Р Е Ш Е Н И
Е
№ 2172
град
Пловдив, 27 ноември 2020
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, І
отд., ХVІІІ състав, в закрито
съдебно заседание на четвърти ноември през две хиляди и двадесетата година в
състав:
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: ЙОРДАН РУСЕВ
при
секретаря ТАНЯ КОСТАДИНОВА като разгледа докладваното от съдията адм. дело №
276 по описа на съда за 2020 година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 145 – 178 от АПК във
връзка с чл. 215 от Закона за устройство на територията ЗУТ/.
Образувано е по жалба на М.А.С., ЕГН ********** и „Миротрейд“ ЕООД, ЕИК ********* срещу
Разрешение за строеж № 166/06.12.2020г., издадено от Главния архитект на район
„Централен“, община-Пловдив. С посочения административен акт на Д.М.К. е
разрешено да извърши вътрешно преустройство на жилище- самостоятелен обект с
идентификатор 56784.519.723.3.8, находящо се на пети етаж в съществуваща сграда
в УПИ XII-847, кв.
50-нов/2-стар, по плана на Централна градска част, с адрес- ул. „Княз
Александър I“ № 7,
гр.Пловдив. Посочено е, че строежът е IV категория.
В жалбата се излагат подробни съображения за
нищожност, както и за незаконосъобразност на обжалвания административен акт,
като се твърди, че издаденото разрешение
за строеж е в нарушение нормите на чл. 148, ал. 7 ЗУТ, чл. 38, ал. 9, чл. 186,
ал. 1 от същия закон. Претендира се отмяна на административния акт и присъждане
на направените по делото разноски. Допълнителни съображения по същество на
спора се излагат в представената писмена защита.
Ответникът – главният архитект на район „Централен“,
община-Пловдив, взема становище чрез процесуален представител по пълномощие
който намира жалбата за недопустима, а отделно от това излага становище за
нейната неоснователност. Допълнителни аргументи посочва в представена писмена
защита. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Заинтересованите страни, редовно призовани, не вземат
становище по жалбата.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства, доводите и становищата на страните, намира за установено от
фактическа страна следното:
Жалбоподателите се легитимират като собственици на
отделни обекти в сграда в режим на етажна собственост на адрес- ул. „Княз
Александър I“№ 7,
гр.Пловдив, съобразно приложените по делото нотариални актове и постановления
за възлагане на недвижим имот договор за продажба /л.10-л.18/.
С обжалваното Разрешение за строеж № 166/06.12.2020г.,
издадено от главния архитект на район „Централен“, община-Пловдив е разрешено
на Д.М.К. да извърши вътрешно преустройство на жилище- самостоятелен обект с
идентификатор 56784.519.723.3.8, находящо се на пети етаж в съществуваща сграда
в УПИ XII-847, кв.
50-нов/2-стар, по плана на Централна градска част, с адрес- ул. „Княз
Александър I“ № Х7,
гр.Пловдив.
От материалите по делото се установява, че обектът,
предмет на обжалваното разрешение, представлява самостоятелен обект с
идентификатор 56784.519.723.3.8, находящ се на пети етаж в съществуваща сграда
в УПИ XII-847, кв.
50-нов/2-стар, по плана на Централна градска част, с адрес- ул. „Княз
Александър I“ № 7,
гр.Пловдив. Същият е собственост на Д.М.К.,ЕГН ********** съгласно Нотариален
акт за учредяване на право на ползване и покупко-продажба на недвижим имот №
160, том I, рег. №
2383, дело № 132/2016г.
В хода на съдебното производство е изготвена
съдебно-техническа експертиза от вещо лице архитект. От изготвеното заключение
по назначената комплексна съдебно-техническа експертиза се установява, че за
издаване на РС е внесена проектна документация, която е била одобрена по части:
Архитектура, Конструкции, ВиК е Ел. инсталации. Предвидено е изграждане на нова
ВиК инсталация за жилището на петия етаж, която да обслужва новосъздадените
санитарни възли в същото. Предвидено е и демонтаж на канализационната тръба,
изпълнена по фасадата на сградата. Вещото лице сочи, че по отношение на
Ел.инсталациите е изготвен проект за вътрешно преустройство във връзка с
промяната на местоположението на санитарния възел и ликвидация на съществуващия
и обособяването му като килер. Отразено е също, че с одобрения проект не се
засягат общи части от сградата, доколкото канализацията на новообособените
санитарни възли ще бъде заустена в общия вертикален клон на канализацията.
