РЕШЕНИЕ
№ 336
гр. Кърджали, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЪРДЖАЛИ, І СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Мариана Гунчева
като разгледа докладваното от Мариана Гунчева Гражданско дело №
20245140101794 по описа за 2024 година
Предявени са обективно съединени искове, първият с правно основание
- чл. 26, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД, във връзка с чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.11,
ал.1, т.10 и т. 9 от ЗПК, във връзка с чл.55 от ЗЗД, както и предявеният иск с
правно основание чл.55, ал.1, пред. 1 от ЗЗД за присъждане на сумата в размер
на 455 лв.
В исковата молба се твърди, че на 08.05.2024г. ищецът е сключил с
ответното дружество „Стик-Кредит“ АД, Договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние М ********* г., по силата на който ответното
дружество е предоставило потребителски кредит при следните основни
параметри размер на първи транш но кредита - 950 (деветстотин и петдесет)
лева; срок на погасяване на първи транш - 6 месеца; лихвен процент по
кредита: 36 %; годишен процент на разходите - ГПР: 42,58 %; обезпечения: да
- поръчител или банкова гаранция. Ищецът твърди, че процесният договор е
нищожен на основание чл. 26, ал. I,предл. I от ЗЗД ар. чл. 22 от ЗПК вр. чл. II,
ал. I, чл. 10 и чл. 9 от ЗПК. Процесният договор за кредит, сключен между
„Стик-Кредит“ АД, ЕИК ********* и М. Ш. Е., по правната си същност
можел да бъде квалифициран като договор за предоставяне на потребителски
кредит, по отношение на който приложими са разпоредбите на Закона за
потребителския кредит (ЗПК). Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на които кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане или всяка друга подобна форма за плащане. В
разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1-2 от ЗПК са изчерпателно изброени
задължителните реквизити на договора, като съобразно чл. 22 от ЗПК, когато
1
не са спазени изискванията по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 н ал. 2 н
чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Видно от договора за кредит и погасителния план към него,
както и приложимите към процесния договор общи условия, посоченият ГПР
в размер на 42,58 % не включва част от разходите по кредита, а именно
неустойката, която се дължи, ако не бъде предоставена гаранция или
поръчител, съгласно Общите условия и Договора за кредит. Счита, че макар
формално процесният договор за потребителски кредит да покрива
изискуемите реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10, а именно - посочване на
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя. Доколкото в договора не бил посочен ГПР при съобразяване на
всички компоненти, от които се формира процесният договор, не отговарял на
изискванията на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, а това
от своя страна водело до недействителност на целия договор, на основание чл.
22 ЗПК. Счита, че така уговорената клауза за неустойка е нищожна, поради
което в частта за неустойката договорът кредит не е породил правно действие.
Въз основа на изложеното моли да се постанови решение, с което да се
признае за установено, че Договор за потребителски кредит, предоставен от
разстояние № ********* г., сключен между „Стик-Кредит“ АД, ЕИК
********* и М. Ш. Е. ЕГН **********, е нищожен. В условията на
евентуалност, моли да се прогласи нищожността на клаузата за заплащане на
неустойка, в случай, че кредитополучателят не предостави обезпечение по
кредита, предвидена в член 29 от процесния договор за кредит в чл. 46 от
Общите условия, приложими към процесния договор. Моли да се осъди
„СтикКредит“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Ш., п.к. 9700, пл.О.“ № * *, представлявано от Ст. Т., да заплати на ищеца на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, сумата от 455 лв. /четиристотин
петдесет и пет лева/, представляваща платена, без правно основание, от ищеца
на „Стик-Кредит“ АД, ЕИК ********* сума, ведно със законна лихва върху
претендираната сума от датата на подаване на настоящата искова молба до
окончателното изплащане па сумата. Претендира разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответникът представя отговор, с който
оспорва иска като неоснователен и оспорва изложените в същия факти и
обстоятелства, излагайки подробни съображения. Моли за отхвърляне на иска
и присъждане на разноски.
В съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат представители.
Ищецът депозира молба, с която взема становище по доказателствата, както и
по същество на спора, претендира разноски съгласно списък по чл. 80 от ГПК
и прилага договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане за
получаване на адвокатско възнаграждение.
Ответникът не се явява, не изпраща представител, депозира становище,
2
с което поддържа отговора на исковата молба. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност , приема за установено от фактическа страна следното:
Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че между „СТИК - КРЕДИТ“ АД (кредитор) и М.
Ш. Е. (потребител) на 08.05.2024 г. е сключен Договор за потребителски
кредит, предоставен от разстояние № ***** Предоставен е кредит в размер на
950.00 лева, със срок на погасяване 6 месеца и обща сума, дължима от
потребителя, изчислена към момента на сключване на договора от 1065.62
лева. Съгласно договора за кредит, лихвеният процент по заема е 36 %, ГПР е
42.58 % като е предвидено, че лихвения процент, който се прилага при
просрочени плащания е 10 %. Предвидено е и обезпечение чрез поръчител
или банкова гаранция. В представения от ответника погасителен план към
Договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние е посочено още,
че общо дължимата сума по кредита, включваща главница, лихва и неустойка,
когато не е осигурена гаранция/поръчител възлиза на 1781.70 лева, срокът на
кредита в месеци е 6 месеца, с размер на месечната фиксирана вноска - 296.95
лв. и дата на първа вноска - 08.06.2024г. Съгласно уговореното в чл.29 от
Договора за кредит, страните са се съгласили, че при неизпълнение на
задължението на кредитополучателя, предвидено в чл.19, същият дължи
неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за
всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение.
Представени са и Общи условия на договора за потребителски кредит,
предоставен от разстояние, уреждащи отношенията между „СТИК - КРЕДИТ“
АД и потребителите, както и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити.
Не е спорно по делото, че сумата по кредита е усвоена от ищеца, както и
същият е погасил сума по кредита в общ размер на 1405.00 лева. Страните не
спорят и относно това, че съгласно Заповед БНБ - ***** г. на подуправителя на
БНБ, ръководещ управление „Банков Надзор“, ответното дружество е вписано
в Регистъра на финансовите институции при БНБ с регистрационен номер
*******
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи:
Установява се от приетите по делото писмени доказателства, и най-вече
от приетата по делото ССчЕ (лист 84), която съдът кредитира изцяло, че
между страните е сключен договор за предоставяне на финансови услуги
(заем) от разстояние № *****от 08.05.2024 г., приложен по делото (лист 68),
3
по силата на който в полза на ищеца е предоставена сумата от 950.00 лева,
платима по погасителен план на 6 месечни погасителни вноски. С договора
длъжникът се е задължил да върне сумата от общо 1065.62 лева, включваща
главница от 950.00 лева и лихва в размер на 115.62 лева, с ГПР от 42.58%,
изчислен на база главница и договорна лихва, както са дължими по
погасителен план към договора за кредит, без да е включена начислената
неустойка.
Установява се от приетата по делото ССчЕ, че ако към ГПР се добави
сумата от 710.39 лева, начислена като неустойка, предвидена в чл.29 от
процесния договор за кредит и в чл.46 от Общите условия, то се формират
допълнителни разходи по кредита на стойност 75.40% от размера на
предоставената и усвоена сума от 950.00 лева. Начислената ГПР след
добавяне на начислената неустойка, е в размер на 117.38%. Извършени са
плащания от ищеца в общ размер на 1405.00 лева, от които: за главница в
размер на 339.62 лева; за лихва в размер на 76.63 лева; за неустойка 482.72
лева; по други приходи 506.03 лева. Установи се също, че вземанията за
възнаграждение по гаранционната сделка не са включения в ГПР по кредита.
Страните са договорили също така обезпечение на кредита с посочено и
предварително одобрено от кредитора лице, като условие за отпускането на
същия. В изпълнение на това си задължение ищцата е сключила възмезден
договор за гаранция (поръчителство), който не е предоставен по делото.
Съгласно чл. 4.3 от преддоговорната информация (СЕФ), ако
кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант,
предложен от кредитора, очакваните разходи за кредитополучателят ще бъде в
размер на 716.08 лева, които не се включват в ГПР по кредита, тъй като не
влизат в общия разход по кредита.
Съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Тоест, в посочената величина, следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и
които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая в договора за
кредит е посочен размер на ГПР от 42,58 % без ясно да е разписана методика
на формирането му - кои компоненти участват. Следователно не е ясно какво
4
се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи,
доколкото е предвидена дължимост на неустойка. Това показва нарушаване на
разпоредбите на ЗПК, след като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти,
които го оскъпяват без обаче да ги представя по разбираем за потребителя
начин. Следва да се изтъкне, че дори и годишният процент на разходите да е
съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, след като в ГПР не фигурира
разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т.10 ЗПК, доколкото процентът на ГПР в договора следва да отговаря на
действително положение, от гл. точка възможността потребителят да направи
обоснован и информиран избор дали да встъпи в договорни отношения или
не. Съдът намира, че този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се
приеме, че договорът е недействителен, на основание чл.22 ЗПК.
В допълнение следва да се изложи, че не са спазени изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като не са посочени условията за прилагането на
лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е
регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора“ (възнаградителна
лихва), като не е посочено каква част от месечната погасителна вноска
представлява главница и каква - лихва. Не е ясно по какъв начин е определен
размерът на общата дължима сума и какви вземания се включват в нея. Във
връзка с условията за прилагане на лихвения процент - липсва уточнение за
базата, върху която се начислява същият - дали върху целия размер на кредита
или върху остатъчната главница. Следователно, не е ясно как е разпределян
лихвеният процент във времето, а оттам - и как е формирана
възнаградителната лихва. Без значение дали лихвеният процент е фиксиран
или променлив, в договора трябва да са посочени условията (начините) за
прилагането му. Това изискване не е изпълнено, при което не може да се
направи проверка при какви условия е приложен и дали отговаря на
упоменатия от кредитора фиксиран размер от 36 %. Ето защо, нарушение на
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК е налице.
Поради всичко изложено съдът намира, че искът с правно основание
чл. 26 ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. с чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11, ал.1,
т.10 и т.9 от ЗПК е основателен и следва да бъде уважен. Нищожността е
пречка за възникване на задължение по коментираната клауза, поради което
платените суми по нея са предадени при начална липса на основание и
подлежат на връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Във връзка с направения по-горе извод, че при сключването на
договора за кредит не е спазено императивно изискване на ЗПК относно
съдържанието на ГПР, както и условията за прилагането на лихвения процент,
5
при което договорът се явява недействителен, съдът счита, че по същия се
дължи само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по
кредита. В този смисъл съдът съобразява постановеното Решение от
21.03.2024 г. по дело № С-714/22 на СЕС. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи, каквито се явяват начисляваните неустойки, такси, наказателни
лихви и пр. Платеното в размер на чистата стойност на кредита е платено на
правно основание и не подлежи на връщане, а разликата е платена без
основание и подлежи на възстановяване на потребителя. В случая е безспорно,
че потребителят е платил общо 1405.00 лева. Платеното над главницата е
455.00 лева, и то е недължимо платено.
С оглед акцесорния характер на вземането за лихва ответникът следва
да бъде осъден да заплати и законната лихва върху главницата, считано от
датата на предявяване на иска -23.12.2024г., до окончателното изплащане на
сумата.
Съдът не дължи произнасяне по предявения в условията на
евентуалност иск за признаване за установено, че клаузата на чл. 29 от
сключения между страните договор за потребителски кредит № ********* г. е
неравноправна (нищожна). Процесуално условие за разглеждане на този би
било налице, ако съдът бе възприел, че договорът за кредит е действителен,
тъй като само в тази хипотеза ищецът би имал правен интерес от прогласяване
недействителността на отделни негови клаузи.
По разпределение на разноските по делото:
При този изход на правния спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза
на ищцата следва да бъдат присъдени сторените от последния разноски в
размер на 100.00 лева за заплатена държавна такса, 350.00 лева депозит за
съдебно-счетоводна експертиза.
Претендират се и направените разноски в размер на 600.00 лева за
платено адвокатско възнагарждение. По отношение на размера на
адвокатското възнагарждение следва да бъде посочено, че същото е оспорено
по размер от ответника на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК, макар и с изложени
аргументи за предоставена безплатна правна помощ по чл.38 от ЗАдв. Като
доказателства за платено адвокатско възнаграждение от ищеца е представен
договор за правна защита и съдействие, преводно нареждане от 09.12.2024г. за
сумата от 600.00 лева. По делото са налице доказателства и за заплатени
държавна такса за образуване на делото, както и за заплатен депозит за
възнаграждение на вещо лице. Приложима към разрешаването на този спор е
6
разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за
адвокатска работа, според която за процесуално представителство, защита и
съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно
вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо
от формата на съединяване на исковете. Настоящият съдебен състав намира,
че посочената разпоредба не следва да бъде прилагана безрезервно, а с оглед
спецификите на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за
справедливост.
На следващо място изводът се подкрепя и от относима към казуса
практика на СЕС. В Решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и
С- 428/2016 Съдът на ЕС е приел, че чл. 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
чл. 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба на България, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият
клиент не могат - под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката -
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с
наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия
адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в по-нисък от минималния размер, ограничава конкуренция в
рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, параграф 1 ДФЕС.
Посочено е също, че запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед
на конкретните условия за прилагането на такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат
до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни
цели.
Изводът, че чл.2, ал.5 НМРАВ следва да се прилага с оглед спецификите
на всеки отделен казус и в съответствие с основния принцип за справедливост,
се подкрепя и при тълкуване на други разпоредби от вътрешното
законодателство, касаещи определянето и присъждането на разноски в
съдебното производство, в т.ч. и такива за адвокатско възнаграждение.
Аргумент може да бъде извлечен от законовите разпоредби относно
дължимостта на държавните такси в съдебното производство, доколкото
предвиденото в чл.78 ГПК пропорционално присъждане не прави
разграничение при присъждането на такси, разноски и адвокатско
възнаграждение. Разпоредбата на чл.72 ГПК въвежда като основен критерий
за дължимостта на държавните такси при съединяването на искове дали
същите са в защита на един интерес, а не предвижда задължително внасяне на
държавна такса по всеки отделен иск, независимо от вида, броя и формата на
съединяването им.
Изводът, който се налага от така посочените разпоредби е, че в уредбата
относно дължимостта и компенсирането на разноските законодателят
възприема принципния подход, че определянето на същите следва да е в
съответствие с конкретно защитимия интерес и принципа за справедливост.
При изложените съображения и като взема предвид посочената практика на
СЕС, която е източник на правото на ЕС, съдът намира, че е налице основание
7
да бъде определен справедлив и разумен размер на подлежащите на
възстановяване разноски като се вземат предвид предмета на спора, неговата
цена и труда, който е положен за защитата на съответното право. В
конкретния случай предявените искове се основават на един и същ
правопораждащ факт - недействителност на клаузи от договор за
потребителски кредит. Първият установителният иск за прогласяване на тази
нищожност има обуславящ характер по отношение на втория осъдителен иск
за връщане на даденото въз основа на нищожните клаузи, което предполага и
еднаква защита по двата иска, поради което няма основание адвокатското
възнаграждение да се формира отделно по всеки от исковете. Справедливо би
било да бъде определен един адвокатски хонорар за двата предявени иска и с
оглед материалния интерес, спрямо който претендираният адвокатски хонорар
от 600.00 лева се явява несправедлив, прекомерен и непропорционален.
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за
възнаграждения за адвокатска работа минималното възнаграждение е в размер
на 400.00 лева. Това обосновава основателността на претендираните разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 400.00 лева. В обобщение на
изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не може да се приеме, че
адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца в размер
на 600.00 лв., определено поотделно за всеки от двата обективно съединени
иска, е справедливо и разумно по смисъла на параграф 21 от Решение от
28.07.2016 г. по дело C-57/2015 на СЕС. Същото значително надхвърля
защитимия интерес по тези искове, поради което следва да бъде редуцирано
до минималния дължим размер за един от тях, а именно – 400.00 лева,
съгласно чл.7, ал.2, т.1 Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за
адвокатска работа.
Отделно от това, настоящият състав приема, че този вид съдебни
производства не следва да се превръщат в източник на генериране на съдебни
разноски, надхвърлящи многократно материалния интерес по делата, като
следва да се съблюдава разпоредбата на чл. 3 ГПК. Делото не се отличава
нито с фактическа, нито с правна сложност. Напротив, налице е една
бланкетна искова молба и една молба по хода на делото. Съдебното
производство се е развило само в едно открито съдебно заседание, в което
страните и техните процесуални представители не са присъствали лично.
Настоящият състав счита, че присъденият размер на адвокатско
възнаграждение съответства на принципите на пропорционалност и
справедливост, както и на действително извършения обем на работа от
процесуалния представител.
Във връзка с гореизложеното на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,
ответникът „СТИК - КРЕДИД“ АД следва да бъде осъден да заплати на ищеца
направените разноски по делото в общ размер на 850.00 лева, включващи
държавна такса за образуване на делото, за заплатен депозит за
8
възнаграждение на вещо лице, както и за адвокатско възнаграждение, съгласно
представени доказателства в тази връзка.
Така мотивиран съдът,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск от М. Ш. Е., ЕГН
**********, с адрес: гр. К., жк. „В.“ бл.*, вх. *, ет. *, ап. * против „СТИК -
КРЕДИД“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ш.,
пл. „О,.“ № *, представлявано от Ст. Т., че сключеният между страните
договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние № **** г. е
нищожен на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, във вр. с чл. 22 от ЗПК, вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 и т. 9 от ЗПК.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД „СТИК - КРЕДИД“
АД, ЕИК ********* да заплати на М. Ш. Е., ЕГН **********, с адрес: гр. К.,
жк. „В.“ бл.*, вх. *, ет. *, ап. *, сумата от 455.00 (четиристотин петдесет и пет
лева), представляваща стойност на недължимо платените суми по
недействителния по см. на чл. 22 ЗПК договор за потребителски кредит,
предоставен от разстояние № ********г., ведно със законната лихва считано
от 23.12.2024 г. - датата на исковата молба до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК „СТИК - КРЕДИД“ АД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № *,
представлявано от Ст. Т., да заплати на М. Ш. Е., ЕГН **********, с адрес: гр.
К., жк. „В.“ бл.*, вх. *, ет. *, ап. *, направените по делото разноски в общ
размер на 850.00 лева, от които 100.00 лева за заплатена държавна такса,
350.00 лева депозит за съдебно-счетоводна експертиза и 400.00 лева за
платено адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кърджали в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кърджали: _______________________
9