№ 1027
гр. Стара Загора, 17.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Д.а
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20255530102451 по описа за 2025 година
Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД, вр. с чл. 10, чл.10а, чл.
11,ал.1, т.10 ЗПК и чл. 146 ЗЗП.
Ищцата А. С. Х. твърди в исковата си молба, че между нея в качеството й на
кредитополучател и ответника в качеството му на кредитодател бил сключен договор за
потребителски кредит № ... от 10.11.2023 година. Договорът бил сключен при условията на
закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги. По силата на този
договор ответникът се задължил да предостави заемни средства в размер на 4500 лева на
ищцата, а тя се задължавала да ги възстанови ведно с възнаградителна лихва. Съгласно
Приложение № 1, което било неразделна част от Договор за потребителски кредит № ... от
10.11.2023 година, годишният лихвен процент на заема бил 36,68 %, а годишният процент
на разходите е 49 %. Действително приложеният в кредитното правоотношение годишен
процент на разходите обаче бил различен от посочения в договора и допълнителните
приложения към последния и с вписания от кредитодателя, в размер от 49 %. Това било така,
защото съгласно чл. 4 от Приложение № 5 към договора, се дължала „неустойка”, в случай
че ищцата не предоставила до края на следващия ден, считано от деня на сключване на
договора за кредит, обезпечение. Това било така и защото освен процесната „неустойка“ по
договора било уговорено, че се дължала и „такса за разглеждане и оценка на заявката за
кандидатстване“. В таксата за оценка за кредитоспособност се включвала като услуга и
предоставяне на ищцата на преддоговорна информация по договора, подготовка на договора
за кредита и допълнителните приложения към него. Въпросната такса се дължала на
основание чл. 2 от Приложение № 4 към договора за кредит. Процесният договор за кредит
бил недействителен на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК, във връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а,
1
ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят изискал и събрал от ищцата лихви, такси и комисионни,
свързани с договора за кредит, поради което ответникът нямал право да Формира ГПР в
размер на 49 %. Това нарушение имало за правна последица, съгласно разпоредбата на чл. 22
ЗПК, недействителност на договора за заем и дължимост единствено на чистата стойност по
кредита. Кредиторът инкорпорирал във вноските допълнителна сума, която оскъпила
кредита за ищцата и съответно от страна на ответника не били спазени изискванията на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с договора за кредит. Разпоредбата сочела, че договорът
трябвало да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като трябвало да
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното
правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита,
възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление и даването на тази
информация на потребителя как бил образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора са вменени като императивна разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК, ако
това условие не било изпълнено, договорът за заем бил недействителен. Кредитодателят,
залагайки като клаузи на чл. 2 от Приложение № 4 и чл. 4 от Приложение № 5, които
приложения били неразделна част от договора за кредит, всъщност цели заблуда на
потребителя и свръхпечалба за себе си, прикривайки допълнителното оскъпяване по заема.
Ответникът, използвайки заблуждаваща търговска практика създавал неравноправност,
която благоприятствала кредитодателя и увреждала кредитополучателя. С тези клаузи към
договора за кредит ответникът целял да заблуди кредитополучателя в частта относно
действителния годишен процент на разходите, като това обстоятелство пораждало
недействителност на целия договор, тъй като по смисъла на чл. 11 от ЗПК, във връзка с чл.
19 от ГПК, във връзка с чл. 22 от ЗПК липсата на задължителен реквизит от съдържанието
на договора за потребителски кредит водела до нищожност на договора. Това било така,
защото годишният процент на разходите по кредита включвал в себе си всички разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид. От една страна, това се подкрепяло от факта, че
съгласно Приложение № 5 към договора за потребителски кредит ищцата следвало да
предостави в срок до края на следващия ден, считано от деня на предоставяне от
кредитодателя на сумата по кредита, обезпечение, на което обезпечение да била извършена
предварителна проверка от страна на кредитора, и едва след нея и след като отговаряла на
посочените от кредитора условия, да се приемела като обезпечение банковата гаранция или
да сключила договор за поръчителство във връзка с процесния договор за заем, като в
противен случай се дължала неустойка, която неустойка се дължала пропорционално към
всяка вноска по кредита и била отразена в погасителния план и представлява неразделна
част от договора. От друга страна, това се подкрепяло и от факта, че кредиторът събрал
такса за усвояване на кредита, което било в противоречие с нормата на чл. 10а от ЗПК, която
такса отново била пропорционално дължима към всяка от вноските. Поставените в
2
Приложение 5 условия, които ищцата задължително трябвало да изпълни, за да не се
дължала неустойка по договора за кредит били следните: 1/ да предостави двама или по
преценка на кредитодателя повече от двама поръчители по кредита физически лица, които
да имат нетен размер на осигурителен доход в размер на 1500 лева; да са лица над 20-
годишна възраст; да работят на безсрочен трудов договор; да имат не по-малко от 5 години
трудов и осигурителен стаж; да не са кредитополучатели или поръчители по друг договор за
кредит, включително и такъв с кредитодателя; да нямат неплатени осигуровки за последните
две години; да нямат задължения към други кредитни или финансови институции или ако
имат - кредитната история на поръчителя в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус
не по-лош от „Редовен”. Алтернативно на тази възможност, кредитополучателят можел да
представи като обезпечение банкова гаранция, която да покрива размера на всички суми,
които кредитополучателят бил длъжен да изплати на кредитодателя по договора за кредит и
да има срок на валидност, не по-кратък от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички
задължения по договора. Уговореното възнаграждение под формата на „неустойка“ и такса
за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит били разходи по кредита,
които следвало да бъдат включени при изчисляването на ГПР - индикаторът за общото
оскъпяване на кредита, по смисъла на чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Поради невключването на
възнагражденията в посочения от потребителския договор размер на ГПР последният не
съответствал на действително прилагания такъв от кредитора в кредитното
правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявало „заблуждаваща търговска
практика” по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП. Поради това процесният договор
за кредит бил нищожен на основание чл. 22 от ЗПК и неспазване на изискванията на чл. 11,
ал. 11, т. 20 от ЗПК. Изложената теза се потвърждавала и от разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП,
която давала легалната дефиниция на нелоялна търговска практика, която се използвала в
настоящия случай, с цел свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец
към потребител се извършвала ако противоречала на изискването за добросъвестност и
професионална компетентност и било възможно да промени съществено икономическото
поведение на средния потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща била
такава търговска практика, при която се съдържала невярна информация и следователно
била подвеждаща или когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне,
заблуждавала или била в състояние да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако
представената информация била фактически точна и имала за резултат или било възможно
да има за резултат вземането на търговско решение, което той нямало да вземе без
използването на търговската практика. Така в Приложение № 5, което било неразделна част
от договора за кредит, било уговорено заемът да бъде обезпечен с банкова гаранция или с
поръчители, отговарящи на конкретни условия. В случай на неизпълнение от страна на
кредитополучателя на условията, визирани в Приложение № 5, същият дължал „неустойка“
от договора на кредитора в среден размер от 4.40 лева на ден, като неустойката на ден не
трябвало да надвишава 1% от главницата по кредита, която неустойка се начислявала
пропорционално към всяка от вноските по кредита. Тоест се кумулирала месечната вноска за
3
„неустойка“, с която неустойка падежното вземане нараствало значително. Иначе казано,
вноската по кредита ставала двойно по-голяма. Същото това кумулиране на неустойката към
погасителните вноски водело до скрито оскъпяване на кредита и създавало предпоставка за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя. Към тази неустойка и
възнаградителната лихва се прибавяла и таксата за разглеждане и оценка на заявката за
кандидатстване за кредит и представената от клиента преддоговорна информация,
подготовка на договора за кредит и допълнителните приложения към него, оценка на
кредитоспособността и финансовите възможности на клиента и проверка на вероятността за
погасяване на кредита. Тази такса също се дължала пропорционално с паричните вноски по
заема. Неизпълнението на задължението от ищцата да представи поръчителство на две
физически лица отговарящи на условията, посочени по-горе, или банкова гаранция, вдигало
лихвения процент на кредита няколкократно, тъй като тази неустойка представлявала
прикрита възнаградителна лихва. Това се потвърждавало и от факта, че тази неустойка била
уговорена и в погасителния план към договора. Предвид неизпълненото изискване на чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, и на основание чл. 22 ЗПК договорът бил недействителен, като съгласно чл.
23 ЗПК ищцата дължала само чистата стойност на кредита, без лихва или други разходи по
кредита. Съгласно член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 преди сключването на договор за
кредит, кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя,
като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в
съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 от Директивата се посочвало, че в
условията на разрастващ се кредитен пазар било особено важно кредиторите да не
кредитирали по безотговорен начин или да не предоставяли кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да приложели необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на
кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се
състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на
потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области,
която се приемала като необходима, за да се осигурило на всички потребители в Съюза
високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улеснило
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В
продължение на изложеното, клауза, която предвиждала, че се дължала неустойка при
неосигуряване на банкова гаранция или поръчител, което задължение ставало изискуемо до
края на следващия ден от подписване на договора за потребителски кредит било в пряко
противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от
неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително
увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало
задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го
4
направил, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличавала. Целта била, ако имало съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да
се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика
щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка
на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичала и от
разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Посоченият лихвен процент в
договора за кредит от 36,68 % не отговарял на действително приложения лихвен процент,
тъй като уговорената „неустойка“ представлявала добавък към договорната лихва. Поради
по-високия лихвен процент нараствала и стойността на годишния процент на разходите,
доколкото възнаградителната лихва била един от компонентите му, но същият не бил обявен
на потребителя и не бил посочен в пар. 1 от договорите в действителния му размер, а това
било в нарушение на изискванията на чл. 5 и чл. 11, т. 10 от ЗПК. По този начин се
нарушавали добрите нрави и се внасяло неравноправие между правата и задълженията на
потребителя и доставчика на финансова услуга, което било в разрез с изискванията на
добросъвестността и в негов ущърб, като това обстоятелство водело до нищожност на
договорното съглашение. Възнаградителната лихва съставлявала цена на предоставеното
ползване на заетата сума и когато била налице явна нееквивалентност между предоставената
услуга и уговорената цена се нарушавал принципа на добросъвестността при участие в
облигационните отношения. Дори да се калкулирала таксата за разглеждане на документи,
съгласно чл. 2 от Приложение № 4, годишния процент на разходите отново щял надхвърли
допустимия максимум. В случай че съдът преценял, че договорът не бил нищожен, ищцата
моли съда да приеме, че уговорената договорната лихва по правоотношението противоречи
на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. От съдържанието на процесния договор за
кредит ставало ясно, че страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва, която
била в размер на 36,68 % годишно. Съгласно чл. 10, ал. 2 от ЗЗД лихви можели да се
уговарят до размер, определен от Министерския съвет, а според чл. 9 от същия закон
страните имали свобода на договаряне, доколкото съдържанието на договора не трябвало да
противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави, като именно добрите
нрави определяли максималния размер, до който можела да се уговаря възнаградителна
парична лихва. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвало да
компенсира заемодателя за това, че се лишил временно от определена своя парична сума,
предоставяйки я на трето лице/кредитополучателя/, но да не води до неоснователното му
обогатяване за сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се
правела с оглед момента на сключване на договора и като се съобразели всички относими
обстоятелства. Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на
Върховния касационен съд противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато
възнаградителната лихва била уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата
двукратния размер на законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно
ПМС/. В процесния случай задълженията по договорите за кредит били необезпечени и
договорената лихва надхвърляла трикратния размер на законната лихва за претендирания
5
период, което правело клаузата, уговаряща размера й нищожна. В случай, че съдът
преценил, че целият договор не бил нищожен, ищцата моли съда да постанови, че
уговорената неустойка в чл. 4 от Приложение 5 към Договора за кредит за не представяне на
обезпечение, противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26 от ЗЗД. С така уговорената
неустойка се целяло единствено да се постигане неоснователно обогатяване, като с тази
разпоредба се излизало извън присъщите функции на неустойката, посочени в т. 3 от ТР №1
от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. Процесната неустойка също така била и неравноправна по
смисъла на чл. 145 от ЗЗП и съответно била нищожна на основание чл. 146 от Закона за
защита на потребителите. Потребителят не можел да влияе върху съдържанието й, тъй като
била предварително изготвена от дружеството- кредитор и съответно не била индивидуално
уговорена. Клаузата от процесния договор за потребителски кредит и уговорената в нея
„неустойка“ представлявала неравноправна клауза, тъй като представлявала уговорка във
вреда на потребителя, не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца/доставчика и
потребителя, поради обстоятелството, че задължавала потребителя при неизпълнение на
неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. С така
уговорената неустойка се целяло заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба
на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размера на
законната лихва. В случай че съдът преценял, че договорът не бил нищожен и в условията
на евентуалност, ищцата моли съда да постанови, че уговорената клауза, с която се
възлагало на потребителя да заплати възнаграждение за разглеждане и оценка на заявката за
кандидатстване, била нищожна поради противоречие с императивната норма на чл. 10а от
ЗПК. Разпоредбите на чл. 10а ЗПК давали възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисиони за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това били услуги, които нямали пряко
отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на
паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на
определения падеж. Тази такса представлявала установено задължение на заемополучателя,
свързано именно с усвояване на кредита, поради което клаузата за дължимост на сума за
таксата била уговорена изцяло в противоречие с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която
правна норма установявала забрана за начисляване на такси и комисионни, свързани с
усвояване и управление на кредита. По Договор за потребителски кредит № ... от 10.11.2023
година ищцата не била погасила всички претендирани суми от ответника, но платила сума,
еквивалентна на получения заем, дори и повече. Ищцата моли съда да постанови съдебно
решение, с което да признае за установено, че Договор за потребителски кредит № ... от
10.11.2023 година, сключен между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД и А. С. Х., е изцяло
недействителен поради нарушение на императивните норми на ЗПК и ЗЗП. В хипотезата на
евентуалност, в случай че съдът не прецени, че целият договор е недействителен, моли съда
да постанови съдебно решение, с което да признае за установено, че следните клаузи по
сключения между „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД и А. С. Х., Договор за потребителски кредит № ...
от 10.11.2023 година, са нищожни, а именно: чл. 4.1. от Договор за потребителски кредит №
6
... от 10.11.2023 година, съгласно който се дължи възнаградителна лихва върху главницата по
кредита, определена в Приложение № 1 към договора, съгласно т. 7 в размер от 36,68 %.; чл.
4 от Приложение № 5, което е неразделна част от Договор за потребителски кредит № ... от
10.11.2023 година, съгласно който се дължи неустойка за всеки календарен ден, в който не е
предоставено обезпечение, която е в размер на 4.40 лева средно на ден, като неустойката на
ден не трябва да надвишава 1% от главницата по кредита; чл. 2 от Приложение № 4, което е
неразделна част от Договор за потребителски кредит № ... от 10.11.2023 година, съгласно
който, се дължи таксата за разглеждане и оценка на заявката за кандидатстване за кредит и
представената от клиента преддоговорна информация, подготовка на Договора за кредит и
допълнителните приложения към него, оценка на кредитоспособността и финансовите
възможности на клиента и проверка на вероятността за погасяване на кредита. Претендира
разноски.
Ответникът „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД, гр. София моли съда да отхвърли изцяло
исковите претенции за установяване на нищожност на Договор за кредит № ... от дата
10.11.2023 г. поради нарушаване на императивните норми на ЗПК. Моли съда да отхвърли
изцяло исковите претенции за прогласяване на нищожност на клаузата за неустойка
предвидена в Договор за потребителски кредит № .... Моли съда да отхвърли изцяло
исковите претенции на ищеца за прогласяване на нищожност на клаузата съгласно която се
дължи възнаградителна лихва върху главницата по кредита. Моли съда да отхвърли изцяло
исковите претенции на ищеца за прогласяване на нищожността на клаузата, предвиждаща
такса за разглеждане на и оценка на заявката за кандидатстване за кредит. Исковете на
ищеца били изцяло неоснователни и необосновани. На 10.11.2023 г. между ответното
дружество, в качеството си на кредитодател, и А. С. Х., в качеството на кредитополучател,
бил сключен Договор за потребителски кредит № .... Договарянето между страните се
осъществило чрез средствата за комуникация от разстояние (електронна поща, уеб-сайт и
телефон), като договорът за кредит се сключил във формата на електронен документ и
правоотношението се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне
на финансови услуги от разстояние, Закона за задълженията и договорите, Закона за
електронния документ и електронните удостоверителни услуги и приложимите към
сключения договор за кредит Общи условия на ответника. Преди кандидатстване за кредит
ищцата регистрирала свой профил в системата на ответното дружество, като получила
уникално потребителско име и парола. За верификация на самоличността си при
създаването на профила, тя получила от ответника ПИН код под формата на кратко
електронно съобщение (СМС) на посочения от нея в заявката телефонен номер, както и
линк на посочената от нея електронна поща. С краткото електронно (СМС) съобщение и
линка на електронната поща се удостоверявало, че лицето, което желаело да регистрира
профил, било именно лицето, което подало заявката и именно това били неговите лични
данни. След получаване на линка ищцата потвърдила профила си. Като част от процеса по
създаване на профила си и с оглед удостоверяване на самоличността на кредитополучателя,
ищцата снимала личната си карта, направила селфи с личната си карта и бил проведен
телефонен разговор с нея. След успешното реализиране на процедурите по верификация на
7
самоличността на ищцата, профилът й бил потвърден. Във вече регистрирания от
кредитополучателя профил, ищцата попълнила заявка за кандидатстване за кредит. В
Заявката за кандидатстване ищцата попълнила и предоставила доброволно пълни и верни
данни относно своята самоличност като: трите си имена, ЕГН, адрес /постоянен и настоящ/,
лична карта, месторабота, мобилен телефонен номер, актуална електронна поща,
предпочитания начин за получаване на сумата по кредита. В края на заявката за
кандидатстване и с оглед успешното и попълване ищцата потвърдила, че се била запознала
и се съгласявала с общите условия на ответника, приложими към договора за кредит, като
приемането на общите условия било необходимо условие за изпращане на заявката. След
успешното потвърждаване на заявката, ответникът разгледал предоставената от ищцата
информация и въз основа на тази информация и след проверка в Централния кредитен
регистър одобрил ищцата за искания от нея кредит. След одобряване на кредита ответникът
генерирал в профила на А. С. Х. Договор за потребителски кредит № ..., заедно с
приложимите Общи условия на ответника, също така Стандартен Европейски Формуляр и
Погасителен план, като в края на всеки документ има два броя линка - „Приеми договора” и
„Откажи договора”. С оглед сключването на Договора за кредит и като доказателство за
съгласието на ищеца с договора за кредит и Общите условия ищцата активирала линка
„Приеми договора”. Съгласно сключения между страните процесен договор, ищцата
получила от „ответника паричен заем в размер на 4 500 лева. Горепосоченото се
потвърждавало и от твърденията на ищеца в исковата молба, поради което ответникът моли
съда да счете за безспорни между страните обстоятелствата по сключване на Договор за
потребителски кредит № ... и предоставяне и усвояване от кредитополучателя на заема в
размер на 4 500 лева. Ответникът възразява срещу твърденията, че сключеният между
страните договор за потребителски кредит нарушавал разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. Съгласно сключения между страните договор за кредит, размерът на годишния процент
на разходите бил изчислен съгласно формулата, посочена в Приложение 1 от Преходните и
заключителни разпоредби на ЗПК. Също така, в приложимите към процесния договор Общи
Условия на ответника, отново бил посочен начина на изчисляване на ГПР. В приложимия
Стандартен Европейски Формуляр за предоставяне на информация за потребителските
кредити, Приложение № 2 към чл. 5, ал. 2 от ЗПК, също бил посочен и индивидуализиран
ГПР. Разпоредбата на чл.11, ал. 1, т.10 от ЗПК не предвиждала в договора за потребителски
кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а
единствено да се посочели допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Терминът
„допускания“ се използвал в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на
разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания били изчерпателно изброени както
в чл.19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и поточно в точка 3 от
Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК. Допусканията се деляли на две групи: първата
група били базови допускания (чл.19, т.3 и т.4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б"
Приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл.19, т.5 от Директива 2008/48 и т.
3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Първата група допускания имали значение за
8
всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаели определени
видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен
срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2
ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да можел да се изчисли и посочи един
точен процент на ГПР при сключване на договора, се налагало да се правят допускания за
бъдещето, за да се изчислил ГПР като една - единствена ставка с точност поне един знак
след десетичната запетая (т.2, б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК), което било детайлно
разяснено в решение на СЕС С-290/19г. В настоящия случай било приложимо единствено
първото базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1, а именно да се допуснело, че
договорът щял да е валиден за срока, за който бил сключен, и кредиторът и потребителят
щели да изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора.
Второто базово допускане касаело уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния
договор лихвеният процент бил фиксиран и подобни допускания били неприложими.
Допълнителните допускания също не били приложими, защото касаели хипотези на
горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не бил. В горния
смисъл, и доколкото в случая приложимо било единствено първото базово допускане по т. 3,
буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което било императивно посочено в закона и се
прилагало за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по
себе си не било от естество да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.
Смисълът на закона бил кредитополучателят да се запознаел предварително с размера на
сумата, която щял върне под формата на ГПР, което изискване в случая било изпълнено.
Задължението за неустойка не било разход по кредита, който следвало да се включи в ГПР,
съгласно чл.19, ал.1, вр. с пар.1 от ДР на ЗПК, а по своята същност било обезщетение за
неизпълнение. В договора не били посочени взетите предвид допускания на ГПР, доколкото,
в случая ГПР бил неизменен, формиран биле от фиксирано вземане - възнаградителна
лихва, което не се променяло, при никакви условия, поради което не били посочени взети
предвид допускания при изчисление на ГПР, доколкото такива нямало. В договора ясно и
недвусмислено било посочено, с фиксирани, неподлежащи на промяна, суми, какъв заем се
отпускал, при каква възнаградителна лихва, каква неустойка, за какво и в какъв размер,
които формирали и общо дължимата сума по кредита. Други вземания по този договор
нямало. Тоест в договора нямало никаква неяснота каква сума следвало да връща длъжника
по него, за да се чувствал заблуден от посочения ГПР. Единственото законово ограничение
било установено в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което определяло, че Годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.” Имайки предвид, че ГПР бил изчислен на 49.00% съгласно формулата
по Приложение 1 от ПЗР на ЗПК, то ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК било изцяло
спазено. Клауза за ГПР, сама по себе си, не водела до създаване на някакви задължения на
потребителя. Нямало как разпоредбата, в която бил посочен процент на ГПР да
заблуждавала потребителя, доколкото в договора били посочени всички параметри по него и
какви били дължимите по него суми в общ размер и разбити по вид и размер. В Закона за
9
потребителския кредит лимитивно и изчерпателно били предвидени основанията за
недействителност на договора за потребителски кредит и същите не можели да бъдат
заменяни с други и да се тълкуват превратно и разширително. Видно от приложения по
делото договор, размерът на лихвения процент по кредита бил изрично и ясно посочен,
както и размерът на ГПР, като същевременно тези размери били съобразени със законовите
ограничения за този вид договори (чл. 19 от ЗПК). Не се установявало наличие на скрито
оскъпяване на кредита чрез включване в погасителните вноски на задължения за разходи,
неустойки и други. Оспорва твърденията на ищеца, че процесният договор не отговарял на
изискванията, посочени в чл.11, ал.1, т.20 от ЗПК, а именно че договорът не съдържал
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора за кредит. Към
процесния договор били приложими Общи Условия на ответника. В Общите Условия било
посочено, че кредитополучателят имал право, без да дължи обезщетение или неустойка и
без да посочва причина, да се откаже от сключения Договор за кредит в 14-дневен срок от
датата на сключване на договора. В този случай кредитополучателят бил длъжен да заплати
на Кредитодателя получената в заем сума, начислените лихви и такси за дните на ползване
на кредита до момента на отказа. По този начин ответникът изпълнил напълно
нормативните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК. Същото право на отказ от
потребителя от договора за кредит било установено и чрез Стандартния Европейски
Формуляр, а именно в Част IV, т. 1, както и в част V, б. „б“, т. 1. Оспорва твърденията, че
сключения между страните процесен договор бил недействителен (нищожен) поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК
договорът за кредит следвало да съдържа като задължителен реквизит лихвеният процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който бил
свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за
промяна на лихвения процент. Съгласно договора се установявало, че Кредитополучателят
дължал на Кредитодателя Годишна фиксирана лихва за ползване на кредита в размер 48,67%
върху главницата по кредита. Лихвата за ползване на кредита на ден била в размер на 1/365
от Годишната лихва за ползване на кредита. Следователно в договора за кредит изрично бил
установен годишният лихвен процент на кредита и условията за прилагането му, тоест -
прилагал се по отношение на главницата по кредита, че същата се начислявала на годишна
база и че лихвата на ден се изчислявала като 1/365-а от размера на годишната лихва. Видно
било че лихвата била фиксирана, а не плаваща и не била свързана с референтен лихвен
процент, поради което такъв не бил посочен. Било видно от договора, че лихвеният процент
не се променял и не били предвидени условия или процедури за промяна на размера на
лихвата. Възразява срещу твърденията, че уговорената между страните годишна лихва била
нищожна поради противоречие с добрите нрави. Не била налице трайна съдебна практика,
която да определя, че възнаградителната лихва не трябвало да надхвърля трикратният
размер на законната лихва. Единственото законово ограничение било установено в чл. 19, ал.
4 от ЗПК, което определяло, че годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Имайки
10
предвид че ГПР бил изчислен на 49.00%, съгласно формулата по Приложение 1 от ПЗР на
ЗПК, то ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК било изцяло спазено. Лихвата по договора
била възнаградителна, за ползване на дадената парична сума. Към датата на сключване на
процесния договор, обективен критерий за преценка дали с клаузата за уговорената лихва
бил нарушен принципът на справедливост и били създадени условия за неоснователно
обогатяване на ответника, не били уредени. Нямало законова или подзаконова рамка към
момента на сключване на договора, следователно съдът следвало да съобразява
обстоятелствата, при които бил сключен договорът, а именно: заемодателят бил небанкова
финансова институция, предоставяща парични средства по занятие, без каквито и да е
обезпечения и с висок риск от несъбираемост. Той бил търговец, който следвало да
реализира печалба и това не противоречало на добрите нрави. Практиката на съдилищата за
обявяване на недействителни съглашения за възнаградителна лихва и ГПР, която
надвишавала 3 пъти законната такава за просрочени задължения била преустановена с
приемането на новата алинея 4 на чл. 19 от ЗПК, която увеличавала размера на 5 пъти, който
се явявал по-адекватен. Аргумент за това се явявало и обсъждането на законодателната
промяна, където се обосновавала нужда от предоставяне на по-високи лихвени лимити за
финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност била застрашена с висока степен
на несъбираемост и приходите от лихви следва да покривали загуби от рисково кредитиране
на неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от оборотната дейност. Именно по тези
съображения в парламента се наложило поставяне на лимит, позволяващ договаряне на
лихвени проценти от 50 пункта. Тъй като възнаградителната лихва не надвишавала 5
кратния размер на законната лихва за просрочени плащания, а ГПР действително не го
надвишавал, то съдът не следвало да счита, че уговорката за заплащането на
възнаградителна лихва била недействителна. Видно от приложения по делото договор,
размерът на лихвения процент по кредита било изрично и ясно посочен, както и размерът на
ГПР, като същевременно тези размери били съобразени със законовите ограничения за този
вид договори (чл. 19 от ЗПК). Не се установявало наличие на скрито оскъпяване на кредита
чрез включване в погасителните вноски на задължения за разходи, неустойки и други. Видно
от текста на договора, общите условия и погасителния план, изрично били посочени
размерите на ГПР и ГЛП, съобразени със законовите изисквания, като липсвало основание
оспорените разпоредби да се счетат за неотговарящи на изискването за добросъвестност и
водещи до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, съобразно формулировката на чл. 143 от ЗЗП. Видно от
процесния договор и Приложение № 1 към него било, че бил посочен фиксиран годишен
лихвен процент по заема, представляващ реквизит по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и доколкото бил
фиксиран за целия период от договора, не било необходимо да се посочват условията за
прилагането му, доколкото такива условия нямало и не се прилагали. Лихвата била във
фиксиран размер, което ясно личало от посочения общ размер на вземанията по договора,
като се направела проста аритметична сметка, като от общо дължимата сума се извадела
главницата и се получавала чистата стойност по кредита. Не било вярно, че клаузата за
възнаградителна лихва била недействителна поради противоречие с добрите нрави и че
11
същата била прекомерна и неравноправна. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК /в сила 23.07.2014 г./
годишният процент на разходите не можел да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Безспорно елемент от ГПР
била възнаградителната лихва. Съгласно чл.19, ал.4 ЗПК било допустимо възнаградителната
лихва дори да била 5 пъти по-голяма от законната лихва, ако била единственият разход по
кредита. В процесния договор, единственият разход, който формирал ГПР била договорната
лихва и таксата съгласно Приложение № 3 към договора. С оглед изложеното предвидения в
договора лихвен процент не противоречал на предвидения в закона максимум по чл.19, ал.4
ЗПК. Нямало пречка страните да уговорели договорна надбавка в размер по-голям от
законната лихва. В случая уговорената възнаградителна лихва не противоречала на добрите
нрави, до който извод се достигало след преценка на конкретните данни по случая - срока на
договора, размерът на кредита, размера на възнаградителната лихва спрямо размера на
кредита и рискът от сделката, с оглед факта, че като небанкова финансова институция,
ответникът се издържал от собствената си печалба, както и автономията на волята и факта,
че кредитът не бил обезпечен. Нямало нарушение и на чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото ГПР, в
който била включена възнаградителната лихва, бил в размер на допустимия от закона. По
договора била предвидена валидна клауза за възнаградителна лихва и не било налице
противоречие с чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Ответникът оспорва твърдението, че неустойката,
установена в сключения между страните Договор за кредит № ... била недействителна на
основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, както и поради заобикаляне на закона, включително поради
надхвърлянето на нейните функции, присъщи на всяка неустойка, следователно поради
накърняване на добрите нрави. Чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК изрично предвиждал, че при
изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включвали разходите, които
потребителят заплащал при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски
кредит. Начисляването на неустойка в настоящия случай се извършвало и произтичало от
неизпълнение на задължението на кредитополучателя да учреди и/или представи надлежно
обезпечение на кредита - поръчители или банкова гаранция. Годишният процент на
разходите имал за цел да информира потребителя какви щели да са му разходите, ако
изпълнявал надлежно и в срок задълженията си по договора за кредит, а нямал за цел да
включва в себе си евентуални компоненти, които били поставени под условие че
кредитополучателят не изпълнил задължението си по договора. Посоченият годишен
процент на разходите по договора за кредит бил съобразен с всички изисквания на ЗПК,
като били взети предвид допусканията съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Начислената неустойка представлявала адекватно обезщетение за неизпълнение на
задължението на кредитополучателя да предостави обезпечение по договора си за кредит. В
процесния Договор за кредит изрично било посочено, че неустойката се дължала само за
периоди, в които кредитът бил без осигурено обезпечение, респективно ако
Кредитополучателят осигурил надлежно обезпечение по кредита, макар и след изтичането
на срока за нейното представяне, неустойката спирала да се начислява. Неизпълнението на
задължението за представяне на описаните в договора за кредит обезпечения се явявало
12
неизпълнение на установено между страните задължение, като кредитополучателят бил
информиран за наличието на тази неустойка още при предоставяне на приложимия
Стандартен европейски формуляр. Кредитополучателят знаел и бил информиран по
отношение на изискванията за обезпечение чрез Стандартния европейски формуляр преди
подписване на договора за кредит и с оглед на това можел да прецени дали да сключи или не
кредита, респективно да се съгласи с условията по кредита. От друга страна, кредиторът бил
свободен по своя преценка да определи какви да бъдат изискванията за обезпечение с оглед
кредитоспособността и финансова надеждност на всеки кредитополучател. Въпросната
неустойка и нейният размер бил съразмерен на обезпечителната и обезщетителната функция
на неустойката. Условията на сключения между страните потребителски кредит, ведно с
погасителния план, явяващ се неразделна част от него, пряко кореспондирали с действащите
норми на материалното право и водели до законосъобразни правни последици, като не били
в противоречие нито със закона, нито с добрите нрави. Неустойката имала три основни
функции: обезпечителна; обезщетителна; санкционна. В конкретния случай имало
договорена между страните компенсаторна неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, като страните по тази клауза акцентирали върху обезщетителната функция на
неустойката. Този извод бил верен, поради това че Заемодателят предоставял високо рисков
паричен заем на потребител: бързо одобрение, без поръчител, без допълнителни
обезпечения, липсвало съгласие за директен дебит от трудово възнаграждение и/или банкова
сметка, както при един банков потребителски кредит, кредитът не бил и застрахован, което
евентуално да поправело вредите. Неустойката по кредита била предвидена, не като част от
ползването на паричния заем, а като неизпълнение на задължението за обезпечаване на
същия - именно, за да обезщетила липсата на поръчители или банкова гаранция, които да
гарантирали изпълнението на договорните задължения и кредиторът, при неизпълнение, да
имал право да поиска вземанията си и от тях. Никой кредитор не искал да предоставя
рискови, невъзвръщаеми заеми, затова и страните договаряли неустойка, която да
обезщетила вредите, които се изразявали в необезпечаване на заема и неговото изпълнение
от страна на трети физически лица или предоставяне на банкова гаранция. Клаузата за
неустойка в Договор за кредит № ... била ясно и точно формулирана, нямало неясноти по
отношение на нейното съдържание. В обичайната практика по отпускане на кредити на
физически лица, кредитните и финансовите институции при сключване на договора за
кредит искали от кредитополучателя да осигури солидарни длъжници, чрез които да
обезпечи вземането си. През последните няколко години се установила практика това
осигуряване на солидарни длъжници при сключване на договора да се уговаряло като
задължение на кредитополучателя да ги осигури след сключване на договора и в определен
срок, като по този начин му се предоставял кредитът незабавно и при облекчени условия.
Разбира се, всяко преимущество имало своята цена, като в тези случаи практиката се
ориентирала към уговаряне на клаузи за неустойка, в случай на неосигуряване в уговорения
срок от кредитополучателя на солидарни длъжници. Това било нормално, тъй като
кредитодателят поемал голям риск, давайки необезпечен кредит и поставен пред
възможността да не можел да събере вземането си, като именно тази клауза за неустойка
13
целяла гарантиране на последващо обезпечаване на кредита. Друг бил въпросът, че голяма
част от кредитополучателите пренебрегвали тази клауза по един или други причини,
надявайки се същата да не се приложила. Този толеранс към кредитополучателя да получил
кредита веднага, без да осигурил към момента на сключване на договора на нужното
обезпечение, не можел да се тълкува като уговаряне в негов ущърб и да водел до извод за
противоречие на тази клауза с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Тази
неустойка, като размер и вреди, които обезщетявала, била индивидуално договорена между
страните и това я правела равноправна клауза съгласно Закона за защита на потребителите,
т.е. създавала равнопоставеност на правните субекти и еднакво проявление на автономията
на воля в търговския оборот. Клаузата за предоставяне на обезпечение била индивидуално
договорена между страните, тя не била инкорпорирана в Общите Условия ответника, върху
които кандидат-кредитополучателят не можел по никакъв начин да влияе, поради това че те
били предпоставка за сключването на договора и той, след като се запознаел с тях, следвало
да ги приеме, за да продължи към сключването на договора кредит. Размерът на уговорената
между страните неустойка при неосигуряването на лица, които да поръчителствали за
задължението на потребителя, или при непредоставянето на банкова гаранция, не бил
еднакъв за всички отпуснати от Дружеството кредити, а се преценявал във всеки отделен
случай с оглед всеки отделен потребител, като се взимали предвид и размерът на
предоставяния кредит, уговорките за погасяването му и други допълнителни условия,
утвърдени в дългогодишната практика на ответника. Ответникът възразява изцяло срещу
тълкуването на ищеца на разпоредбите на чл. 33 от ЗПК, в който смисъл размерът на
законната лихва бил максималното обезщетение за пълното неизпълнение на паричните
задължения по кредитното правоотношение. Въпросната неустойка за непредоставено
обезпечение следвало да се отличава от забавата за плащане на паричните задължения,
поради което ограничението за максималната неустойка в размер на законната лихва за
забавени парични задължения, не следвало да се прилага по аналогия. Чл. 33, ал. 2 от ЗПК
предвижда, че когато потребителят забавил дължимите от него плащания по кредита,
обезщетението за забава не можело да надвишава законната лихва. Следователно
ограничението за размера на обезщетението по чл. 33, ал. 2 ЗПК се прилагало единствено
при забава за парични плащания, но не и по отношение на размера на обезщетението за
неизпълнение на други задължения на кредитополучателя, предвидени в договора за кредит.
Възразява срещу твърдението на ищцата, че предвидената такса в Приложение № 4 към
договора за кредит била недействителна на основание чл. 10а, ал. 2 от ЗПК. Цитираната
такса била описана подробно в Приложение № 4 към сключения договор за кредит.
Приложение № 4 било предоставено на кредитополучателя по начина, описан в отговора на
исковата молба. Ищецът се запознал с условията на Приложение № 4 и се е съгласил да
сключи договора. Съгласно посоченото Приложение № 4, страните по договора декларирали
и се съгласявали, че преди сключване на договора за кредит, кредитодателят разгледал и
оценил заявката за отпускане на кредит, включително извършил детайлна проверка на
кредитоспособността на клиента. В чл. 2 от Приложение № 4 страните се съгласили, че
предварителното разглеждане и оценката на заявката на клиента се заплащали от него.
14
Допълнителната такса била напълно законосъобразна и равноправна. Таксата отговаряла на
всички изисквания на ЗПК. Същата се събирала от всички заявители за кредит на
кредитодателя, независимо от резултата на конкретна заявка за кредит. В настоящата
хипотеза заплащането на таксата по Приложение № 4 била разпределена на равни вноски
заедно с вноските по кредита с единствената цел да се улесни кредитополучателят, като не
се предвиждало в негова тежест да се включи целият размер на това задължение наведнъж.
По този начин се осигурявала и равноправността на таксата. Възразява срещу твърденията,
че била налице заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от
Закона за защита на потребителите /ЗЗП/. Не бил налице посочен ГПР, различен от реално
приложимия такъв по процесния договор. Според § 13, т. 23 от ДР на ЗЗП „търговска
практика“ било всяко действие, бездействие, поведение, търговска инициатива или
търговско съобщение, включително реклама и маркетинг, от страна на търговец към
потребител, което било пряко свързано с насърчаването, продажбата или доставката на стока
или предоставянето на услуга на потребителите. В съответствие с § 13, т. 31 от ДР на ЗЗП
„търговско решение“ било всяко решение, взето от потребител за това дали да закупи стока
или услуга, за начините и условията за нейното закупуване, дали да извърши цялостно или
частично плащане, дали да задържи стоката, или да се разпореди с нея, да упражни правата
си, предвидени в договора по отношение на стоката или услугата, независимо от това, дали
потребителят решавал да предприеме действие или не. Съгласно константната съдебната
практика на Върховния административен съд, че преценката дали пазарното поведение на
търговеца осъществявало състава на заблуждаваща търговска практика като проявна форма
на забранена нелоялна търговска практика, следвало да бъде извършвана за всеки отделен
случай при съвкупна и обективна оценка на доказателствата. Ответникът изпълнил
изискването в преддоговорната информация съобразно Стандартен европейски формуляр
(Приложение № 2 от ЗПК) да предостави цялата информация относно кредита включително
относно сключването на обезпечение и неблагоприятната последица, че при
непредоставянето му се дължала неустойка съгласно изричната разпоредба от ОУ. По тази
начин дружеството спазило изискванията на член 5, ал.5 вр.ал.2 от ЗПК. Съгласно § 18 от
Преамбюла на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005
година, съобразно принципа на пропорционалност и с оглед ефективното прилагане на
защитните мерки, съдържащи се в нея, настоящата директива приемала като база за
сравнение средния потребител, който бил сравнително добре информиран и сравнително
наблюдателен и предпазлив, като отчитал обществените, културни и лингвистични фактори,
както се тълкували от Съда на Европейските общности. В този смисъл, от гледната точка на
средния потребител човек, който бил сравнително добре информиран наблюдателен и
предпазлив, като се отчитал и продукта/услугата, предмет на практиката, можело да се
направи извод че при предоставяне на информацията в стандартния европейски формуляр
по член 5, ал.2 от ЗПК, включително общите условия на договора за потребителския кредит
потребителят можел да вземе адекватно решение дали да сключи договора за потребителски
кредит и да осигури обезпечение по предвидения в договора начин като бил информиран за
неблагоприятните последици от непредоставянето му. Процесният договор бил изцяло
15
действителен и били спазени всички законови условия. Още преди подписване на договора
за потребителки кредит, кредитополучателят бил наясно с всички условия по кредитното
отношение, като сам избрал параметрите и условията на договора. Предвид това клаузите се
явявали индивидуално договорени с конкретния потребител, същите били ясно и точно
описани и потребителят бил наясно с всички аспекти на финансовото си задължение, както
при сключване на процесните отношения, така и преди това. При така формулираните
клаузи и от съдържанието на договора ставало ясно, че още към момента на сключването им
потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които можел да се задължи към
кредитодателя при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Договорът за
потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца. Същият имал пълното право
да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни
формулировки. Дори да не можел да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поемал,
след сключването на кредитните отношения да осъзнал, че бил неспособен да се справи с
тях, кредитополучателят разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни
правото си на отказ от договора, без да бил обвързан по никакъв начин от спорната
неустойка. Възможността за отказ от договора гарантирала в най-голяма степен правата на
потребителя, в случай че последният преценил, че встъпил в кредитно правоотношение при
неизгодни за него условия. С информация за това свое право ищецът разполагал на няколко
етапа от правоотношението - веднъж при приемането на Договора, в които правото на отказ
от договора било подробно обяснено, втори път след получаването на Стандартния
европейски формуляр, в който правото на отказ в 14 дневния срок от сключването на
договора било конкретно посочено, както и трети път след получаването на самия договор за
кредит и общите условия. Следователно ищецът не само можел да не ползва услугите на
кредитодателя, стига да не искал това, но след избирането им разполагал с няколко
възможности да се откаже от сключването на договора- преди отпускането на кредита, както
и след отпускането му. Ответникът моли съда да отхвърли исковите претенции, тъй като
процесният Договор за потребителски кредит № ... се явявал изцяло действителен, както и
клаузата за неустойка и такса в него. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
Не се спори по делото, че на 10.11.2023 г. страните са сключили договор за
потребителски кредит № .../10.11.2023 г. Видно от приложение №1 към същия, ответникът
се е задължил да предостави на ищцата потребителски кредит под формата на паричен заем
в общ размер на 4500 лв., която сума ищцата се задължила да върне на 24 месечни вноски
при годишен лихвен процент по кредита – 48,67% и годишен процент на разходите –
65,00%. Съгласно чл. 1 от приложение №5 към същия договор страните са се споразумели,
че в срок до края на следващия ден, считано от деня на сключване на договора за кредит
(денят на който кредитодателят е превел/предал сумата на кредита по уговорения между
страните начин), кредитополучателят е длъжен да учреди следните обезпечения: 1.
Поръчителство на две физически лица или банкова гаранция в размер на 7274,16 лева,
16
представляваща сбор на дължимата главница и лихва за ползване на кредита, със срок на
валидност от 30 дни след крайния срок за погасяване на всички задължения по договора.
Съгласно чл. 4 от Приложение №5 към договора – в случай че кредитополучателят не
осигури и не представи в срок обезпечение по кредита или действието на обезпечението
бъде по някаква причина прекратено, кредитополучателят дължи на кредитодателя
неустойка за всеки календарен ден, за който не е предоставил обезпечение. Размерът на
неустойката е индивидуално определен за всеки кредитополучател и е в размер на 9,03 лева
средно на ден, като неустойката на ден не трябва да надвишава 1% от главницата по
кредита. Горепосочената неустойка се начислява в началото на периода на всяка вноска и се
заплаща от кредитополучателя заедно със съответната погасителна вноска. Неустойката по
съответната погасителна вноска се заплаща в пълен размер във всички случаи на погасяване
на кредита, включително при предсрочно погасяване на кредита. Неустойката се дължи само
за периоди, в които кредитът е бил без осигурено обезпечение. В този смисъл, ако
кредитополучателят осигури надлежно обезпечение по кредита, което се счита от момента
на одобрението на обезпечението от страна на кредитодателя, макар и след изтичането на
срока за нейното представяне, неустойката спира да се начислява. Ако действието на
обезпечението бъде прекратено, независимо по какви причини, неустойката отново се
начислява, считано от деня, в който действието на обезпечението е било прекратено.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение
за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират приложение
разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит
е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последицицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
17
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 65,00 %/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на ГПР е включена
неустойката при непредставяне на обезпечение, която представлява занчителна част от
месечните вноски по погасителния план. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща
изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В
случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както
компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема.
От заключението на назначената по делото съдебно-икономическа експертиза се
установява, че в посочения в договора размер на ГПР от 65,00% са включени единствено
договорената между страните възнаградителна лихва и таксата за разглеждане на заявката.
Неустойката в случай на непредоставяне на поръчител или банкова гаранция при сключване
на договора за кредит не е включена при изчисляването на ГПР. Ако в размерът на ГПР се
включи и неустойката при непредставяне на обезпечение, размерът на същия би възлязъл
на 273%.
В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включена неустойката по
чл.4 от Приложение №5 от договора, тъй като размерът на неустойката съгласно
заключението на вещото лице възлиза на 6595,84 лв. и е по-голям от главното задължение на
кредитополучателя. С това допълнително плащане се покриват разходи, които са свързани с
договора за потребителски кредит и които са били предварително известни на заемодателя,
доколкото сключването заплащането на неустойка при непредставяне на поръчителство е
предвидено в самия договор за потребителски кредит. Ето защо размерът на това плащане е
следвало да бъде включен в ГПР по кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1
ЗПК. Като се има предвид, че неустойката надвишава значително по размер договорната
лихва, то включването й при определяне размера на ГПР би довело до превишаване на
законовия мининимум. Така на практика се стига до заобикаляне на императивното
изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски кредити,
който в случая ще надхвърли допустимия петкратен размер на законната лихва. От друга
страна, посочването на ГПР в договора за потребителски кредит на стойност, различна от
18
действителната такава следва да се приравни към неговото абсолютно непосочване, което се
явява нарушение по чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК на собствено основание.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици. Искът за обявяване за недействителен на този договор
се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените по делото в размер на 284,96 лева, представляващи държавна такса и
300 лева възнаграждение за вещо лице.
По делото е представен договор за правна защита и съдействие от 21.10.2025 г., видно
от който процесуалният представител на ищцата се е задължил да предостави на последната
безплатна правна помощ и съдействие в хипотезата на чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв. предвид
обстоятелството, че последната е материално затруднено лице. В тези случаи съгласно чл.
38, ал.2 от Закона за адвокатурата, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско
възнаграждение. Съдът определя възнаграждението и осъжда другата страна да го заплати.
Въведеното с посочената разпоредба правило, че съдът присъжда възнаграждение в
определения от Висшия адвокатски съвет размер – този с Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа, не може да бъде приложено предвид даденото
тълкуване в решението на СЕС по дело C-438/22. Посочените в наредбата размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и
приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), като от
значение са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и
преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. В случая, отделно от главния иск
с цена 7124,06 лв., са предявени три установителни иска в условията на евентуалност, като
предвид несбъдването на отрицателното вътрешнопроцесуално условие съдът е разгледал и
се е произнесъл само по главния такъв, по делото е проведено едно открито съдебно
заседание, фактическата и правна сложност на спора не е по-висока от типичната за подобен
вид дела, доколкото липсват усложнения с оглед премета и страните. При така изяснените
параметри на релевантните за цената на адвокатската услуга обстоятелства, съдът намира,
че възнаграждението на адвоката на ищеца следва да бъде определено, като се изхожда от
минималното такова по чл. 7, ал.2, т.2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за
адвокатска работа, при а именно 1012,41 лв., респ. 1214,89 лв. с ДДС. Ето защо, на
основание чл. 38, ал.2 от Закона за адвокатурата, следва да бъде осъдено ответното
дружество да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „М.“, гр.Стара
Загора, представлявано от адвокат М. В. М., адвокатско възнаграждение в размер на 1214,89
лв. с ДДС.
Воден от горните мотиви, съдът
19
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен, на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договор
за потребителски кредит № .../10.11.2023 г., сключен между А. С. Х., ЕГН **********, с
постоянен адрес гр. Стара Загора, ... и „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, район Лозенец, ул. „Сребърна“ №16, бл. Парк
Лейн Офис Център, ет.8, представлявано от С.Ю.А..
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Лозенец, ул. „Сребърна“ №16, бл. Парк Лейн Офис Център,
ет.8, представлявано от С.Ю.А., да заплати на А. С. Х., ЕГН **********, с постоянен адрес
гр. Стара Загора, ... сумата 584,96 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „АЙ ТИ ЕФ ГРУП“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Лозенец, ул. „Сребърна“ №16, бл. Парк Лейн Офис Център,
ет.8, представлявано от С.Ю.А., да заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО
„М.“, гр.Стара Загора, ..., ЕИК *********, представлявано от адвокат М. В. М., сумата
1214,89 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал.2 от Закона за
адвокатурата с ДДС.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
20