Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, 13.04.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав,
в публично съдебно заседание на десети
февруари през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на
секретаря Емилия Вукадинова, разгледа докладваното от младши съдия Углярова въззивно гражданско
дело № 12452 по описа за 2019 г. по
описа на СГС,
взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 100655 от 22.04.2019 г.,
постановено по гр. д. № 76787/2018
г. на СРС, ГО, 173 състав,
изменено в частта за разноските с Определение № 144700 от
18.06.2019г., е уважен предявеният от Г. С.Г. срещу П.на Р. България иск с правно основание
чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати сумата от 5 000 лева,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в
резултат на незаконно обвинение в извършване на престъпление по ДП № ЗМ 15047/2012г. по описа на 03 РУ – СДВР,
пр.пр.№ 13/2012г. по описа на СРП, за което впоследствие е оправдан от съда,
ведно със законната лихва, считано от 01.09.2017
г. до окончателното изплащане, като предявената претенция е отхвърлена за
разликата над сумата от 5
000 лева до пълния претендиран размер от 20
000 лева. Ответникът П.на
Р. България е осъден да заплати на
адв. К. на осн. чл. 38, ал. 2
ЗАдв сумата 282,50
лева - възнаграждение за процесуално представителство пред СРС.
Срещу решението
в частта, в която е отхвърлен предявеният иск, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 от ГПК въззивна жалба от ищеца Г. С.Г.. В същата са
изложени оплаквания за неправилност на решението,
поради нарушение на материалния закон. Конкретно се поддържа, че
първоинстанционният съд не е съобразил всички релевантни за спора
обстоятелства, както и събраните по делото гласни доказателства,
поради което е определил обезщетение, което не съответства на критерия за справедливост
по чл. 52 от ЗЗД. Счита, че неправилно съдът не е
кредитирал показанията на разпитания по делото свидетел относно причинно-
следствената връзка между влошеното здравословно състояние на ищеца и незаконно
повдигнатото и поддържано обвинение. Намира за неправилни изводите на районния
съд, касаещи продължителността на воденото наказателно производство, като
поддържа, че началната дата, от която ищецът е търпял увреда, съвпада с тази на
първото действие по разследване с негово участие, а именно – снемане на
обяснения от същия на 01.12.2011г. Освен това навежда
съображения, че липсва принос от страна на ищеца за забавяне на съдебното
производство при първоинстанционното му разглеждане, като единствено
неизчерпаните възможности за призоваването му са довели до отлагане на делото и
до нарушаване правото му на свободно придвижване чрез принудително довеждане. По
тези съображения счита, че справедливият размер на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди възлиза на сумата от 20 000
лева и прави искане за отмяна на решението в обжалваната му част и
постановяване на друго, с което предявеният иск да се уважи изцяло. Претендира сторените в производството разноски.
Срещу
първоинстанционното решение, в частта, в която е уважен предявеният иск, е
подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника П.на Р.България.
В същата са изложени оплаквания за неправилност на формираните
от първоинстнационния съд изводи, както и за нарушения на материалния закон.
Конкретно се поддържа, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди е
определено в нарушение на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, тъй като неговият
размер не е съобразен с критерия за справедливост и
значително надхвърля претърпените от ищеца вреди, съобразно установеното от
събраните по делото доказателства. Счита, че по делото не са събрани относими доказателства за наличие на увреждания с
трайни последици за психическото, физическото и здравословно състояние на ищеца
по причина на повдигнатото обвинение. Твърди, че съдът неоснователно е
репарирал вреди, които не се претендират, а именно – оставане на ищеца без
работа за определен период от време, за което в производството не са били
представени и съответни писмени доказателства. Освен това счита, че определеният размер на обезщетението не съответства не само на
характера и степента на търпените неимуществени вреди, но и на вида и степента
на упражнената наказателна репресия – на ищеца е била взета най- леката мярка
за неотклонение „Подписка“, продължителността на обвинението е около 4 години,
за които производството се е развило в досъдебна и в две съдебна фази, като
продължителността на наказателното производство е обусловена и от
недобросъвестното процесуално поведение на ищеца, който е бил редовно призован,
но не се е явил на две от насрочените съдебни заседания - на 29.04.2015г. и на
15.07.2015г., същото наложило принудителното му довеждане за насроченото на
07.12.2015г. съдебно заседание. По изложените съображения прави искане
за намаляване на размера на обезщетението по чл. 2 от ЗОДОВ за неимуществени
вреди.
Софийски градски
съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивните жалби
пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 2,
ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, като
не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни норми. По отношение на правилността на решението и във връзка с доводите в жалбите,
следва да се добави и следното:
Предявен е иск с
правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1-во от ЗОДОВ за заплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
Ищецът
претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение
в престъпление, за което е оправдан.
В срока за
отговор на исковата молба ответникът П.на Р. България е
оспорил исковете с правоизключващи спорното право възражения, вкл. че не са
настъпили твърдените от ищеца вреди.
За да постанови
решението си, първоинстанционният съд е приел, че съобразно продължителността
на периода, през който срещу ищеца било повдигнато и поддържано обвинение в
извършено престъпление, тежестта на обвинението, взетата мярка за неотклонение
"Подписка", изпитаното от него притеснение,
тревожност и неудобство, затваряне в себе си, дистанциране от семейния живот, повишена нервност, страх от изхода на наказателния процес и срам поради
наличието му,
справедливият размер на дължимото обезщетение е в размер на
5 000
лева.
В жалбите, с
които е сезиран съдът, не се правят обосновани оплаквания за неправилно
установени факти в първоинстанционното производство, поради което в
правоприлагащата си дейност въззивният съд следва да изходи от установеното от
първата инстанция, като приложи закона, уреждащ спорното право.
С оглед
изложеното, на настоящия етап от производството е установено, че с
постановление от 11.01.2012г. на прокурор при СРП е образувано досъдебно производство № 15047/2013
г. по описа на 03 РУ – СДВР, пр. пр. № 13/2012
г. по описа на СРП, срещу виновни длъжностни лица от „Данон Сердика“ АД, за
това, че през м.октомври 2011г. в гр.София, при условията на продължавано
престъпление, присвоили поверени им за пазене и управление чужди пари – сума в
общ размер на около 3 569 лева – престъпление по чл.201, вр. чл.26, ал.1 НК.
С постановление от
17.07.2013г., Г.С.Г. е привлечен в процесуалното качество на обвиняем в
производството за това, че на 26.10.2011г. в гр.София, като длъжностно лице
(лице, на което е било възложено да изпълнява със заплата постоянно работа –
шофьор на товарен автомобил в „Данон Сердика“ АД), присвоил връчени в това му
качество и поверени му за пазене и управление чужди движими вещи – хранителни
стоки на стойност 2 822,28 лева, собственост на „Данон Сердика“ АД –
престъпление по чл.201 НК. Със същото постановление спрямо него е взета и мярка
за неотклонение „Подписка“.
На 19.07.2013г. и
на основание чл.115, чл.138, чл.221 и чл.237 НПК, на Г.С.Г. е проведен разпит в
съответното процесуално качество.
С постановление от
09.01.2014г. Г.С.Г., е повторно привлечен в процесуалното качество на обвиняем
в производството, поради прецизиране на обвинението, респективно на
13.01.2014г. отново е бил разпитан.
С обвинителен акт, внесен в Софийския районен съд на 12.02.2014г., СРП е
повдигнала на Г.С.Г. обвинение за извършено престъпление по чл.201 НК, по повод
което е образувано НОХД № 2391/2014г. по описа на СРС, НО, 23 състав.
С присъда
от 02.11.2016 г., постановена НОХД № 2391/2014г. по описа на СРС, НО, 23 състав,
подсъдимият Г.С.Г. е признат за невиновен в извършване на престъпление по чл. 201 НК, поради което и на основание чл.304 НПК е оправдан по повдигнатото му
обвинение.
С решение от
01.09.2017г., постановено по ВНОХД № 3168/2017г. по описа на Софийски градски
съд, първоинстанционната присъда по НОХД № 2391/2014г. по описа на СРС, НО, 23
състав е била потвърдена.
Приетите за
установени негативни последици от повдигането и поддържане
на
обвинение срещу ищеца са доказани посредством събраните гласни доказателства
чрез разпита на свидетеля Р.И.С., от които е установено приетото от СРС
отражение по неблагоприятен начин на наказателното производство върху
емоционалното състояние и социалната сфера на ищеца, а именно
че Г. бил доста притеснен по време на
наказателното производство срещу него, срамувал се от
същото, спрял да излиза, да извежда навън детето си, че бил потиснат и затворен
в себе си.
