Р Е Ш Е Н И Е
№…………..
гр. София, 05.03.2024 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-В
въззивен състав, в открито съдебно заседание на осемнадесети май през две
хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ
МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕПА
МАРИНОВА-ТОНЕВА
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
при участието на
секретар Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Стоева
в.гр.д. № 5385 по описа за 2021 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С
Решение № 20220847 от
09.10.2020 г.,
постановено по гр.д. № 966 по описа за 2018 г. на СРС, II ГО, 160 състав, районният съд е осъдил ответника „Е.Д.Ч.“ ЕООД да
заплати на ищеца „С.К.“ ЕАД, на основание чл. 79, ал. 1 от 33Д, вр. чл. 8 и чл.
9 от ЗЗД, вр. чл. 286 от ТЗ, сумата в размер на 4224,55 лева, представляваща месечна абонаментна цена на
предоставени електронни съобщителни услуги по договор за предоставяне на
електронни съобщителни услуги от 28.02.2017 г., за периода от м. 06.2017 г. до
м. 10.2017 г., за която са издадени фактура № 2705/01.06.2017 г., фактура №
2765/03.07.2017 г., фактура № 2823/04.08.2017 г., фактура № 2882/04.09.2017 г. и
фактура № 2940/04.10.2017 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума,
считано от 04.01.2018 г. - датата на
депозиране на исковата молба в съда, до окончателното ѝ изплащане. С
решението е отхвърлен предявения от ищеца осъдителен иск с правно основание чл.
92 от ЗЗД за сумата в размер на 2815,36
лева, представляваща договорна неустойка за виновно неизпълнение
съгласно чл. 3.15 от договора. С решението на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 1129,46 лева - разноски съразмерно на
уважената част от исковете. С решението ответникът е осъден да заплати на ищеца
разноски в производството по обезпечението на исковите претенции в размер на 367,08 лева, съразмерно на уважената
част от исковете.
С
Определение № 20271173/08.12.2020 г. и Определение № 20059904/08.03.2020 г.
съдът е оставил без уважение искания по реда на чл. 248 от ГПК, които не са
били обжалвани и са влезли в сила.
Ответникът е обжалвал решението в
осъдителната част. В отхвърлителната част решението не е
обжалвано и същото е влязло в сила.
В жалбата се твърди, че
обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и постановено при
съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Оспорва се дадената от
СРС правна квалификация на предявения иск, тъй като липсвала квалификация какъв
вид е процесният договор, като се посочва, че договорът бил за изработка, за
доставка на услуга. Ищецът не бил изпълнил указанията на съда да представи
доказателства за количеството и качеството на изпълнената услуга. Посочва се,
че само първата фактура е платена, а останалите – осчетоводени, тъй като
ответникът е имал правно очакване ищецът да започне изпълнение по договора.
Възразява се срещу доказателствения анализ в решението на СРС, като се посочва
същият да е еднопластов, схематичен, повърхностен и неубедителен. Направено е
искане за отмяна на решението в обжалваните части и отхвърляне на претенциите в
тези части.
В срока по чл. 263, ал.
1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното
производство. В него жалбата е оспорена като неоснователна. Посочва се, че СРС
е дал правилна квалификация на предявените искове. Подчертава се, че в договора
между страните не съществувала уговорка за заплащане за месец назад, а
уговорката била за заплащане до тридесет дни след издаване на фактурата.
Акцентира се, че въззивникът е признал факта за неплащане на абонаментната
месечна такса във въззивната жалба и осчетоводяване на процесните фактури.
Липсвало доказателства относно наличието на възражения за качеството на предоставени
услуги, с изключение на кореспонденцията между въззивника и трето лице за спора
на чужд език и в нечетлив вид. Посочва се, че според константната практика
вписването на фактура в дневниците за продажба и покупки на
продавача/доставчика и купувача/получателя на услугата, отразяването на
стойността ѝ в справки – декларации и ползването на данъчен кредит по нея
били обстоятелства несъмнено релевантни за възникване на облигационното правоотношение,
по повод на което същата е била съставена. Направено е искане за потвърждаване
на решението на първоинстанционния съд.
В открито съдебно
заседание страните са били редовно призовани, като само въззиваемият е бил
представляван. На етап ход по същество пълномощникът му накратко е преповторил
доводите и исканията към съда, включително и за присъждане на разноски.