Действията по преустройството ще засегнат пряко два броя жилища на четвърти
етаж. Вещото лице е установило, че към 01.10.2020г. няма данни за предприети
действия по премахване на незаконния строеж, в изпълнение на заповед №
РД-19-945/08.10.2019г. Експертът дава заключение, че инвестиционният проект е
съгласуван с министерство на културата. По отношение на изискването на чл. 38, ал. 9 от ЗУТ вещото лице е приело, че
ако е сменен статутът на таванските помещения в жилище, то сочения текст от
закона е неприложим, но ако не е сменен, то тогава решението дали да се търси
допълнително място за паркиране при преустройство със смяна на предназначението
е от правомощието на органа, който издава разрешението за строеж. Подробно и
пространнно в заключението са разгледани въпросите за предназначението на петия
етаж от сградата, описание на строежа, предмет на РС, документи по правния
статус на имота.
При така изложеното от фактическа страна, съдът
достигна до следните правни изводи:
Подадената жалба е процесуално допустима, тъй като е
депозирана от заинтересовано лице по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 3 от ЗУТ и в
предвидения от закона срок /предвид това, че обжалваният акт е съобщен на
20.01.2020г. на оспорващия, а жалбата е депозирана на 27.01.2020г./. Разгледана
по същество, същата е неоснователна, поради следните съображения:
На първо място не се установява твърдяната нищожност
на оспорвания административен акт. За да бъде един административен акт нищожен,
е необходимо да страда от съществен, основен порок, който го лишава от
същността му на властническо волеизявление, поради което не може да произведе
целените правни последици. Компетентността е властта, която законодателят е
предоставил на органа за издаването на административен акт, чрез който да
създаде или признае права, съответно задължения. Липсата на компетентност за
издаване на конкретния административен акт означава, че издаденият акт не е
носител на държавната власт и поради това държавата не го признава като
правнозначим. Компетентността на всеки административен орган е определена в
закон.Обжалваният акт е издаден от компетентен орган.
Другият порок, който би могъл да бъде причина за
нищожността на акта, е нарушението на изискуемата от закона писмена форма - чл.
59, ал. 2 от АПК. По делото е безспорно, че писмената форма е спазена, като са
посочени наименование, дата, подпис. Разрешението за строеж съдържа
фактическите и правни основания за издаването му и всички необходими реквизити.
За да е налице порокът противоречие с материалноправни
разпоредби, който да обоснове нищожност, е необходимо предметното съдържание на
разпореждането, което се съдържа в акта, да нарежда извършването на едно явно
престъпление или явно невъзможни положения или да се основава на нищожен
административен акт. В случая, видно от разрешението за строеж и
доказателствата по делото, не е налице нито една от тези хипотези. Не се
констатира обжалваното разрешение за строеж да е издадено на основание нищожен
административен акт, нито с него да се нарежда извършване на явно престъпление,
нито невъзможно положение. Заради изискването за особена същественост на порока
на административният акт, за да бъде възприет като нищожен, в правната теория и
практика се приема, че противоречието на акта на императивни правни норми води
до унищожаемост и не може само този порок да доведе до нищожност.
В конкретния случай с обжалваното Разрешение за строеж
№ 166/ 06.12.2019г., издадено от Главния архитект на
район "Централен" при община-Пловдив, на Д.К. е разрешено да извърши
вътрешно преустройство на жилище- самостоятелен обект с идентификатор
56784.519.723.3.8, находящо се на пети етаж в съществуваща сграда в УПИ XII-847, кв. 50-нов/2-стар, по плана на
Централна градска част, с адрес- ул. „Княз Александър I“ № 7, гр.Пловдив.
Съгласно чл. 185, ал. 1 от ЗУТ не се иска съгласието
на останалите собственици на етажната собственост при преустройства на
собствени обекти, помещения или части от тях, когато: 1. не се променя
предназначението им; 2. не се отнемат общи помещения и площи или части от тях и
не се променя предназначието им; 3. не се изменят съществено общите части на
сградата; 4. се свързват вътрешни инсталации с общи мрежи, преминаващи през или
до делителната стена или през обслужващи помещения по една вертикална ос; 5. се
прекарва нова инсталация през обща част, която не засяга помещения на отделни
собственици; 6. се променя предназначението на обекти, разположени в нежилищни
сгради; 7. преустройството се извършва при условията на чл. 38, ал. 5 и 6 от ЗУТ.
