Р
Е Ш Е
Н И Е
№
гр. Добрич, 10.04.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ДОБРИЧКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, І-ви състав, в публичното
заседание на единадесети март през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СТАНИМИР АНГЕЛОВ
При
участието на секретаря: ***
Разгледа докладваното от РАЙОННИЯ
СЪДИЯ гр. дело № 1509/2018 г. по описа на Добричкия районен съд, и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е
образувано по реда на чл. 422 и чл. 415 от ГПК. Видно от приложеното ч. гр.
дело № 467/2018 г. Добричкият районен съд със заповед № 324 от 06.02.2018 г. е
разпоредил Длъжниците *** ЕГН ***,***, *** ЕГН ***,*** и *** ЕГН ***,***,
тримата като наследници на ***, да заплатят всеки от тях до размера на своята
наследствена част от по 1/3 ид.част и солидарно със *** ЕГН *** ***, на
кредитора ***, следните суми: 2 646,29 лева – главница по Договор за
потребителски кредит № *** от ***г., ведно със законна лихва
от 02.02.2018г. до окончателното изплащане; 52,93 лева разноски по делото - внесена
държавна такса; 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Съобщение до длъжника *** е
изпратено до регистрираните постоянен и настоящ адрес. Тъй като длъжникът не е открит
и не се е намерило лице от домашните му, съгласно да получи съобщението,
длъжностното лице по призоваването е залепило уведомление по реда на чл. 47,
ал. 1 от ГПК с указания до длъжника, че в двуседмичен срок от залепването
следва да се яви в канцеларията на ДРС, за да получи книжата по делото. На
основание чл. 47, ал. 5 от ГПК заповедта за изпълнение се счита за връчена на
длъжника с изтичане на срока за получаването й от канцеларията на съда.
При служебна проверка в ***, е установено, че длъжникът няма
регистрирани трудови договори към настоящия момент.
В изпълнение на разпоредбата на
чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК /изм. ДВ, бр. 86 от 2017г./ съдът с разпореждане от
26.02.2018 г. е указал на заявителя, че може да предяви иск относно вземането
си в едномесечен срок, като довнесе дължимата държавна такса.
В изпълнение на посочените
указания *** е завел искова молба /предмет на настоящото гр. дело № 1509/2018
г./ срещу длъжника *** искове за установяване съществуване на вземането му
относно посочените по-горе суми.
Според изложените в исковата
молба твърдения вземането на *** произтича сключен на *** г. Договор
за потребителски кредит № *** между ищеца, като кредитор и ***, като
длъжник, по който на длъжника са предоставени в заем 1 000 лв. Посоченият
договор е подписан от ***, в качеството й на съдлъжник и солидарно отговорно лице.
Предвид неизпълнението на ответника на задълженията му
по процесния договор за кредитора е възникнал правен интерес от подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, респ.
от предявяване на установителни искове ксателно процесните суми срещу ответницата.
В срока по чл. 131 от ГПК ***, чрез назначения й особен
представител адвокат ***, е представила писмен отговор на исковата
молба, според който предявените искове са изцяло неоснователни и недоказани, и
като такива подлежат на отхвърляне.
Ответницата счита, че
процесният договор не съдържа всички реквизити, предвидени от Закона за
потребителските кредити; липсва описание на методиката, която е приложена при
изчисляване на референтния лихвен процент и
доказателства, че кредитополучателят е уведомен за това; липсва погасителен
план към договора; липсват подписите на всяка от страните върху всяка страница
на тези ОУ към Договора за кредите; допуснато е нарушение на закона и при
определяне на Годишния процент на разходите по кредита.
Предвид изложеното ответницата настоява договорът да бъде обявен за нищожен,
тъй като Годишният процент на разходите е по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
ПМС на РБ. Ответницата възразява на каква база е изчислен посоченият годишен
процент на разходите от 110,70%, в нарушение на ПМС, с което е определена
законната лихва.
Оспорва се и договореният годишен лихвен процент, поради неговата прекомерна завишеност. Ответницата
настоява, че отделни клаузи на договора, отнасящи се до Годишния процент на
разходи 110,70 % и за годишния лихвен процент от 76,89 % са нищожни. Особеният представител на ответницата оспорва и
положеният подпис в процесния договор, като сочи, че *** не е страна по
договора, поради което не е пасивно легитимирана да отговоря по предявения иск.
Добричкият районен съд, като
прецени доказателствата по делото и доводите на страните, приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
На *** г.
между ***, от
една страна като кредитор, и ***, от друга страна като длъжник, е сключен
Договор за потребителски кредит № ***, който
договор е подписан от ***, в качеството й на съдлъжник по същия. По силата на този договор на
длъжника са предоставени в заем 1 000 лв., със срок на кредита – 48 месеца. Страните
са уговорили размера на вноската по кредита да е 67,50 лв., а падежът е
определен на десетия ден от месеца.
