№260041
гр.
Силистра, 11.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Силистренският окръжен
съд, в открито заседание на трети ноември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Добринка Стоева
ЧЛЕНОВЕ: 1. Кремена Краева
2. Огнян Маладжиков
при
секретаря Данаила Георгиева, като разгледа докладваното от младши съдия Маладжиков
в.гр.д.№ 346 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на А.А.А. против Решение № 414 от
13.08.2020 г. по гр.д.№ 1990/2019 г. на Силистренския районен съд, с което
жалбоподателят е осъден да плати на Й.А.Р. сумата от 1400 лв., представляваща
обезщетение за ползите, от които е била лишена в периода от средата на юни 2018
г. до средата на юли 2020 г. в резултат на невъзможността ѝ да ползва
едноетажна жилищна сграда с идентификатор 66425.500.3630.1, находяща се в гр.
Силистра, ул. „Ряхово“ № 2, достъпът до която ѝ е отнет от ответника,
заедно със законната лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата
молба в съда – 18.12.2019 г., до окончателното ѝ плащане.
Отхвърлен е като неоснователен искът за присъждане на обезщетение над
така определения размер и извън посочения период. Срещу отхвърлителната част на
решението не е постъпила жалба от ищцата, което обуславя влизането ѝ в
сила.
Първоинстанционният съд е
квалифицирал иска по чл. 59 от ЗЗД. За да го приеме за основателен, установил
е, че жалбоподателят с действията си е препятствал ищцата да ползва имота си в
исковия период, като е блокирал достъпа през антрето до него, и на база
пазарния наем, установен с помощта на вещо лице, е присъдил претендираната
сума.
Оплакванията на жалбоподателя са, че
решението е недопустимо, неправилно и необосновано, тъй като: на страната на
ищцата и на ответника не са участвали техните съпрузи, явяващи се необходими
другари; правилната квалификация на иска е по чл. 73, ал. 1, пр. 2 от Закона за
собствеността; не са обсъдени чл. 2, ал. 5, чл. 27, ал. 1, т. 2 и чл. 29 от
Закона за кадастъра и имотния регистър, намиращи приложение към случая; ищцата,
чиято е доказателствената тежест, не е доказала правото си на собственост върху
процесното антре – централен мотив в показанията на разпитаните свидетели,
обясненията на страните и решението на съда. Според процесуалния представител
на въззивника реално няма антре нито в имота на ищцата, нито в този на
ответника. Ако има, то е в имота на последния, и то не е антре, а коридор,
който не е обща част, за да се ползва от двете страни. Моли за обезсилване или
отмяна на решението и присъждане на разноските за двете инстанции.
Процесуалният представител на
въззиваемата оспорва жалбата. Счита, че предявеният от нея облигационен иск
представлява действие на управление на общата вещ, затова не е налице
необходимо другарство между страните по делото и техните съпрузи. Оспорва
доводите за неправилна квалификация на спора от страна на първоинстанционния
съд. Настоява, че скицата служи за идентификация на недвижимия имот, а не за
установяване правото на собственост за него. Затова меродавно е записването в
нотариалния акт, с който праводателите на ищцата са ѝ прехвърлили
собствеността на къщата заедно с антрето, без което имотът няма как да се
ползва, защото няма да има достъп до него отникъде. Акцентира върху признанието
на ответника, че той е преустановил достъпа на ищцата до къщата ѝ. Моли
за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на направените разноски за
тази инстанция.
В съдебното заседание страните се
явяват лично и с техните процесуални представители. Адвокат Д. поставя акцент
върху обстоятелството, че нито в исковата молба се твърди, нито се установява
от доказателствата по делото, че неговият доверител е завладял имота на ищцата.
Силистренският окръжен съд, като взе предвид процесуалните изявления на
страните, събраните доказателства и относимите законови норми, намира от
фактическа и правна страна следното:
Обжалваното решение е валидно изцяло, в обжалваната част е допустимо и
правилно, а въззивната жалба срещу него е неоснователна.
Основателно е само оплакването за неправилна правна квалификация на иска,
която не е чл. 59 от ЗЗД, както е приел районният съд, но не е и чл. 73, ал. 1,
пр. 2 от Закона за собствеността, както настоява адв. Д.. Действително липсват
твърдения и доказателства жалбоподателят да е завладял имота на въззиваемата.
Щом липсва владение, липсва и обогатяването, което е необходим елемент от
законовия състав на чл. 59 от ЗЗД. И понеже в исковата молба не се твърди
ответникът да е завладял имота на ищцата, затова и предложената от адв. Д.
квалификация също е неправилна, защото тя касае задължението на
недобросъвестния владелец да обезщети собственика на имота за ползите, от които
го е лишил. Правилната квалификация въззивният съд съзира в чл. 45 от ЗЗД,
както впрочем е докладвана от районния съд с определението по чл 146 от ГПК.
Именно с него е указана доказателствена тежест на ищцата за твърдението
ѝ, че ответникът е заключил входната врата на притежаваната от нея
сграда, както и да установи размера на пазарния наем за имота. На практика с
тези указания се дири установяване факта на деянието и вредата, които влизат в
законовия състав на деликтната отговорност. Чл. 45 от ЗЗД гласи, че всеки е
длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Освен деянието и
вредата, другите две предпоставки на деликтния иск, които се нуждаят от
доказване, са: противоправността на деянието и причинната връзка между него и
вредите. Петата предпоставка – вината, се предполага по силата на чл. 45, ал. 2
от ЗЗД. Страните не са заявили възражение по правната квалификация, дадена от
районния съд с доклад по делото. Видно е от доказателствената дейност на
страните и съда, че пред първата инстанция са събрани доказателства за всички
предпоставки на иска по чл. 45 от ЗЗД. Ответникът се е защитавал и продължава
да се защитава срещу тезата за противоправността на своето деяние, като
поддържа становището си, че процесното антре е негова собственост. Срещу
причинната връзка между заключването на вратата на антрето, водеща към улица
„Ряхово”, и вредите за ищцата от невъзможността да ползва имота си,
жалбоподателят се е борил, като е опитал чрез разпита на свидетелите Раличкова
и Николов да лансира довода, че към
същия имот има друг вход – откъм площад “Свобода”. В личните си обяснения пред
районния съд поддържа този довод. Окръжният съд намира, че отговорността на
жалбоподателя за непозволено увреждане е доказана, районният съд правилно е
квалифицирал спора в доклада си по чл. 146 от ГПК, събрани са необходимите
доказателства за изясняване на спора, никоя от страните не е била лишена от
възможността да се защити срещу твърдените от насрещната страна факти, които са
приети в решението на първоинстанционния съд за доказани, следователно
неправилно дадената квалификация в обжалваното решение не е причина за неговата
отмяна.
Извън правната квалификация, която въззивният съд счита, че е по чл. 45
от ЗЗД, а не по чл. 59 от ЗЗД, решението на районния съд е правилно и
обосновано, не страда от пороци, които да налагат неговата отмяна, затова на
основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на обжалвания акт, без да е
необходимо да ги преповтаря.
Неоснователно е оплакването, че решението е постановено по недопустим
иск, понеже съпрузите на страните не са взели участие в делото. Не е налице необходимо
другарство, тъй като нито естеството на спорното правоотношение го изисква,
нито законът разпорежда решението на съда по заведения деликтен иск да има
действие срещу съпрузите на страните – аргумент от чл. 216, ал. 2 от ГПК.
Неоснователно адв. Д. се позовава на чл. 2, ал. 5 от ЗКИР, тъй като
презумптивната сила на кадастралната карта е опровергана, както и данните по
чл. 27, ал. 1, т. 2 и чл. 29 от ЗКИР, включени в нея. Не само нотариалните
актове, с които родителите на страните са прехвърлили на сина си гаража и нищо
друго, а къщата заедно с антрето – на ищцата; но и свидетелските показания
сочат, че друг вход към къщата освен през антрето няма; което доказва, че
антрето е принадлежност към къщата, а не към гаража. Съгласно чл. 98 от Закона за
собствеността принадлежността следва главната вещ, ако не е постановено или
уговорено друго. С двете разпоредителни сделки – за гаража и за къщата с
антрето, родителите на страните не са уговорили друго по смисъла на чл. 98 от
ЗС, а напротив: изрично са затвърдили очевидното, че антрето е част от къщата,
защото в противен случай тя няма как да се ползва без него. Административният
акт за одобряване на кадастрален план или кадастрална карта няма вещноправно
действие. Отразяването на даден имот в тях не рефлектира върху действително
притежаваните вещни права, не води до промени в имуществената сфера на
заинтересованите лица и не съставлява пречка за защитата им по съдебен ред –
така и в Решение № 33 от 29.07.2013 г. на ВКС по гр.д.№ 401/2012 г., първо г.о.
Съвкупният анализ на доказателствата по делото води до извода, че антрето
не е обща част, въпреки че има врата към гаража на ответника, а е собственост
на ищцата. И като е заключил вратата на антрето, водеща към ул. „Ряхово”, а
впоследствие я е блокирал с панела (плоскостта), жалбоподателят е осъществил
неправомерни действия по отношение на чужд имот, без обаче да го е завладял.
Това действие не само презумптивно по силата на чл. 45, ал. 2 от ЗЗД е
осъществено виновно, но вината на ответника се доказва и от признанието му, че
е затворил вратата с цел да спре течението към гаража си. Стореното от него е
при ясното съзнание, че по този начин препятства достъпа на ищцата през
единствения вход до нейния имот. Вредата, изразяваща се в невъзможност за
ползване на вещта, е в пряка причинна връзка с деянието на жалбоподателя.
Пространната пледоария на адв. Д.,
част от която е анализът на основанията, при които ищцата може да претендира от
ответника да ѝ осигури достъп през уж неговия имот до нейния, не включва
коментар на чл. 50 от Закона за собствеността, който гласи, че собственикът на
недвижим имот не може да извършва такива действия в него, с които се създават
пречки за използването на съседния имот по-големи от обикновените. Въззивният
съд приема, че дори процесното антре да беше собственост на неговия доверител
(а то не е), щом е съзнавал, че съседния имот не би могъл да се ползва без
достъп през антрето, но се е съгласил да придобие гаража с вярването, че
антрето е принадлежност към гаража, значи се е съгласил и с ограничението на
собствеността по чл. 50 от ЗС. Ето защо дори да не беше оборена презумптивната
сила на кадастралната карта, искът на ищцата по чл. 45 от ЗС пак би бил
основателен поради нарушение на чл. 50 от ЗС от страна на жалбоподателя.
Решението на Силистренския районен
съд в обжалваната му част се явява правилно и следва да се потвърди, а
въззивникът следва да бъде осъден за разноските на въззиваемата страна в размер
на 400 лева по договора за правна защита и съдействие.
Водим от гореизложеното, Силистренският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА в осъдителната част Решение № 414 от 13.08.2020 г. по гр.д.№
1990/2019 г. на Силистренския районен съд, включително в частта за разноските.
В отхвърлителната част за присъждане на обезщетение над сумата от 1400
лева и извън периода от средата на юни 2018 г. до средата на юли 2020 г.
първоинстанционното решение е влязло в сила поради необжалване.
ОСЪЖДА А.А.А. да плати 400 лева (четиристотин лева) на Й.А.Р. за
разноските по в.гр.д. № 346/2020 г. на СсОС.
Решението не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.