Р Е
Ш Е Н
И Е
№
гр.Плевен, 21.04.2017год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Плевенски
районен съд, V гр. състав, в публично заседание на 21.03.2017 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Биляна Видолова
при
секретаря Г.Н., като разгледа докладваното от съдията гр.д.№ 7726, по описа за
2016 год., за да се произнесе, взема предвид:
Искове
с правно основание чл. чл.242, вр.
чл.128 от КТ, чл. 220 ал. 1 от КТ, чл. 222, ал. 3 от КТ, чл. 224 ал. 1 от КТ,
чл. 49 във вр. чл. 45 от ЗЗД. Иск с правно основание
чл. 124 ал. 1 от ГПК – прекратен.
В
Плевенски районен съд е постъпила искова молба от В.И.Д. против ЕТ „И. С. Г.”
със седалище в гр.Плевен, в която твърди, че е работила при ответника на
длъжността “Отчетник счетоводство” от 01.02.2015г. до 27.09.2016г., като
трудовия ѝ договор е бил прекратен със Заповед № 2/27.09.2016г. на осн. чл. 328 ал. 1 т. 10А от КТ. Твърди, че трудовото
ѝ възнаграждение е в било в размер на 713.90 лв., и не ѝ е
изплатено за периода 01.02.2015г. – 27.09.2016г. Ищцата твърди, че за периода
декември 2015г. – септември 2016г. вкл. е била осигурявана на по-нисък
осигурителен доход. Твърди, че за периода 15.12.2015г. – 20.09.2016г. е
ползвала отпуск по болест, като за месец декември 2015г. от работодателя е бил
деклариран доход в размер на 585.34 лв., а от януари 2016г. – 420 лв., месечно, като по този начин и
обезщетението за ползвания отпуск е било в по-нисък размер. Твърди, че не е
подписвала документи, според които да ѝ се намалява трудовото
възнаграждение, като няма такова отбелязване в трудовата книжка. Моли съда да
постанови решение, с което да осъди ответника да ѝ заплати следните суми:
7 500.00 лв., дължимо и неизплатено трудово възнаграждение за периода
01.02.2015г. – 15.12.2015г., 102.00 лв. дължимо и незаплатено трудово
възнаграждение за периода 21.09.2016г. – 27.09.2016г., обезщетение за неползван
годишен отпуск за периода 01.02.2015г. – 27.09.2016г. в размер на 1 121.84 лв.,
дължимо и неизплатено обезщетение по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на БТВ за
два месеца – 1 427.80 лв., обезщетение за неспазено предизвестие в размер на
713.90 лв., разлика в получавано обезщетение за временна нетрудоспособност,
поради заболяване за периода 15.12.2015г. – 20.09.2016г., поради
незаконосъобразно деклариран осигурителен доход, в размер на 2 173.00 лв.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателно заплащане на сумите. Моли съда да признае за установено, че за
периода 01.12.2015г. – 27.09.2016г. брутното трудово възнаграждение на ищцата
по трудово правоотношение с ЕТ „И. С. Г.” е в размер на 713.90 лв. месечно. Претендира
разноски. С определение № 101/10.01.2017г. съдът е прекратил производството по
предявения иск от В.И.Д. срещу ЕТ „И. С. Г.” за признаване за установено, че за
периода 01.12.2015г. до 27.09.2016г. БТВ на ищцата по ТПО с ответника е в
размер на 713.90лв. месечно, поради липсата на правен интерес от предявяването
на иска. В тази му част определението е влязло в сила.
Ответникът
оспорва исковете като неоснователни. Твърди, че ищцата е получила дължимите
ѝ се трудови възнаграждения. Признава иска за неизплатено обезщетение за
неизползван годишен отпуск. Твърди, че е предложено на ищцата да ѝ се
заплати обезщетението за неизползван годишен отпуск, но тя не е пожелала това,
поради което не е станал причина за завеждане на този иск. Твърди, че ищцата е
прекратила трудовото си правоотношение с молба, в която не е посочила, че е
придобила право на пенсия, като съответно не е поискала да ѝ се изплати
обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ. Твърди, че поради молбата за напускане, инициативата
за прекратяване на правоотношението е на ищцата, като не е налице неспазено
предизвестие от работодателя, за което да се изплати обезщетение по чл. 220,
ал. 2 от КТ. Твърди, че правилно е декларирал осигурителния доход, поради което
правилно е изчислено и обезщетението от НОИ. Твърди, че ищцата няма правен
интерес от установителния иск. Като крайно становище
счита, че претенциите за трудово възнаграждение са доказани до размерите,
изчислени от вещото лице като чисти суми за двата периода, признава иска за
обезщетение по чл. 224 от КТ, но не счита, че дължи разноски по него, не
оспорва дължимостта на обезщетението по чл. 222 ал. 3
от КТ в размера, изчислен от вещото лице, но твърди, че ищцата не е приела да
ѝ се заплати това обезщетение и не дължи разноски за този иск. Оспорва
претенцията за обезщетение за неспазено предизвестие, твърди, че ищцата е
подала молба за прекратяване на договора по взаимно съгласие и че той е
прекратен на това основание. Моли съда да отхвърли като недоказана претенцията
за разлика в обезщетението, което е изплатено на ищцата за временна
нетрудоспособност. Претендира разноски за оспорените претенции по исковете по
чл.220 от КТ, чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД и за
прекратяване на претенцията по установителния иск.
Съдът,
след като се запозна със събраните по делото доказателства, намери за
установена следната фактическа обстановка: Ищцата В.И.Д. е работила при ответника
за периода от 01.02.2015 г. до 27.09.2016 г. при уговорено трудово
възнаграждение в размер на 713.90 лв. видно от приложеното копие от трудовата
книжка на ищцата, и същевременно обстоятелство, което се твърди в исковата
молба и не се оспорва от двете страни. Видно от приложеното на лист 39 от
делото Разпореждане на ТП на НОИ от 28.12.2015г., на ищцата е изменен размера
на пенсията за осигурителен стаж и възраст, като същата е определена в размер
на 466.97 лв. С предизвестие на основание чл.326, т.2 от КТ за прекратяване на
трудовото правоотношение, работодателя е предизвестил ищцата, че считано от
26.09.2016 г. трудовия ѝ договор ще бъде прекратен, тъй като лицето е
придобило и упражнило правото си на пенсия. Предизвестието е връчено на
27.09.2016 г. и със Заповед № 2 от 27.09.2016 г. трудовите правоотношения между
ищцата и ответника са прекратени на основание чл.328, ал.1, т.10а от КТ,
считано от 27.09.2016 г. В заповедта е посочена причина за прекратяване на
трудовия договор - подадена молба от лицето. В заповедта е посочено, че на
ищцата следва да се заплатят следните обезщетения: по чл.224, ал.1 от КТ за
платен годишен отпуск в размер на 33 работни дни; посочено е, че на лицето са
изплатени всички полагащи се трудови възнаграждения и обезщетения, предадена е
трудовата книжка приключена от ответника. Изброени са обезщетенията: по чл.224,
ал.1 от КТ – 1 121.84 лв.; по чл.222, ал.3 от КТ в размер на 1 427.80
лв. и по чл.220, ал.2 от КТ в размер на 713.90 лв. Ищцата е записала на самата Заповед,
че не е съгласна с нея и не са ѝ изплатени обезщетенията, посочвайки дата
27.09.2016 г. Липсват данни по делото Заповедта за прекратяване на трудовите
правоотношения да е била оспорена от ищцата и отменена от съда. Ответникът е
представил по делото във връзка с твърденията му, че договора е прекратен не
поради негово изявление за прекратяване с предизвестие, когато трудовото
правоотношение е възникнало след като работника или служителя е придобил и
упражнил правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст, а по взаимно
съгласие, писмена молба от ищцата, приложена на лист 29 от делото. В тази молба,
отправена от ищцата до ръководителя на ответника е записано само, че ищцата
моли да бъде освободена от заеманата от нея длъжност, считано от 27.09.2016 г.
