№ 1268
гр. София, 05.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на петнадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Мария Георгиева
Членове:Валентин Д. Бойкинов
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20251000500688 по описа за 2025 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 4341 от 17.07.2024 г. постановено по гр.д. № 198/2022 г. по описа на Софийски
градски съд, І-10 състав, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М.
М. Е. и Н. Т. Е. /правоприемници на починалия в хода на производството ищец Т. Р. Е./ на
правно основание чл.2б от ЗОДОВ сумата от 30 000 лева, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен
срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на
ВОП - София, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 10.01.2022 г. до
окончателното изплащане, като искът е отхвърлен до пълния размер от 120 000 лева.
Със същото решение е отхвърлен предявения от М. М. Е. и Н. Т. Е. /правоприемници на
починалия в хода на производството ищец Т. Р. Е./ против Прокуратурата на Република
България иск с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ за сумата от 120 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от съществено
нарушение на правото на ЕС - да разследва по ефективен начин нарушения на правата по
чл.4, чл.5, чл.6 и чл.7 и чл. 6 от ХОПЕС, осъществени в периода 1985 г. - 1989 г., във връзка с
реализирането на т.нар. „възродителен процес“.
Със същото решение е отхвърлен предявения от М. М. Е. и Н. Т. Е. /правоприемници на
починалия в хода на производството ищец Т. Р. Е./ против Държавата, представлявана от
Народното събрание на Република България, иск с правно основание чл.2в, ал.1, т.2 от
1
ЗОДОВ за сумата от за сумата от 250 000 лева, частично предявен от 1 000 000 лева, за
имуществени вреди, претърпени от нарушение на правото на ЕС - чл.6 и чл.47 от ХОПЕС да
въведе и поддържа ефективно законодателство, позволяващо получаване на ефективно и
адекватно обезщетение и достъп до справедлив процес за нарушени човешки права от
незаконно задържане в периода 1985 г. - 1989 г., като са разпределени и разноските между
страните.
Със същото решение е прекратено производството в частта по предявения от М. М. Е. и Н.
Т. Е. /правоприемници на починалия в хода на производството ищец Т. Р. Е./ против
Държавата, представлявана от Министъра на финансиите, иск с правно основание чл.2в,
ал.1, т.2 от ЗОДОВ за сумата от за сумата от 250 000 лева, частично предявен от 1 000 000
лева, за имуществени вреди, претърпени от нарушение на правото на ЕС - чл.6 и чл.47 от
ХОПЕС да въведе и поддържа ефективно законодателство, позволяващо получаване на
ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив процес за нарушени човешки
права от незаконно задържане в периода 1985 г. - 1989 г..
С решение № 17100 от 28.10.2024 год., неправилно наименовано „определение“,
постановено по делото, съдът е отхвърлил молбата на ищците с правно основание чл.250 от
ГПК за допълване на постановеното по делото решение.
Решение № 4341 от 17.07.2024 г. е обжалвано от ищците М. М. Е. и Н. Т. Е.
/правоприемници на починалия в хода на производството ищец Т. Р. Е./ в отхвърлителната
му част с доводи за незаконосъобразност и неправилност. Твърди се, че съдът допуснал
процесуални нарушения, тъй като докладът на първоинстанционния съд не съдържал
пълната информация, предвидена в чл.146, ал.1 и ал.2 от ГПК по исковете по т. 2, 3, 4 и 6 от
петитума на исковата молба. В същия не били посочени на всяка страна кои конкретни
факти и обстоятелства следва да докаже, както и за кои от тях не сочи доказателства, а по
исковете по т. 3 и 4 доказателствената тежест била неправилно разпределена. Поддържа, че
съдът неправилно отхвърлил частично иска по чл.2б от ЗОДОВ по т. 1 от петитума на
исковата молба за неимуществените вреди от забавянето на досъдебното производство за
разликата над 30 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева, като необосновано
приел, че наказателното дело е с фактическа и правна сложност и присъдил необосновано
нисък размер на обезщетението в противоречие с цитирани в жалбата актове на българските
съдилища и съдилищата на ЕС. Счита също така, че съдът неправилно отхвърлил иска по
чл.2в от ЗОДОВ по т.2 от петитума на исковата молба за обезщетяване на неимуществени
вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с неизпълнение
на позитивното задължение на държавата да разследва по ефективен начин нарушения на
правата и свободи по чл. 4,5,6 и 7 от Хартата на основните права на ЕС (ХОПЕС), които се
припокриват със съответните права по чл. 3,4,5 и 8 от ЕКЗПЧОС, осъществени в периода
1985 г. -1989 г. във връзка и за реализирането на т.нар. „възродителен процес“. От
доказателствата по делото се установявало, че разследването не е проведено ефективно,
което е установимо от събраните по делото доказателства, а изводът на съда за липса на
съществено нарушение на изискването за провеждане на ефективно разследване е
2
неправилен и необоснован. Жалбоподателят счита, че съдът неправилно отхвърлил и
исковете по чл.2в от ЗОДОВ срещу Държавата, чрез Народно събрание на Република
България за обезщетяване на имущественитe вреди, причинени от съществено нарушение на
правото на ЕС, осъществено с неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от
чл. 6 от ХОПЕС и чл. 47 от ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно и
ефикасно, позволяващо получаването на справедливо, адекватно и достатъчно обезщетение,
с право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за определянето
му по достъпни и ясни процедури, за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени
ми с произволното и незаконното лишаване от свобода в периода от 1985 г. до м. май 1989 г.,
извършено във връзка и за реализиране на т.нар. „възродителен процес“. Мотивите на съда,
че бил приет ЗПГРРЛ били неправилни, тъй като този закон не позволявал достъп до съд с
пълни компетенции да определя обезщетение по справедливост, съдебният контрол е
ограничен и на практика нямало такъв по същество за справедливия и достатъчен размер на
обезщетението, а определените в ЗПГРРЛ еднократни обезщетения не отговаряли на
принципа и изискването за справедливост, не били адекватни и достатъчни по размер за
поправяне на вредите. Моли за отмяна на решението в обжалваните части и постановяване
на ново такова, с което предявените искове да бъдат уважени в цялост. Претендира разноски.
Решението е обжалвано и от Прокуратурата на Република България в осъдителната му част,
с доводи за незаконосъобразност и неправилност, с искане да бъде отхвърлен. Твърди, че по
делото не са ангажирани доказателства за заявения обем понЕ.и от ищеца вреди от
прекомерна продължителност на наказателното производство, както и причинно-
следствената връзка между посочените щети и наказателното преследване. Съдът не бил
обсъдил задълбочено доказателствата по делото. Отделно - нормата на чл. 2б от ЗОДОВ
била в сила от 15.12.2012 г. /ДВ, бр.98/11.12.2012 г./ и нямала обратно действие. В
нарушение на чл.52 от ЗЗД първоинстанционният съд определил обезщетение в размер от 30
000 лева за засегнати нематериални блага от нарушение на правото на разглеждане и
решаване на делото във връзка с т.н. „възродителен процес“ в разумен срок съгласно чл. 6, §
1 от ЕКПЧ, като този размер не съответствал на критерия за справедливост. Съдът следвало
да отчете при преценката за продължителността на наказателното производство събирането
на доказателства от Република Турция.
Въззиваемите оспорват жалбата на ищцавата страна и молят за потвърждаване на
първоинстанционното решение.
Срещу постановеното в проицводство по чл.250 от ГПК решение № 17100 от 28.10.2024 год.
е подадена въззивна жалба от М. М. Е. и Н. Т. Е. /правоприемници на починалия в хода на
производството ищец Т. Р. Е./, с твърдения, че неправилно съдът е отказал да се произнесе с
отделен диспозитив относно присъждането на законата лихва върху главницата за периода от
10.01.2019 до 10.01.2022 год.. Моли решението да бъде отменено, като съдът изрично
допълни решението по предявения иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Страните не са заявили становищ е по тази жалба на ищцовата страна.
Въззивните жалби са подадени в срок срещу валидно и допустимо решение, преценено като
3
такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и доказателствата по
делото намира следното:
Производството пред първоинстанционният съд е образувано по искова молба на Т. Р. Е., с
която са предявени при условията на обективно съединяване искове срещу Държавата,
представлявана от Прокуратурата на Република България, Министъра на финансите и
Народното събрание, както следва: 1/ иск с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ срещу
Прокуратурата на Република България за заплащане на сумата от 120 000 лева,
представляващи обезщетение за неимуществени вреди от неизпълнение от страна на
ответника на задължението му за разглеждане и решаване в разумен срок съгласно чл.6, § 1
от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи на досъдебно
производство по сл.д. № 1/1991 г., преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-
София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. - известно като делото за т.нар. „възродителен
процес“; 2/ иск с правно основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ, срещу Държавата, представлявана от
Прокуратурата на Република България, за сумата от 120 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от съществено нарушение на правото на
ЕС - да разследва по ефективен начин нарушения на правата по чл.4, чл.5, чл.6 и чл.7 и чл. 6
от ХОПЕС, осъществени в периода 1985 г.-1989 г., във връзка с реализирането на т.нар.
„възродителен процес“ и 3/ иск с правно основание чл.2в, ал.1 ЗОДОВ срещу Държавата,
представлявана от Министъра на финансите, евентуално - от Народното събрание на
Република България, за сумата от 250 000 лева, част от общия размер от 1 000 000 лева, за
имуществени вреди, претърпени от нарушение на правото на ЕС - чл.6 и чл.47 от ХОПЕС да
въведе и поддържа ефективно законодателство, позволяващо получаване на ефективно и
адекватно обезщетение и достъп до справедлив процес за нарушени човешки права от
незаконно задържане в периода 1985 г. - 1989 г.
Ищецът твърди, че е пострадал от т.нар. „възродителен процес“ и бил конституиран в
процеса в качеството си на пострадал по реда на чл.74 НПК. Поддържа, че ответникът
Прокуратурата на Република България противоправно е забавил приключването на
разследването, което продължава повече от 30 години и претендира обезщетение за вредите
си от неспазване на разумен срок съгласно чл.6, § 1 от КЗПЧОС в размер на 120 000 лева.
Твърди още, че вредите се изразяват в липса на душевен мир и покой поради
безнаказаността на виновните, фрустрация и страх от повторение на събитията от т.нар.
„възродителен процес“. Бил е жертва на престъпление, а правата и минималните стандарти
за защита на жертвите на престъпления, предмет на регулация в правото на ЕС – чл.82,
параграф 2 от ДФЕС, не са били спазени от този ответник. Нарушени са и правата му по
Директива 2021/29/ЕС за правата на жертвите в наказателното производство и Директива
2004/80/ЕО за обезщетенията на жертвите от престъпления, като не е било позволено и
ефективното им упражняване.
Ищецът по предявените срещу Народното събрание искове посочва, че държавата не е
въвела и не поддържа законодателство и/или съдебна практика, които ефективно и ефикасно
4
по достъпни и ясни процедури да позволяват справедливо, адекватно и достатъчно
обезщетяване на вредите, причинени в резултат на произволното и незаконното лишаване от
свобода в периода на т. нар. „възродителен процес“, а в частност за него - в периода от март
1985 г. до май 1988 г. и посегателствата върху естествените и основни човешки права.
Твърди се, че е нямало закон, който адекватно да компенсира причинените вреди. С чл.12,
ал.2 от Директива 2004/80/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно обезщетението на
жертвите на престъпления било вменено задължение за държавите-членки да предвидят
разпоредби, уреждащи процедури за справедливо и подходящо обезщетение на жертвите на
тежки предумишлени престъпления, извършени на тяхна територия. С Решение на Съда на
ЕС от 16.07.2020 г. по дело С-129/19, било прието, че обезщетение с фиксиран размер,
предоставено на жертвите на престъпление в съответствие с национален режим за
обезщетяване на жертвите на извършени с насилие умишлени престъпления, не можело да
се квА.фицира като "справедливо и подходящо" по смисъла на чл. 12, ал. 2 Директива
2004/80, ако при определянето му не е взета предвид тежестта на последиците от
извършеното престъпление за жертвите и така това обезщетение няма съответен принос за
поправянето на претърпените имуществени и неимуществени вреди. Посочва, че ЗПГРРЛ
предвижда обезщетения с фиксиран размер, определен с акт на Министерски съвет, като
определеният месечен размер не държи сметка за действително претърпените от конкретния
човек имуществени и неимуществени вреди. Така определения начин за обезщетяване
намира за несправедлив, с занижен и символичен размер, който не допринася за поправяне
на вредите.
Ответникът Прокуратурата на Република България оспорва иска с доводи за
недопустимост, поради липса на обратно действие на разпоредбата на чл.2б ЗОДОВ (приета
с ДВ бр.98/11.12.2012 г.), като счита че не могат да се обезщетяват вреди, настъпили до тази
дата. По същество оспорва да са настъпили твърдените неимуществени вреди, като твърди,
че твърдените от ищеца болки и страдания са от престъпленията, предмет на наказателното
производство, за които вреди обаче има специален ред за обезщетяване - по Закона за
политическата и гражданска реабилитация на репресирани лица. Оспорва да е налице
забавяне извън разумния срок, тъй като периодът, през който се разглежда производството, е
съобразен с фактическата и правната му сложност, броя на страните (няколко обвиняеми
лица и стотици пострадали, чието поведение е довело до забавяне), обема на
доказателствата, както и необходимостта да се извършват процесуални действия чрез
съдебни поръчки до Република Турция, които не са изпълнявани, изпълнявани са частично и
с огромно забавяне. Оспорва и размера на претендираните вреди, който счита че не е
съобразен с критериите по чл.52 ЗЗД.
Ответникът Народното събрание оспорва иска, като се позовава на недопустимост на иска
срещу него, поради липса на пасивна процесуалноправно легитимация. Поддържа, че
отношенията между Народното събрание и останалите частноправни субекти, които
възникват въз основа на нормотворческата дейност не подлежат на съдебен контрол.
Поддържа, че актовете на НС подлежат единствено на контрол за законосъобразност,
5
осъществяван от Конституционния съд. Твърди, че търсенето на отговорност, основаваща се
на правото на ЕС, не предполага ангажирането на такава от националния законодателен
орган. Оспорва наличието на материалноправните предпоставки за ангажиране
отговорността на НС по чл.2в ЗОДОВ. Твърди, че с приемането от НС на разпоредбите на
чл.2б ЗОДОВ и със закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица,
НС е приело законодателство, с което гарантира правото на свобода и сигурност и правото
на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес по смисъла на
ЕКЗПЧ. Оспорва вредите по основание и размер. Твърди, че искът е погасен по давност.
Претендира разноски.
Ответникът Министрество на финансите оспорва иска, като също твърди, че искът срещу
него е недопустим поради липса на пасивна процесуалноправна легитимация. Твърди още,
че ищците не сочат конкретни действия или бездействия, с които да е нарушено правото на
ЕС. поддържа, че Държавата чрез министъра на финансите не е пасивно легитимирана да
отговаря и по евентуалния иск, обоснован на гаранционно-обезпечителната й отговорност,
тъй като министърът на финансите не е възложител на работа на Народното събрание и
Прокуратурата на Република България, нито има правомощия пряко да им възлага
изпълнението на функции, дейности и правомощия. Оспорва твърдението за претърпени
вреди и размера на същите, като, че не е съобразен с критериите по чл.52 ЗЗД. Прави
възражение за изтекла погасителна давност и погасено право на иск.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на страните във
въззивното производство, се установява следната фактическа обстановка:
Страните не спорят по фактите и по делото се установява, че наказателното производство по
сл.дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, образувано с
постановление от 31.01.1991 г. на прокурор при ПВС и впоследствие преобразувано в сл.
Дело № 780-II от 1998 г. по описа на Софийска военно-окръжна прокуратура (СВОП), а по-
късно преобразувано като досъдебно производство (ДП) № II048 от 1999 г. на СВОП, за
разследване на извършени през време на т.нар. „възродителния процес“ престъпления, е
висящо и към момента на разглеждане на настоящото производство, т.е. повече от 33
години. Наказателно производство е образувано през 1991 г., като разследването по него
първоначално е водено срещу петима, а впоследствие срещу трима обвиняеми по
повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 162, ал. 1 във вр. с чл. 20, ал. 2 от
НК - затова че през периода от 1984 г. до 1988 г. при условията на продължавано
престъпление всеки от обвиняемите в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали
към национална вражда и омраза, а впоследствие по обвинение за извършено престъпление
по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, затова че през периода от 1984 г. до 1988
г. при условията на продължавано престъпление обвиняемите в съучастие злоупотребили и
превишили властта си с цел постигане на консолидация на българската нация, чрез
насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща
принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне в
лагери на остров Белене, преместване принудително от работа и дисциплинарно уволнение
6
на несъгласните с промяната. Съгласно постановлението за привличане като обвиняем на
последното лице, срещу което се води делото и към настоящия момент, срещу същия е
повдигнато обвинение, че в периода 08.05.1984 г. – 13.02.1985 г. като министър председател
на Република България, подбудил военно длъжностно лице – министър на вътрешните
работи да злоупотреби и превиши властта си, като издаде заповеди, окръжни и указания, с
които възложил на личния състав на МВР несвойствени и нерегламентирани по съответния
ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица, въвел
фактическо извънредно положение на част от територията на страната и от тези деяния са
настъпили тежки вредни последици, изразяващи се в противозаконна изолация на български
граждани в местата за изтърпяване на наказание лишаване от свобода, противозаконно
ограничаване на правото на свободно придвижване на български граждани във и извън
населените места, правото на свободни контакти и свобода и неприкосновеност на
личността. Обвиняемите по производството са предавани на съд с внасяне на обвинителен
акт на 20.07.1993 г. и на 19.12.1997 г., като образуваните въз основа на тях съдебни
производства са прекратявани поради допуснати съществени нарушения на процесуалните
правила, изразяващи се в непосочване на пострадалите лица за определяне на характера и
размера на вредите от инкриминираното деяние, засягащо както правото на защита на
обвиняемите, така и правата на пострадалите лица при образуване на съдебното
производство - чл. 54 и 55 от НПК (отм.), неясно изложение на обстоятелствата или липсата
на такова относно състава на престъплението по чл. 387, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК, за което е
повдигнато обвинение, противоречия в обвинителния акт и нарушения на правото на защита
на обвиняемите. Наказателното производство е било върнато от съда на Прокуратурата за
отстраняване на така допуснатите нарушения съответно на 09.02.1995 г. и 28.04.1998 г., като
след прекратяването му през 1998-1999 г. по отношение на двама от обвиняемите поради
настъпилата им смърт, същото е продължило само спрямо един от обвиняемите. С
постановление от 31.05.2022 г. на Военно-окръжна прокуратура – София е прекратено
наказателното производство поради смъртта на 31.03.2022 г. на последното лице – обвиняем
по делото, но с определение от 22.12.2022 г. по ВНЧД №821/2022 г. Софийския апелативен
съд е отменил постановлението по съображения за допуснати съществени процесуални
нарушения. Ето защо към момента на разглеждане на настоящото производство, досъдебно
производство (ДП) № II048 от 1999 г. на СВОП, за разследване на извършени през време на
т.нар. „възродителния процес“ престъпления, е висящо – не е приключило с окончателен
влязъл в сила съдебен акт.
При провеждането на разследването са установени 446 пострадали лица. Разпитани като
пострадалите лица са 369 - към момента на постановяване постановление № 03/2001 от
08.10.2018 г. от прокурор при СВОП за спиране на наказателното производство до
изпълнението на възложена съдебна поръчка. По делото са възложени няколко съдебни
поръчки за разпит на пострадали лица с местоживеене в Република Турция. На 19.05.2001 г.
е изпратена следствена поръчка до Република Турция за разпит на 152 лица. След връщане
на поръчката се установява, че са разпитани само 26 лица, а за останалите следствените
органи в Турция не са установили адреси за призоваване. На 14.07.2003 г. е изпратена втора
7
молба за правна помощ до Република Турция за разпит на 134 лица в качеството им на
свидетели. На 15.12.2003 г. материалите са върнати, без да изпълнена съдебната поръчка. На
18.03.2004 г. е изпратена трета съдебна поръчка до Република Турция. На 10.10.2006 г. е
постъпило само частично изпълнение, тъй като не са установени актуални адреси на част от
лицата, а в последствие са постъпили няколко частични изпълнения. Извършени са
издирвателни действия относно 68 лица, за които е установено, че след напускане на
пределите на Република България, няма регистрирано влизане в България. Видно от заповед
за прилагане на превантивна административна мярка по чл.39, ал.1,т.1 от Закона за
народната милиция, ищеца, заместен в хода на процеса от наследниците си, е сред лицата,
неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене.
Установява се също така, че на 21.05.2019 г. Т. Е. е подал молба на основание чл.75, ал.3
НПК, в качеството си на пострадал, с която е поискал да участва в производството. Видно от
представените доказателства той и други пострадали са поискали поискала ускоряване на
наказателното производство на основание чл. 368 и чл. 369 от НПК. Същият е извършвал
процесуални действия, включително по обжалване на актове, постановени в хода на
досъдебното производство, подавал е и множество молби. Така например заедно с други
лица ищеца е подавал жалба срещу Постановлението от 2018 г. за спиране на
производството по ДП №II-048/1999 г. по описа на СВОП, искания за ускоряване на
наказателното производство и други молби. През 2021 г. Е. е подал искане до ВОП - София
относно промяна на правната квалификация на обвинението, издирване и установяване на
съучастници.
От показанията на разпитания пред първоинстанционният съд свидетел А. М. се установява,
че ищеца е бил силно заинтересован от производството по делото, като често е пътувал до
България от Истанбул, където се е установил, след като е бил принудително изселен от
България през 1989 г. Със свидетеля често говорели за престоя си в затвора в Белене и че
няма да могат да узнаят кой ще бъдат съд и дали ще излезе наяве истината. Е. се е
интересувал от процеса, защото искал виновните да бъдат наказани, идвал е в София, за да
носи молби до институции, но не получавал отговор на молбите си. Това го е натъжавало,
плачел, усамотявал се. Бил е болен и казвал, че няма да може да види края на делото.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
По предявения иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за
вреди, причинени от нарушаване на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен
срок:
Съгласно разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на
граждани и на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на
делото в разумен срок съгласно чл. 6, пар 1 от КЗПЧОС. Съгласно чл.6, пар. 1 от КЗПЧОС
всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при
наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и
публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд,
8
създаден в съответствие със закона.
В постановената практика по сходни казуси, на лица, пострадали от Възродителния процес
и търсещи обезщетение за вреди, поради бавно правосъдие продължителността на
производството по сл. д. № 1/1991 г и преобразуваните от него дела, ВКС константно
приема, че тези лица имат правата на пострадали от престъплението, предмет на
разглеждане по сл. д. № 1/1991 г, тъй като висящото наказателно производство има значение
за съдебната защита на граждански права, чиито титуляр е именно пострадарлия /жертвата/
на престъплението. С решение № 6/22 по гр. д. № 1555/2021 г и решение № 60265/2021 г по
гр. д. № 1701/2021 г и двете на 4-то ГО на ВКС еднозначно се приема, че при преценката
дали едно наказателно производство, непрЕ.ало в своята съдебна фаза, е спор за граждански
права по смисъла на КЗПЧОС, понятието „при определяне на неговите граждански права и
задължения“ обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат от
производството, включително и лицето пострадало от престъплението, каквото лице може да
има качество и на частен обвинител, дори и при отсъствие на искане за парично
обезщетение.
С оглед установената практика по сходни казуси и за да се гарантира предвидимост на
правосъдието настоящия съдебнен състав приема, че ищецът като потърпевш от
Възродителния процес и провежданата асимилационна политика в НРБ през 80 години на
миналия век има правата на лице, при определяне на чиито граждански права, зависещи от
производството по сл.д. № 1/1991 г и преобразуваните от него дела, което има право на
правосъдие в разумен срок и съответно при неспазване на разумните срокове - на съответно
обезщетение за претърпените вреди. С оглед това материалноправната легитимация на
ищеца е установена по делото.
По делото няма спор, че ответникът Прокуратурата на Република България е
материалноправно легитимирания орган, чрез който държавата, при разглежданата хипотеза,
следва да отговаря за вреди от бавно правосъдие. Предявените искове са с правно основание
чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ за осъждането на ответника да заплати на ищеца обезщетение сумата
от 120 000 лева, ведно със законната лихва върху нея за причинени неимуществени вреди от
нарушаване правото на ищеца като пострадал, за разглеждане и приключване в разумен срок
на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в сл. дело № 780/1998 г. по описа на ВОП - София и
ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП - София.
Отговорността по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ има деликтен характер и ангажирането й се
осъществява чрез отделен иск, с който ищецът може да установи пред националния съд
наличие на нарушение по чл. 6, § 1 от Конвенцията и да претендира обезщетение.
Критериите, въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато нарушение по
чл. 6, § 1 от Конвенцията са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ. Допустимостта на
иска по чл. 2б ЗОДОВ по висящо производство не е обусловена от изискванията на чл. 8, ал.
2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на
глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение /в този смисъл решение № 153 от
13.06.2018 г. по гр. д. № 4658/2017 г., ІV Г. О. на ВКС и решение № 210 от 15.06.2015 г. по
9
гр. д. № 3053/2014 г., ІІІ Г. О. на ВКС/.
Няма спор между страните, а и видно от представените по делото многобройни писмени
доказателства се установява, че Т. Е. е сред българските граждани, върху които е била
упражнена държавна принуда за насилствена промяна на имената им чрез репресия,
лишаване от свобода и въдворяване в Белене. Безпротиворечиво е и обстоятелството, че по
повод тези действия на държавата е образувано на 30.01.1991 г., сл. дело № 1/1991 г. по
описа на Прокуратура на Въоръжените сили /впоследствие преобразувано в сл. дело №
781/98 на СВОП, а понастоящем с № II-048-99 по описа на ВОП/, придобило обществена
известност като делото за „възродителния процес“. Към датата на предявяване на
настоящата искова молба, а и към момента, горепосоченото производство е все още в своята
досъдебна фаза. Видно от гореизложеното във връзка със сл. д. № 1/1991 г, фактите,
обосноваващи обвиненията са многобройни, обвиняемите първоначално са били петима,
което е основание да се приеме, че са били необходими по-голям брой процесуално
следствени действия. Установява се, че по делото са събирани доказателства от чужбина.
Показателно за ритмичността на проведеното разследване е, че в период от три години от
2001 г до 2004 г са установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните
наследници и от тях са разпитани общо 312 души, като за останалите няма данни след това
да са разпитани в годините преди или след това. Независимо от сложността на доказване на
повдигнатите обвинения и множеството обвиняеми и пострадали лица нищо не може да
оправдае висящност на дело в досъдебно производство за период от над 30 години.
Напротив, установява се не добрата организация на разследващите органи, предприемащи
процесуалноследствени действия кампанийно и дълги периоди на бездействие по делото. От
друга страна не се установява ищеца да има действия, забавящи разследването и
производството по сл.д. № 1/1991 г и делата, в които е преобразувано.
Настоящия въззивен състав приема, че към периода на висящност на досъдебното
производство следва да се съобрази и периодите, в които е бил направен опит делото да се
внесе с обвинителен акт за съдебно разглеждане. Това е така, защото внЕ.ите обвинителни
актове не са били годни да сезират съда за разглеждане на повдигнатите обвинения против
обвиняемите по същество. Обвинителните актове са страдали от еднотипна негодност, което
е било основанието и съда да върне двукратно делото на Прокуратурата. Изложеното
обосновава извод, че Прокуратурата и разследващите органи, които тя ръководи, не са
извършили законосъобразно и пълно разследването, не са упражнили законосъобразно и
своевремнно своите правомощия, така че да се постигне пълно установяване на фактите,
относими към състава на повдигнатите обвинения. Не са създали необходимата организация,
дори и след указания на съда, да приключат в разумни срокове разследването. Действително
няма легално определение на това, какво е разумен срок за приключване на едно дело, но
няма как висящност от над 30 години на досъдебна фаза да е в рамките на разумния срок,
независимо от фактическата и правната сложност на самото производство. Недопустимо е
продължителността на едно производства да надвърля с много години срока на абсолютната
давност, предвидена по закон за разследваното престъпление.
10
По изложените съображения въззивният състав приема, че наказателното производство, от
което зависят граждански права на ищеца, заместен в хода на производството от неговите
наследници, в неговата досъдебна фаза е продължило период, надвишаващ всякакви
разумни срокове за приключване на наказателно дело, което е основание ищеца да получи
обезщетение за претърпените от него вреди на заявените по делото основания.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът приема
следното:
Според съдебната практика на съдилищата в България и на ЕСПЧ, постановена при сезиране
на основание чл.6, пар.1 от КЗПЧОС, съществува оборима презумпция за това, че
неразумната продължителност на производството причинява такива вреди, поради което не е
необходимо да се доказват обичайните неимуществени вреди, които е нормално да се търпят
от лице, засегнато от бавно правосъдие. С разпоредбата на чл. 6, пар. 1 от КЗПЧОС и
изискването за разглеждане на делата в разумни срокове се цели съхраняване на доверието
на обществото в правораздавателната система, както и своевременно постигане на чувство
за възмездие и справедливост за страните в производството.
При определяне на размера на обезщетението следва да бъде взето предвид
продължителността на наказателното производство, което, въпреки сложността му,
значително надхвърля и законоустановените, и разумните срокове. Чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС
поставя критерият „разумен срок“ сред съставните елементи на справедливото
правораздаване. Макар и субективен, той може да варира при наказателните и гражданските
производства, но във всички случаи следва да се преценява на плоскостта на баланса между
интересите на лицето, което желае възможно най-скоро да получи правосъдие, от една
страна, и необходимостта от внимателно проучване на случая и провеждане на процедурите,
гарантиращи обективността на крайното решение, от друга. В настоящия случай този баланс
е нарушен. Каквато и фактическата и правна сложност да предполага разследването, тя не
може да оправдае продължителност на досъдебната фаза на процеса от над 30 години, която
очевидно се явява прекомерна и нарушаваща правото по чл. 6 от Конвенцията. Както всеки
друг субект в подобна ситуация, ищецът е търпял безпокойство и несигурност,
разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост,
притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да
бъдат наказани. Бавното правосъдие е нормално да предизвика притеснения за развитието на
делото и справедливото му приключване, да накърни доверието в държавата и нейните
правораздавателни институции, като следва да се посочи, че продължителност като на
разследването по сл. д. № 1/1991 г и производните му на практика представлява отказ от
правосъдие. Това допълнително засяга пострадалите от престъплението, предмет на
разследване по сл. д. № 1/1991 г, тъй като предприетите спрямо тях по време на
асимилацията действия от държавата са разрушили и променили животи на цяла една
етническа група. Надеждата за възмездие и справедливост, която първоначално със
сигурност е съществувала за жертвите на Възродителния процес при започването на
разследването по сл. д. № 1/1991 г, постепенно е изгаснала и е заместена от разочарование,
11
чувство на отчаяние и безнадеждност, поради невъзможността за морално възмездяване на
преживените репресии на ищцата и семейството й. Ищеца, след периода от 30 години е
нормално да страда от загубената надежда за получаване приживе на справедливост и поне
морално удовлетворение, в каквато насока са дадените свидетелски показания.
Активността на пострадалите от т.н. Възродителен процес, в това число и ищеца и отказът
на ответника да изпълни съдебните определния по ускоряване на производството по ДП II-
048/1999 г допълнително обуславят подронване на вярата на ищеца в българското
правосъдие. Така възприетите като обичайни вреди за лица, пострадали от бавно
правосъдие, претърпени логично и от ищеца не се оборват от ответната Прокуратура на
Република България.
С оглед всички изложени в исковата молба факти следва да се отбележи, че съобразно
възприетото и по решение № 6/22 по гр. д. № 1555/2021 г и решение № 60265/2021 г по гр.
д. № 1701/2021 г и двете на 4-то ГО на ВКС в рамките на производството по чл.2б от
ЗОДОВ не могат да се присъждат вреди от самото престъпление - засягане на чест и
достойнство, страх, стрес, унижение от асимилационната политика на държавата,
репресиите и т. н. Процесни са вредите само от забавеното правосъдие, на което е жертва
ищецът. Въззивният съд приема, че по делото презумптивно са установени вреди,
претърпени от ищеца от бавното правосъдие, в обичаен размер и интензитет. По делото не
се установява той да е имал вреди по-големи или по-силни от обичайните за лица в сходно
положение. Не се установява продължителността на производството да е дало отражение на
начина на живот на ищеца, връзките с неговото семейство, върху работата му или да е
причинило други, извън обичайните вреди на ищцата.
При определянето на размера на дължимото се обезщетение на ищеца следва да се съобрази
заявеното от българското общество и държава отрицание на идеята и провеждането на на т.
нар. Възродителен процес, както и предприетата по негово време репресия срещу български
граждани. Израз на дадената морална подкрепа на жертвите на Възродителния процес е
Решението на парламентарна комисия за политическа и гражданска реабилитация на
неоснователно лишените от свобода във връзка с насилствената промяна на имената на част
от българските граждани/ 1990/, както и заявеното с Декларацията на 41-то Народно
събрание от 11.01.2012 г осъждане на асимилационната политика по време на т. нар.
"Възродителен процес", както и приемане на специален закон - Закона за политическа и
гражданска реабилитация на репресирани лица, с който е регламентиран облекчен ред за
получаване на парично обезщетение за изживените унижения и репресии, извършени от
представители на наложения комунистически режим в Република България. Тези актове на
морална подкрепа и израз на съжаление за провежданата политика на българската държава
през 80-те години на миналия век се предполага, че предоставят на пострадалите от
посочените процеси морална удовлетвореност и показват съпричасност на цялото общество
към преживяното от тях. Независимо от хода на досъдебното производство, обществото дава
своята подкрепа на пострадалите от възродителния процес и осъжда провежданата
насилствена, асимилационна политике на държавата спрямо български граждани.
12
При съобразяване с изложеното, както и с на най-новата съдебна практика в сходни
хипотези /Решение № 667 от 8.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4616/2023 г., IV г. о., ГК,
Решение № 620 от 23.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 461/2025 г., III г. о., ГК и др./ настоящият
въззивен състав намира, че справедливият размер на обезщетението следва да бъде 30 000
лева, за която сума искът е основателен. Сумата следва да се присъди заедно със законната
лихва от 10.01.2022 год. /датата на подаване на исковата молба в съда/ до окончателното
изплащане.
По предявения иск с правно основание чл.2в, ал.1 от ЗОДОВ, вр. чл.4, § 3 от ДЕС против
Прокуратурата на Репулбика България:
Държавата отговаря за вредите от нарушаване на правото на Европейския съюз, когато
нарушението е достатъчно съществено, като за нейната отговорност е без значение от
поведението /действие или бездействие/ на кой от нейните органи са причинени вредите. За
отговорността по ЗОДОВ вината е без правно значение, т. е. отговорността за вреди е
обективна. Когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата
грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“, но
това не означава, че полагането на дължимата грижа изключва отговорността на държавата.
Нарушението може да бъде квалифицирано като „достатъчно съществено“ и въпреки
полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка,
нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за
отправяне на преюдициално запитване и др.
Международните договори и правото на Европейския съюз имат предимство пред тези
норми на вътрешното законодателство, които им противоречат и това предимство се зачита
пряко, както от съда, така и от всеки друг правоприлагащ орган. Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 4
на Конституцията съответствието на законите с правото на Европейския съюз и другите
международни договори, по които България е страна може да бъде преценявано и от
Конституционния съд, чието решение е окончателно и задължително за всички. Това
действие на решенията на Конституционния съд не е уредено в Конституцията, а в чл. 14, ал.
5 и 6 на Закона за Конституционния съд и търпи изключения, тъй като Конституционният
съд може да развива своята практика, а по отношение на правото на Европейския съюз и
другите международни договори, които подлежат на автономно тълкуване, предимство пред
решенията на Конституционния съд имат решенията на Съда на Европейския съюз,
съответно на органа по приложението и тълкуването на международния договор. Правото на
Европейския съюз има особено положение в системата на българското право. Както беше
изяснено по-горе, то има международен произход, което налага неговото автономно
тълкуване и поставя в особено положение Съда на Европейския съюз, като източник на
задължителна съдебна практика. Международният произход на това право обуславя и
неговото надмощно положение по отношение на националното право съгласно чл. 5, ал. 4,
изр. 2 на Конституцията. Подобно на международното публично право, което урежда
отношения между държави, но може да уреди и публичните отношения между държавите -
страни по договора и техните граждани (напр. ЕКПЧОС) и подобно на международното
13
частно право, което намира приложение при частноправни отношения с международен
елемент (напр. Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки), но
може да уреди и частноправни отношения без международен елемент (напр. Конвенцията на
ООН за правата на детето); правото на Европейския съюз, като част от вътрешното право на
страната съгласно чл. 5, ал. 4, изр. 1 на Конституцията урежда, както публичните отношения
между държавата-членка и нейните граждани в обществено значими области като свободата
на движение на хора, стоки, услуги и капитА., и др., така и частноправните отношения с
международен елемент (напр. в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни
въпроси с трансгранично значение), но също и частноправни отношения без международен
елемент, напр. защитата на потребителите.
В настоящия случай ищеца претендира вреди от неизпълнение на задължението на
Държавата да разследва по ефективен начин нарушения на правата и основните свободи по
чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 7 ХОПЕС респ. чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 8 КЗПЧОС. За да бъде
ангажирана отговорността на държавата по чл.2в от ЗОДОВ е необходимо наличието на
следните предпоставки: 1./ нарушение на норма от правото на ЕС, която предоставя права на
частноправни субекти, 2./ нарушението следва да е достатъчно съществено и 3./ да е налице
причинноследствена връзка между него и причинените вреди. Първият елемент от
фактическия състав за възникване отговорността на държавата е нарушената правна норма
на Съюза да предоставя на частноправните субекти определени права. Посочените от ищеца
норми на ХОПЕС и КЗПЧОС предоставят права на частноправните субекти. С Наказателно
процесуалния кодекс е предвидено, че наказателното производство в Република България
включва две фази - досъдебна и съдебна. Органи на досъдебното производство са
прокурорът и разследващите органи, а на съдебното производство - съда и прокурора.
Вредите, претендирани от ищеца са от неефективно разследване на нарушения на правата и
основните свободи по чл. 4, чл. 5, чл. 6 и чл. 7 ХОПЕС респ. чл. 3, чл. 4, чл. 5 и чл. 8
КЗПЧОС. Липсата на ефективно разследване е посочено като причина за твърдените понЕ.и
от ищеца неимуществени вреди - тежко разочарование, обида, чувство за липса на
справедливост, недоверие в институциите, загуба на надежда, допълнително разклащане на
психиката му. Държавният орган, който е оправомощен да повдига и поддържа обвинение по
наказателни дела от общ характер е прокурорът - това му правомощие е конституционно
установено в разпоредбата на чл. 127, т. 3 от Конституцията и развито в НПК. Съгласно чл.
46, ал. 1 НПК прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ
характер като съгласно, ал. 2 в изпълнение на тази задача той ръководи разследването и
осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като
наблюдаващ прокурор. При разследването на престъпление се конкурират два легитимни
интереса: този на обществото - да бъде разкрито престъплението и наказан деецът, от една
страна, и този на частните лица - да бъдат зачитани техните права при осъществяването на
процесуалните действия, които ги засягат. Съгласно чл. 242, ал. 1 НПК правомощията на
прокурора след приключване на разследването за конкретно деяние са да прекрати или спре
наказателното производство, да внесе предложение за освобождаване от наказателна
отговорност с налагане на административно наказание или предложение за споразумение за
14
решаване на делото или да повдигне обвинение с обвинителен акт, ако са налице
основанията за това. В предвидените от закона правомощия не фигурира задължение да
образува наказателно производство чрез повдигане на обвинение пред съд по всяка една
образувана прокурорска преписка. Всеки конкретен случай подлежи на преценка по
вътрешно убеждение на водещия разследването прокурор. Според практиката на СЕС
разследването трябва да бъде задълбочено, безпристрастно и внимателно.
По делото е установено, че от страна на прокуратурата са предприети редица действия по
разследването - установени са 446 пострадали лица, като са разпитани 369 души. Възлагани
са множество съдебни поръчки за събиране на доказателства. Извършени са издирвателни
действия относно 68 лица. Освен това досъдебното производство съдържа 126 тома. От
събраните по делото доказателства не може да се изведе, че постановените актове и
предприетите действията по разследването на Прокуратурата са в противоречие с
общностното право, както и същите да са в противоречие с практиката на СЕС.
По делото не е установено и противоправно бездействие от страна на прокуратурата. От
събраните доказателства се установява, че в рамките на наказателното производство са
извършени множество по брой и вид процесуални действия и действия по разследване,
насочени към разкриване на обективната истина с цел - извършване на преценка от
прокурора дали са събрани необходимите доказателства за повдигане на обвинение пред
съда или има основание за прекратяване или спиране на наказателното производство.
При съобразяване на гореизложеното, въззивният съд приема, че по делото не се доказва
нарушение на правото на ЕС от страна на Прокуратурата на Република, изразяващо се в
неефективно разследване, поради което не е налице първата от посочените по-горе
предпоставки, за да бъде ангажирана отговорността на ответника, което изключва
обсъждането на останалите. Поради изложеното, искът по чл.2в, ал. 1 ЗОДОВ срещу
Прокуратурата на Република България следва да бъде отхвърлен изцяло, като
неоснователен.
По предявения иск срещу Народното събрание на Република България с правно основание
чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ, във вр. с чл.4, § 3 от ДЕС за обезщетение за неимуществени
вреди, причинени на ищеца от съществено нарушение на правото на ЕС, осъществено с
неизпълнение на задължението на държавата, произтичащо от чл. 6 ХОПЕС, чл. 12, ал. 2
от Директива 2004/80 и чл. 47 ХОПЕС да въведе и поддържа законодателство, ефективно
и ефикасно, позволяващо получаването на справедливо, адекватно и достатъчно
обезщетение, с право на достъп до справедлив съд с пълни компетенции и правомощия за
определянето на достъпни и ясни процедури, съдът приема следното:
Народното събрание осъществява законодателната власт в държавата, като приема закони и
ратифицира международните договори, включително тези, които се отнасят до действието на
закона или изискват мерки от законодателен характер за тяхното изпълнение, както и тези,
които предоставят на Европейския съюз правомощия, произтичащи от Конституцията (чл.
62, чл. 85 - чл. 86 КРБ).
15
По въпроса дали държавата отговаря по иск за обезщетение за вреди от законодателната
дейност на Народното събрание има формирана практика на ВКС, обективирана в решение
№ 72 от 21.04.20 г. по гр. дело № 2377/19 г. на Четвърто г. о. и решение № 71 от 6.04.19 г. по
гр. дело № 3804/19 г. на Четвърто г. о., в които е прието, че съгласно чл.7 на Конституцията
държавата отговаря за вредите, причинени от незаконни актове или действия на Народното
събрание, като държавен орган и на народните представители, като длъжностни лица. В
публичните правоотношения държавата участва чрез своите органи, които така
осъществяват своите правомощия, а в гражданските правоотношения, като отделен
равнопоставен правен субект, тя се представлява от министъра на финансите, освен когато в
закон е предвидено тя да се представлява от друг свой орган. Държавата участва в съдебни
производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ чрез процесуален
субституент - органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени
вредите (чл. 7 ЗОДОВ). Съдебната практика приема, че държавата може да участва в
съдебни производства чрез процесуален субституент и по граждански спорове за
обезщетение за вреди на общо основание /чл. 49 ЗЗД, който урежда най-общо отговорността
на възложителя за вредите от поведението на изпълнителя при или по повод изпълнението
на възложената работа/. Това практическо разрешение е възприето от законодателя в чл.2в,
ал.1, т.2 ЗОДОВ (Нов - ДВ, бр. 94 от 2019 г.) по отношение на съдебните спорове за
обезщетение за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз. Всъщност, когато
държавата участва в съдебно производство чрез процесуален субституент, тя не става страна
по делото (каквато тя е, когато законният й представител действа от нейно име), но е
обвързана от постановеното решение, като да е била страна. Конституирането на
процесуалния субституент като главна страна по делото, която извършва процесуалните
действия от свое име, изключва възможността носителят на задължението (в случая
държавата) да вземе участие в процеса като главна страна - в това е смисълът на
процесуалната суброгация и разпростирането на действието на съдебното решение.
Отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват на правото
на Европейския съюз. Същевременно отговорност на Народното събрание е също да да се
предприемат законодателни действия за въвеждане и поддържане на законодателство,
позволяващо получаване на ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив
процес за нарушени човешки права. Приемането на закон, противоречащ на това право е
въведено като нарушение с чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ. Така, с решение № 14 от 15.02.2021 г.
по гр. д. № 5165/2016 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 е посочено,
че: "Отговорност на Народното събрание съгласно чл. 5, ал. 4 на Конституцията е
съответствието на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите международни
договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република
България, които са част от вътрешното право на страната. Тази отговорност го легитимира
като процесуален субституент на държавата по исковете за вреди от нарушаване на правото
на Европейския съюз, произтичащо от приемането и поддържането на национален закон,
който се претендира да противоречи на правото на Европейския съюз." Същевременно
неприемането на закон, при възложено такова задължение за охраняване на правата на
16
гражданите от норма на европейското законодателство също представлява нарушение на
европейското право, обуславяща неговата отговорност и го легитимира като процесуален
субституент на държавата по исковете за вреди от нарушаване на правото на Европейския
съюз.
Искът, насочен срещу Народното събрание е основан на неизпълнение на функцията по
извършване на законодателния процес в съответствие с правото на Европейския съюз като
се твърди, че вследствие липсата на такива правни норми, са причинени вреди на ищеца. По
тази причина въззивният съд приема, че този ответник е процесуално легитимиран да
отговаря по иска, в качеството си на процесуален субституент на държавата. С оглед на това
са неоснователни възраженията за липса на пасивна процесуална легитимация на този
ответник.
По делото е установено, че Народното събрание е предприело нужните законодателни
действия за въвеждане и поддържане на законодателство, позволяващо получаване на
ефективно и адекватно обезщетение и достъп до справедлив процес за нарушени човешки
права. На 01.06.1990 г. с решение на Народното събрание е обявена политическа и
гражданска реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517
лица, във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани.
На 25.06.1991 г. е приет Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани
лица, за обезщетяване на претърпените вреди, причинени от държавата на граждани,
репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през
периода от 09.09.1944 г. до 10.11.1989 г. (ЗПГРРЛ). Специалната законова уредба, въведена с
този законодателен акт, предвижда съгласно чл. 1, ал. 1, т. 2 от ЗПГРРЛ политическата и
гражданска реабилитация на лицата, които са били незаконно репресирани заради техния
произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 09.09.1944 г. до
10.11.1989 г., като са били незаконно задържани в поделенията на МВР и други места.
Предвиден е специален ред за обезщетение, както на имуществени, така и на
неимуществени вреди, чийто размер и ред за изплащане на обезщетението се определят от
Министерския съвет. Предвидено е за лицата, които са били в затвори, лагери и други
подобни места и са живи, право да получат обезщетение за всяка изтърпяна от тях репресия
за целия срок на претърпяната репресия /чл. 6 от закона/. Съгласно установения със закона
ред, искането за обезщетяване се предявява пред областния управител по последния
постоянен адрес на репресираното лице, който се произнася с мотивирана заповед по
основателността на искането, а когато уважава искането, изплаща на правоимащото лице
еднократно парично обезщетение. Отказът на областния управител подлежи на обжалване, в
това число - и по съдебен ред. Наред с еднократното обезщетение, изплащано от областния
управител, с чл. 9 е предвидено обезщетяване на лицата по чл. 1, т. 2, също и чрез
получаване на месечни добавки към пенсията им, в определени размери, съобразно
продължителността на незаконното им задържане, която се изплаща от държавния бюджет,
чрез НОИ, по реда за изплащане на пенсиите, която добавка се отпуска по искане на
правоимащото лице, от първо число на месеца, през който е направено искането.
17
С оглед на гореизложеното не е налице соченото бездействие от страна на Народното
събрание на Република България. Ответникът е изпълнил задължението си да въведе
законодателство, позволяващо получаване на обезщетение, като предвиденото обжалване на
отказа на компетентния орган (областния управител) за изплащане на обезщетение
представлява изпълнение и на задължението за осигуряване и на справедлив процес и
достъп до съд. Както е посочено по-горе в предвиденото производство има предвиден
съдебен контрол, като настоящият състав намира, че определените обезщетения
съответстват на принципа на справедливост и не са в нарушение на чл. 4,5,6,7 и чл. 47 от
ХОПЕС. Съдът намира, че приетите нормативни актове от Народното събрание биха
осигурили адекватна защита на правните субекти, в случай, че същите своевременно се
ангажират със заявяването на своите права. Поради изложеното, искът е неоснователен и
следва да бъде отхвърлен изцяло.
По жалбата на М. М. Е. и Н. Т. Е. срещу постановеното в производство по чл.250 от ГПК
решение № 17100 от 28.10.2024 год., съдът приема следнато:
Видно от исковата молба, в същата е формиран петитум за присъждане на законна лихва
върху главницата, считано от 10.01.2019 год., като съдът е приел за основателна претенцията
с начален период от 10.01.2022 год. /датата на депозиране на исковата молба в съда/. При
така формираната воля е следвало да постанови отхвърлителен диспозитив за
неоснователност на искането за периода от 10.01.2019 год. до 10.01.2022 год.. Страната е
поискала допълване на решението, което съдът е приел за неоснователно, мотивирайки се,
че е.искането за присъждане на законната лихва не е самостоятелен иск и не следва да се
постановявя самостоятелен диспозитив. Тези доводи не се споредят от настоящия състав,
тъй като съдът дължи произнасяне по всяко искане на страната, като в случай, че го приеме
за неоснователно, това следва да бъде посочено в диспозитива на съдебното решение.
Решението следва да бъде отменено, като първоначалното решение бъде допълнено с
отхвърлителен диспозитив относно периода на дължимост на законната лихва.
Относно началния момент на дължимост на законната лихва върху обезщетението за
неимуществени вреди, за пълнота съдът посочва, че разпоредбата на чл.2б от ЗОДОВ
предвижда, че исковете за заплащане на обезщетение от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок могат да се предявят както след
приключване на производството, така и докато е висящо. В процесния случай ищеца е
претендирал обезщетение преди приключване на наказателното производство, като изрично
е посочил, че претендираният размер на обезщетение е обусловен от неговата
продължителност от 30 г. След като това обстоятелство е част от фактическия състав, то не
може следващата се компенсаторна лихва да бъде присъдена от момент, който предшества
подаване на исковата молба в съда.
Поради съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционният съд първонаначалното решение на Софийски градски съд следва да
бъде потвърдено. Следва да бъде отменено решението постановено в производството по
чл.250 от ГПК и сместо него да бъде постановено друго, с отхвърлителен диспозитив.
18
С оглед изхода на делото пред настоящата въззивна инстанция ищците следва да бъдат
осъдени да заплатят на ответниците Народно събрание на Република България и Държавата,
представлявана от министъра на финансите юрисконсултско възнаграждение, което съдът
определя на по 150 лева за всеки от тях, съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащане на
правната помощ и въз основа на чл.37, ал.1 от Закона за правната помощ.
По изложените съображения, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4341 от 17.07.2024 г. постановено по гр.д. № 198/2022 г. по
описа на Софийски градски съд, І-10 състав.
ОТМЕНЯ решение № 17100 от 28.10.2024 год., неправилно наименовано „определение“,
постановено по гр.д. № 198/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-10 състав в
производство по чл.250 от ГПК и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ДОПЪЛВА постановеното решение № 4341 от 17.07.2024 г. постановено по гр.д. №
198/2022 г. по описа на Софийски градски съд, І-10 състав, като ОТХВЪРЛЯ претенцията за
заплащане на законна лихва върху гваницата от 30 000 лева, представляващи обезщетение за
неимуществени вреди, за периода от 10.01.2019 год. до 10.01.2022 год.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19