В.” ЕАД, ЕИК********, седалище и адрес на управление ***, ж. к.
“********”, бул. “********, офис-сграда “********(петдесет) лева –
разноски, сторени във въззивното производство.
Решението не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.