Не се
спори по делото, че уговореният годишен процент на разходите (ГПР) е 110,70%, а
годишният лихвен процент е 76,89% (при лихвен процент на ден: 0,21%), като общото
задължение по кредита възлиза на 3 240 лв.
С оглед изясняване фактическата обстановка по делото е допусната и
назначена съдебно-счетоводна експертиза, вещото лице, по която *** дава
заключение, което не е оспорено от страните и като обективно и компетентно
изготвено е кредитирано от съда. Според същото от приложените и предоставените от ищеца счетоводни документа по отношение
на процесния договор за потребителски кредит се установява, че кредитът е
получен от *** по банков път на *** г. в размер на 1 000 лв. Установено е, наличието на погасителен
план към договора, като са отразени извършените плащания по договора; изготвена
е справка за начислените законни лихви за платените вноски със закъснение.
Предвид изложеното вещото лице докладва, че по отношение на обсъждания договор
счетоводството на ищца е водено редовно.
Експертизата е установила, че дължимата сума по изследвания договор за потребителски
кредит, след приспадане на извършените плащания е както следва:
1) 965,61 лв. – неплатена главница;
2) 1 676,10 лв. – дължимо договорно
възнаграждение.
По делото е прието и заключението на в.л. ***, според което подписите
за „Съдлъжник” в Договор за
потребителски кредит № *** от *** г. и съпътстваищте договора документи:
Декарация, Общи условия и Карта на клиента, са изпълнени от ***.
Съгласно чл. 9 от Закон за потребителския кредит Договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с
изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от
един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят
заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на
периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Според ал. 2-ра на същия член страни по договора за потребителски
кредит са потребителят и кредиторът. Потребител е всяко физическо лице, което
при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на
своята професионална или търговска дейност (чл. 9, ал. 3 от ЗПК), а кредитор е
всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави
потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност
(чл. 10, ал. 4 от с.з.).
Договорът за потребителски кредит следва да е сключен в писмена форма,
на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора е нужно да се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора – чл. 10 от ЗПК.
Сочи се, че кредитополучателят не
е извършил погашения по процесния договор като е изпаднал в забава, поради
което кредиторът претендира и обезщетение за забавено плащане на главното
задължение. За да реализира правата си по договора кредиторът е подал заявление
по чл. 410 от ГПК. След постъпване на възражение в срока и по реда на чл. 414
от ГПК за кредитора се породил правен интерес от търсената искова защита, с
оглед установяване дължимостта на процесните суми.
За основателността на иска в
тежест на ищеца е при условията на пълно и главно доказване да установи, че
между него и ответника е съществувало валидно облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който той е изпълнил задължението си да
предостави парична сума в заем на ответника.
Съществуването на валидно
облигационно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит
се установява от писмените доказателства, приети по делото: искане за отпускане
на потребителски кредит, договор за потребителски кредит, Общи условия,
преводно нареждане, погасителен план, чиято истинност не беше оспорена от
ответника. Искането за отпускане на потребителски кредит, договорът, общите
условия и споразумението са двустранно подписани и съдържат уговорки за всички
съществени елементи на договора за потребителски кредит.
Ответникът носи доказателствената
тежест да докаже, че е извършил плащане на исковите суми, като са допустими
само писмени доказателства с оглед нормата на чл. 164, ал. 1, т. 4 от ГПК и чл.
77 от ЗЗД. Доказателства в това отношение по делото не са представени.
Съгласно разпоредбата на чл. 121,
ал. 1 от ЗЗД солидарната отговорност е уговорена между страните в договор за
встъпване в дълг, от където и произтича задължението на ответника по Договор за
потребителски кредит № *** от *** г. В хода на производството в тежест
на ищеца е да докаже, че спорното право е възникнало, а на ответника – фактите,
които го погасяват, изключват или унищожават.
След като ищецът е установил при
условията на пълно и главно доказване съществуването на елементите от
фактическия състав на твърдяното от него накърнено субективно материално право,
искът като основателен следва да бъде уважен за сумата от 965,61 лв., представляваща неплатената главница по процесния Договор
за потребителски кредит (съобразно заключението по съдебно-счетоводната експертиза).
В този смисъл предявеният иск за
признаване за установено по отношение на ответника, в качеството му на съдлъжник
и солидрано оговоно лице по Договор за паричен заем, сключен на *** г. с ***, и
длъжник по издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК на Добричкия районен съд по ч. гр. дело № 467/2018 г., че дължи в полза на
ищеца посочената по-горе сума.
Остатъкът от претендираното
вземане в размер на 1 680,68 лв., представляващо договорно възнаграждение (възнаградителна
лихва), съдът намира за недължим поради неговата нищожност.
Действително договорната свобода
(чл. 9 от ЗЗД) позволява на страните по договора свободно да определят
съдържанието му, като се съобразяват единствено с повелителните норми на закона
и с добрите нрави. Допустимо е съгласно разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК
страните по договор за потребителски кредит да договорят цена за допълнителни
услуги, но същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал.
2-4 от ЗПК, забраняващи на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони
за действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече от
веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие, и предвиждащи видът,
размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъде ясно
и точно определено в договора.
Съгласно
чл. 11 от ЗПК задължителен реквизит от всеки договор за потребителски кредит е
ГПР и ГЛП. По процесния договор ГПР е в размер на 110,70%, а ГЛП в размер на
76,89%. Разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета след датата на
сключване на договора със ЗИД на ЗПК и е в сила от 23.07.2014 г. Следователно
към датата на сключване на договора за кредит страните са разполагали с
възможността по чл. 9, ал.1 от ЗЗД свободно да определят съдържанието му,
доколкото то не противоречи на повелителните норми на закона и на добрите нрави
Санкцията
при несъобразяване е в чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, според който нищожни са
договорите, които накърняват добрите нрави. Добрите нрави, в качеството им на морални норми, наситени
с нравствено-етично съдържание, са въздигнати от законодателя в критерий за
оценка на сделките. Тези норми, доколкото не са правни такива са неписани и
неконкретизирани, съществуват като общоприети, принципни положения на
обществения живот или произтичат от такива. Същите не се налагат принудително и
не разполагат със задължително действие, но се приемат от социума в резултат на
вътрешни убеждения и най-висши духовни потребности. По правило и дефиниция,
накърняването на добрите нрави е обективно състояние – не необходимо страните
да съзнават естеството на нравствено-етичните правила, които нарушават с
поведението си, нито да целят това. Не всяко нарушение на битуващите морални и
етични догми се счита за “накърняване на добрите нрави”, по смисъла на
цитираната норма, а само онова, което е грубо и в ярко противоречие с
утвърдените нравствено-етични правила за поведение.
Добрите нрави са морални норми, на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 от ЗЗД/. Понятието „добрите нрави” по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е обща правна категория, приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със сделката се цели недобросъвестна конкуренция, използва се монополно положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие.
При преценка дали уговорения
размер на договорната лихва противоречи на добрите нрави, защото значително
надхвърля нормалния и справедлив размер на възнаграждението на кредитора за
това, че е предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, както
и адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е направил,
прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето, обслужването и възстановяването на кредита, но които се
заплащат от кредитополучателя, следва да се отчете характера на договора,
неговата цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в
уговорения срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на вноски,
макар и с лихва.
В
случая по процесния договор за потребителски кредит на кредотополучателя е
предоставена в заем сума от 1 000 лв., при уговорен ГЛП в размер на 76,89%
и ГПР в размер на 110,70%. Лихвата по договора е възнаградителна – за ползване
на дадената парична сума. Към датата на сключване на процесния договор обективен
критерии за преценка дали с клаузата за уговорената лихва е нарушен принципа на
справедливост и са създадени условия за неоснователно обогатяване на ответника,
следва да се съобрази размера на законната лихва към този момент, без обаче тя
да се приеме като максимален размер и за възнаградителната лихва, като съгласно
установената съдебна практика по сходни казуси за договори, сключени преди
изменението на ЗПК от 2014 г. се приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителна лихва
е действително, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава (в
този смисъл Решение № 378/18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г.
о. и др.). В случая това съотношение не е налице. Договорената между страните
годишна лихва в размер 76,89% надхвърля значително размера на законната такава
от 10,04%, при определения от БНБ основен лихвен процент за
Налице
е явно неравенство между двете престации, като доказателствата по делото не
установяват обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР по
процесния договор в такъв висок размер, довел до нееквивалентност на насрещните
престации при установената стойност на заема и недоказаността на значителни
разходи или риск, поет от заемодателя за срока на договора, които да оправдават
договарянето на такива високи проценти.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части
не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от
повелителните правила на закона или когато може да се предположи, че сделката
би била сключена и без недействителните й части.
Както вече по-горе беше посочено,
потребителят, респ. солидарно отговорното с него лице (съдлъжник) е по-слабата в
икономически аспект страна в това заемно правоотношение, размерът на лихвата по
договора е определен едностранно от финансовата институция, а и с оглед
последвалата законодателна промяна, чрез въвеждането вече на петкратния размер
на законната лихва като ограничение за действителността на съответните клаузи
на договора, се налага изводът, че в случая липсва еквивалентност на насрещните
престации, още повече, че въпросният кредит е бил обезпечен и със солидарната
отговорност на още едно физическо лице, също задължило се към търговеца. Не
могат да бъде споделени съображенията в исковата молба за цената на финансовия
ресурс, поетия риск при отпускане на бърз кредит, пазара на тези кредити,
лихвените проценти на други небанкови финансови институции и т.н., защото
подобни доводи не намират законодателна опора и те не могат да преодолеят
предвиденото основание за нищожност – противоречие с добрите нрави.
По отношение на договорите за
потребителски кредит е предвидена императивна законова норма – чл. 23 от ЗПК,
предвиждаща, че при доказана недействителност следва да се дължи чистата
стойност на кредита. Това означава, че при нищожност на възнаградителната лихва
поради противоречието й с добрите нрави, съдът не може да попълва договора,
позовавайки се на нормата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, каквото правомощие той има
при търговските сделки, но не и при потребителските кредити. Доколкото нищожните уговорки не
произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че възнаградителна лихва не
е уговорена между страните по договора и такова задължение не е възникнало за
ответника.
Тъй като в случая се касае за приложение на императивни материалноправни
норми, установен в обществен интерес, за които съдът следи служебно по аргумент
от т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, нищожността на уговорките може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
С оглед установената по делото
нищожност на сключеното между страните споразумение за заплащане на
възнаграждение, това възнаграждение е недължимо, поради което в тази част искът
следва да бъде отхвърлен.
По отношение искането за
присъждане на сторените от ищеца разноски в заповедното и настоящото производства,
същото се основава на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 от ГПК. Според посочената
норма ищецът има право на разноски съразмерно на уважената част от иска, като
ответникът следва да понесе отговорност за направените от ищеца разноски, както
в заповедното, така и в настоящото производство. В случая разноските в
настоящото производство възлизат на сумата от 324,08 лв. /триста двадесет и
четири лева и осем стотинки/.
Касателно разноските по ч. гр.
дело № 467/2018 г. по описа на Добричкия районен съд, настоящият състав намира,
че в полза на заявителя по делото следва да бъдат присъдени разноски в размер
на 37,56 лв. /тридесет и седем лева и петдесет и шест стотинки/.
Ищецът следва да заплати по
сметка на ДРС сумата от 82,56 лв. /осемдесет и два лева и петдесет и шест
стотинки/, представляваща авансово изплатени от бюджетните средства на ДРС
средства за изслушаната и приета по делото съдебно-графическа експертиза (която
сума е изчислена съобразно отхвърлената част от исковете).
Ответницата следва да заплати по
сметка на ДРС сумата от 47,44 лв. /четиридесет и седем лева и четиридесет и
четири стотинки/, представляваща авансово изплатени от бюджетните средства на
ДРС средства за изслушаната и приета по делото съдебно-графическа експертиза
(която сума е изчислена съобразно уважената част от исковете).
С оглед изложените съображения,
Добричкият районен съд
Р
Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, че длъжникът *** с ЕГН *** *** ДЪЛЖИ по
издадената от Добричкия районен съд заповед № 324 от 06.02.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч. гр. дело № 467/2018 г.
в полза на кредитора ***, сумата от 965,61
лв. /деветстотин шестдесет и пет лева и шестдесет и една стотинки/, представляваща главница по Договор за потребителски кредит № *** от ***г., ведно със законна
лихва от 02.02.2018г. до окончателното изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ предявения иск за
горницата от 965,61 лв. до 2 646,29 лв.
ОСЪЖДА *** ЕГН *** *** ДА ЗАПЛАТИ
на ****, сумите от: 324,08 лв.
/триста двадесет и четири лева и осем стотинки/, представляваща сторените по
настоящото дело съдебни разноски; 37,56
лв. /тридесет и седем лева и петдесет и шест стотинки/, представляваща
сторените по ч. гр. дело № 467/2018 г. по описа на Добричкия районен съд.
ОСЪЖДА *** ЕГН *** *** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на
Добричкия районен съд сумата от 47,44
лв. /четиридесет и седем лева и четиридесет и четири стотинки/,
представляваща авансово изплатени от бюджетните средства на ДРС средства за
изслушаната и приета по делото съдебно-графическа експертиза.
ОСЪЖДА ***, ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Добричкия районен
съд сумата от 82,56 лв. /осемдесет и
два лева и петдесет и шест стотинки/, представляваща авансово изплатени от
бюджетните средства на ДРС средства за изслушаната и приета по делото
съдебно-графическа експертиза.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред Добричкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: