Р Е Ш
Е Н И Е №6
гр. Сливен, 14.01.2021г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в публично заседание на тринадесети януари през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
М.
БЛЕЦОВА
СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
при секретаря Радост
Гърдева, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр.д. №754
по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение
№260163/20.10.2020г. по гр.д.№4980/2019г. на Сливенски районен съд, с което е признато за
установено на основание чл.124 от ГПК, вр. чл.79 от ЗС спрямо ответника Ф.Р.В.,
че ищците Н.Ж.Ж. и М.С.Ж. са собственици на следния недвижим имот – нива от
19,403дка в м. „Гергевец”, образуваща имот №014003 по КВС на с. Камен, общ.
Сливен, при посочени граници, въз основа на придобивно основание –
недобросъвестно давностно владение за повече от 10 години. С решението са
присъдени разноски на ищците в размер на 1696,90лв.
Въззивната
жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство Ф.Р.В. и с нея
се обжалва първоинстанционното решение изцяло.
Във въззивната жалба, въззивникът
Ф.В. чрез пълномощника адв. Г.Х. твърди, че обжалваното решение е неправилно,
незаконосъобразно и необосновано. Посочва, че видно от представената справка от
ОСЗ – Сливен за стопанските години 2015/2016г., 2016/2017г. и 2017/2018г., за
имота има подадени заявления по чл.70 от ППЗСПЗЗ от Д.Й., с когото
собствениците имали договор за аренда. През 2018/2019г. и 2019/2020г. имотът
бил разпределен по реда на чл.37в, ал.3, т.2 от ЗСПЗЗ на „Агроуслуги 54” ЕООД,
което го е обработвало. На това писмено доказателство противоречали
свидетелските показания на свид. П. и свид. Г., въпреки което били кредитирани
от районния съд. Именно през последните 5 години имота не се владеел от ищеца Ж.,
видно от писменото доказателство. Нито един от двамата свидетели не посочил
точно началния момент на започване на владението от страна на ищеца, като
посочели условно различни години – 1997г., 1999г. Посочва, че видно от
справката от 2015г. с имота са се разпореждали ответниците, като са го отдали
под аренда на Д.Й.. Не бил доказан нито обективния елемента на давностното
владение, нито субективния такъв – ищецът не държи нивата като своя, не е
правил постъпки за обстоятелствена проверка, не получавал субсидии за нея, не
получавал добиви. Нямало доказателство за намерението за своене на имота.
Счита, че владението е прекъснато по смисъла на чл.81 от ЗС, освен това
следвало ищците да бъдат във владение на имота към момента на позоваването на
давността. Не можело да се придобие собствеността по давност от някой от
съсобствениците, само на основание, че той я обработва и владее /ТР №1/2012г.
по т.д. №1/2012г. на ОСГК на ВКС/. Позовава се и на ТР №4/2012г. от
17.12.2012г. по т.д. №4/2012г. на ОСГК на ВКС. Посочва, че неправилно били
възложени в негова тежест разноските за особените представители на другите
ответници. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени обжалваното
първоинстанционно решение като неправилно. Претендира присъждане на направените
по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба, отговарящ на изискванията на чл.260
и чл.261 от ГПК, подаден от насрещната страна – ищците в първоинстанционното
производство Н.Ж.Ж. и М.С.Ж..
С
отговора на въззивната жалба, въззиваемите чрез
пълномощника си адв. Г.М., оспорват въззивната жалба като неоснователна. Намират постановеното
първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано и молят
съда да го потвърди. Посочват, че няма ангажирани доказателства за действително
владение и обработване на имота от заявителя Д.Й.. Нямало и доказателства в кой
масив е попаднал имота, бил ли е обработван, към кой момент и от кого. Не са
уточнени страните по договора за наем. От доказателствата се установявало, че
само ищците са упражнявали фактическа власт върху имота и то повече от 10
години, отблъскали са опитите да бъде прекъснато владението им. Не се
установило владението да било прекъсвано или отнемано от други лица.
Претендират присъждане на направените по делото разноски.
С
въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за
въззивната фаза на производството.
В с.з., въззивникът Ф.Р.В., редовно призован, не се
явява. Представлява се от пълномощник – адв. Г.Х., която поддържа подадената
жалба и моли за уважаването й. Моли съда да отмени обжалваното решение и да
постанови ново, с което да отхвърли предявения иск. Претендира присъждане на
направените по делото разноски пред двете инстанции.
В с.з.
въззиваемите Н.Ж.Ж.
и М.С.Ж., редовно
призовани, не се явяват. Представляват се от процесуален представител по пълномощие
адв. Г.М., който заявява, че оспорва въззивната жалба като неоснователна. Поддържа
съображенията, изложени в отговора на жалбата. Моли съда да потвърди
първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направените пред въззивната инстанция разноски.
Въззивният
съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260
и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно
и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в
рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на
събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и
кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272
от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Въззивният състав СПОДЕЛЯ
напълно правните изводи на районния съд, които са обосновани и намират опора в
материалноправните норми, приложими към настоящия спор. Районният съд е провел
надлежно и пълно събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на
които е формирал обективни фактически констатации и правилно ги е привел към
съответстващата им правна норма, като по този начин е достигнал до
законосъобразни правни изводи.
Искът, с който
първоинстанционния съд е сезиран е положителен установителен иск за собственост
върху недвижим имот – нива от 19,403дка в м. „Гергевец”, образуваща имот №014003 по КВС на с.
Камен, общ. Сливен, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.79 от ЗС.
Предявеният иск е
допустим. Разгледан по същество, същият е основателен.
Съдът намира за неоснователни изложените във въззивната
жалба оплаквания.
Ищците в
първоинстанционното производство основават правото си на собственост на изтекла
в тяхна полза по време на сключения между тях граждански брак придобивна
давност /т.е. собственост, придобита в режим на СИО/.
За да настъпи
придобивния ефект на този оригинерен способ /придобивната давност/ следва да са
налице предпоставките на давностното владение. Съгласно разпоредбата на чл.79
от Закона за собствеността правото на собственост върху недвижим имот се
придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, респ. 5 години
при добросъвестно владение. Фактическия състав на придобиването по давност
включва два елемента: владение и определен период от време. Необходимо е
владението да съдържа признаците, установени в чл.68 от ЗС и да е непрекъснато.
Владението има няколко основни признака: На първо място е обективния признак –
упражняване на фактическа власт върху вещ - владелецът държи вещта, служи си с
нея, употребява я, т.е. упражнява пълна власт върху нея, като изключва
възможността други лица да въздействат върху същата вещ. Фактическата власт
може да се упражнява не само лично от владелеца, но и „чрез другиго“, т.е. от
друго лице, но владелецът трябва да има намерението да държи вещта чрез това
лице, както и другото лице да има намерение да държи вещта не за себе си, а за
владелеца. Щом като това друго лице няма намерение да държи вещта като своя, то
е просто държател. Вторият субективен признак на владението е намерението на
владелеца, да държи вещта като своя. Освен това владението трябва да отговоря и
на следните признаци: да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно.
В конкретния случай от събраните по делото пред
районния съд доказателства е установено, че ищците са установили фактическа
власт върху процесния поземлен имот - нива от 19,403дка в м. „Гергевец”, в
землището на с. Камен, общ. Сливен, като от 1997г. те обработват имота /арг.
показанията на свид. Д. П./. От 1997г. единствено и само ищците са обработвали
имота и са получавали добивите от него – свид. П. го е обработвал трактора, ръсел и торял, а свид. Г. го е
жънал, като и двамата свидетели посочват, че е по искане и за сметка на Ж..
Свидетелите не знаят имота да е имал други собственици. Никой друг не е
обработвал имота, нито е имал претенции спрямо него до 2019г., когато при
свидетеля П. дошли двама души, без да се представят, да го питат защо обработва
имота с трактора и заявили, че е техен. По делото не е установено кои са били тези
двама души.
От показанията на
свидетелите съдът приема, че ищците са установили фактическа власт върху имота,
като са го обработвали и получавали добивите от него. Данни, че фактическата
власт е установена от тях въз основа на облигационно отношение и други
договорки с някой от собствениците по наследство на имота няма ангажирани, нито
пък са твърдени в производството.
От показанията на квид. П. е установено, че от 1997г.
до подаване на исковата молба, фактическа власт върху процесната нива се е осъществявала
единствено от ищеца Н.Ж. по време на брака му с М.Ж..
Според настоящата инстанция е установено и субективното
намерение на ищците да своят имота, да го държат като свой – те се смятат за
единствен собственик на нивата, обработват и получават добиви като от свой
собствен имот. За хората тази нива през всички години след 1997г. е на Ж.. Разпоредбата
на чл.69 от ЗС въвежда и презумпцията: „предполага се, че владелецът държи
вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго“. Тази презумпция е
изцяло приложима в случая. Това е оборима законна презумпция. Тя е и обща
гражданскоправна норма с оглед действието си спрямо лицата, защото се прилага
за всички гражданскоправни субекти, без оглед на това дали притежават или не
права на собственост върху една и съща вещ. Законодателят е установил оборимата
презумпция в полза на владелеца поради трудността за доказване на намерението
за своене като психично състояние. При нея, както и при всички оборими законни
презумпции, доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва,
трябва да я обори.
В случая, ангажиране на доказателства, оборващи
законоустановената презумпция от страна на ответника В. няма ангажирани. Следва
само да се отбележи по повод възраженията му във въззивната жалба, че в случая
не е налице съсобственост между ищците и ответника, още по-малко установено от
тях съвладение върху имота, за да се счита за оборена презумпцията по чл.69 от
ЗС, с оглед разясненията в ТР №1/2012г. от 06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г., на
което се позовава въззивникът. Владението е установено от Ж. само за себе си
/не и като съвладение с ответника/, поради което не е необходимо да се
демонстрира спрямо него промяна на намерението. Ж. не а държател по отношение на
ответника. От самото начало те са установили фактическата власт в намерение те
да своят единствено за себе си имота. В тази насока правните изводи на районния
съд са изцяло правилни и настоящия състав ги споделя изцяло.
В случая
се установи, че владелецът е ищеца Н. Желев и извън установеното от
свидетелските показания, по силата на законовата презумпция, необорена от
ответника с пълно доказване, се установява наличието и на субективния признак
на владението.
По делото са установени и другите елементи на
владението: Ищците владеят постоянно процесната нива от 1997г. до подаване на
исковата молба /арг. показанията на вид. П./. Следва само да е отбележи, че
противоречие между показанията на свид. П. и вид. Г. нива, тъй като вид. Г. е
посочил, че от 1999г. той жъне нивата по възлагане на Н.Ж., а не, че Ж.
обработва имота от тази година. Началният момент на владение от страна на Ж.
върху нивата е установено от показанията на вид. П., които съдът кредитира като
безпротиворечиви, дадени от лице, незаинтересувано от изхода на спора, имащо
преки и продължителни впечатления относно това кой обработва и ползва имота.
Овен това неговите показания не са оборени от ангажирани от насрещната страна
доказателства.
Владението на ищците е несъмнено – те са демонстрирали,
че владеят имота за себе си. Същото е и явно – установили са фактическата власт
явно, не по скрит начин, така, че за всеки е ясно, че те я упражняват с
намерение да своят имота. Тъй като владението не е установено по насилствен
начин, то е и спокойно.
Съдът намира, че владението на ищците е непрекъснато.
Ответникът – въззивник не е установил по безспорен начин загубване на фактическата
власт от страна на ищците върху имота в продължение на 6 месеца. Показанията на
свид. К.К. не установяват загубване на владението. Той посочва, че е обработвал
имота като част от голям блок земеделска земя по реда на чл.37в от ЗСПЗЗ пред
стопанската 2018-2019г. и 2019г.-2020г., потвърдено от справката от ОбСЗ –
Сливен, но това не означава, че е отнето владението на ищците. Категорично
обработването на нивата от К., като част от масива, разпределен му за
обработване, е като държател, а не като владелец и то не води до загубване
владението от страна на ищците.
По отношение на предходните стопански години /тези
след 2015г./ посоченото в справката, че нивата е заявена по чл.70 от ППЗСПЗЗ от
Д.Й. на основание договор за наем не установява само по себе си, без ангажирани
други доказателства твърдението за загубване фактическата власт върху имота от
страна на ищците. Справката установява само подадена заявление, но не и
обстоятелството, че посоченото лице е обработвало реално имота, още по-малко,
че владението върху имота е отнето от ищците. Напротив, свидетелските показания
и на свид. П., а и на свид. Г. посочват, че през тези години имота е обработван
от Н.Ж.. Посочените в справката договори за наем не са описани със страни и
параметри, още по-малко са представени по делото, така, че остава недоказано
твърдението, че те са сключени от Й. със собствениците по наследство, в т.ч. и
ответника.
Поради това, съдът приема, че твърдението на ответника
за загубване владението от страна на ищците е недоказано по пътя на пълното и
пряко доказване и като такова съдът приема, че този факт не е настъпил.
С оглед изложеното, по безспорен начин се установи
първия елемент от придобивния способ – владение на имота, по отношение на което
са налице всички изискуеми признаци – обективни и субективен.
Вторият елемент на придобивната
давност е изтичането на определен период от време, през който се упражнява
владението. В случая, владението е недобросъвестно и необходимия период от
време, в който ищците са владели имота е 10 години. Безспорно по делото се
установи, че владението върху процесния недвижим имот е установено от ищците
през 1997г., като е продължавало до подаване на исковата молба, направено
именно да се признае придобитото от тях право, с оглед изявени претенции от
ответника, поискал имота да бъде освободен.
Във връзка с приложимата в случая законова разпоредба
на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ следва да се отбележи, че от влизане в сила на тази
разпоредба – 22.11.1997г. започва да тече нов давностен срок, в случая
10-годишен при недобросъвестно владение, като от този момент до подаване на
исковата молба е изтекъл много по-дълъг от изискуемия 10-годишен срок. Следва
да е посочи, че безспорно е допустимо придобиването по давност на имот,
собствеността, върху който се възстановява по реда на ЗСПЗЗ, какъвто е
настоящия, на основание давностен срок по чл.79 от ЗС лед влизане в сила на
чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ.
Въз основа на изложеното съдът е
мотивиран и приема, че е осъществен напълно сложния фактически състав на
оригинерния придобивен способ – давностно владение по отношение на процесния поземлен имот.
С оглед
изложеното, съдът намира предявения положителен установителен иск за
собственост върху процесния имот за основателен и доказан.
Поради това, щом крайните
правни изводи на двете инстанции съвпадат, въззивната жалба се явява
неоснователна. Атакуваният съдебен акт следва да бъде потвърден, като правилен
и законосъобразен.
По отношение на разноските:
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, с оглед изхода на спора, на ищците се дължат разноски за
първоинстанционното производство, направени по иска против ответника В.. В тези
разноски обаче не следва да се включват разноските, направени от ищците по
исковете против другите ответници, тъй като производството по тях е прекратено
с влязъл в сила акт – протоколно определение от 05.10.2020г. по гр.д.
№4980/2019г. на СлРС, в т.ч. разноските за особените представители на трима от
ответниците в общ размер от 1146,90лв. Тези разноски следва да се понесат от
ищците. Като ги е възложил на ответника В., районният съд е постановил неправилен
акт в тази му част, спрямо който има нарочни възражения във въззивната жалба.
На ищците следва да се присъдят единствено разноските за платена държавна такса
и за адвокатско възнаграждение в общ размер от 550лв. Първоинстанционното
решение в частта над присъдените разноски от 550лв. следва да се отмени като
неправилно и незаконосъобразно.
С оглед неоснователността
на въззивната жалба, на въззивника не се следват разноски за въззивното
производство, като той следва да понесе своите, така, както ги е сторил и да
заплати на въззиваемите направените от тях разноски в доказания размер от 650лв.
за заплатено адвокатско възнаграждение.
Ръководен от
гореизложеното съдът
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение
№260163/20.10.2020г., постановено по гр.д.№4980/2019г. по описа на Сливенски
районен съд в частта за разноските,
с която Ф.Р.В. с
ЕГН ********** е осъден на основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати на Н.Ж.Ж. с
ЕГН ********** и М.С.Ж. с ЕГН ********** разноски
по делото над размера от 550лв. до
размера от 1696,90лв., като
неправилно.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №260163/20.10.2020г., постановено по
гр.д.№4980/2019г. по описа на Сливенски районен съд в останалата част, като ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Ф.Р.В. с ЕГН ********** *** да заплати на Н.Ж.Ж. с ЕГН **********
и М.С.Ж. с ЕГН **********,*** сумата от 650лв.,
представляваща направени във въззивното производство разноски.
Решението може да бъде обжалвано от страните с
касационна жалба пред ВКС на РБ, при условията на чл.280, ал.1 от ГПК, в
едномесечен срок от връчване на препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.