Молбата е с дата 26.09.2016 г., няма входящ номер, от който да е видно кога тя
е стигнала до знанието на ответника. Във връзка със спорните по делото въпроси
съдът е допуснал изготвянето на съдебно-счетоводна експертиза, която след
проверка в счетоводството на ответника е установила следното: за периода 01.02.2015г. – 15.12.2015г. в
платежните ведомости не са поставени подписи за получил сумата от страна на
ищцата и се дължи брутна сума от 7 584.34 лв. и чиста сума за получаване
от 5 952.54 лв. За периода от 21.09.2016г. до 27.09.2016г. начисленото и
неизплатено трудово възнаграждение на ищцата е в брутен размер от 77.82 лв. и
61.00 лв. чиста сума; обезщетението по чл.224, ал.1 от КТ, начислено от
работодателя за 33 дни неизползван платен годишен отпуск за цялото време на
действие на договора, е в размер на брутната сума от 1 121.84 лв. и не е
изплатено към момента на проверката. Изчисленото обезщетение по чл.222, ал.3 от КТ на базата на БТВ от 713.90 лв., възлиза на 1 427.80 лв. за два месеца,
като такова обезщетение е начислено в платежната ведомост за месец септември
2016г. и не е заплатено на ищцата. Претендираното
обезщетение по чл.220 от КТ, изчислено отново на базата на БТВ, възлиза на
713.90 лв., начислено е в платежната ведомост за месец септември 2016г. и не е
получено от ищцата. По отношение на последния предявен иск - за разлика в
дължимото парично обезщетение за временна неработоспособност, вещото лице е
дало заключение, че временната неработоспособност на ищцата е била с начало
15.12.2015 г. и е продължила без прекъсване до 20.09.2016 г. База за определяне
на среднодневното парично обезщетение е бил периода
от 01.04.2014 г. до 30.11.2015 г., като за част от него /01.02.2015 г. –
30.11.2015 г./ ответника е подал данни в НАП за осигурителен доход от 713.90 лв.
месечно. Вещото лице е посочило, че именно този доход е бил използван за
определяне на паричното обезщетение на ищцата, а за останалите месеци от
периода, който се взема за база, няма данни ищцата да е била в трудово
правоотношение с ответника, поради което за този период базата за изчисляване
на паричното обезщетение е била минималната работна заплата. Вещото лице е дало
заключение, че получената сума от ищцата за временна неработоспособност за
целия период е била в размер на 3 930.80 лв., а впоследствие е уточнило в
съдебно заседание, че за периода 15.12.2015 г. – 20.09.2016 г. са се дължали
единствено здравни вноски. Осигурителния доход на ищцата, който е имал значение
е бил не този, а предходния период от 18 месеца от започване на болничния, т.е.
работодателя е декларирал пред НОИ именно брутното трудово възнаграждение,
което е било уговорено между него и ищцата в размер на 713.90 лв.
При
така събраните доказателства, съдът намира за установено следното: Доказа се
безспорно по делото, че между ищцата и ответника са били налице трудови
правоотношения за периода от 01.02.2015 г. до 27.09.2016 г. Задължението за плащане на трудово
възнаграждение е основно задължение на работодателя като насрещна престация за предоставената му и използвана от него работна
сила на работника или служителя. Съгласно разпоредбата на чл.128 от КТ,
работодателят е длъжен да плаща в установените срокове на работника или
служителя уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. На базата
на приетото по делото заключение и наличието трудови правоотношения за периода
01.02.2015 г. до 15.12.2015 г., съдът намира за доказано, че на ищцата не е
заплатено и се дължи трудово възнаграждение в чист размер от 5 952.54 лв.,
и в този размер искът ѝ следва да бъде уважен. Съдът намира, че не следва
да бъде уважаван иска за трудово възнаграждение в размер на брутната сума, която вещото лице е
посочило, доколкото разликата между брутна и чиста сума се дължи от
работодателя на фиска, декларирана е и чрез
декларация обр.№ 1, която работодателя е подал в НАП
и вещото лице е констатирало при проверката си в НОИ. Поради изложеното, претенцията
по чл.128 във вр. с чл.242 от КТ за периода от 01.02.2015 г. до
27.09.2016 г. за разликата от 5 952.54 лв. до претенцията от 7 500.00
лв., като неоснователна следва да се отхвърли.
Доколкото
за периода от 01.09.2016 г. до 27.09.2016 г. е доказано, че между страните е
било налице трудово правоотношение и ищцата не е била в отпуск поради временна
неработоспособност, съдът намира, че и за този период ѝ се дължи трудово
възнаграждение, което не е изплатено, и то в размер на 61.00 лв. – чиста сума,
като претенцията от 61.00 лв. до 102.00 лв. следва да бъде отхвърлена по
посочените по-горе причини за предходното трудово възнаграждение.
При
прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на
парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, съгласно
разпоредбата на чл.224 ал.1 от КТ. Не е спорно между страните и
обстоятелството, че за периода на действие на трудовия договор между страните,
ищцата не е използвала платен годишен отпуск в размер на 33 дни, и обезщетение
за него ѝ се дължи в размер на 1 121.84 лв. Именно тази сума е
изчислил и записал работодателя в заповедта за прекратяване на ТПО, но
независимо, че в нея е записано, че на ищцата са изплатени обезщетенията, то по
делото се доказа, че след проверка в счетоводството няма данни това обезщетение
да е заплатено. По делото не се събраха доказателства, както ответника твърди,
че ищцата е препятствала възможността му да ѝ заплати това обезщетение.
Напротив - той е имал възможност при отказ от страна на ищцата да получи
сумите, да ги депозира на нейно име по сметка в банка, да ги изпрати по пощата
или по друг начин, но такова заплащане преди датата на подаване на исковата
молба не е имало, няма и в хода на делото независимо от признанието за дължимост на това обезщетение. Поради изложеното,
претенцията на осн. чл. 224 ал. 1 от КТ, следва да
бъде уважена изцяло, като бъде прието, че ответникът е станал причина за завеждане
на делото в тази му част, независимо от признаването на този иск.
Въпреки,
че по делото не се доказа към кой момент точно ищцата е придобила и упражнила
правото си на пенсия за осигурителен стаж и възраст /доколкото представеното
разпореждане от НОИ касае не отпускане на пенсия, а изменение на личната пенсия
на ищцата/, то съдът приема, че към датата на прекратяване на трудовите
правоотношения ищцата е придобила и упражнила правото си на пенсия. Установява
се, че работодателя е знаел за това, т.к. е вписал това обстоятелство както в
предизвестието, така и в Заповедта за прекратяване на ТПО. Доказа се безспорно
по делото, че обезщетението по чл.222, ал.3 от КТ, в размер на 1 427.80
лв. не е получено от ищцата, въпреки че е начислено от ответника и е посочено
като основание и размер в заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение. То се дължи в размер на БТВ на ищцата за срок от два месеца,
при прекратяване на трудовото правоотношение независимо от основанието за това,
при наличието на две предпоставки: работника да е придобил право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст, и такова обезщетение да не е заплатено до този
момент. Тези две предпоставки се доказаха по делото, а незаплащането на това
обезщетение на ищцата /независимо, че в заповедта за уволнение твърди друго/, е
доказано от съдебно-счетоводната експертиза при проверката в счетоводството на
ответника. Поради изложеното, и претенцията по чл. 222, ал.3 от КТ, в размер на
1 427.80 лв. следва да бъде уважена изцяло, а разноските по нея следва да бъдат
присъдени в полза на ищцата, т.к. работодателя не доказа забава на кредитора и не
доказа заплащане на това обезщетение, въпреки че е можел да направи това по
посочените по-горе начини.
По
отношение на претендираното обезщетение по чл.220,
ал.1 от КТ – за неизплатено обезщетение за неспазено предизвестие в размер на
едно брутно трудово възнаграждение: Спорен по делото във връзка с това искане е
въпросът на какво основание и по чие искане е прекратено трудовото правоотношение
между страните. Съдът намира, че трудовото правоотношение между страните е
прекратено, както твърди и ищцата, на основание чл.328, ал.1, т.10а от КТ. Това
основание е записано като основание за прекратяване в Заповед № 2 от 27.09.2016
г., а също и като основание в предизвестието до ищцата, където словом е
посочено, че причините за прекратяване на трудовия договор са - лицето е
придобило и упражнило правото си на пенсия. Доколкото нито ищцата е оспорила
законосъобразността на Заповед № 2 от 27.09.2016 г., нито работодателя е
изменил тази заповед, то съдът е длъжен да приеме, че тя е влязла в сила и е
произвела действието си именно на основание чл.328, ал.1, т.10а от КТ.
Независимо, че в тази заповед е посочено и че причината за прекратяване на
трудовия договор е подадена молба от лицето, то е видно от предизвестието, че
не това е била волята на работодателя, доколкото той е посочил друго основание
в него - придобито и упражнено право на пенсия. При прекратяване на ТПО на
посоченото основание - чл.328, ал.1, т.10а от КТ, работодателя отправя писмено
предизвестие, както е и сторил в случая, но видно от датата на заповедта и
изписаното в нея от кога се считат ТПО за прекратени – 27.09.2016г., той се е
възползвал и от правото си по чл. 222 ал. 1 от КТ, като ги е прекратил преди да
изтече срокът на предизвестието, вследствие на което дължи обезщетение за
неспазения срок на предизвестието. Ирелевантна е по
делото молбата на ищцата, представена от ответника, която е с дата 26.09.2016г.
