№ 253
гр. София, 16.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Членове:Силвана Гълъбова
Яна Ем. Владимирова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100505297 по описа за 2022 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.01.2022 год., постановено по гр.дело №79718/2018 год. по описа на
СРС, ГО, 55 с-в, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
Изпълнителна агенция „В.к. и в.п.-д.“ срещу П. Н. С. иск с правно основание чл. 236, ал. 1
ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 7 933.20 лв., представляваща обезщетение за
ползване на недвижим имот – апартамент №23, находящ се в гр.София, ж.к.“**** /стар
****, за периода от 25.07.2015 год. до м.април 2018 год. включително, наемното
правоотношение за който е било прекратено, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.
417 ГПК по ч.гр.дело №45297/2018 год. по описа на СРС, ГО, 55 с-в, като искът е отхвърлен
в останалата му част до пълния предявен размер от 8 414 лв. и ответницата П. Н. С. е
осъдена да заплати на ищеца Изпълнителна агенция „В.к. и в.п.-д.“ на основание чл. 78, ал.
1 ГПК направените разноски в исковото производство в размер на 535.83 лв., както и
направените разноски в заповедното производство в размер на 205.82 лв., а ищецът е осъден
да заплати на ответницата на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски в исковото
производство в размер на 85.65 лв., както и направените разноски в заповедното
производство в размер на 19.99 лв.
Срещу решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответницата П. Н. С..
1
Жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че между
страните съществува наемно правоотношение. Била настанена в процесния имот по силата
на Заповед №61 от 21.06.1994 год., в която като основание било посочено вх.№608 от
15.04.1994 год., реституция. В този смисъл неправилно СРС бил приел, че настаняването в
имота е на основание Закона за наемите. Договорът за наем бил нищожен. Въпреки че
жилището било реституирано и ответницата била негов собственик, Министерство на
отбраната претендирало наем за него. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено, а
искът – отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по жалбата Изпълнителна агенция „В.к. и в.п.-д.“ счита, че решението на
СРС следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че правилно
първоинстанционният съд бил приел, че между страните е съществувало валидно
облигационно правоотношение. Доказано било, че договорът за наем бил прекратен поради
неплащане на наемната цена. За това обстоятелство било налице и признание на
ответницата, обективарано в писмения отговор на исковата молба. Правилно бил определен
и размерът на претендираното обезщетение, което се дължало за ползването на имота след
прекратяването на наемния договор /месечен размер от 240 лв./. Въпреки полученото
предизвестие ответницата била продължила да ползва имота на отпаднало правно
основание. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 236,
ал. 2 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни материални
норми.
Доколкото ищецът твърди, че сключеният между страните договор за наем на
ведомствено жилище – частна държавна собственост, е бил прекратен /развален/, но
ответницата е продължила да го ползва през исковия период, то следва да се приеме, че
спорното право намира своето правно основание в 236, ал. 2 ЗЗД /а не в чл. 236, ал. 1 ЗЗД,
както е приел първоинстанционният съд/. Погрешната правна квалификация не води до
недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му
квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени от
първоинстанционния съд /т.е. липсва нарушение на диспозитивното начало в гражданския
процес/.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният съд препраща към
2
мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Установено е въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства по делото,
че на 21.06.1994 год. между страните е възникнало наемно правоотношение /на основание
чл. 1, 2 и 3 от Указа за създаване на жилищен фонд при Министерство на отбраната и чл. 13
от Закона за наемите/, с предмет процесното ведомствено жилище – частна държавна
собственост /видно от приетия като доказателство по делото акт за държавна собственост –
на л. 71 от първоинстанционното дело/, ползването на което е било предоставено на
ответницата с нормативно определен размер на наемната цена.
С писмо от 16.05.2007 год., получено на 31.05.2007 год., ищецът уведомил ответницата,
че прекратява наемния договор на основание чл. 27, т. 1 от Наредба № 3/1998 год. за
настаняване в жилища, ателиета и гаражи от ведомствения жилищен фонд на Министерство
на отбраната – поради неплащане на наемната цена /обстоятелство, за което е налице
признание на ответницата, обективирано в отговора на исковата молба, което при
преценката му по реда на чл. 175 ГПК следва да се приеме, че отговаря на истината/,
поканил я в едномесечен срок от получаването да освободи наетото жилище и я
предупредил, че при неизпълнение ще й бъде начислявано обезщетение в размер на 240.40
лв.
Видно е от оценителен протокол №638 от 11.12.2006 год., че месечният наем на
процесния апартамент бил определен на 120.20 лв. на основание чл. 34 ППЗДС и чл. 24 от
Наредба № 3 от 19.08.1998 год. за настаняване в жилища, ателиета и гаражи от
ведомствения жилищен фонд на МО.
Впоследствие на 18.10.2017 год. била издадена на основание чл. 80а ЗДС Заповед №ЗС-
205 на министъра на отбраната за изземването на процесния недвижим имот, като бил
определен срок за доброволното му освобождаване до 08.11.2017 год. и било насрочено
принудителното му изземване по административен ред на 15.11.2017 год., от 11.00 ч.
Безспорно е между страните, че както след прекратяване на наемното правоотношение,
така и след връчването на горепосочената заповед ответницата е продължила да ползва
имота до края на исковия период.
Настоящият съдебен състав приема, че редът за сключване на договор за наем с предмет
недвижим имот – частна държавна собственост /предоставен на ведомство/, е
регламентиран изрично понастоящем със специалните норми на Закона за държавната
собственост /ЗДС/ – чл. 22 и Правилника за неговото приложение, а към момента на
сключване на процесния договор – със специалните норми на Закона за наемните отношения
– ЗНО /отм./. Съгласно чл. 18, ал. 3 ЗНО /отм./, редът и начинът за настаняване и опразване в
жилищните фондове на Министерство на народната отбрана, Министерство на вътрешните
работи, Строителни войски, войските на Министерството на транспорта и на
Министерството на съобщенията се уреждат с наредби, одобрени от ръководителите на
ведомството при спазването на съответните разпоредби на този раздел от закона.
3
По делото не се релевирани възражения за опорочаване на горепосочения ред за
отдаването под наем на процесния недвижим имот. Въззивният съд приема, че страните са
сключили валидно договора за наем и са обвързани от уговорките по него – установено е, че
към момента на издаване на настанителната заповед процесното жилище е държавна
собственост /както и понастоящем/, като за противното не са ангажирани каквито и да било
доказателства, а доказателствената тежест в тази насока е била на ответницата, съгласно
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, предвид релевираното от същата възражение за нищожност,
което е неоснователно.
Наемните отношения за държавни имоти /по чл. 22/ се прекратяват по реда на ЗЗД,
съгласно разпоредбата на чл. 24 ЗДС /редакция – изм., ДВ, бр. 124 от 1998 год./, която е
приложима и по отношение на наемните договори, сключени преди 01.06.1996 год. /виж § 4,
ал. 1 от ПЗР на ЗДС/. В частност по делото е доказано, че правоотношението между страните
е било прекратено /развалено/ при надлежно упражнено субективно потестативно право на
наемодателя с изтичане на едномесечния срок на предизвестието, което е било получено от
ответницата на 31.05.2007 год. /чл. 87, ал. 1 ЗЗД/. Наличието на предпоставките за разваляне
на договора поради неизпълнение на задължението за заплащане на наемната цена не е
спорно във въззивното производство. Установено е също така, че през исковия период от
25.07.2015 год. до м.април 2018 год. ответницата е продължила да ползва имота, въпреки че
действието на договора е било прекратено.
В този смисъл настоящият съдебен състав приема, че са налице всички елементи от
фактическия състав, установен в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД. Размерът на дължимото
обезщетение възлиза на 7 933.20 лв., до който и релевираната претенция законосъобразно е
била уважена от първоинстанционния съд при съобразяване на диспозитивното начало в
гражданския процес /виж § 4, ал. 3 от ПЗР на ЗДС/, ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено в обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК
жалбоподателката /ответницата/ следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от 100
лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.01.2022 год., постановено по гр.дело №79718/2018
год. по описа на СРС, ГО, 55 с-в, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА П. Н. С. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“****, да заплати на
4
ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ „В.к. и в.п.-д.“, ЕИК ****, със седалище и адрес на
управление: гр.София, бул.“****, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл.
280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5