Съгласно нормата
на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1-во, във вр. с чл. 7 и чл. 4 ЗОДОВ, държавата - в
лицето на съответните органи на дознанието, следствието, прокуратурата, съда -
отговаря и дължи обезщетение за всички причинени имуществени и неимуществени
вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение в
извършване на престъпление, по което ищецът е оправдан, независимо от това дали
вредите са причинени виновно от съответните длъжностни лица, намиращи се в
трудово или служебно правоотношение със съответния правозащитен орган (в този
смисъл са и разясненията, дадени в тълкувателно решение № 3/22.04.2005 г. по
тълкувателно дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС на РБ, задължителни за съда).
Основанието за ангажиране на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2 ЗОДОВ е
обективният факт, че лицето е било обвинено в извършване на престъпление по
Наказателния кодекс, като по повдигнатото и поддържано срещу ищеца обвинение e
постановена оправдателна присъда с влязъл в сила съдебен акт, т. е. налице е
незаконен акт на правозащитен орган. Отговорността на ответника произтича от
законоустановените правомощия на прокурора да ръководи
разследването и да осъществява постоянен надзор за законосъобразното му
провеждане, като обвинението следва да се прецени за незаконно, дори и на
определени етапи на наказателното производство действията на съответния
прокурор да са били основани на убеждението му за виновност на лицето предвид
събраните доказателства – чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1-во от ЗОДОВ. Без
значение е дали конкретните действия, предприети от органите на предварителното
производство са били в съответствие с процесуалния закон; не е релевантно и
наличието или липсата на вина у длъжностното лице, пряк причинител на вредите,
съответно какво е било вътрешното му убеждение (субективното отношение е от
значение само за приложението на чл. 9, ал. 2 от закона). Тези обстоятелства не
са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 ЗОДОВ основания за отпадане или
намаляване на отговорността. Обвинението в престъпление
се явява незаконно винаги, щом има влязла в сила оправдателна присъда,
постановена от съд или наказателното производство е прекратено, т.е. определящ
е крайният резултат от определено действие или акт, от който се установява, че
предприетите срещу съответно лице действия са били неоснователни, т. е.
констатира се незаконосъобразността на обвинението. В този смисъл без значение
за обективната отговорност е това дали на определен етап от производството
действията на П.са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до
този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички
предвидени процесуални правила. Законът не е предвидил като изискване за
възникване на отговорността освен оправдаването/прекратяването на наказателното
производство и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му.
Затова и отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени
всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на
събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя.
Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от
непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието само на
посочените в законовата разпоредба предпоставки - в случая повдигане на
обвинение на лице за извършване на престъпление и постановяване на оправдателна присъда по образуваното
наказателно производство, поради това, че деянието не е извършено от лицето
(обвинението не е доказано).
Във връзка с
изложеното и въззивният съд приема за установено по делото, че е налице
незаконен акт на правозащитен орган - обвинение в извършване на престъпление,
по което лицето е било оправдано с влязла в сила присъда.
Отговорността на
П.на Р. България се извлича от правомощията по
осъществяването на ръководство и надзор върху разследването и от задължението
на П.да повдига и поддържа обосновано обвинение и да доказва виновността на
привлечените към наказателна отговорност лица, като в случая
незаконосъобразността на обвинението е констатирана с влязло в сила присъда
от 02.11.2016 г., постановена НОХД № 2391/2014г. по описа
на СРС, НО, 23 състав, с която
ищецът бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение, същата потвърдена с решение от 01.09.2017г., постановено по ВНОХД № 3168/2017г.
по описа на Софийски градски съд.
Основният
спорен по същество във въззивното производство въпрос е свързан с размера на
обезщетението за неимуществени вреди.
По отношение
доказателствената стойност на свидетелските показания съдът намира, че
обичайното, допустимо и подходящо средство за доказване на неимуществените
вреди са именно показанията на свидетели, които са наблюдавали пряко
поведението на ищеца през процесния период. В показанията на свидетелят
се съдържат сведения за негативните последици от обвинението върху начина на
живот, поведението и психиката на ищеца, които следва да бъдат ценени като
ясни, последователни и житейски логични, като преценката на доказателствената
им стойност е послужила за опора на правилни изводи на първоинстанционния съд
относно един от правопораждащите спорното право факти – настъпването на
горепосочените преки и непосредствени вреди.
Настоящят съдебен
състав също
кредитира показанията на свидетеля в
частта,
касаеща психическите страдания на ищеца, а
именно, че същият е бил стресиран, затворен, притеснен, доколкото св. Софрониева съжителства с ищеца, поради което същата е
могла да възприеме поведението му непосредствено.
Не се установява
по делото обаче твърдяното
от ищеца влошаване на здравословното му състояние – претърпян микроинфаркт, същото вследствие на повдигнатото му обвинение. По
делото не са представени надлежни писмени
доказателства в тази насока. Следва да се отбележи, че
събраните гласни доказатества в тази им част не представляват годна
доказателствена основа, въз основа на която съдът да изгради доказателствен
извод за настъпило увреждане на здравето, поради което и при липса на
представена по делото медицинска документация, твърдението на ищеца е
недоказано, а възражението му в тази насока – неоснователно.
Основателно е
оплакването на въззивника – ответник П.на Р.България, че не следва да бъдат кредитирани
свидетелските показания и в частта, касаеща оставане на ищеца без работа за
определен период от време, доколкото такива твърдения в производството ищецът
не е въвел, поради което същите остават и извън предмета на делото.
Въззивният съд
приема, че от събраните гласни доказателствeни средства се установяват
неблагоприятните последици, касаещи
психически страдания,
за които ищецът търси компенсация чрез парично обезщетение, а именно - конкретно се установява, че в резултат на незаконното
обвинение емоционалното състояние на ищеца е било засегнато, в т. ч. същият е
изпитвал притеснение и страх, че ще бъде несправедливо осъден, уронени са и
честта и достойнството му, които са и закономерна (обичайна) последица от
повдигането на обвинението. Следва да се отбележи, че поначало при незаконно
повдигане на обвинение се засяга по един недопустим начин правната сфера на
привлеченото към наказателна отговорност лице. Това води до увреждане и
настъпване на вреди – неблагоприятно отражение върху психиката на човек от
положението на несигурност в течение на наказателното производство, които са
пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето
да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от
конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение за
неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД). Съгласно установената практика на ВКС е
нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, незаконно
обвинено в извършване на престъпление, изпитва неудобства, чувства се унизено,
а също така е притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените
ценности у личността, както и социалното му общуване /в този смисъл решение №
388 от 02.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1030/2012 г., IV ГО; решение № 480 от
23.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 85/2012 г., IV ГО; решение № 214 от 08.01.2019
г. на ВКС по гр. д. № 3921/2017 г., IV ГО/. В същите решения е прието, че не е
в тежест на пострадалия да докаже отделните си негативни изживявяния. Доказани
ли са увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание
и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка.
Размерът на
дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за
справедливост се определя на първо място според вида и характера на упражнената
процесуална принуда - колко и какви процесуални действия са извършени с
участието на пострадалия, как са извършени действията, в продължение на колко
време, проведено ли е ефективно разследване в разумен срок и други.
В случая производството спрямо ищеца e продължило 4
години 1 месец и 13 дни,
а именно – от 17.07.2013 г. /датата на привличането му
като обвиняем/ до 01.09.2017 г. /датата на влизане в сила на съдебното решение на въззивната инстанция/,
като тази продължителност категорично не надвишава критериите на чл. 6 от
ЕКЗПЧОС (в сила за България от 07.09.1992 г.), тълкуван с оглед практиката на
Европейския Съд по правата на човека (ЕСПЧ).
В този смисъл
неоснователни се явяват оплакванията във въззивната жалба на ищеца, касаещи
началната дата, от която същият е търпял увреда. Видно от събраните по делото
доказателствени материали, първото действие по разследване по делото срещу ищеца
е от 17.07.2013г., когато е бил привлечен в процесуалното качество на обвиняем
по делото, респективно е последвал разпитът му в съответното качество.
Извършените преди това действия по разследване, в това число снемане на
обяснения и разпит в процесуалното качество на свидетел, са действия извършени
с участието му, но не и насочени срещу него, поради което и за осъществяването
им не му се дължи обезщетяване.
Възражението на
въззивника за липса на принос от негова страна за забавяне на съдебното
производство при първоинстанционното разглеждане на делото, настоящият състав
намира за частично основателно. В действителност от представената по наказателното
дело докладна записка от А.Т.– сътрудник по охраната в ОД „Охрана“ София се
установява, че посоченият в протоколкото определение адрес на ищеца, на който
същият е търсен с оглед изпълнение на постановеното от съда принудително
довеждане, е различен от посочения от последния постоянен и настоящ адрес.
Същевременно обаче и видно от материалите по НОХД № 2391/2014г. по описа на
СРС, НО, 23 състав, в насрочено открито съдебно заседание на 29.04.2015г., Г. е
бил редовно призован от предишното съдебно заседание, не се е явил, като визираното
недобросъветно процесуално поведение от негова страна е станало единствена
причина за отлагане на делото за 15.07.2015г., поради което е постановено и принудителното
му довеждане. С оглед изложеното, наведените доводи от въззивника – ищец в тази
им част се явяват неоснователни.
В разглеждания
случай от фактическа страна по делото е установено, че на ищеца е повдигнато
обвинение за извършено умишлено престъпление, същото
"тежко" по смисъла на дефинитивната норма
на чл.
93, т. 7 НК, тъй като за него се предвижда наказание с лишаване от свобода до
осем години, като спрямо ищеца е приложена и мярка за процесуална принуда –
"подписка". Наказателното преследване срещу ищеца е осъществено от 17.07.2013
г., когато му е повдигнато обвинението, до 01.09.2017
г., когато е влязла в сила постановената
оправдателна присъда. С оглед критериите за разумност на срока по чл. 6
ЕКЗПЧОС, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека, а
именно сложност на делото, поведение на подсъдимия и поведение на компетентните
органи, въззивният съд приема, че в конкретния случай наказателното
производство е приключило в разумен срок.
Съобразявайки
всички изложени по-горе обстоятелства,
свързани с тежестта на повдигнатото обвинение, разумната
продължителност на наказателното производство, взетата
мярка за процесуална принуда – а именно най- леката такава,
въззивният съд, така както и първостепенния такъв,
намира, че в разглеждания случай за претърпените болки и страдания от
психическо естество, на ищеца следва да бъде определено обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 5 000
лева, отговарящо на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД и който
размер е съобразен с предназначението на обезщетението да поправи претърпяната
лична болка и страдания от незаконното преследване, които са установени по
делото.
Размерът на
обезщетението се определя също според вида и тежестта на причинените телесни и
психични увреждания, страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство
на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за
развитието на заболяването. В процесния случай ищецът не е ангажирал
доказателства да е преживял психически и емоционални страдания, надвишаващи по
интензитет обичайните при наличие на обвинение в престъпление. Не са доказани
твърденията, че по време на цялото производство е бил подложен на огромен стрес
и психическо напрежение, нито настъпването на специфични и трайни тежки
последици от повдигането на конкретното обвинение.
Обезщетението за
неимуществени вреди следва да се определи глобално по справедливост, при
отчитане на всички обстоятелства, имащи отношение към размера му, включително
тежестта и характера на обвинението; продължителността на наказателното
производство; наложената мярка за неотклонение; както и презюмираните морални страдания,
преживени тревоги и притеснения.
От обсъдените
свидетелски показания не се установява повдигането на обвинение да е причинило
на ищеца душевни страдания и неудобства над обичайните. Eто защо изхождайки от
посочените по-горе критерии въззивният съд приема, че
предявеният иск е основателен до размера от 5 000
лева, който размер ще компенсира в най-пълна степен вредите от неоправданата
наказателна репресия, които са нанесени на пострадалия. По тези съображения
въззивният съд приема за неоснователни оплакванията на въззивните жалби за нарушаване на материалния закон при
определяне размера на справедливото обезщетение за причинени неимуществени
вреди. Освен това, следва да се има предвид, че като база за паричния
еквивалент на причинената неимуществена вреда служи икономическият растеж и
средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в
страната към датата на деликта. В случая датата, към която следва да се отчетат
тези показатели съгласно приетото с ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по
тълкувателно дело № 3/2004 г., ОСГК (т. 4), е 05.05.2018 г. - влизане в сила на
оправдателното решение. Отчитането на социално-икономическото развитие при
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е възприето в
трайната практика на ВКС, отразена в решения № 1207 от 4.11.2008 г. по гр. д. №
5502/2007 г. на IV ГО, решение № 95 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011г на I
ТО, решение № 141 от 19.08.2013 г. по т. д. № 453/2012 г. на II ТО, решение №
60 от 29.04.2014 г. по т. д. № 3049/2013 г. на II ТО, решение № 23 от
25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г., решение № 157 от 28.11.2014 г. по т. д.
№ 3040/2013 г. на II ТО и други.
Като е достигнал
до същите крайни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено.
Предвид
обстоятелството, че и двете въззивни жалби са неоснователни, никоя от страните
във въззивното производство няма право на съдебни разноски.
Настоящото
решение подлежи на касационно обжалване по аргумент за противното от чл. 280,
ал. 3, т. 1, предл. 1 ГПК.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 100655 от 22.04.2019 г., изменено в частта за разноските с Определение №
144700 от 18.06.2019г., постановено по гр. д. № 76787/2018 г. на СРС, ГО, 173
състав.
Решението
може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.