Извън тези случаи се изисква решение на общото
събрание на собствениците, взето по установения ред, и изрично писмено съгласие
на всички собственици - непосредствени съседи на обекта, а когато се завземат
общи части - съгласието на всички собственици, изразено с нотариална заверка на
подписите.
Безспорно е, че в конкретния случай се касае за
вътрешно преустройство без промяна предназначението на самостоятелен обект за
жилищни нужди, изграден в заварена сграда. Предвид това е приложима
разпоредбата на чл. 185, ал. 1, т. 2 – 4 от ЗУТ и не се допуска наднормено
шумово и друго замърсяване. Ако не са налице тези условия, се спазват
изискванията на чл. 185, ал. 2 от ЗУТ.
От събраните по делото материали се установява, че при
преустройството на обекта не се засягат общи помещения или части от тях, както
и не се променя тяхното предназначение. С проекта не се изменят съществено общи
части на сградата, като това изрично е отразено както в изготвената
съдебно-техническа експертиза. Установи се също, че конкретният казус касае
вътрешно преустройство във вече присъединена към мрежите на техническата
инфраструктура сграда. Не се засягат отделни помещения на отделните
собственици, както и не се предвиждат нови инсталации. По делото е приета
Декларация-съгласие от 18.11.2019г. с нотариална заверка на подписа от М.М.П.-С.,
дадена по реда на чл. 185, ал. 2 от ЗУТ, който е собственик на самостоятелен
обект с идентификатор 56784.519.723.3.5, находящ се на четвърти етаж в
съществуваща жилищна сграда с адрес – ул. „Княз Александър I“ № 7, гр.Пловдив. Това е жилището,
попадащо под това на К. и което би било засегнато дотолкова, че канализацията
на новите санитарни възли следва общия вертикален клон и канализацията. Това е
установено и от експерта в СТЕ.
Поради това се налага изводът, че са налице условията
на чл. 185, ал. 1 от ЗУТ, при които не се изисква съгласие на останалите
собственици от етажната собственост при преустройство на собствени обекти,
помещения или части от тях.
В конкретния случай административният орган е изпълнил
своето задъжение по чл. 149, ал. 1 от АПК за съобщаване на административния акт
на лицата по 149, ал. 2, т. 3 от ЗУТ. Това обосновава извод, че не е допуснато
съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 168, ал. 4 от АПК, което
да налага отмяна на вече издадения административен акт.
Съдът приема, че се установява по безспорен начин
изпълнението на изискванията на чл. 185, ал. 1, т. 1 - 4 от ЗУТ, а именно на
това по чл. 185, ал. 1,т.1- не се променя предназначението, по чл. 185, ал.1,
т. 2 - при извършване не се отнемат общи
помещения или части от тях и не се променя предназначението на общи части, по
чл. 185, ал. 1, т. 3 от ЗУТ - не се изменят съществено общи части на сградата,
както и по чл. 185, ал. 1, т. 4 от ЗУТ - относно свързването на вътрешни
инсталации с общи мрежи, преминаващи през или до делителната стена или през
обслужващи помещения по една вертикална ос. Тези обстоятелства се установиха
както от представената по делото оценка за съответствие № 15/04.04.2019г., така
и от изготвената съдебно-техническа експертиза.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя, че
оспорваният акт следва да бъде отменен като незаконосъобразен и поради това, че
същият е издаден в нарушение изискванията на
чл. 38, ал. 9 от ЗУТ. Посочената правна норма регламентира, че не се допуска
преустройство и промяна на предназначението на обекти по ал. 1 - 5, ако за
новите обекти не могат да се осигурят необходимите гаражи или места за
паркиране в съответния поземлен имот. От събраните по делото доказателства
безспорно се установява, че обектът, чието предназначение се променя, е на
пешеходната улица на града и липсват места за паркиране. В приетото заключение
по СТЕ вещото лице посочва, че въпросът с мястото за паркиране е обвързан с
въпроса със статута на имота. В тази връзка следва да се посочи, че в настоящия
случай е приложимо и въведеното в чл. 39, ал. 10 от ЗУТ изключение, съгласно
което изключения от разпоредбата по ал. 9 се допускат от органа, който следва
да издаде разрешението за строеж, при условията на чл. 43, ал. 2. Съгласно чл.
43, ал. 2 от ЗУТ изключения от разпоредбата по ал. 1 се допускат от органа,
който следва да издаде разрешението за строеж, когато нормативно необходимите
гаражи и места за паркиране не могат да бъдат осигурени в границите на
урегулирания поземлен имот поради технически или нормативни причини, като:
размери и/или наклон на урегулирания поземлен имот, хидрогеоложки условия,
санитарно-охранителни зони и други при условия, определени в наредбата по чл.
13, ал. 1. От заявеното в съдебно-техническа експертиза се установява, че в
конкретния случай е налице условието по чл. 43, ал. 2 от ЗУТ, тъй като
местоположението на урегулирания поземлен имот не позволява да се осигурят
места за паркиране то, за издаването на разрешението за строеж не е било
необходимо да бъдат представени доказателства за осигурени паркоместа. Ето защо не е налице основание за отмяна на
издаденото разрешение за строеж като незаконосъобразно поради това, че не са
осигурени паркоместа за посетителите на обекта.
Действително
чл. 38, ал. 9 от ЗУТ е императивна норма, но общият принцип за
съразмерност, регламентиран в чл. 6 от АПК, не може да бъде дерогиран при
нейното приложение. Именно принципът на съразмерността изисква
административният орган да осъществява правомощията си по разумен начин,
добросъвестно и справедливо, като прилага тези начини и средства, с които се
засягат в най-малка степен правата и законните интереси на адресатите на акта.
Прилагането на това правило към настоящия казус изисква да бъде извършена
преценка необходимо ли е да се ограничи правото на собственост чрез прилагане
на законовата забрана, регламентирана в
чл. 38, ал. 9 от ЗУТ и възможен ли е друг допустим от закона начин, с
който ще бъде изпълнена целта на закона. Несъмнено целта на законодателя с
въвеждане на цитираното изискване за осигуряване на гараж/място за паркиране, е
насочена към облекчаване проблемите с паркирането в големите градове и
осигуряване на безопасна околна среда. В процесния случай не съществува спор
относно обстоятелството, че в имота, в който се намира преустройваният обект,
липсва възможност за изграждане на паркинг или осигуряване на място за
паркиране. Освен това следва да се отбележи, че и преди издаване на обжалваното
РС обитаващите жилището, предмет на разрешението не е предполагало голям поток
от хора, като с разрешеното вътрешно преустройство не би се създало по-голямо
неудобство за живущите там във връзка с паркирането, в сравнение с това,
съществувало преди преустройството на обекта.
Не се споделят и твърденията, че е налице нарушение на
чл. 142, ал. 9 от ЗУТ, което да налага отмяна на обжалваното разрешение за
строеж. От материалите по делото се установява, че инвестиционният проект както
в неговата текстова, така и в неговата графична част, е заверен с подпис на
съответните калифицирани специалисти. Спазени са всички изисквания при
съгласуването и приемането на инвестционните проекти, изброени в чл. 142 и сл.
от ЗУТ и по-конкретно - всички документи - графични и текстови, на
инвестиционния проект са подписани и подпечатани от съответния квалифициран
специалист, докладът за оценка на съответствието е подписан от управителя на
фирмата-консултант и от всички квалифицирани специалисти, извършили оценката.
Поради изложеното, не са налице основания, въз основа на които да бъде
прогласено за нищожно Разрешение за строеж №166/ 06.12.2019 г., издадено от
Главния архитект на район "Централен", община-Пловдив.
Не се установи и твърдяната незаконосъобразност на
административния акт, поради издаването му в нарушение на чл. 148, ал. 7 от ЗУТ. Действително е издадена заповед № РД-19-945/08.10.2019г. на кмета на район
„Централен“, община-Пловдив с правно основание чл. 225а, ал. 1 от ЗУТ, която е
влязла в сила. С този акт е наредено на Д.К. да премахне незаконен строеж
„Санитарен възел-баня над жилищно помещение“ и „Изграден вертикален
канализационен клон по фасадата на сградата“, находящ се в самостоятелен
обект-апартамент с идентификатор 56784.519.723.3.8, пети етаж в сграда с адрес:
„Княз Александър I“ № 71 гр.Пловдив.
Извършването на незаконно строителство е тежко
нарушение, като премахването му е една от целите на ЗУТ.
Тук въпросът следва да се обсъди във връзка с принципа
на съразмерност, регламентиран в чл. 6, ал. 2 от АПК, съгласно който административният акт и
неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма
степен от най-необходимото за целта, за която актът се издава. В случая с
премахването на описания като незаконен строеж санитарен възел-баня и
вертикален канализационен клон ще се засегне законно задължение във всяко
жилище да има най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс,
баня-тоалетна и най-малко едно складово помещение във или извън жилището, както
предписва правилото на чл. 110, ал. 1 от Наредба № 7/22.12.2003г. за правила и
нормативи за устройство на отделни видове територии и устройствени зони на
МРРБ.
В случая, наличието на незаконен строеж представлява
фактическо основание, кореспондиращо с правното такова по чл. 225а от ЗУТ, за
намеса на Държавата.
При това положение, в конкретния случай от решаващо
значение е да се отговори на въпроса „необходима“ ли се явява тази намеса
спрямо преследваната от закона цел. Тук следва да се отбележи, че принципът за
равенство пред закона налага тази преценка да се извършва за всяко засегнато
лице – независимо дали принадлежи към уязвима група или не. Респективно, да не
се дава превес на защитата на определени групи лица по етнически, икономически
или социален признак пред защитата на отделния индивид. Противното би
означавало да се допусне дискриминационно третиране, което ще бъде в разрез с
принципите на демократичното общество.
Съдът намира за необходимо да обърне внимание, че
правилата на чл. 8, ал. 1 от ЕКЗПЧОС целят да гарантират основно право, каквото
е правото на жилище и неговата неприкосновеност. Тук обаче не може да се
пренебрегват обстоятелствата, при които засегнатото лице се е сдобило със
съответното незаконно жилище. Например: законно и добросъвестно ли е придобита
собствеността върху строежа; от праводател или приобритател е извършен
незаконният строеж; положени ли са усилия за узаконяване; съществено ли са
погазени регулаторните режими; върху собствен, чужд – частен или
държавен/общински терен е изпълнено строителството и т.н. От доказателствата по
делото се изяснява, че Клоуди е придобил имота чрез покупко-продажба,
изграденият санитарен възел-баня е необходим, за да може обектът да се ползва
по предназначение- жилище/така НА № 160/14.06.2016г./ и при изпълнение на
заповед № РД-19-945/08.10.2019г. жилището би се лишило от основно помещение от
санитарно-хигиенна гледна точка. На практика с издаденото РС се урежда този
въпрос, понеже санитарният възел-баня и неговото канализационно включване се
предвиждат да се разположат, където са и останалите санитарни помещения на
сградата.
По тези съображения и с оглед спецификите на настоящия
казус съдът намира, че премахването на процесния установен като незаконен
строеж се явява непропорционална принудителна мярка съобразно преследваната от
закона цел.
По изложените съображения настоящият съдебен състав
приема, че така подадената жалба е неоснователна и като такава следва да бъде
отхвърлена.
При посочения
изход на спора, на основание чл. 143, ал.
3 и ал. 4 от АПК, във връзка с чл. 144 от АПК, чл. 78, ал. 8 от Гражданския
процесуален кодекс, чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за
правната помощ /обн., ДВ, бр.5 от 17.01.06г./, на ответника се дължат разноски
за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Предвид гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2
от АПК Административен съд -Пловдив, XVIII състав
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалба на М.А.С., ЕГН ********** и „Миротрейд“
ЕООД, ЕИК ********* срещу
Разрешение за строеж № 166/06.12.2020г., издадено от Главния архитект на район
„Централен“, община-Пловдив.
ОСЪЖДА М.А.С., ЕГН ********** и „Миротрейд“ ЕООД, ЕИК
********* да заплатят на Община-Пловдив сумата от 100/
сто/ лева юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния Административен съд на Р.България в 14-дневен срок от съобщаването
му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ:/п/