Р       Е       Ш     Е      Н      И      Е

 

                                         град София, 28.04.2021 година

 

           В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                     

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: Н. ДИМОВ

                                                                        ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                        мл.с.: МАРИЯ И.А

 

при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ……..…… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №12800 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

            С решение №163318 от 11.07.2019г., постановено по гр.дело №14733/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, се осъжда   „СПИДИ“ АД да заплати на З. „Е.“АД на основание чл.411, ал.1 КЗ вр. чл.79 и чл.82 ЗЗД сумата 693 лв., представляваща регресно вземане за изплатено по имуществена застраховка „Товари по време на превоз” обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 27.06.2016г. при транспортиране на пратка по договор за куриерска услуга, обективиран в товарителница №1-000060314820917-0420425232832/27.06.2016г., на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 166.12 лв., обезщетение за забава за периода 01.11.2016г. – 13.03.2019г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.03.2019г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 79.97 лв., направени по делото разноски, като са отхвърлени предявените исковете над присъдените суми до пълните предявени размери.

Постъпила е въззивна жалба от ответника - „СПИДИ“ АД, чрез адв.Т.К., с която се обжалва решение №163318 от 11.07.2019г., постановено по гр.дело №14733/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.411, ал.1 КЗ вр. чл.79 и чл.82 ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като са инвокирани доводи за неправилност и незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваните части, като постановен в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения. Твърди се, че първоинстанционният съд е обосновал краен извод за основателност на предявените искове, без да се е съобразил с всички събрани по делото доказателства, предвид на което неправилен е изводът, че по делото е доказано предвиденото в закона основание за ангажиране на отговорността на пощенския оператор. Поддържа се, че в случая първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на предявения иск като е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл.411, ал.1 КЗ вр. чл.79 и чл.82 ЗЗД, която е неотносима към конкретния казус, докато вярната  квалификация следва да бъде чл.410, ал.1 от КЗ. Излага се, че от доказателства по делото се установява, че ответникът е сключил с подателя "СТА" ЕООД договор за пощенска услуга, каквато е куриерската, регламентиран в специалния ЗПУ, а не договор за превоз, поради което намира приложение нормата на чл.85, ал.1, т.1 ЗПУ, тъй като застрахователят не можел да разполага с повече права, отколкото има самият застрахован /подателят на пратката/ срещу причинителя на вредите /пощенския оператор/. Твърди се, че размерът на обезщетението за повредената пратка на подателя възлизало на 15 лв., до който размер е ограничена отговорността на пощенския оператор в съответствие с общите му условия, издадени на основание чл.21, ал.1 ЗПУ. Тази отговорност може да бъде увеличена до стойността на съдържанието на пратката единствено при допълнително заплатена цена за по-високия риск, което в случая не е налице. Поддържа, че отговорността на пощенския оператор по ЗПУ е ограничена до предварително определен договорен лимит, точно както и отговорността на застрахователя по КЗ е ограничена до застрахователната сума. Излага се още, че ответното дружество е заплатило по банков път на подателя на увредената пратка - „СТА“ ЕООД на 27.07.2016г. сумата от 15 лв., поради което с извършеното плащане е погасена отговорността на пощенския оператор. В тази връзка се поддържа, че ищецът въпреки че е изплатил застрахователно обезщетение на увреденото лице не може да се суброгира в правата му срещу „СПИДИ“ АД. Излага се още, че с оглед извършеното плащане на 27.07.2016г. ответното дружество не е изпаднало в забава и предявеният акцесорен иск по чл.86, ал.1 от ЗЗД се явява неоснователен. По изложените аргументи моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и да постанови друго решение, с което да отхвърли предявените искове. Претендира присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции, в т.ч. и разноски за адвокатско  възнаграждение. Представя списък по чл.80 от ГПК.

Въззиваемата страна - З. „Е.“АД, чрез юрисконсулт Б.И., депозира писмен отговор, в който е взето становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Посочва се, че обжалваното решение е постановено в съответствие със събраните по делото доказателства, от които се установяват релевантните за спора факти и обстоятелства, на основание на които е обоснован правилен и законосъобразен извод за основателност на предявените искове. Изложени са подробни аргументи в подкрепа на становището, че посоченият в общите условия на „СПИДИ“ АД фиксиран размер на отговорността на пощенския оператор от 15 лв. за увреждания на огромна част от куриерските пратки, без разграничение на вредите и на обхвата за тяхното възстановяване, е крайно занижен и неадекватен и противоречи на целта на законовата делегация по чл.85, ал.4 ЗПУ. Поддържа се че въвеждането на ограничена отговорност единствено за пощенските оператори е в противоречие с обществения интерес и европейското законодателство. Налице е празнота, която следва да бъде запълнена с приложение на разпоредбите на ЗЗД, регламентиращи правилата при договорно неизпълнение. Съгласно посочените ОУ, въззивникът изплащал обезщетение единствено по своя преценка, в еднакъв за всички случаи и за всички лица минимален размер. В застрахователното право лимитът на отговорността на застрахователя съответствал на пазарната цена на вещта, която винаги е различна, поради което препратките към застрахователната сума по КЗ е неприемливо.  По изложените съображения моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение, направени пред въззивната инстанция. Представя списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК относно претендирани от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

            Предявени са от З. „Е.“АД срещу „СПИДИ“ АД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.410, ал.1, т.1 КЗ вр. чл.79 и чл.82 от ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.

            С оглед петитума на подадената въззивна жалба съдът намира, че предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са уважени предявените искове. В останалата част като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

       Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

         Обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да разгледа изложените в жалбата доводи досежно незаконосъобразността на съдебния акт:

На първо място въззивният съд следва да разгледа релевираното от въззивника възражение досежно неправилна правна квалификация на предявения главен иск. В случая настоящият състав споделя възраженията на въззивника-ответник, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на предявения главен иск, но така допуснатото процесуално нарушение не води до недопустимост на съдебното решение и обезсилването му от въззивния съд. Съгласно ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС и съдебната практика, застъпвана от съдилищата, несъответствието на дадената от първоинстанционният съд в доклада по чл.146, ал.1 от ГПК и в решението му по спора правна квалификация на спорното право с действителното правно основание не съставлява порок, обуславящ недопустимост на съдебния акт. Това е нарушение на съдопроизводствените правила, което въззивната инстанция следва да отстрани и да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция, като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска (в този смисъл е решение №317/27.06.2012г. по гр.д. №117/2012 г., Г.К., ІV Г.О, ВКС). Съгласно мотивите към посоченото тълкувателно решение – правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита, а когато липсва такова нарушение, дадената от съда правна квалификация на исковата претенция, с която е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението му. По настоящото дело въпреки дадената в доклада и обжалваното решение неправилна правна квалификация на предявения иск - по чл.411, ал.1 от КЗ, от първоинстанционния съд, той се е произнесъл по очертаното с исковата молба спорно материално право, правилно е разпределил доказателствената тежест и е разгледал всички предявени факти, които обуславят възникването на спорното право. Поради това въззивният съд само следва да отстрани неправилната  правна квалификация  на предявения иск и да посочи правилната такава на предявения главен иск - чл.410, ал.1, т.1 от КЗ, която норма постановява, че с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу причинителя на вредата, в това число в случаите, при които вредите, произтичат от неизпълнение на договорно задължение. Следователно основателността на предявения от ищеца регресен иск е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки: 1/ валидно сключен договор за имуществено застраховане; 2/ в изпълнение на този договор застрахователят да е изплатил на застрахованото лице обезщетение за настъпило застрахователно събитие, покрито от застраховката и 3/ отговорност на ответника за причиняването на вредите, за които е изплатено застрахователното обезщетение в размер до действителните вреди.

В случая и с оглед релевираните във въззивната жалба доводи, съдът приема, че по делото е установено, че е възникнала отговорност за ответното дружество за заплащане на обезщетение за процесната пратка, като основният спорен въпрос между страните е относно размера на регресното вземане на ищеца, дължимо от ответника - пощенски оператор, във връзка с който въззивният съд намира следното:

Пощенските оператори дължат обезщетение на потребителите за загубени, ограбени и повредени пощенски пратки, а съгласно чл.85, ал.4 ЗПУ конкретните размери на обезщетенията се включват в общите условия на договорите с потребителите. Законовата делегация обаче не урежда нито начина на определяне на обезщетението, нито вида на подлежащите на възстановяване вреди. В изпълнение на тази законова делегация в своите ОУ въззивникът също е определил единствено размера на отговорността си от 15 лв., без да е извършено никакво разграничение между отделните хипотези, при които могат да настъпят вреди. Следователно в случая е налице празнота, която следва да бъде запълнена от общото правило на чл.82, ал.1, изр.1 ЗЗД за договорното неизпълнение - обезщетението обхваща претърпяната загуба и пропуснатата полза, доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да бъдат предвидени при пораждане на задължението. По същество в ОУ на „СПИДИ“ АД е извършено едностранно предварително ограничаване на договорната отговорност на пощенския оператор към подателя на пратката, каквато не би могла и не е целта на законовата делегация по чл.85, ал.4 ЗПУ. На още по-силно основание това ограничаване на отговорността не може да бъде противопоставено на платилия обезщетение за вредите от същото неизпълнение застраховател, който е трето за правоотношението по договора за пощенска услуга лице. По тези съображения неоснователни са доводите на ответника, че предвид наличието на специална уредба не са приложими общите правила при договорно неизпълнение, уредени в ЗЗД. До същия правен извод е достигнал СРС, на основание на който е приел, че са налице законовите основания за ангажиране на договорната отговорност на пощенския оператор - „СПИДИ“ АД да заплати на суброгиралия се в правата на увреденото лице /подател на пратката - „СТА“ ЕООД/ застраховател - З. „Е.“АД застрахователно обезщетение в размер на действителната стойност на повредената стока от 708 лв., от която сума следва да се приспадне платената такава в размер на 15 лв.. Следователно предявеният главен иск с чл.410, ал.1, т.1 от КЗ вр. чл.79 и чл.82 от ЗЗД се явява основателен и доказан за сумата от 693 лв., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба в съда - 13.03.2019г. до окончателното й изплащане. Постановеното от СРС решение в частта, в която е уважен иск с погрешно посочена правна квалификация - чл.411, ал.1 КЗ вр. чл.79 и чл.82 ЗЗД за сумата 693 лв., представляваща регресно вземане за изплатено по имуществена застраховка „Товари по време на превоз” обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 27.06.2016г. при транспортиране на пратка по договор за куриерска услуга, обективиран в товарителница №1-000060314820917-0420425232832/27.06.2016г., следва да бъде отменено като неправилно поради дадена невярна правна квалификация на предявения иск и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявения иск при правилната правна квалификация - чл.410, ал.1, т.1 КЗ вр. чл.79 и чл.82 ЗЗД.

Във въззивната жалба няма наведени други оплаквания и възражения относно незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваните части и доколкото въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, препраща на основание чл.272 от ГПК към изложените от СРС мотиви в частта досежно частичната основателност на предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД. Съдебният акт в частта, в която е уважен предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.

С оглед изхода от правния спор пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна - ищец. Размерът на разноските за юрисконсултско възнаграждение на въззиваемия следва да се определи съгласно чл.78, ал.8 ГПК и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съгласно който за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв., като в конкретния случай процесуалният представител на З. „Е.“АД е изготвил и представил по делото писмен отговор на въззивната жалба като елемент от процесуалната си дейност, без явяване в откритото заседание пред въззивната инстанция, поради което съдът намира, че сумата от 100 лв. е адекватна на вида и обема на извършената от процесуалния представител на въззиваемия дейност, която сума въззивника – ответник - „СПИДИ“ АД следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна – ищец - З. „Е.“АД.

Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав

                                        

Р  Е  Ш  И :

 

ОТМЕНЯ решение №163318 от 11.07.2019г., постановено по гр.дело №14733/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, в ЧАСТТА, в която е осъден „СПИДИ“ АД, с ЕИК ********да заплати на З. „Е.“АД, с ЕИК ********, на основание чл.411, ал.1 КЗ вр. чл.79 и чл.82 ЗЗД сумата 693 лв., представляваща регресно вземане за изплатено по имуществена застраховка „Товари по време на превоз” обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 27.06.2016г. при транспортиране на пратка по договор за куриерска услуга, обективиран в товарителница №1-000060314820917-0420425232832/27.06.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от 13.03.2019г. до окончателното й изплащане,

И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „СПИДИ“ АД, с ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, Търговски център „Боила“; да заплати на З. „Е.“АД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***; на правно основание чл.410, ал.1, т.1 КЗ вр. чл.79 и чл.82 ЗЗД сумата 693.00 лв. /шестстотин деветдесет и три лева/, представляваща регресно вземане за изплатено по имуществена застраховка „Товари по време на превоз” обезщетение за застрахователно събитие, настъпило на 27.06.2016г. при транспортиране на пратка по договор за куриерска услуга, обективиран в товарителница №1-000060314820917-0420425232832/27.06.2016г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на завеждане на исковата молба в съда - 13.03.2019г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.81 и чл.273 във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция.

ПОТВЪРЖДАВА решение №163318 от 11.07.2019г., постановено по гр.дело №14733/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 153-ти състав, в останалата обжалвана част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

 

                         ПРЕДСЕДАТЕЛ :

 

 

                                  ЧЛЕНОВЕ : 1./

 

 

                                                         2./