– тя не съдържа искане за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие, както твърди
ответника, а и за да има такова прекратяване, то трябва да има и насрещно
съгласие, което ответника явно не е изразил, а е прекратил правоотношенията на
друго основание, на което е имал право да ги прекрати. Тази молба, въпреки че
има дата, записана от ищцата, не е входирана от
ответника, за да може да се прецени към кой момент ищцата е направила изявление
за освобождаване, считано от 27.09.2016г. – дали след получаване на
предизвестието или преди него. Ако ответника твърдеше и бе доказал, че молбата,
независимо от датата, е отправена до него след получаване на предизвестието, то
би могло да се приеме с оглед съдържанието ѝ - да бъде освободена от длъжност от 27.09.2016г.
- че ищцата се е възползвала от правото си по чл. 220 ал. 2 от КТ – да не
отработва предизвестието, като в този случай тя би дължала обезщетение. В
случая обаче работодателя не е входирал молбата и не
е фиксирал нейното получаване във времето на процедурата по прекратяване на
ТПО. Не е представил по делото, за да се установи евентуално това, и личното
трудово досие на ищцата, за което му е давана неколкократно
възможност, поради което съдът не би могъл да приеме, че е налице хипотезата на
чл. 220 ал. 2 от КТ и обезщетение се дължи от ищцата, а не от ответника по чл.
220 ал.1 от КТ. Като последен аргумент за основателност на предявената
претенция за обезщетение за неспазено предизвестие, съдът следва да посочи и
извънсъдебното признание на ответника за дължимост на
това обезщетение, въпреки неправилното посочване на алинея 2, а именно –
посочване на дължимост на обезщетение по чл. 220 ал.
2 от КТ в размер на 713.90лв. в Заповедта за прекратяване на ТПО, и
начисляването на такова обезщетение в платежната му ведомост за м.09.2016г.
Тези действия сочат както волята на работодателя за прекратяване по негова
инициатива на ТПО, така и волята за прекратяването им преди изтичане на срока
за предизвестието. Поради всичко изложено, съдът намира, че претенцията на
ищцата за заплащане на обезщетение по чл. 220 ал. 1 от КТ се явява основателна
и следва да бъде уважена изцяло.
По
делото се претендира също и че вследствие на виновно поведение от страна на
ответника – деклариране на по-малък осигурителен доход на ищцата за периода
месец 12.2015 г. - месец 09.2016 г. вкл.,
тя е получила обезщетение от НОИ за временна неработоспособност в по-нисък
размер. Съдът е квалифицирал този иск на основание чл.49 във вр. с чл.45 от ЗЗД – за вреди настъпили от действията на
работодателя, като е указал доказателствена тежест на
ищцата – да докаже деянието, неправомерността му, вредата, причИ.та
връзка между деянието и вредата и нейния размер като разлика между получена и
дължима сума. По делото обаче не се доказа нито виновно противоправно
поведение на служител на ответника, нито причинно-следствена връзка между
декларирането на осигурителния доход на ищцата или някакви вреди, които са
възникнали в нейния патримониум. Доказа се от
съдебно-счетоводната експертиза, че работодателя коректно е декларирал
договореното между страните трудово възнаграждение на ищцата в НАП и то е било
правилно отчетено при изчисляването на средно дневното обезщетение за временна
неработоспособност за периода, в който тя е ползвала този отпуск. Доказа се, че
за периода, за който ищцата твърди, че ответника е декларирал по-малък доход: месец
12.2015 г. – месец 09.2016 г., тя реално не е имала доход от него, а също и че за
обезщетението, което тя е получавала се взема предвид не този период, а
предходния, 18 месечен период, преди настъпването на причината, поради която
ищцата се е наложило да ползва отпуска за временна неработоспособност. Регламентацията
на чл. 41 ал. 1 от КСО относно възнаграждението, от което се определя
обезщетението, сочи изрично кой период се взема предвид за изчисляване на
обезщетение, и посочения от ищцата не е включен в него. Поради горното,
претенцията в размер на 2 173.00 лв., представляваща разлика в
получаваното обезщетение за временна нетрудоспособност за периода 15.12.2015 –
20.09.2016 г., получена в резултат на незаконосъобразно деклариран осигурителен
доход в размер на 420.00 лв. месечно вместо 713.90 лв. месечно, като
неоснователна, следва да се отхвърли изцяло.
С
оглед изхода на производството по всички искови претенции, и с оглед изложеното
относно дължимостта на разноски и за признатите
искове, съдът намира по искането за разноски на двете страни следното: Ищцата е
предявила седем обективно съединени иска, два от които са частично уважени, три
са изцяло уважени, един е отхвърлен и производството по един /за който съдът определя
100лв. от целия адв. хонорар/ е прекратено. При това
положение, на основание чл.78 ал.1 от ГПК, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищцата направените от нея разноски за уважените суми в размер на 725.74лв.
от адвокатското възнаграждение. На ответника също, на основание чл.78 ал. 3 и 4
от ГПК, се дължат разноски - за отхвърлената част от претенциите – в размер на
285.60лв., и за прекратения иск – в размер на 100лв., или общо в размер на
385.60лв. По компенсация, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата
разноски по делото в размер на 340.14лв. На основание чл.78, ал.6 от ГПК
ответникът следва да заплати по сметка на ПлРС държавна такса върху уважените
искове в размер на 371.08лв. и разноски
за вещо лице в размер на 38.07лв.
Воден
от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА, на основание чл. 242 от КТ във вр. с. чл.128 от КТ, ЕТ „И. С. Г.” с ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. ***, представлявано от С. Н. Г. ДА ЗАПЛАТИ на В.И.Д. ЕГН
**********, от гр. Плевен, представлявана от адв.А.Д.
***.***, сумата в размер на 5 952.54 лв.,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода 01.02.2015 г. до
15.12.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба – 17.10.2016г. до окончателното изплащане на главницата, като претенцията
до размер от 7 500.00 лв., като неоснователна ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА, на основание чл. 242 от КТ във вр. с. чл.128 от КТ, ЕТ „И. С. Г.” с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от С. Н. Г. ДА ЗАПЛАТИ
на В.И.Д. ЕГН **********, от гр. Плевен, представлявана от адв.А.Д.
***.***, сумата в размер на 61.00 лв.,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 01.09.2016 г.
до 27.09.2016 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
исковата молба – 17.10.2016г. до окончателното изплащане на главницата, като
претенцията до размер от 102.00 лв., като неоснователна ОТХВЪРЛЯ.
ОСЪЖДА, на основание чл.224, ал.1 от КТ, ЕТ „И. С. Г.” с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от С. Н. Г. ДА ЗАПЛАТИ на В.И.Д. ЕГН **********, от гр. Плевен,
представлявана от адв.А.Д. ***.***, сумата от 1 121.84 лв., представляваща
обезщетение за 33 работни дни неизползван платен годишен отпуск за 2015г. и
2016г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
предявяване на иска – 17.10.2016г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА, на основание чл.222, ал.3 от КТ,
ЕТ „И. С. Г.” с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от С. Н. Г. ДА ЗАПЛАТИ на В.И.Д. ЕГН **********, от гр. Плевен,
представлявана от адв.А.Д. ***.***, сумата от 1 427.80 лв., представляваща
обезщетение при прекратяване на ТПО в размер на две БТВ след като ищцата е
придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска – 17.10.2016г.
до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА, на основание чл.220, ал.1 от КТ, ЕТ „И. С. Г.” с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от С. Н. Г., ДА ЗАПЛАТИ на В.И.Д. ЕГН **********, от гр. Плевен,
представлявана от адв.А.Д. ***.***, сумата от 713.90лв., представляваща обезщетение за
неспазено предизвестие, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на предявяване на иска – 17.10.2016г. до окончателното изплащане на
сумата
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.И.Д. ЕГН **********,
от гр. Плевен, представлявана от адв.А.Д. ***.***,
против ЕТ „И. С. Г.” с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от С. Н. Г., иск с правно основание чл. 49 във вр. с чл. 45 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 2 173.00
лв., представляваща разлика в получаваното обезщетение за временна
нетрудоспособност за периода 15.12.2015 – 20.09.2016 г., получена в резултат на
незаконосъобразно деклариран осигурителен доход в размер на 420.00 лв. месечно
вместо 713.90 лв. месечно, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА на основание чл.78 от ГПК, ЕТ „И.
С. Г.” с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***,
представлявано от С. Н. Г., ДА ЗАПЛАТИ на В.И.Д. ЕГН **********, от гр. Плевен,
представлявана от адв.А.Д. ***.***, сумата от 340.14лв.
разноски по делото по компенсация.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.6 от ГПК,
“ ЕТ „И. С. Г.” с
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. ***, представлявано от С.
Н. Г., ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Плевенски
районен съд държавна такса в размер на 371.08лв. и разноски за вещо лице в
размер на 38.07лв., както и 5.00лв. – такса, в случай на служебно издаване на изп.лист.
Решението
подлежи на обжалване пред Плевенски Окръжен съд в двуседмичен срок от връчването
му от страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: