Р Е Ш
Е Н И Е №12
гр. Сливен, 25.01.2021г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет
и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН САНДУЛОВ
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИЯ БЛЕЦОВА
СТЕФКА
МИХАЙЛОВА
при секретаря Ивайла
Куманова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз. гр. д. №688 по описа за 2020 год., за да се
произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба против Решение №830/10.08.2020г. по гр.д.№6010/2019г. на Сливенски
районен съд, с което е отхвърлен като
неоснователен и недоказан предявения от С.Н.Г. *** частичен иск за
заплащане на сумата от 5000лв., като целия иск е за сумата 30000лв.,
представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени на С.Н.Г.,
вследствие смъртта на Веселина Г.Г., ведно със
законната лихва за забава от датата на увреждането. С Решението са присъдени
разноски на ответното дружество.
Въззивната жалба е подадена от ищеца в
първоинстанционното производство С.Н.Г., която обжалва посоченото решение изцяло.
Във въззивната си жалба С.Г.
чрез пълномощника адв. М.Д. посочва, че обжалваното първоинстанционно
решение е неправилно и постановено в противоречие с материалния и процесуален
закон. Неправилно районният съд решил, че не е доказана степен на емоционална
близост между ищцата и починалата леля. От разпитаните по делото свидетели се
установило, че близостта между двете била изключително силна и отношенията им
били като между майка и дете. Съдът не кредитирал показанията на свидетелите в
тази им част, не ги ценил достатъчно. Счита, че от събраните по делото
доказателства се установило времето, мястото и механизма на процесното
ПТП и причинно-следствената връзка между него и причинените на ищцата
неимуществени вреди. Поради това, въззивницата моли
съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното решение на СлРС като неправилно и незаконосъобразно и да постанови
ново, с което да уважи исковата претенция изцяло. Претендира присъждане на
направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
насрещната страна ЗД „БУЛ ИНС“ АД,
гр.София. С отговора на въззивната
жалба, въззиваемото застрахователно дружество ЗД „БУЛ
ИНС“ АД, гр.София чрез пълномощника се адв. К., оспорва въззивната
жалба като неоснователна. На първо място посочва, че предявеният иск е
недопустим, тъй като не са спазени разпоредбите на чл.392, вр.
с чл.380 от КЗ за отправяне първо на претенцията спрямо застрахователя, като
счита, че същите са приложими, с оглед датата на процесното
застрахователно събитие – ПТП. Независимо от сключването на договора за
застраховка при действието на отменения КЗ, счита, че е приложим новия КЗ, като
намира за неприложим пар.22 от ПЗР на КЗ, тъй като
той касаел само отношенията между застрахователя и застрахования, но не и
третите лица – пострадали, каквото е ищцата. Предвид това, счита, че
производството следва да се прекрати. На следващо място намира исковата претенция
за неоснователна и излага подробни съображения в тази насока. Намира мотивите
на районния съд за правилни и ги споделя напълно. От събраните по делото доказателства не се
установило твърдението на ищцата, че след смъртта на Веселина Г. ищцата е
получила зачестяване на епилептичните припадъци, като анализира подробно
събраните по делото доказателства в тази насока. Останала недоказана твърдяната
трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и леля й, както и че ищцата е
търпяла продължителни болки и страдания от нейната смърт. Посочва, че вредата
не се предполага, а подлежи на пълно и главно доказване, а такова не било
проведено. Счита, че не се установила постоянна, трайна и дълбока емоционална
връзка, поради което ищцата не попада в кръга от лицата, легитимирани да
получат обезщетение за неимуществени вреди от причинената от непозволено
увреждане смърт на близък. Посочва, че отношенията между ищцата и починалата
леля не излизат извън обичайните, нормални и естествени взаимоотношения между
леля и племенница, като не са установени изключителни такива. Посочва, че при
постановяване на решението си, районният съд е обсъдил задълбочено всички
доказателства, разгледал всички възражения и изследвал всички доводи на
страните. Намира решението на правилно, законосъобразно и обосновано и моли въззивния съд да го потвърди. Евентуално, в случай, че въззивният съд реши да ангажира отговорността му за вреди,
счита, че претендирания размер от 5000лв. е
прекомерен, несъответства с претърпените вреди, принципа на справедливост по
чл.52 от ЗЗД и практиката на съдилищата. Излага подробни аргументи в тази
насока. По отношение на претенцията за лихви, посочва, че не е уведомено за
настъпилото ПТП, претенция към него няма предявена и такава евентуално се дължи
от исковата молба. Освен това заявява, че за периода от ПТП до исковата молба
са минали повече от 3 години и претенцията за лихви за този период е погасена
по давност. Претендира присъждане на направените по делото разноски.
С въззивната жалба и с отговора не са направени
доказателствени искания за въззивната фаза на
производството.
В с.з., въззивницата
С.Н.Г., редовно призована, не се явява и не се представлява.
По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по пълномощие
адв. М.Д., който посочва, че поддържа подадената въззивна
жалба по изложените в нея съображения. Моли съда отмени първоинстанционното
решение и уважи исковата претенция изцяло. Претендира присъждане на направените
по делото разноски – възнаграждение по чл.38 от ЗАдв.
В с.з. въззиваемото
дружеството ЗД „БУЛ ИНС“ АД, гр.София, редовно призовано, не се представлява.
По делото е постъпило писмено становище от процесуален представител по
пълномощие адв. К. ***, който оспорва въззивната
жалба и поддържа изложените в отговора на същата подробни съображения. Моли
съда да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията
на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия
атакувания акт първоинстанционен съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно,
а с оглед обхвата на обжалването /изцяло/ – и допустимо.
Във връзка с допустимостта
на обжалваното решение, респ. на производството по делото, е направено
възражение не от въззивника, а от въззиваемото
застрахователно дружество с отговора на въззивната
жалба. Възражението за недопустимост на производството се основава на
неспазване разпоредбите на чл.392, вр.
с чл.380 от КЗ, в сила от 01.01.2016г. за отправяне претенцията първо спрямо
застрахователя, като счита, че същите са приложими. Въззивният
състав намира възражението за неоснователно. Както правилно е посочил първоинстанционния съд в определението си по чл.146 от ГПК,
съгласно разпоредбата на пар. 22 от ПЗР на КЗ, за застрахователните договори, сключени
преди влизането в сила на този кодекс, се прилага част четвърта от отменения Кодекс за застраховането,
освен ако страните договорят друго след влизането в сила на този кодекс.
Договорът за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на процесния лек автомобил м.”Ауди А4” ДКН СН6796АК е сключен
на 26.10.2015г., не е установена последваща уговорка
между страните по същия, поради което съгласно пар. 22
от ПЗР на КЗ е приложим в процесния случай, в
отношенията между страните, част четвърта от КЗ /отм./, независимо, че процесното ПТП – застрахователното събитие е настъпило на
03.01.2016г. – след влизане в сила на новия КЗ. Както правилно е посочил
районния съд, пар. 22 от ПЗР на КЗ се отнася, както
за уреждане на отношенията между преките страни по договора, така и за
отношенията третите ползващи се от
договора лица при настъпване на застрахователно събитие /пар.1,
т.1 от ДР на КЗ отм./. Поради това разпоредбите на новия КЗ за обуславящо допустимостта
на съдебния процес предварително предявяване на претенцията за обезщетяване
пред застрахователя са неприложими. Настоящото производство е допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките на
въззивната жалба, настоящата инстанция, след
преценка на събраните пред районния съд доказателства, намира, че обжалваното
решение е законосъобразно и правилно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния
съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна,
правилна и кореспондираща с доказателствения
материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към
нея.
Искът, с който първоинстанционния съд е бил сезиран, е пряк иск срещу застраховател по договор за застраховка
“Гражданска отговорност” за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени
вреди от непозволено увреждане, причинено от застрахования, предявен като частичен в размер на 5000лв., от 30000лв.
целия, ведно със законната лихва за забава, считано от деня на увреждането – 03.01.2016г.
до окончателното изплащане, с правно основание чл.226, ал.1, вр. с чл.223, ал.1 от КЗ /отм./, вр.
с пар.22 от ПЗР на КЗ в сила от 01.01.2016г.
Първоинстанционният съд, въз
основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и
обстоятелства, на които се основава ищцовата
претенция, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на
твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните
не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в
производството.
Въззивният съд намира изложените във въззивната жалба оплаквания за неоснователни.
С разпоредбата
на чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ е дадена възможност на увреденото от застрахован
по застраховка “Гражданска отговорност” лице да иска пряко от застрахователя
обезщетение за причинените му вреди. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму.
Отговорността на застрахователя по задължителната застраховка “Гражданска
отговорност” е функционално обусловена от деликтната
отговорност на застрахования – пряк причинител на увреждането.
В случая, ищеца
в първоинстанционното производство, въззивник в
настоящото - С.Г. е племенница
/дъщеря на брат/ на увреденото лице – Веселина Г.Г., починала в
резултат на застрахованото събитие – настъпилото на 03.01.2016г. ПТП.
По смисъла на ТР №
1 от 21.06.2018 г. по тълк. д. №1/2016г. по описа на
ОСНГТК на ВКС кръга от лица, които имат право да претендират обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от смъртта на близък включва лицата, посочени в
Постановление №4 от 25.05.1961г. и Постановление №5 от 24.11.1969г. на Пленума
на Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни
болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Поради това,
исковата претенция безспорно е допустима. Спорният въпрос касае всъщност налице
ли е визираната в Тълкувателното решение трайна и дълбока емоционална връзка между
ищцата и нейната леля и търпени ли са продължителни болки и страдания от
смъртта й, които се отнасят до въпроса по същество и обуславят основателността
на исковата претенция.
По делото е
установено /по този въпрос спор между страните не е имало/, че е налице
сключена на 26.10.2015г. застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите
на лекия автомобил м. “Ауди А4”, с рег.№СН 6796АК /участник в ПТП на 03.01.2016г./ в ответното
дружество ЗД „Бул инс“ АД, гр.София, валидна към деня на настъпване на
застрахователното събитие.
Тъй като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от деликтната отговорност на застрахования, то следва да се
установят елементите на сложния фактически състав на непозволеното увреждане -
деяние /действие или бездействие/, противоправност на
деянието, вреда, причинна
връзка между деянието и причинената вреда и вина.
Безспорно по делото е установено
извършването на деянието и противоправността му
/задължителната за съда сила на Присъда №13/28.06.2017г. по НОХД №57/2017г. на СлОС/ – причинено от водача на застрахования автомобил Динко
Стоянов Гоподинов на 03.01.2016г. на път ІІ-53,
км.128, с посока на движение гр.Сливен, участък в землището на гр.Сливен пътно-транспортно
произшествие, като водача на автомобила нарушил правилата за движение по
пътищата, регламентирани в чл.20, ал.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил
смъртта на возещата се в автомобила Веселина Г.Г.,
като е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалата.
От посочената
присъда по НОХД №57/2017г. на СлОС, ползваща се с
задължителна доказателствена сила /чл.300 от ГПК/ се
установява вината на водача на застрахования автомобил и причинната връзка
между деянието и вредоносния резултат – настъпилата смърт на Веселина Г..
Следващият основен елемент на непозволеното
увреждане е вредата. Без наличие на такава не може да се говори за непозволено
увреждане. Вредата се схваща като промяна чрез смущение, накърняване и
унищожаване на благата на човека, представляващи неговото имущество, права,
телесна цялост и здраве, душевност и психическо състояние. От събраните по
делото доказателства се установява по безспорен начин, че в резултат на деянието,
извършено от застрахования водач - причинено пътно-транспортно произшествие на 03.01.2016г.
е настъпила смъртта на Веселина
Г.. От
събраните по делото доказателства е установена по безспорен начин родствената
връзка между ищцата и починалата, вследствие застрахователното събитие Веселина Г. - леля /едноутробна сестра на
бащата на ищцата/ на ищцата С.Г..
Както бе посочено
по-горе, съгласно ТР№ 1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1
по описа на ОСНГТК на ВКС освен лицата, посочени в Постановление № 4 от
25.05.1961 г. и Постановление № 5 от 24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд,
по изключение и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална
връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания,
които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при
доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Наличието на особено
близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва
да се преценява от съда във всеки отделен
случай въз основа на фактите и доказателствата
по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се
направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване
за съществуването на трайна и дълбока
емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и
страдания. Връзка с посоченото съдържание
предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и
нейното отсъствие изключва проявлението
на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Спорният
по делото въпрос е именно в тази насока – установена ли е или не е изискуемата
достатъчно дълбока и трайна емоционална връзка между ищцата и починалата й леля,
обуславяща визираното в тълкувателното решение изключение за обезщетяване на
неимуществени вреди.
Въз основа
на събраните по делото пред първоинстанционния съд писмени
и гласни доказателства, съдът намира, че в тази насока ищцата не е провела
пълно, пряко и главно доказване по отношение на този правнорелевантен факт.
Въззивният
състав споделя напълно извода на районния съд, че не е установена дълбока емоционална
връзка между ищцата и починалата й, в резултат на застрахователното събитие, леля.
Доказването
в тази насока е помощта на гласни
доказателствени средства – показанията на свид. Попов
и вид. Георгиев – баща на ищцата. По отношение на показанията на свид. Георгиев следва да се има предвид родствената връзка
с ищцата и неговата, безспорно възможна, заинтересованост от изхода на спора.
Поради това съдът съпостави свидетелските показания едни с други, отчете
тяхната вътрешна противоречивост и ги цени в съвкупност с останалия събран по
делото доказателствен материал,в т.ч. заключението на
изслушаната от районния съд съдебна психолого-психиатрична
експертиза.
Свидетелят
Попов заявява лаконично, че лелята на С., която той познавал отдаван /неясно от
кога, по какъв повод, общували ли са, колко често, по какви поводи/ се грижила
за нея „като майка”. Това заявление не е подкрепено с описване на факти и
обстоятелства, посочване на отделни проявления за полаганите спрямо ищцата
грижи, от които съдът да направи извод, че действително между двете са били
налице такива изключително близки отношения. Няма посочен нито един пример.
Единствено свидетелят посочва, че Веселина се „грижила за нея, дава й пари”.
Твърдените от ищцата отношения, като между майка и дъщеря не е изчерпват с
даването на пари, купуване на дрехи и на „всичко”, воденето на почивка,
плащането на първата година от следването
/свид. Георгиев/. Материалната подкрепа, която
лелята оказва на племенницата си, сама по себе си не означава и не обуславя априори изискуемата дълбока емоционална връзка, не означава
отношения, по-дълбоки и особени, от обикновените отношения между близки
роднини. Доказателства, в т.ч. свидетелски показания за особени емоционални
отношения, дълбока емоционална привързаност между двете, няма ангажирани. От
показанията на свид. Попов такъв извод не може да се
направи, а показанията на свид. Георгиев са
откъслечни, незадълбочени, неконкретизирани по този въпрос, съдържат само
неговото заявление, без подкрепа на факти, от които да е направи извода, като
следва да се има предвид и заинтересоваността му.
Съдът не
приема за категорично доказано твърдението, че през целия живот на ищцата, леля
й се е грижела за нея. От показанията на вид. Георгиев се установява, че сестра
му – Веселина се е установила да живее и работи в гр.София когато ищцата е била
на 4-годишна възраст. Раздялата на бащата с майката на ищцата е когато детето е
било на 10-годишна възраст, като родителските права са се упражнявали от
майката, а не от бащата. По взаимно разбиране между родителите, ищцата в
периодите, когато баща й не пътувал /карал тир през този период/, ищцата
живеела при него. Лелята отдавна вече се
установила в гр.София и няма как тя да се грижи като майка за ищцата. Няма
доказателства, че майката е спряла да полага грижи за ищцата.
Едва,
когато ищцата е била на 14 години, за 6 месеца тя, заедно с баща си е живяла в
гр.София в дома на леля си Веселина Г.. Ищцата учила в училище в гр.София само
първия срок, след това е върнала с баща си в гр.Сливен, където завършила средното
си образование в Художествената гимназия. Не се установи продължително живеене
на ищцата с леля й в едно домакинство, нито има доказателства относно
отношенията между двете през този сравнително кратък период на съжителство. През
2010г. Веселина Г. се установила да живее в Холандия. Връзката между нея и
ищцата била само по скайп.
От
изложеното съдът не може да направи извод за особена, дълбока емоционална
връзка, както между майка и дъщеря, каквито са твърденият в исковата молба,
между ищцата и починалата й леля. Тъй като ищцата, носеща доказателствената
тежест, не установи такава по пътя на пълното, пряко и главно доказване, съдът
приема, че такава връзка не е била налице. Налице е нормална, действително по-силна,
но не и особена, връзка между леля и племенница, която обаче не може да
обуслови посоченото в тълкувателното решение изключение.
По
отношение на второто кумулативно изискване – морални болки и страдания,
надхвърлящи по времетраене и интензитет нормално присъщите за родствената
връзка такива, следва да се посочи, че също не се доказаха в хода на
производството.
Безспорно,
ищцата е изпитвала скръб, мъка от загубата на леля си, плачела при разговорите
и спомените за нея, но безспорно те са нормални и присъщи за загубата на такъв
родственик.
По делото
остана недоказано твърдението за ново проявление на епилептичните пристъпи у
ищцата /диагностицирана с Епилепсия от 10-годишна
възраст/ в резултат именно смъртта на Веселина
Г.Г. и преживяването й. Напротив, от представената епикриза от Неврологично отделение при МБАЛ „Хаджи
Димитър”, гр. Сливен от 07.11.2015г. е установява, че припадъците са се
възобновили през 2014г. с тенденция за зачестяване, поради което и С.Г. е
приета в отделението за регуларизиране на терапията.
Следователно, пристъпите са се възобновили и зачестили много преди ПТП на
03.01.2016г. и смъртта на лелята на ищцата. Доказателства за влошаване на
състоянието на ищцата след м.01.2016г. няма ангажирани, нито такива, които да
установяват връзката между пристъпите /в случай, че продължават, което остава
недоказано/ и смъртта на Веселина Г..
Следователно,
твърдението за особени, силни и продължителни болки и страдания, извън
обичайните, които да е претърпяла ищцата от смъртта на леля си, остана
недоказано.
Напротив,
от заключението на комплексната психолого-психиатрична
експертиза се установява категорично, че описваното от С.Г. състояние е в рамките на нормалната реакция на
скръб при загуба на близък човек. Няма данни за болестни разстройства на
отделните психични процеси и личностово
функциониране. Ищцата не е провеждала медикаментозна терапия във връзка емоционалното си състояние, вследствие на
ПТП, като психиката й се е адаптирала и преработила преживяното, тя се е
върнала към нормалния си начин на живот.
Без да
омаловажава скръбта и болката от загубата на леля си, съдът намира, предвид
изложените по-горе съображения, че от събраните доказателства не се установи
тези болки и страдания да са от такова естество, че да бъдат определени като
такива, надхвърлящи по интензитет, страдание и продължителност нормално
присъщите на съответната родствена връзка, в светлината на задължителните
тълкувания на цитираното тълкувателно решение. Не са налице основания за прилагане в конкретния случай на изключението,
визирано в посоченото тълкувателно решение.
Предвид
изложеното, съдът намира, че в производството по делото не е установена
особена, трайна и дълбока емоционална връзка между ищцата и леля й, както и ищцата
да е претърпяла от смъртта на леля си продължителни по характер и интензитет болки
и страдания, които да е справедливо да бъдат обезщетени.
С оглед на това, съдът намира исковата претенция за
неоснователна.
Като е достигнал до същите правни изводи, районният
съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да се
потвърди. Подадената против него въззивна жалба се
явява изцяло неоснователна.
С оглед изхода на процеса,
на основание чл.78, ал.1 от ГПК, районният съд правилно е присъдил на ответната
страна сторените пред първата инстанция разноски и в тази част решението също
следва да се потвърди.
С оглед неоснователността
на въззивната жалба, на въззивницата
не следва да се присъждат разноски, както и не следва да се присъжда адвокатско
възнаграждение по реда на чл.38 от ЗАдв. на
пълномощника й.
Въззиваемото дружество е направило
претенция за присъждане на разноски в настоящото производство, но не е
представило доказателства за извършването им. Не е представен договор за правна
защита и съдействие, с който да е договорен размер на адвокатското
възнаграждение за въззивното производство, нито
доказателства за заплащането на такова. Представен е единствено списък на
разноските, но той сам по себе си не доказва извършването на такива, а само заявлението
на пълномощника за евентуалното /недоказано надлежно/ наличие на такива. Поради
това на въззиваемото дружество не следва да се
присъждат разноски за въззивната фаза на
производството.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло първоинстанционно Решение №830 от 10.08.2020г.,
постановено по гр.д. №6010/2019г. по описа на Сливенски районен съд, като ПРАВИЛНО и
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.