№ 348
гр. Стара Загора , 23.07.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
закрито заседание на двадесет и трети юли, през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
като разгледа докладваното от Даниела К. Телбизова Янчева Въззивно
частно гражданско дело № 20215500501455 по описа за 2021 година
Производството е образувано по частна жалба, подадена от от адв. Н.И. Я.
от Старозагорската адвокатска колегия, адрес на кантората: ***, в качеството
на пълномощник на Г.Л. А.-Т., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, ***
против определение от 14.06.2021г., постановено по гр.д. № 2653/2021 г. по
описа на Районен съд гр.Стара Загора, с което се връща на основание чл. 130
ГПК исковата молба с вх. № 3354/10.06.2021 г. на Г. Л. АД. подадена против
М.П.А. поради недопустимост на предявения отменителен иск, вследствие на
предявяването му извън преклузивните срокове по чл. 56 ЗН и се
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д. № 2653/2021 г. по описа на
Старозагорски районен съд.
Частният жалбоподател заявява, че не е съгласен с това определение.
Счита, че същото е незаконосъобразно от материална и процесуална гледна
точка. Не била съгласна с правната квалификация на предявения иск, дадена
от PC гр. Стара Загора, а именно - чл.56 от Закона за наследството.
Действително, при иск по чл.56 от ЗН били налице преклузивни срокове за
предявяването му. След изтичането им, предявеният иск е недопустим. Счита,
че настоящият казус не е такъв. Заявява, че е предявила иск с правно
основание чл.135 от ЗЗД. Освен със специалния иск по чл.56 от Закона за
наследството, кредиторът /какъвто в случая е ищцата/ за да защити
интересите си, разполага и с иск по чл.135 от ЗЗД. В теорията и съдебната
1
практика било изяснено, че искът по чл. 56 ЗН представлява развитие на
идеята, вложена в чл. 133 ЗЗД и е частен случай на общия Павлов иск по чл.
135 ЗЗД. Разликата била, че съгласно чл. 56 ЗН не се изисква знание за
увреждането. Както при иска по чл. 135 ЗЗД, унищожаването на отказа от
наследство е относително - само по отношение на кредитора, който го е
поискал, и само доколкото е необходимо за удовлетворяване на визираното в
иска вземане. /Решение № 489 от 22.04.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2220/2007
г., V г. о./ . Между исковете по чл.56 от ЗН и чл.135 от ЗЗД имало сходства, но
имало и разлики. Общото между двата иска било наличие на действие, с
което се намалява наличното длъжниково имущество, като последицата била
обявяване на относителна недействителност, тъй като правното действие на
длъжника уврежда кредитора. Разликата била, че при чл.56 ЗН няма
субективен елемент, докато при иска по чл.135 - изисква се знание за
увреждането от страна на длъжника. Искът по чл.135 от ЗЗД бил срещу
извършени от длъжника действия, с които уврежда кредиторите, като в това
число влизал и отказа от наследство. В обжалваното определение, съдът
приел, че със специалния иск по чл.56, ал.1 от ЗН кредиторите са поставени в
по-благоприятно положение, относно предпоставките за уважаването му,
отколкото при иска по чл.135 от ЗЗД, защото те не са задължени да доказват
наличността на знанието на длъжника за увреждането, като в същото време
незаконосъобразно бил констатирал, че не може да се предяви иск по чл.135
от ЗЗД, тъй като е налице специален иск - по чл.56 от ЗН. В настоящия
случай, в обстоятелствената част на исковата молба, били посочили, че с
извършения от ответника отказ от наследството на баща му, /вписано
заявление вх.№ 8009340/04.12.2014 г. за отказ от наследство, останало след
смъртта на П.А.П., с ЕГН ***/, същият съзнателно е целял да я увреди, като я
лиши от възможността да се удовлетвори от имуществото, останало му по
наследство от покойния му баща. Съгласно чл.133 от ЗЗД цялото имущество
на длъжника служело за обезпечение на неговите кредитори. Длъжникът
отговарял за своите задължения с всичките си секвестируеми имуществени
права, които притежава към момента на принудителното изпълнение, всяко
едно намаляване, обременяване на длъжниковото имущество застрашава
удовлетворяването на кредиторите му. Искът по чл.135 от ЗЗД бил предявен в
предвидения от закона срок, а именно 5-годишен от деня на узнаването за
извършеното действие.Следователно, предявеният иск е допустим и следва да
2
бъде разгледан като такъв. Моли да постанови определение, с което да
отмени Определение от 14.06.2021 г., постановено по гр.д. № 2653/2021 г. по
описа на Районен съд гр.Стара Загора, като незаконосъобразно и да върне
делото за продължаване на съдопроизводствените действия.
