Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 11.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІI-Д въззивен състав, в
публично съдебно заседание на двадесети ноември
през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Красимир Мазгалов
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Марина Гюрова
при секретаря Илияна Коцева,
като разгледа докладваното от съдия Мазгалов в.гр.дело №2016
по описа за 2019
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №469771
от 14.08.2018г., постановено по гр.дело №10296/2016г. по описа на СРС, ГО, 118
с-в, е признато за установено по предявени от В.С.К. с ЕГН********** против „Ю.Б.”АД
с ЕИК******* искове, че клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL39971 от 02.07.2008г. са нищожни на основание чл.26,
ал.1 ЗЗД вр. чл.146, ал.1 и чл.143 от Закона за защита на потребителите, като
неравноправни и ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл.55,
ал.1, предл.1 ЗЗД сумата 3290,45 евро, представляваща завишената стойност на
погасителни вноски по договор за кредит, събрана от банката въз основа на
нищожно неравноправно договаряне за поемане на валутен риск от потребителя за
периода от 16.03.2011г. до 16.02.2013г., ведно със законната лихва от датата на
исковата молба 24.02.2016г. до окончателното изплащане, както и на основание
чл.78, ал.1 ГПК сумата 1851,72 лева разноски по делото.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника „Ю.Б.”АД. Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд
недопустимо, неправилно и незаконосъобразно е прогласил нищожност на клаузите
на чл.6, ал.2 и чл.23 от процесния договор за кредит, като необосновано приел,
че са налице хипотезите на чл.146, ал.1 вр.чл.143 от ЗЗП. Въпросните клаузи били индивидуално уговорени и не се установило
кредитополучателят да е бил лишен от възможността да влияе върху съдържанието
им. Неправилно съдът приел, че валутата на получения от ищеца кредит е евро,
тъй като паричен поток от банката към кредитополучателя в швейцарски франкове
не бил налице и швейцарският франк е валута на сметката, а не валута на
плащането. Ищецът договорил кредитен лимит в швейцарски франкове, тъй като към момента на сключване на договора през 2008г.
лихвените проценти по кредити в тази валута били най-изгодни за потребителите, което обстоятелство било ноторен факт и не се нуждаел
от доказване. Причината за отпускането на кредита в швейцарски франкове, но в
равностойността им в евро бил обичаят плащанията на цената по договори за
продажба на недвижими имоти да се извършва в лева или евро. Неправилно съдът използвал терминът „резервна
валута на страната“. Кредитополучателят можел да поиска сумата да му бъде
преведена директно в швейцарски франкове, или след като я получи да я
превалутира в каквато валута намери за добре. В чл.22 от договора изрично било
записано, че кредитът е в швейцарски франкове, а в чл.24- че за
кредитополучателя има риск от изменение на курса, което може да доведе до
увеличение на вноските. Съдът не обсъдил и ноторния факт, че в периода от 2008
до 2014г. курсът на швейцарския франк към еврото устойчиво се покачил, а кредитополучателят бил наясно с движението на валутите особено към датата на сключване на процесния договор
02.07.2008г. и доброволно, по свое желание и в пълно съзнание приел
обвързването на кредита с швейцарския франк.
Неправилно било и съждението на съда за т.нар.„виртуална валута“. Липсвали доказателства
за това, че банката- ответник е получила валутната разлика. Служебно
превалутиране било извършено еднократно при усвояване на кредита, но не и при
заплащането на анюитетните вноски. Съгласно договора кредитополучателят трябвало
да осигури погасителната вноска в швейцарски франкове, като за целта открил и
поддържал по време на действието на договора сметка в тази валута при банката-
ответник, по която превеждал дължимите вноски във валутата на кредита (швейцарски
франкове). Само в случай, че кредитополучателят не е осигурил франкове от
другаде, той имал право да извършва погасяването със средства в друга валута,
която банката превалутира в швейцарски франкове по своя търговски курс. Този курс не бил произволно определен, а изчисляван и обявяван периодично
па пазарен принцип в банковите салони и на
интернет страницата на банката. Рисковете от валутни
разлики се поемали от двете страна, като
при спад във валутните курсове кредитополучателят бил облагодетелстван. Никоя от страните не била в състояние да прогнозира движението на курса на
франка за 300- месечния срок на договора. Промяната в обменните валутни курсове бил риск, който и двете страни поемат, съгласявайки се плащанията по съответния договор да се
извършват в чужда валута и този риск бил известен на ищеца съгласно чл.23 от
договора. Ищецът не бил задължаван да купува валута от банката, след като
действащия курс не е изгоден за него. Към момента на сключването на процесния
договор банката предлагала кредити в лева, евро, щатски долари и швейцарски
франкове, като базовият лихвен процент за кредити в последната валута бил
най-нисък и именно поради това ищецът избрал кредитът му да бъде обвързан с
швейцарския франк, но можел да избере друга валута (евро или лева). Ищецът имал възможност да изрази становището си и евентуално възраженията
си относно договорните клаузи, но не го направил.
Естеството на договора предпоставяло валутният риск да се носи от
кредитополучателя, тъй като той е задължен да връща кредита на месечни вноски в
швейцарски франкове в един продължителен период, през който могат да настъпят
промени във валутния курс. Същевременно и за банката съществувал
риск от евентуално повишаване на курса на лева (еврото) спрямо швейцарския
франк, поради което не било налице неравновесие в правата и задълженията. Жалбоподателят твърди също така, че съдът неправилно приел, че в случая се прилага общата петгодишна, а не
тригодишната давност, тъй като за момента на възникване на
задължение за връщане на даденото следвало да се счита момента на плащане на
всяка вноска, за която се претендира, че е платено в повече поради липса на
основание. По тези съображения моли решението на СРС да бъде отменено, а искът–
отхвърлен изцяло. Претендира разноски.
Ответникът по
жалбата В.С.К. в подадения в срок отговор на въззивната жалба оспорва същата
като неоснователна и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Твърди, че клаузите
на чл.6, ал.2 и чл.23 от процесния договор, предвиждащи погасяване на кредита в
швейцарски франкове, възлагали върху потребителя целия валутен риск и всички
неблагоприятни последици от промените в курсовата стойност на швейцарския франк
спрямо еврото, поради което съдът правилно и обосновано извършил преценка за
неравноправността им и прогласил тяхната нищожност. Ответникът не представил
доказателства за индивидуалното уговаряне на тези клаузи, а в негова тежест
било да стори това съгласно чл.146, ал.4 ЗЗП. Действителното предоставяне и усвояване на
кредита било в евро и това била валутата, която кредитополучателят получил. Паричен
поток от ответника към ищеца в швейцарски франкове не бил налице, а швейцарският
франк бил само „валута на сметката”, но не и „валута на плащането” към момента
на усвояване на кредита. Целта на блокирането на сметката в швейцарски франкове
била именно тази валута да не бъде предоставена реално на разположение на
кредитополучателя, поради което швейцарският франк е “виртуално използвана
парична единица”, която служи само за изчисление. Доколкото размерът на кредита
бил посочен в евро, това била и сумата, за която страните са постигнали
договореност. Клаузата на чл.23 представлявала пряка уговорка във вреда на
потребителя, като възлагала върху по-слабо информираната страна единствено неизгодните
за нея икономически последици от повишаване на валутния курс швейцарски
франк/евро и прехвърляла върху нетърговец риска от колебанията на валутния
пазар. За потребителя не бил предвиден механизъм за противодействие срещу
постоянното повишаване на валутния курс, водещо до непрекъснато нарастване на
размера на анюитетните вноски в евро. В същото време банката установила за себе
си в договора гаранции и предпазни клаузи, изключващи възможността да понесе
евентуални неблагоприятни последици от промени в курса на швейцарския франк,
тъй като задължението на банката е за фиксирана стойност в евро и не се влияе
от курса на швейцарския франк, като в същото време има право на едностранно
увеличение на лихвения процент, с което може да компенсира неизгодно за нея
изменение в курса па швейцарския франк, без да е уговорено реципрочно намаление
на лихвата при увеличение на курса. Неоснователно било и твърдението на
ответника, че в случая следвало да намери приложение кратката тригодишна
давност по чл.111 ЗЗД, тъй като в хипотеза на неоснователно обогатяване при
начална липса на основание давностният срок е петгодишен. Моли обжалваното
решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Софийският градски съд, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените
във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, приема следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо в обжалваната му част. Не е допуснато и нарушение на императивни
материални норми.
Решението е и
правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към подробните
мотиви, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
По делото не се
спори, че на 02.07.2008г. между страните е сключен процесният договор за кредит
за покупка на недвижим имот HL39971, съгласно който банката- ответник и
жалбоподател в настоящото производство е предоставила на ищеца по делото
кредитен лимит в швейцарски франкове, в размер на равностойността в швейцарски
франкове на 52000 евро по курс "купува" за швейцарския франк към евро
на банката в деня на усвояване на кредита, от които равностойността в
швейцарски франкове на 18000 евро по курс "купува" за швейцарския
франк към евро на банката в деня на усвояване на кредита- за покупка на
недвижим имот и равностойността в швейцарски франкове на 34000 евро по курс
"купува" за швейцарския франк към евро в деня на усвояване на кредита-
за други разплащания. Съгласно чл.1, ал.3 от договора, в деня на усвояване на
кредита страните подписват приложение № 1, неразделна част от договора, в което
посочват приложимия към същата дата курс "купува" за швейцарския
франк. Ищецът- кредитополучател се е задължил да върне кредита заедно с
дължимата лихва, в срок от 300 месеца, на месечни вноски, включващи главница и
лихва, с размер на всяка вноска съгласно погасителен план- приложение №2 към
договора. Съгласно чл.3, ал.1 от договора годишната лихва се формира като сбор
от базов лихвен процент (БЛП) на банката за жилищни кредити в швейцарски
франкове, валиден за съответния период на начисляване на лихвата, плюс
договорна надбавка от 1,15 пункта, като към момента на сключване на договора
БЛП на банката е в размер на 4,5%. Съгласно чл.3, ал.5 действащият БЛП на
банката за швейцарски франкове не подлежи на договаряне и промените в него
стават незабавно задължителни за страните, като банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП и датата, от която той е в сила, чрез
обявяването му на видно място в банковите салони, а договорените надбавки не се
променят. Съгласно чл.2, ал.1 от договора, разрешеният кредит се усвоява по
блокирана сметка в швейцарски франкове на кредитополучателя- ищец и се ползва
при условията на ал.3 и 4, а именно: усвоеният кредит в швейцарски франкове по
сметката по ал.1 се превалутира служебно от банката в евро по търговски курс
"купува" на банката за съответната валута в деня на усвояването, като
кредитополучателят дава своето безусловно и неотменимо съгласие и оправомощава
банката служебно да извършва тези действия. За превалутирането
кредитополучателят не дължи на банката определените съгласно Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните, които банката прилага при
операциите си, такси и комисионни. В чл.6, ал.2 от договора е посочено, че
погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е разрешен и усвоен -
швейцарски франкове, като в случай че на съответния падеж на погасителна вноска
по главницата и/или лихвата кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в
швейцарски франкове по сметката си по чл.2, ал.1, но има средства в евро по
своите сметки в банката, погасяването на кредита се извършва с тези средства
след служебно изкупуване от банката на дължимите швейцарски франкове по курс
"продава" за швейцарския франк към евро, за което кредитополучателят
дава своето неотменимо и безусловно съгласие и оправомощава банката. В чл.23,
ал.1 кредитополучателят декларира, че е запознат и съгласен с обстоятелството,
че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския
франк към български лев/евро, както и превалутирането по чл.21 от договора,
може да има за последица, включително в случаите по чл.6, ал.2, повишаване на
размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в евро, като
напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване,
както и че е съгласен да поеме всички вреди (включително и пропуснати ползи),
произтичащи от промяната във валутните курсове и новите лихви, приложими по
превалутирания кредит.
В заключението на
съдебно-счетоводната експертиза, изслушано и прието в първата инстанция вещото
лице е представило в табличен вид разликата в курса на швейцарския франк и
еврото спрямо лева за процесния период и е изчислило, че ако кредитът е връщан
в евро, а не в швейцарски франкове, ищецът би заплатил 3290,19 евро по-малко в
сравнение с това, което е платил в действителност и при изплащане в швейцарски
франкове.
В случая следва
да се отбележи, че кредитополучателят е физическо лице и предоставеният му
кредит е с цел закупуване на жилище (апартамент), т.е. кредитът не е за финансиране
на търговска или професионална дейност, поради което ищецът има качеството на потребител по
смисъла на §13, т.1 от ДР на ЗЗП, а банката е търговец по смисъла на §13, т.2
от ДР на същия закон.
Настоящият състав
не споделя доводите на жалбоподателя, че клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от
процесния договор са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 ЗЗП, тъй
като същите са част от предварително изготвени, типови договори
за кредит на банката и кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им, а по делото не са представени
доказателства от ответника- жалбоподател, в чиято тежест е да стори това
съгласно чл.146, ал.4 ЗЗП, включването на тези клаузи в конкретния договор да е
станало след изричното им предварително обсъждане и съгласие на потребителя по
отношение на тяхното съдържание. Ето защо ищецът се ползва от защитата на
потребителите по ЗЗП относно неравноправните клаузи в потребителските договори,
транспонираща разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г.
Съгласно чл.58 от ЗКИ при отпускане
на кредити банката задължително предоставя безплатно и в писмена форма на
клиентите си своите условия по кредите, които съдържат най-малко данни за
общите разходи по кредита (такси, комисионни и други разходи, пряко свързани с
договора за кредит) и за обективните критерии, въз основа на които тези разходи
могат да се изменят; лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент,
метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се
променя лихвата до пълното погасяване на кредита; допълнителните задължения,
свързани с разплащанията и условията и разходите при предсрочно погасяване на
кредита.
Съгласно чл.147,
ал.1 ЗЗП клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат
съставени по ясен и недвусмислен начин, като при неизпълнение на това
задължение, следва да намери приложение императивната норма на чл.147, ал.2 ЗЗП-
при съмнение относно смисъла на определено условие, то се тълкува по
благоприятен за потребителя начин.
В Решение на СЕС по
дело С-472/10 е прието, че националната юрисдикция следва да прецени с оглед на
чл.3, пар.1 и 3 от Директивата неравноправния характер на клауза, съдържаща се
в Общите условия на договора с потребители, с която продавач или доставчик
едностранно предвижда промяна в свързаните с предоставяната услуга разходи, без
обаче да описва ясно начина на определяне на тези разходи или да посочва
основателно съображение за тази промяна. В рамките на тази преценка посочената
юрисдикция трябва по-специално да провери дали, предвид съдържащите се в ОУД с
потребителски клаузи, сред които е и спорната, както и предвид националното
законодателство, уреждащо правата и задълженията, които биха могли да допълват
предвидените в разглежданите ОУД, съображенията или начинът на промяна на
свързаните с предоставяната услуга разходи са уточнени по ясен и разбираем
начин и евентуално дали потребителите имат право да прекратят договора.
"Основателно съображение" по смисъла на това решение на СЕС е всяко
обективно обстоятелство, извън волята и контрола на страните по договора, което
е било уговорено или установено преди сключване на потребителския договор и
което обективно води до увеличаване на цената на стоката или услугата.
В светлината на
изложеното в предходните пет абзаца, в процесния договор за кредит не се съдържат условията, регламентиращи методиката, по която банката
може едностранно да променя лихвата до пълното погасяване на задължението, т.е. не се съдържат вътрешните правила на банката,
изисквани от чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ (който е приложим в случая, доколкото ЗПК и
ЗКНИП, регламентиращи специална закрила
на потребителите на кредитни услуги, са влезли в сила след датата на сключване
на процесния договор). Аналогични са разясненията в Решение №95/13.09.2016г. по т.д.№240/2015г. на ВКС, II т.о., съгласно
което с чл.58, ал.1, т.2 ЗКИ е въведено изискване общите условия на банката да
уреждат метода за изчисляване на лихвата предвид възмездния характер на
договора за банков кредит, както и условията, при които може да се променя
последната до пълното погасяване задължението на кредитополучателя.
Следователно за банката съществува изрично законово задължение в общите условия
да се съдържат кумулативно два елемента- методиката за изчисляване на съответната
лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора.
Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура,
посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти - пазарни индекси и/или индикатори, като между страните
трябва е постигнато съгласие за начина на формиране възнаграждението на
кредитодателя, т.е относно конкретната формула за
определяне възнаградителната лихва, която е съществен елемент от съдържанието
на този вид банкова сделка. В същия смисъл е и последователната и
безпротиворечива практика на ВКС, обективирана в Решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ТК, IV Г.
О., Решение № 77/22.04.2015 г. по гр. дело № 4452/2014 г. на III Г. О. на ВКС,
Решение № 205 от 07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016 г. на ВКС, I Т. О. и Решение
№ 165/02.12.2016 г. по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, I Т. О, в които е
разяснено, че липсата на яснота относно методиката и математическия алгоритъм
за начина на формиране на едностранно променената лихва, както и липсата на
възможност за реципрочно намаляване на лихвата при понижаване на индекса
EURIBOR, води до неравноправност на съответната клауза. В посочените решения са
изведени критериите, от които съдът следва да се води при извършване на
преценка за неравноправност, а именно: "дали изменението на цената се
дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на
финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от
държавен регулатор, като само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги
не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза, съдържаща се в чл.143 от ЗПП, тъй като увеличението на
престацията не зависи от неговата воля. За да се прецени дали клаузите
отговарят на този критерий за изключение от общия принцип, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин и потребителят следва предварително да
получи достатъчно конкретна информация как търговецът може едностранно да
промени цената, за да може на свой ред да реагира по най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело
С-92/11). Съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да
отстрани порока (решение на СЕС от
14.06.2012 г. по дело С-618/10), но при съмнение има
право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин съгласно чл.147, ал.2 от ЗПП и във връзка с всички
останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата (чл.145,
ал.1 от ЗПП)".
В случая ответникът
нито твърди, нито доказва, че на кредитополучателя са били оповестени и
предоставени конкретните методики, по които ще се определи конкретният размер
на увеличението. По неясни за потребителя критерии и правила, без установен
метод и стандарт банката, чрез промяната на БЛП, е променяла лихвения процент
по конкретния кредит.
Съгласно чл.143
ЗЗП в договор, сключен с потребител, неравноправна е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като законодателят установява различни хипотези, без изброяването
да е изчерпателно. Според т.10 неравноправна е тази клауза в потребителски договор,
която позволява на търговеца или доставчика да променя едностранно условията на
договора въз основа на непредвидено в него основание, а според т.12
неравноправна е клауза, която предвижда цената да се определя при получаването
на стоката или предоставянето на услугата или дава право на търговеца или
доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да
се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена
в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Приложението на
тези норми е изключено в случаите, установени в чл. 144, ал. 2 и, ал. 3 ЗЗП, но
в случая не е налице фактическият състав на изключението.
Предвид горното
налага се изводът, че банката е обезпечила за себе си правото произволно да
изменя БЛП, като по този начин компенсира евентуални неизгодни за нея разлики
във валутни курсове. По този начин е накърнен принципът на добросъвестност и е
създадено значително неравновесие между правата и задълженията на банката и
кредитополучателя и то във вреда на последния,
тъй като при неизвестни основания той не би могъл да предвиди евентуалните
промени на годишния лихвен процент. Липсата на такава информация преди да бъде
сключен договорът не може да бъде компенсирана с това, че в хода на изпълнение
на договора потребителят ще бъде уведомен по предвидения ред за промяната на
лихвения процент и че ще получи новия погасителен план, още повече че ако не
иска да приеме тази промяна, той не би могъл да прекрати договора.
На следващо място
настоящият състав намира, че с клаузите на чл.2, ал.1-3 и чл.6, ал.2 от
договора е уреден механизъм на двойно превалутиране. Не е посочено каква точно
е равностойността в швейцарски франкове на сумата от 52000 евро, преведена по
блокираната сметка на името на ищеца, който не е усвоил кредита от тази сметка,
а от друга лична разплащателна сметка в евро, след служебно превалутиране от швейцарски франкове по
курса на банката за деня. Следователно по силата на чл.2, ал.3 от договора
задължителното служебно превалутиране на отпуснатата сума от швейцарски
франкове в евро, е условие за използването й, тъй като с превалутирането тя се
превежда по друга сметка, която не е блокирана и от която може да се теглят
суми. От друга страна съгласно чл.6, ал.2 от договора при внасяне на
погасителните вноски във валута, различна от швейцарски франкове, също се
извършва служебно превалутиране по кръстосан курс швейцарски франк към евро.
Същевременно по отношение на валутните курсове липсва каквото и да било
съглашение между страните. Вследствие на това за една и съща по размер вноска в
швейцарски франкове кредитополучателят е внасял през исковия период по-голяма
сума в евро, като едновременно с това е заплащал и възнаградителна лихва в
едностранно увеличен от банката размер поради промяна на БЛП за швейцарски
франк.
В Решение на СЕС
по дело С-186/16 е прието, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да
се тълкува в смисъл, че изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и
разбираем език предполага, че при договорите за кредит и финансовите институции
трябва да представят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им
позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това изискване означава, че клауза, съгласно която
кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил
договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа
гледна точка, но и по отношение на конкретния й обхват в смисъл, че среден
потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и
съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване
на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени
потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите
му задължения. Необходимата за това проверка следва да се извърши от
националния съд. Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в
смисъл, че преценката за неравноправния характер на дадена договорна клауза
трябва да се направи спрямо момента на сключване на разглеждания договор при
отчитане на всички обстоятелства, за които продавачът или доставчикът е можел
да знае към този момент и които са от естество да се отразят на по-нататъшното
му изпълнение. Националната юрисдикция трябва да направи оценка относно
наличието на евентуална значителна неравнопоставеност по смисъла на посочената
разпоредба с оглед на всички обстоятелства по делото и отчитайки по-специално
експертната компетентност и познанията на продавача или доставчика, в случая на
банката, относно възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с
вземането на кредит в чуждестранна валута. В т. 49 от посоченото решение, е
прието също така, че по отношение на кредитите в чуждестранна валута
финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна
информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра
информираност и благоразумие, и следва да включва като минимум влиянието върху
вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата
членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя,
както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент, а в т.50 - че банковата институция
трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете,
свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално, когато
потребителят-кредитополучателят не получава доходите си в тази валута. В тази връзка настоящият състав намира, че потребителят-
ищец е поел съществен финансов риск, без банката да го е
уведомила за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху
обхвата на задължението. По този начин потребителят не е
разполагал с достатъчно информация, за да изчисли общите разходи по кредита,
които съгласно чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗКИ подлежат на предварително оповестяване.
Следователно равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя
е било значително нарушено във вреда на потребителя, което съгласно
разпоредбата на чл. 143 ЗЗП обуславя неравноправност на клаузите, които го
позволяват.
Както подчертава
многократно във възивната жалба ответникът, уговарянето на превалутиране при
усвояването и внасянето на суми в друга валута съответства на възприетото от
потребителя, че пазарният продукт, който му се предлага (договор за кредит в
швейцарски франкове), е по-изгоден поради по-ниските лихвени проценти при
кредити в тази валута. В същото време обаче банката избира да предостави кредита
в евро, с изискване задълженията да се изплатят в швейцарски франкове, тъй като
предвид ресурса и капацитета, с които разполага като професионалист в областта
(дългогодишна информация и специалисти, запознати с движението в дългосрочен
план на котировките на швейцарския франк и притежаващи необходимите познания,
за да прогнозират мащабите на валутния риск), има основание и задължение да
предполага промяна в тенденциите на валутния пазар, в това число и че по време
на криза цената на тази валута ще се покачва, като едновременно
с това установява за себе си в договора гаранции и предпазни клаузи, изключващи
възможността да понесе евентуални неблагоприятни последици от промени в курса
на швейцарския франк. Съгласно чл.1, ал.1 от договора
задължението на банката е на фиксирана стойност в евро и не се влияе от курса
на швейцарския франк, превалутирането е по търговския курс на банката, а не по
официален курс или при прилагане на други обективни критерии, а освен това е
установено и правото на банката да извършва автоматична промяна на годишния
лихвен процент при увеличаване на БЛП, зависим от курса на швейцарския франк, без да е уговорена реципрочна промяна при намаляването му. В случая справедливо и равнопоставено би било банката
да разясни на потребителя например, че избраният от него кредитен продукт е
изгоден не по принцип и за целия период на кредита, а само докато курсът на
швейцарския франк не се променя, както и че кредитополучателят няма контрол над
него, поради което кредитирането в тази валута е високорисково
за лице, което получава доходите си в друга валута и че то по необходимост ще понася курсовата разлика от
превалутирането. Следвало е също така банката да обяви ясно и прозрачно
конкретния размер на кредита в швейцарски франкове, факторите, които определят
курса, по който ще се извършва превалутирането, размерът на месечните погасителни
вноски в швейцарски франкове, колко лева/евро трябва да заплати
кредитополучателя за погасяване на получената по кредита сума. Клаузата на чл.23,
ал.1 и 2 от процесния договор изглежда разбираема от формална и граматическа
гледна точка, но всъщност представлява единствено формална декларация на
кредитополучателя, че е запознат с възможността промяната в курсовете на
швейцарски франк към евро /лев и превалутирането да доведат до повишаване на
размера на погасителните вноски по кредита, и съгласието му да понесе риска от
колебанията на валутния пазар и всички вреди, но не съдържа предварително оповестяване на валутния риск, породен от
възможността за значително повишаване на разходите по обслужване на кредита
поради курсови разлики. По делото не са ангажирани доказателства за
предоставянето на подробна информация на ищеца за тези обстоятелства от страна
на банката, чиято е доказателствената тежест в тази насока.
По изложените
съображения въззивният съд намира за правилен изводът на районния съд, че клаузите
на чл.6, ал.2 и чл.23 от процесния договор са неравноправни, тъй като поставят
ищеца в неравностойно положение по смисъла на чл.143, т.10 и 12 ЗЗП, поради
което са и нищожни на основание чл.146, ал.1 ЗЗП.
При това
положение и както правилно е преценил първоинстанционният съд, основателен се
явява и предявеният осъдителен иск за размера, определен с приетото заключение
на вещото лице по ССЕ.
Относно
наведеното възражение за изтекла погасителна давност, съгласно т.7 от
Постановление №1 от 28.05.1979 г. по гр.д.№1/1979г. на Пленума на ВС вземанията, произтичащи от фактическите състави на неоснователното
обогатяване, се погасяват с изтичането на петгодишната давност по чл.110 ЗЗД, а
не на тригодишната давност по чл.111 ЗЗД,
както счита жалбоподателят. При първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД
основанието не е налице при самото извършване на престацията, поради което
давностният срок започва да тече от момента на нейното извършване. В случая
погасени по давност биха били претенции за връщане на месечни вноски за периода
пет години преди датата на подаване на исковата молба, т.е. предявените искове
са основателни и правилно са били уважени за процесния период.
Ето защо
въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС –
потвърдено като правилно.
При този изход на
спора жалбоподателят няма право на разноски. Ответникът по жалбата има право на
разноски за адвокатско възнаграждение, което съгласно представения договор за
правна помощ и съдействие и списък по чл.80 от ГПК е в размер на 2000 лева. В
тази връзка съдът намира възражението за прекомерност на адвокатското
възнаграждение за неоснователно. Договореното възнаграждение е съобразено с
фактическата и правна сложност на делото, съотнесен към минимума, определен в
Наредба №1 на ВАдвС за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение
№469771 от 14.08.2018г., постановено по гр.дело №10296/2016г. по описа на СРС,
ГО, 118 с-в.
ОСЪЖДА „Ю.Б.”АД с ЕИК:******* да заплати на В.С.К. с
ЕГН********** сумата от 2000 (две хиляди) лева- разноски
в производството пред въззивната инстанция.
Решението подлежи
на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК
в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/