Софийски градски съд,
след като взе предвид становищата на страните и
събраните по делото доказателства, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно нормата на чл.
269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо в обжалваната част. Разглеждайки непреклудираните
доводи в жалбата, съдът стигна до извод, че решението в атакуваната част се
явява правилно.
Първоинстанционният съд
е бил сезиран с обективно съединени искове. В параметрите на въззивния контрол
е произнасянето му по първия иск във връзка с неизпълнение на задължение за
плащане на възнаграждение (абонаметни месечни такси) по сключен между страните
договор за предоставяне от ищеца на ответника на електронни съобщителни услуги.
При даване на правна квалификация на иска съдът се ръководи от твърденията на
ищеца. В настоящия случай претенцията се основава на релевирани твърдения за
наличието на облигационно правоотношение между страните, по силата на което
ищецът е бил задължен да доставя на ответника електронни съобщителни услуги, а
ответникът – да заплаща цената им. В определението на съда, постановено по реда
на чл. 140 от ГПК и в което е бил обективиран проекто-доклада на съда
(впоследствие обявен за окончателен), квалификацията, която е била дадена на
така предявената претенция, е била по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. В решението си
съдът е посочил, че искът е на основание чл. 79, ал. 1 от 33Д, вр. чл. 8 и чл.
9 от ЗЗД, вр. чл. 286 от ТЗ. Контролиращата инстанция не констатира наличието
на твърдения от въззивника порок. Видно от решението на съда, същият се е
придържал към първоначалната квалификация. Препратките към разпоредбите на
свободата за договаряне, общите разпоредби за договорите и търговските сделки
не променя дадената квалификация, нито я доразвива в нови параметри, за което
страните са узнали за пръв път едва с решението, доколкото съдът се е
произнесъл по първоначално релевираните факти и твърдения. Още повече, че видно
от твърденията и на двете страни, процесните договорености имат характера на
търговска сделка между страните, които извършват такива по занятие. За пълнота
следва да се отбележи, че съдът не се съгласява с доводите на страната, че
договорът е такъв за изработка, доколкото по делото липсват спецификите на
уговорките за такъв договор – изработване на нещо по поръчка на насрещната
страна и за сметка на риска на изработващия. Напротив, става въпрос за
ненаименуван договор за доставка на електронни съобщителни услуги – пренос на
данни в дадено направление и на определена между страните скорост. За да са
изпълнени изискванията на законодателя и на страните да са указани параметрите
на производството в случая не е необходимо правната квалификация да включва
разпоредбата с уредбата на конкретен договор или правна сделка.
Несъстоятелни са
доводите на въззивника, че ищецът не е доказал доставянето на процесните услуги
по количество и качество. Следва да се посочи, че доколкото в жалбата не се
оспорва приетата за доказана облигационна връзка между страните при зададените
от ищеца в исковата молба параметри на задълженията им, въззивният съд,
действащ като ограничен въззив, не следва да изследва този въпрос. С оглед
доводите на въззивника обаче следва да се посочи, че по делото се доказва
успешно изпълнението на задълженията на ищеца по престиране на уговорените
услуги по заявените от страните условия. По реда на чл. 154 от ГПК ответникът е
следвало да докаже некачествено или в друг смисъл неточно изпълнение. Ищецът е
представил писмени доказателства в насока сключване на процесния договор и
предоговаряне на определени условия по него, както и издаването на фактури във
връзка с извършените от него доставки. В отговора на исковата молба се излагат
твърдения за некачествено предоставяне на услуги, променлив и по-малък трафик
от уговорения, грешки при инсталационните и комуникационните дейности, липса на
сигнал, като е посочено, че за тези форми на неизпълнение до ответника са
подавали информация неговите партнъори. Ответникът представя писмени
доказателства като: писмо изх. № 06/07 от 06.07.2018 г. от „Контент Юкрейн“ до
ответника, в който се споменава прекъсване на сигнал или лошо качество на
сигнала, имейл – кореспонденция, в която се коментират опитите за откриване и
поправката в лошия сигнал, като следва да се подчертае, че по делото липсват
доказателства ответникът да е уведомил за тези смущения ищеца, да е възразил
срещу качеството на услугите, или други доказателства, сочещи, че проблемът е
заради ищеца и невъзможността му да предостави качествена услуга, а не заради
други обективни причини. Още повече, че съобразно чл. 2.2.2 от договора от
28.02.2017 г. между страните ответникът като клиент е бил длъжен да осигурява
крайните далекосъобщителни устройства и да поддържа в изправност тези
устройства. Следователно не може да се приеме, че ответникът е възразил срещу
неизпълнението от страна на ищеца по договора, докато е действал договорът и в
периода на издаване на процесните фактури. Напротив, от заключението по изготвената
по делото съдебно-счетоводна експертиза, което и настоящият съд приема за
обосновано и компетентно изготвено от специалист в съответната област, се
установява, че ответникът, водейки редовно счетоводство, е включил процесните
фактури в Дневника за покупки по ДДС за 2017 г., осчетоводил е фактурите и
фактурите са били включени в справка – декларацията по ДДС в общата сума на
получени доставки с право на пълен данъчен кредит. Предвид това поведение на
ответника, съдът счита, че същият е приел изпълнението по договора, а
недоказано остава възражението му за неточно изпълнение. В този смисъл,
въззивният съд изцяло се съгласява с мотивите на контролирания съд, че с тези конклудентни
действия ответникът е потвърдил, че ищецът е предоставил уговорените между
страните услуги и същите са отговаряли на договореното качество. От
заключението на експерта се установява, а и въззивникът не оспорва във
въззивната жалба, че плащане по процесните фактури не е извършвано. Предвид
това, съдът счита, че ответникът не е доказал заплащане на исковите суми и
дължимостта на същите правят основателна претенцията на ищеца.
Що
се отнася до възражението касателно доказателствения анализ, извършен от СРС,
следва да се отбележи, че въззивният съд не се съгласява с бланкетно и общо
направеното възражение, доколкото видно от мотивите на СРС е обсъден целия
релевантен за спора доказателствен материал. Районният съд е коментирал отделни
доказателства, явяващи се изолирани от останалата доказателствена маса и
мотивирано е посочил как ги тълкува и какво приема въз основа на тях,
включително защо кредитира или не дадени доказателства. В този смисъл съдът не
счита, че анализът на районната инстанция е едностранен и схематичен, а
напротив, районният съд е извършил доказателствен разбор на събраните
релевантни за спора доказателства както в тяхната съвкупност, така и поотделно.
Доколкото не са изложени конкретни оплаквания във връзка с доказателствения
анализ, а съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК по правилността съдът
се произнася по релевираните в жалбата пороци, съдът не счита, че дължи
допълнителен коментар.
Водим
от гореизложеното, съдът счита, че решението в обжалваната част следва да бъде
потвърдено като правилно.
При
този изход от спора и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на въззиваемия се
дължат разноски. Същият претендира адвокатски хонорар в размер на 1100,00 лева,
за заплащането на който представя доказателства. Липсват възражения от
насрещната страна касателно претендирания хонорар, предвид което съдът счита, че
последният следва да бъде изцяло присъден.
Така
мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение
№ 20220847 от
09.10.2020 г.,
постановено по гр.д. № 966 по описа за 2018 г. на СРС, II ГО, 160 състав, в обжалваната
част, в която районният съд е осъдил
ответника „Е.Д.Ч.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на ищеца „С.К.“ ЕАД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:*** 215-216, на основание чл. 79, ал. 1 от 33Д, вр. чл. 8 и
чл. 9 от ЗЗД, вр. чл. 286 от ТЗ, сумата в размер на 4224,55 лева, представляваща месечна абонаментна цена на
предоставени електронни съобщителни услуги по договор за предоставяне на електронни
съобщителни услуги от 28.02.2017 г., за периода от м. 06.2017 г. до м. 10.2017
г., за която са издадени фактура № 2705/01.06.2017 г., фактура №
2765/03.07.2017 г., фактура № 2823/04.08.2017 г., фактура № 2882/04.09.2017 г. и
фактура № 2940/04.10.2017 г., ведно със законната лихва върху горепосочената сума,
считано от 04.01.2018 г. - датата на
депозиране на исковата молба в съда, до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА „Е.Д.Ч.“ ЕООД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „С.К.“ ЕАД,
ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал.
3 от ГПК сумата в размер на 1100,00 лева (хиляда и сто лева), представляваща
разноски за адвокатски хонорар за въззивното производство.
Решението
в отхвърлителната част не е било обжалвано и е влязло в сила.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.