Съдът, след като обсъди направените в жалбата оплаквания и провери
допустимостта й, намери за установено следното:
Частната жалба е допустима, като подадена в срока за обжалване.
Разгледана по същество частната въззивна жалба е неоснователна.
Производството е образувано по искова молба от Г. Л. АД. против М.П.А.,
с която е предявен иск за обявяване на недействителен по отношение на
ищцата отказ от наследство извършен на 04.12.2014 г. от ответника М.П.А. по
отношение на наследството на П.А.П. /негов баща/.
При проверка на допустимостта на иска, първоинстанционният съд е
констатирал, че предявения иск е недопустим, поради което исковата молба
следва да бъде върната на основание чл. 130 ГПК и производството по делото
следва да бъде прекратено.
Въззивният съд намира това определение за правилно и законосъобразно.
Правната квалификация на предявения иск се определя от съда въз основа
на изложените факти в обстоятелствената част на исковата молба и
направеното в същата искане. В настоящия случай ищцата твърди, че
ответникът се е отказал от наследството на баща си, с което е била увредена,
тъй като е негов кредитор по силата на влязло в сила съдебно решение, а
поради направения от него отказ от наследство, вкл. поради липсата на друго
негово имущество е лишена от възможността да удовлетвори вземанията си
от притежаваното от него имущество и поради това моли да бъде обявена
относителната му недействителност. Посочила е, че предявеният иск е с
правно основание чл. 135 ЗЗД. За да е налице фактическия състав на чл. 135
ЗЗД обаче е необходимо длъжникът да е извършил действия, които водят до
увреждане на кредитора. Текстът има предвид както сключването на
възмездни и безвъзмездни договори, така и едностранни сделки и всякакви
други действия от правен характер, които се отразяват върху имуществото на
3
длъжника и увреждат кредитора. Действително между правните сделки, с
които длъжникът може да увреди кредиторите си, е и отказът от наследство.
За унищожаването му, обаче, кредиторите разполагат със специалния иск по
чл. 56 ЗН. Съгласно установената съдебна практика искът по чл. 56 ЗН
изключва приложението на общия иск за атакуване на правните действия на
длъжника, с които уврежда кредитора, тъй като текстовете на чл. 135 от ЗЗД и
чл. 56 ЗН се намират помежду си в отношение на общ към специален закон. А
щом това е така наличността на специалния иск за унищожаване/отмяна на
отказа от наследство по чл. 56 ЗН изключва приложението на общия иск по
чл. 135 ЗЗД за атакуване на правните действия на длъжника, които увреждат
кредитора. Тези изводи се налагат от самите твърдения в исковата молба и
съобразявайки изложените в исковата молба обстоятелства, на които ищцата
основава исковата си претенция.
С оглед на това настоящият съд намира, че в конкретния случай
твърденията, изложени в исковата молба водят до правна квалификация на
иска по чл. 56, ал. 1 ЗН, а не посочената от ищцата -чл. 135 ЗЗД. Това е така,
тъй като иска по чл. 56 ЗН е специален иск спрямо отменителния иск по чл.
135 ЗЗД. Наличността на специалния иск за унищожаване/отмяна на отказа от
наследство по чл. 56 ЗН изключва приложението на общия иск за атакуване
на правните действия на длъжника, които увреждат кредитора по чл. 135 ЗЗД.
Предвид това въззивният съд счита, че определянето на иска като такъв по чл.
56 ЗН е очевидно, тъй като в исковата молба са посочени всички елементи от
фактическия му състав - ищцата е кредитор, а ответника - неин длъжник,
налице е отказ от наследство и в исковата молба се сочи, че няма данни
ответникът да има имущество, от което ищцата да може да се удовлетвори.
Настоящият съд изцяло възприема разграничението, направено между
конститутивните искове по чл. 135 ЗЗД и по чл. 56 ЗН и счита, че
съотношението помежду им като общ и специалният иск по чл. 56 ЗН
изключва приложението на общият иск по чл. 135 ЗЗД, предоставен на
разположение на увредените от действията на длъжника кредитори. Когато
увреждането произтича от направен от длъжника отказ от наследство,
кредиторът разполага с иска по чл. 56 ЗН, който може да предяви в сроковете
по чл. 56, ал. 2 ЗН, а не е въпрос на избор с кой от двата иска да се брани.
Пропускането на срока по чл. 56, ал.2 ЗН, каквото е налице в настоящия
4
случай, не дава право на ищеца-кредитор да се защити с иска по чл. 135 ЗЗД,
поради което не може предявеният иск да се квалифицира като такъв по чл.
135 ЗЗД, вместо по чл. 56, ал.1 ЗН.
В съдебната практика се приема, че искът по чл. 56 ЗН е конститутивен,
съответстващ на потестативното право на кредитора на наследника да иска
унищожаване на извършен от него отказ от наследство в своя полза,
доколкото не може да се удовлетвори от имуществата на наследника. Искът
по чл. 56 ЗН представлява и частен случай на общия Павлов иск по чл. 135
ЗЗД, допускаш възможността да се обявят за относителни по отношение на
кредитора сделките, с които длъжникът го уврежда, но за разлика от него, в
чл. 56 ЗН субективният елемент - знание за увреждането, не се изисква.
Унищожаването на отказа е относително - то е по отношение само на
кредитора, който го е поискал, и само доколкото е необходимо за
удовлетворяване на визираното в иска вземане. След удовлетворяване на
кредитора по посоченото вземане, отказът остава действителен за останалото
в наследството имущество и по отношение на непредявилите този иск
кредитори и всички трети лица. Законовото ограничение на относителното
действие на унищожаването - доколкото е необходимо за удовлетворяване на
кредитора, е предпоставка за основателност на иска, по наличието на която
съдът следва да се произнесе по същество с решението.
Въззивният съд споделя напълно подробно изложените мотиви от
първоинстанционния съд в тази посока, поради което и на основание чл.272
от ГПК препраща към тях и намира, че не следва да преповтаря същите.
В допълнение въззивния съд намира, че следва да посочи следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 56, ал. 2 ЗН искът може да се предяви в
едногодишен срок от узнаването за отказа, но не по-късно от три години след
отказа. Налице са два вида срокове - 1/ тригодишен срок, който представлява
генерално правило с абсолютен срок, след който искът не може да бъде
предявен. Началото на срока е осъществяването на юридическото действие -
отказ то наследство, т.е. от постъпване на заявлението по чл. 52 ЗН и 2/
едногодишен срок, който представлява относителен срок. Възможно е той
въобще да не започне да тече, тъй като кредиторите могат да не узнаят за
отказа през тези три години от извършването му. С действителното узнаване
5
започва да тече едногодишния срок, стига да има достатъчно време в рамките
на генералния срок /.
Съгласно съдебната практика на ВКС, както и тази на инстанционните
съдилища двата срока /както едногодишния, така и тригодишния/ са
преклузивни и тяхното пропускане води до недопустимост на иска. Сроковете
в чл.56 ал.2 от ЗН са преклузивни, поради което съдът следи служебно за
изтичането им.
В настоящия случай отказът от наследство е извършен през м. декември
2014 г. /така удостоверение, л. 9 от делото/, а исковата молба е подадена на
10.06.2021 г. - близо седем години след извършване на отказа от наследство.
Действително в исковата молба не е посочено конкретно кога ищцата е узнала
за отказа от наследство /с оглед поставяне на началния момент на
едногодишния срок по чл. 56, ал. 2 ЗН/, но това в случая е без значение, тъй
като е изтекъл пределния тригодишен срок по чл. 56, ал. 2 ЗН през м.
декември 2017 г., а исковата молба е подадена близо четири години по-късно.
Момента на установяването на вземането на ищцата с влязло в сила съдебно
решение на 11.09.2020 г. /вж. писмени доказателства - съдебно решение и
изпълнителен лист, л.4-7 от делото/ не ползва ищцата с оглед промяна на
началото на сроковете по чл. 56 ЗН, тъй като с оглед обезпечителната
същност на иска по чл. 56 ЗН за наличието на качество на кредитор на ищцата
по смисъла на чл. 56 от ЗН не е необходимо да има влязло в сила решение,
респ. заповед за изпълнение на парично задължение. Качеството кредитор
произтича от материалното правоотношение, възникнало с плащането на
задължения на ответника. Самото вземане на кредитора срещу длъжника-
наследник не е предмет на делото, образувано по предявения конститутивен
иск по чл. 56 ЗН и постановеното по този иск решение не формира сила на
пресъдено нещо относно съществуването или несъществуването на вземането
и размера му, предявяването на иска няма за последица спиране или
прекъсване на погасителния давностен срок относно вземането на кредитора,
а отмяната на отказа е относителна.
С оглед на изложените по-горе съображения, настоящият съд намира, че
предявеният иск е недопустим поради изтичане на преклузивните срокове за
неговото предявяване.
6
Предвид изложените съображения въззивният съд намира, че обжалваното
определение на Старозагорския районен съд е законосъобразно и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Водим от горните мотиви и на основание чл. 278, ал. 1 и 2 от ГПК,
Окръжният съд
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение от 14.06.2021г., постановено по гр.д. №
2653/2021 г. по описа на Районен съд гр.Стара Загора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването
му на страните, с частна жалба пред ВКС, при наличие на предпоставките на
чл. 280, ал. 1 и 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7