Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

гр. Свиленград, 24.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РС Свиленград, граждански състав, в публично заседание на трети юли две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА

 

при участието на секретаря Ангелина Добрева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 352 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Предявен е установителен иск от „Стройкомплект” ЕООД срещу „Дар Спед 2015” ЕООД с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 372 ТЗ, вр. чл. 367 ТЗ и Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че дължи на ищеца сумата от 3360,80 лв., представляваща остатък от възнаграждение по договор за превоз съгласно фактура № 30873/26.06.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.01.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 6/09.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 13/2019 г. по описа на РС Свиленград.

В исковата молба се твърди, че ответникът в качеството си на спедитор сключил с ищеца договор за международен автомобилен превоз на охладени плодове от Нидерландия до България. Посочено е, че стоката била натоварена на 21.06.2018 г. в гр. Бреда, Нидерландия и разтоварена на 27.06.2018 г. на обекти в гр. София и гр. Велико Търново. Уговорено било ответникът да му заплати възнаграждение в общ размер на 3520,80 лв. след получаване на международна товарителница и фактура. До датата на подаване на заявлението длъжникът заплатил 160 лв., като към момента дългът възлизал на 3360,80 лв. Поради това ищецът депозирал заявление по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение, което било уважено. Тъй като в срока по чл. 414 ГПК длъжникът подал възражение, в изпълнение на указанията на съда предявил установителен иск за вземането си. Ищецът е заявил, че в хода на процеса на 21.05.2019 г. ответникът превел по банковата му сметка сумата от 3778,02 лв., а като основание за извършеното плащане била посочена фактура № 30873 от 26.06.2018 г. Изразява становище, че с полученото плащане била погасена главницата в размер на 3360,80 лв., натрупаната законна лихва на обща стойност 124,17 лв., както и част от разноските в заповедното производство в размер на 293,85 лв. Счита, че тъй като ответникът бил станал причина за завеждане на делото, му дължал и разноските в исковото производство.

В срока по чл. 131 ГПК не е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Дар Спед 2015” ЕООД. В подаденото възражение по чл. 414 ГПК ответникът е въвел общо оспорване на претендираното вземане.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

За да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 372 ТЗ, вр. чл. 367 ТЗ и Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), ищецът следва да докаже наличието на валидно правоотношение по договор за превоз, по силата на който превозвачът се е задължил срещу възнаграждение да превози до определеното място товара, респ. че  ответникът е следвало да плати възнаграждението след получаване на фактурата и международната товарителница, както и че ищецът е извършил превоза на товара в качествено и количествено отношение. При установяване на тези обстоятелства, ответникът следва да докаже, че е заплатил уговореното възнаграждение.

В разглежданата хипотеза между страните е сключен договор за транспорт № 2-06/18, съгласно който ищецът, в качеството на превозвач, се е задължил да превози по възлагане от ответника описания в т. 6 от договора товар от товарния пункт в гр. Бреда, Нидерландия до разтоварен пункт в гр. София. От своя, страна ответникът е поел насрещно задължение за заплащане на навло в размер на 2934 лв. + дължимото ДДС в тридесетдневен срок след получаване на оригинални фактура, ЧМР и други прилежащи документи, без забележки. Видно от представената международна товарителница стоката е разтоварена от превозвача на 27.06.2018 г. в складове на „Фриго Сток” ООД. Ищецът е издал фактура № 30873/26.06.2018 г. за сумата от 2934 лв., като след прибавяне на дължимото ДДС задължението възлиза на 3520,80 лв. От съвкупния анализ на наличните доказателства следва изводът, че ищецът е изпълнил задължението си да превози определения товар, поради което за възложителя-ответник е възникнало задължение да заплати уговореното възнаграждение в размер на 3520,80 лв. с ДДС.

При депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 08.01.2019 г. ищецът е признал, че ответникът е заплатил сумата от 160 лв. Поради това претендира заплащането на сумата от 3360,80 лв., ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението – 08.01.2019 г., до окончателното изплащане на вземането. Ищецът е представил платежно нареждане, от което се изяснява, че на 21.05.2019 г. по негова банкова сметка ***а 3778,02 лв., а като основание за плащането е посочена фактура № 30873 от 26.06.2018 г. и ч. гр. д. № 13/2019 г. Задължителните указания на т. 9 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК предвиждат, че в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Предвид гореизложеното, следва да се вземе предвид извършеното по време на процеса плащане. Правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, установяващо поредност при погасяване на главницата, лихвите и разноските, предполага съществуването на един главен лихвоносен дълг, по който длъжникът е направил частично плащане. Съгласно ТР № 3 от 27.03.2019 г. по тълк. д. № 3/2017 г. на ВКС, ОСГТК, когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Съдът, съобразявайки определения от БНБ основен лихвен процент за процесния период, с нормативно установената надбавка от 10 пункта, намира, че дължимата от ответника лихва за забава от датата на подаване на заявлението – 08.01.2019 г., до датата на плащането – 21.05.2019 г., възлиза на 124,17 лв. С извършеното плащане в размер на 3778,02 лв. ответникът е погасил изцяло дължимата главница и натрупаната законна лихва в общ размер на 3484,97 лв. Доколкото ответникът е подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение и принудителното събиране на разноските се извършва въз основа на издаден, след влизане в сила на решението по установителния иск, изпълнителен лист по чл. 404, т. 1 ГПК от съда в исковото производство, съдът не би могъл да приеме, че първо са погасени посочените в заповедта разноски. Тяхната дължимост е предмет на разглеждане в настоящия процес, поради което въпросът за тяхното погасяване ще бъде поставен едва след установяване от настоящия съдебен състав дали правилно е разпределена отговорността за разноските от заповедния съд. По изложените по-горе съображения и като взе предвид настъпилото в хода на исковото производство плащане, съдът намира, че предявеният иск за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер 3360,80 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.01.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, следва да бъде отхвърлен.

Относно разноските:

Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивната част на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство.

Към датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.01.2019 г., ответното дружество е дължало в пълен размер претендираната със заявлението сума, поради което ищецът има право да получи изцяло сторените разноски в общ размер на 417,22 лв., включващи 67,22 лв. – платена държавна такса, и 350 лв. – адвокатско възнаграждение. От тази сума следва да се прихване остатъкът от плащането в размер на 293,05 лв., като на ищеца се присъдят разноски в заповедното производство в общ размер на 124,17 лв.

Ако искът е отхвърлен поради извършено след предявяването му плащане на търсената от ищеца сума, без да са налице предпоставките на чл. 78, ал. 2 ГПК, ответникът не се освобождава от отговорност за разноски, доколкото завеждането на делото и извършването на разноски от ищеца се дължи изцяло на неговото поведение, свързано с отказ претендираното вземане да бъде изпълнено доброволно. Ето защо, въпреки че искът ще се отхвърли изцяло, на ищеца ще следва да се присъдят разноски, тъй като към датата на подаване на исковата молба – 12.04.2019 г. ответникът не е бил погасил задължението си, поради което с поведението си е дал повод за завеждане на дело за тази сума. Предвид всичко изложено, на ищеца следва да се присъдят изцяло направените разноски в исковото производство, включващи държавна такса в размер на 67,22 лв. и адвокатско възнаграждение в размер на 550 лв. или общо 617,22 лв.

 Съгласно разясненията в т. 5 от ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС отговорността за разноски при обезпечаване на иска се реализира при постановяване на решение, с което се разглежда спора по същество и съобразно неговия изход, тъй като привременно осъществената мярка е постановена с оглед този изход и в защита на правните последици от решението. С оглед изложеното именно с решението по делото съдът следва да се произнесе и по разноските, направени от ищеца в обезпечителното производство. В случая във връзка с обезпечаването на иска ищецът е заплатил държавна такса в размер на 78 лв.

В обобщение на всичко изложеното, ответникът „Дар Спед 2015” ЕООД следва да бъде осъден да заплати на ищеца „Стройкомплект” ЕООД направените разноски в заповедното производство в размер на 124,17 лв., тези в исковото – в размер на 617,22 лв., както и разноските по обезпечаване на иска на стойност 78 лв.

Така мотивиран, РС Свиленград

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Стройкомплект” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „Дар Спед 2015” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 372 ТЗ, вр. чл. 367 ТЗ и Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR) за признаване за установено по отношение на „Дар Спед 2015” ЕООД, че дължи на „Стройкомплект” ЕООД сумата от 3360,80 лв., представляваща остатък от възнаграждение по договор за превоз съгласно фактура № 30873/26.06.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 08.01.2019 г., до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 6/09.01.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 13/2019 г. по описа на РС Свиленград.

ОСЪЖДА „Дар Спед 2015” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Стройкомплект” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, сумата от 124,17 лв., представляваща разноски в заповедното производство, сумата от 617,22 лв. – представляваща разноски в исковото производство, както и сумата от 78 лв. – сторени разноски за обезпечаване на иска.

Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 

                                           РАЙОНЕН СЪДИЯ: