Р Е Ш Е Н И Е
№ ………
гр. София, 12.04.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, Наказателно отделение, IV въззивен
състав, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и първа
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУСИ АЛЕКСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
1. ИВАН КОЕВ
2. мл. с. ИРИНА СТОЕВА
като
разгледа докладваното от младши съдия Стоева въззивно
наказателно частно дело № 2550 по описа за 2020 година, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на гл. XXI
от НПК.
Постъпила
е жалба от 23.06.2020 г., подадена от М.Д.Д. срещу разпореждане
от 27.02.2020 г., постановено по н.ч.х.д. № 2149 по описа за 2020 г. на СРС,
НО, 99-ти състав, с което първоинстанционният съд е
прекратил наказателното производство на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 1 от НПК.
В
жалбата се излагат съображения за допуснато съществено процесуално нарушение
при постановяване на обжалваното разпореждане, довело до ограничаване на
правото на защита на частния тъжител, тъй като първоинстанционният
съд в нарушение на чл. 247а, ал. 2, т. 2 от НПК не бил провел открито съдебно
заседание и не е приел становището на насрещната страна по депозираната тъжба. Поддържа се, че СРС
неправилно е приел, че магистратите не носят отговорност за престъпления от общ
или от частен характер поради функционалния им имунитет. Възразява се, че
съдията-докладчик не си е направил самоотвод от
разглеждане на делото. Сочи се, че са налице безспорни доказателства, че
подсъдимият е уличил частния тъжител в престъпление. Иска се отмяна на
обжалваното разпореждане и връщане на делото на първоинстанционния
съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Не
е постъпило възражение от насрещната страна – В.С.К..
В
открито съдебно заседание от 08.03.2021 г. страните не се явяват и не изпращат
процесуални представители.
Софийски градски съд, след като се
запозна с материалите по делото и обсъди наведените доводи и оплаквания, намира
за установено следното:
Производството
по н.ч.х.д. № 2149 по описа за 2020 г. на СРС, НО, 99-ти състав е образувано по
депозирана тъжба от частния тъжител М.Д.Д. срещу В.С.К.
– съдия в СРС, ГО, 38-ми състав. В тъжбата се излагат твърдения за извършено
престъпление по чл. 147, ал. 1 от НК и чл. 148, ал. 2, вр.
ал. 1, т. 1 и 4 от НК на 13.01.2020 г. чрез използване на изразите „М.Д. има
лично участие в капитала на многобройни търговски дружества, поради което не
кредитира представената от него декларация за семейно и имотно положение” в разпореждане
№ 286237, постановено по гр. д. № 61412 по описа за 2018 г. на СРС, ГО, 38-ми
състав.
С
обжалваното разпореждане съдията-докладчик е прекратил производство, като е
приел, че описаното в тъжбата не представлява твърдение за извършено
престъпление от частен характер от наказателноотговорно
лице, а действия при изпълнение на служебните задължения В.С.К. като съдия,
попадащи в обхвата на функционалния му имунитет.
При
така установеното от фактическа страна, настоящият съдебен състав намира от
правна страна следното:
При
служебна проверка на жалбата се установява, че същата е допустима - подадена е срещу подлежащ на обжалване акт, от
страна по делото, имаща интерес да обжалва, и в преклузивния
за това срок.
Разгледана
по същество, жалбата е неоснователна.
Въззивният съдебен състав споделя мотивите на първоинстанцонния съд, че инкриминираното в тъжбата
използване на посочените изрази съставлява действие, осъществено в рамките на
функционалния имунитет на магистрата. Разпоредбата на чл. 132 от Конституцията
на Република България предписва, че при осъществяване на съдебната власт
съдиите, прокурорите и следователите не носят наказателна и гражданска
отговорност за техните служебни действия и за постановените от тях актове,
освен ако извършеното от тях не съставлява умишлено престъпление от общ
характер. Функционалният имунитет на магистратите не е самоцелна привилегия, а
конституционно закрепена гаранция за независимостта им.
В настоящото производство не съществува спор, че
лицето, срещу което е подадена частната тъжба, е магистрат. Повдигнатото
обвинение е именно за престъпление от частен характер съгласно разпоредбата на
чл. 161, ал. 1 от НК, а инкриминираните изрази са били употребени в съдебен акт,
постановен от В.С.К., изпълнявайки служебните си
задължения в рамките на
правораздавателната дейност и във връзка със служебните му функции на съдия.
Следва да се отбележи, че в случая не се твърди извършването на престъпление от
общ характер, а на такова от частен характер, което не попада сред изключенията
на функционалния имунитет.
Въззивният
съд счита за неоснователен довода в жалбата, че СРС е допуснал съществено
процесуално нарушение при постановяване на обжалваното разпореждане, водещо до
ограничаване на правото на защита на частния тъжител, като не е провел открито
съдебно заседание и не е приел становището на насрещната страна по депозираната
тъжба. В случая няма
пречка наказателното производство по дело от частен характер да бъде прекратено
в закрито заседание. Съдията-докладчик не извършва размяна на книжа и не
насрочва делото за разглеждане в открито съдебно заседание, когато не са налице
основания за разглеждането му в такова, по аргумент от чл. 252, ал. 4 от НПК. В
настоящия случай районният съдия правилно е констатирал наличието на
неотстраними посредством даване на указания пречки за разглеждане на делото – липса
на годен субект на наказателно преследване, и е прекратил производството в
закрито заседание. Посоченият процесуален ред е в съответствие с правомощията
на съда при наличие на абсолютна процесуална пречка за образуване и водене на
наказателното производство. В тази хипотеза на изначална липса на абсолютна
предпоставка не може да става въпрос за допуснато ограничаване на процесуалните
права на тъжителя вследствие на прекратяването на същото това производство.
Що се отнася до оплакването, че
съдията – докладчик не се е отвел от разглеждане на делото, въззивният
съд счита същото за несъстоятелно. Самоотводът от
разглеждане на дадено дело е въпрос на лична преценка на съдията при наличието
на основанията в чл. 29 от НПК, която преценка не подлежи на съдебен контрол.
С
оглед на изложеното, първоинстанционното разпореждане
следва да се потвърди като правилно и законосъобразно.
Тъжителят
не е представил доказателства за платена държавна такса в размер на 6,00 лева
съгласно разпоредбите на чл. 190, ал. 1 и ал. 2 от НПК и на чл. 12 от Тарифа
№ 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата,
прокуратурата, следствените служби и Министерството на правосъдието, представляваща
държавна такса за образуването на настоящото въззивно
наказателно частно дело, поради което следва да бъде осъден да заплати сумата
по сметка на СГС, като
и сумата от 5,00 (пет) лева, представляваща държавна такса за служебно издаване
на изпълнителен лист.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
разпореждане от 27.02.2020 г., постановено по н.ч.х.д. № 2149 по описа за 2020
г. на СРС, НО, 99-ти състав, с което първоинстанционният
съд е прекратил наказателното производство на основание чл. 250, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 5, т. 1 от НПК.
ОСЪЖДА
М.Д.Д., ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.
190, ал. 1 и ал. 2 от НПК, вр. т. 12 от Тарифа №
1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата,
следствените служби и Министерството на правосъдието, да заплати в полза на
съдебната власт по сметка на Софийски градски съд сумата в размер на 6,00 (шест) лева, представляваща
държавна такса за обжалване пред по-горен съд чрез депозиране на въззивна жалба пред настоящата въззивна
инстанция, и сумата в размер на 5,00 (пет) лева, представляваща държавна такса
за служебно издаване на изпълнителен лист.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.