№ 329
гр. гр.Несебър, 02.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – НЕСЕБЪР, VI-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Валери Вл. Събев
при участието на секретаря Мая Р. Деянова
като разгледа докладваното от Валери Вл. Събев Гражданско дело №
20242150100157 по описа за 2024 година
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ и правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
От ищеца „*********“ ООД срещу „***********” АД са предявени иск по чл. 432, ал. 1 КЗ
за присъждане на сумата от 11 228,03 лв. (първоначално предявен като частичен за сумата от 3000
лв., но изменен по отношение на размера по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, с допуснато изменение в
съдебно заседание 20.09.2024г.) – обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в
увреждане вследствие на настъпило застрахователно събитие по автобус Vanhool T 915 Acron с рег.
№ *******, причинени в резултат на реализирано на 09.05.2023г. ПТП на главен път I-9, км. 203 +
400, КПП – Община Несебър – по вина на водача на лек автомобил марка „Порше Кайен“ с рег. №
*******, застрахован по договор за гражданска отговорност при ответника, ведно със законната
лихва върху тази сума от датата на подаване на исковата молба – 16.02.2024г. до окончателното
изплащане и иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – за присъждане на сумата от 255,53 лв. (след допуснато
изменение на размера на иска в съдебно заседание от 20.09.2024г.) – лихва за забава върху
главницата, начислена за периода 19.12.2023г. – 16.02.2024г. Ищецът сочи, че по отношение на
автобус Vanhool T 915 Acron с рег. № ******* била сключена застраховка „Каско Стандарт“ при
ЗЕАД „************“. Навежда, че на 09.05.2023г. се реализирало ПТП с автомобила Порше
Кайен, застрахован със застраховка „Гражданска отговорност“ при дружеството ответник. Излага,
че за произшествието бил съставен протокол за ПТП от 09.05.2023г. Навежда, че предявил
претенцията си пред застрахователя по застраховката „Каско“ във връзка с претърпените щети.
Сочи, че били издадени фактура № 45 от 07.07.2023г. за извършени ремонтни услуги по
каросерията на МПС и фактура № 1334 от 11.07.2023г. за закупуване на челно стъкло и ремонтен
комплект за лепене. Обръща внимание, че за отстраняване на щетите била издадена проформа
фактура с обща цена от 21 112,93 лв. Твърди, че от ЗЕАД „************“ били заплатени общо
81650,30 лв. – с платежни нареждания от 01.08.2023г. и 28.08.2023г. Излага, че поради това сумата
1
от 12 977,63 лв. останала невъзстановена на ищеца. Сочи, че поради тази причина на 18.12.2023г.
било подадено заявление до ответника с искане посочената сума да бъде заплатена, но с писмо от
03.01.2024г. бил постановен отказ. Обръща внимание, че на 02.02.2024г. било подадено искане за
преразглеждане на отказа, но с писмо от 09.02.2024г. същият бил потвърден от ответника. Излага,
че поради тази причина се поражда правен интерес за предявяване на настоящия иск. С тези
доводи моли предявеният иск да бъде уважен. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника ***********” АД е депозиран отговор, с който
исковете се оспорват по основание и размер. От съда се иска да отдели като безспорно, че
автомобил марка „Порше Кайен“ с рег. № ******* към момента на ПТП е бил застрахован при
ответника по силата на застрахователна полица № BG/30/122002803969, със срок на действие
23.09.2022г. – 22.09.2023г. Оспорват се констатациите в протокола за ПТП. Твърди се, че водачът на
собствения на ищеца автомобил не е съобразил скоростта си на движение и не е реагирал
своевременно на появилата се опасност, поради което е допринесъл за произшествието по смисъла
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Оспорва се търсената с исковата молба сума. Излага се, че ремонт на 19-
годишно МПС в официален сервиз не е резонен и икономически обоснован. Излагат се твърдения,
че ако се установи ремонт на стойност от 21 112,93 лв., то е налице „тотална щета“. Поради тази
причина се оспорва претенцията за лихва, тъй като не са представени доказателства за
дерегистрация на автомобила. От съда се иска да отхвърли претенциите. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 12 ГПК намира, че
се установява следното от фактическа и правна страна:
По предявения иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже, че водачът на застрахования при ответника
автомобил виновно, чрез предизвикано по негова вина ПТП на 09.05.2023г. ПТП на главен път I-9,
км. 203 + 400, КПП – Община Несебър, е увредил собствения на ищеца автобус Vanhool T 915 Acron
с рег. № *******, като му е причинил описаните от него имуществени вреди, които са в пряка
причинно-следствена връзка с противоправното поведение на застрахования. Следва да докаже
наличието на застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка
„Гражданска отговорност” между причинителя на вредите и застрахователя – ответник. Следва да
докаже размера на претенцията си.
По направените от ответника възражения: в негова доказателствена тежест е да докаже
наличието на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД от водача на автобус Vanhool T 915 Acron с рег. №
*******, както и наличието на „тотална щета“ по автобуса.
С оглед липсата на спор между страните и на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е
отделил като безспорно между тях, че към момента на настъпване на ПТП лек автомобил „Порше
Кайен“ с рег. № *******, е бил застрахован при ответника по силата на застрахователна полица №
BG/30/122002803969, със срок на действие 23.09.2022г. – 22.09.2023г.
Съдът намира, че предявеният иск е допустим, като е изпълнено изискването на чл. 498 от
КЗ. С приложимата по делото разпоредба на чл. 498, ал. 3 КЗ допустимостта на прекия иск на
увреденото лице при настъпване на застрахователно събитие е обвързана от предявяване на
претенция за плащане пред застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност”
на автомобилистите и изтичане на тримесечен срок от искането за доброволно плащане. От
представените към исковата молба документи (на л. 28 – л. 35) се установява, че от ищеца до
ответника било подадено заявление от 18.12.2023г., за заплащане на сумата от 12 977,63 лв. –
2
застрахователно обезщетение от настъпилото ПТП на 09.05.2023г. по отношение на собствения на
ищеца автомобил (след приспадане на сумата от 8165,30 лв. – заплатена на ищеца по застраховка
„Каско Стандарт“ от ЗАЕАД „*********“). На 03.01.2024г. от дружеството ответник е отправен
отговор, че всички дължими на ищеца суми са му заплатени от ЗАД „************“ и
впоследствие са погасени от ответника на това дружество – на основание чл. 412 КЗ. От
пълномощника на ищеца е подадена повторна молба, с искане за преразглеждане на това
становище, но е отправен отговор (от 09.02.2024г. – на л. 35 от делото), в насока, че посочените
аргументи биха могли да се разглеждат в съдебната фаза. Настоящото дело е образувано на
16.02.2024г. – след изразяване на посоченото окончателно писмено становище от ответника.
Следователно е налице процесуалната предпоставка за предявяване на иск по чл. 498, ал. 3 от КЗ –
застрахователят е отказал да заплати исканото обезщетение.
По делото се установява и настъпване на застрахователното събитие в срока на действие на
сключения договор за застраховка, за което застрахователят носи риска. Такова събитие е
реализирането на ПТП между собствения на ищеца автобус “Vanhool T 915 Acron” с рег. № *******
и застрахования по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника лек автомобил „Порше
Кайен“ с рег. № *******, състояло се на 09.05.2023г., на главен път I-9, км. 203+400, около КПП –
Община Несебър. Този факт се установява на първо място от протокол за ПТП № 1793389 от
09.05.2023г., съставен от полицейски служител в РУ Несебър (на л. 13 от делото). Трайната
практика на ВКС възприема, че протоколът за ПТП е официален документ и има обвързваща съда
материална доказателствена сила – Решение № 71 от 16.08.2017г. по т.д. № 60343/2016г. по описа на
II гр. о. на ВКС и цитираното в него Решение № 227 от 12.02.2014 г. по т.д. № 769/2012 г. на I т.о. С
решение № 15 от 25.07.2014 г. по т.д. № 1506/2013 г., I т.о. е разграничена доказателствената сила на
протокола за ПТП в зависимост от неговия вид. Даденото тълкуване е, че протоколът за ПТП е
официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва с обвързваща материална
доказателствена сила относно удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното
лице факти, относими за механизма на ПТП. Когато фактът, съставлява волеизявление, направено
от участник в ПТП, протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни
факти за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа. Ищецът,
претендиращ обезщетение във връзка с увреждането, носи тежестта на доказване на механизма на
ПТП, поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за ПТП не
удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или преценката им изисква
специални познания, които съдът не притежава. Съдът намира, че всички останали доказателства
изцяло потвърждават посочения механизъм в протокола за ПТП и го установяват по безспорен и
категоричен начин.
Фактът на настъпило ПТП се потвърждава от показанията на разпитаните по делото
свидетели, очевидци на инцидента – св. С. М. (пътувал в автобуса към момента на ПТП) и св. А. Й.
– Ф. – управлявала лекия автомобил „Порше“. От показанията на св. М. се установява, че автобусът
се движел по главния път от гр. ******* към гр. Бургас, а автомобилът „Порше Кайен“ се е
намирал на кръстовището с гр. Свети Влас и с. Кошарица, като се включвал от пътя откъм село
Кошарица и за автомобила е действал знак „Стоп“. Въпреки това управляваният от св. Й. – Ф.
автомобил навлязъл в пътното платно, без да пропусне движещия се по главния път автобус,
вследствие на което настъпил удар между предната дясна част на автобуса и предната лява част на
лекия автомобил. От удара автобусът продължил движението си е сблъскал челно с друг автомобил
– спрял към този момент на кръстовището в другото платно – за завиване на ляво. От заключението
3
на съдебно-автотехническата експертиза (на л. 166 – л. 199), допълнено със съобразяване
показанията на св. М. (с допълнително заключение на л. 147 – л. 164) се потвърждава в пълнота
така установеният механизъм. Както се установява от заключението, което се кредитира напълно
от съда като обективно, компетентно и безпристрастно, като в съдебно заседание вещото лице
подробно е обяснило начина (вкл. чрез използване на програми за симулация), по който е
установило механизма на ПТП, основна причина от техническа гледна точка, довела до настъпване
на произшествието, е допуснатото управление на лек автомобил марка „Порше“, модел „Кайен“ с
рег. № ******* от водача А. Й. – Ф., вследствие на което този автомобил е навлязъл в
републикански път I-9 на км. 203 + 400, без да се съобрази със знака „Стоп“ и при установено
движение по главния път на автобуса „Ванхол“. От заключението се установява, че реакцията на
свидетелката Й. – Ф. е била неправилна от техническа гледна точка, като тя е следвало да изчака
преминаването на автобуса и тогава да се включи в кръстовището. Излизайки на пътното платно
автомобилът е попаднал в опасната зона за движение на автобуса и е настъпило процесното
произшествие.
Този механизъм не се разколебава и от показанията на св. Й. – Ф., която потвърждава
единствено, че се е намирала на кръстовището с намерение да се включи в главния път, но не
помни други подробности за инцидента. Налага се извод, че официалният документ – протокол за
ПТП, се потвърждава от показанията на св. М. – очевидец на инцидента и от заключението на
съдебно-автотехническата експертиза, вещото лице по която е категорично относно виновния за
настъпилото ПТП водач и потвърждава това от техническа гледна точка. Нещо повече – от
заключението се установява, че автобусът се е движел със съобразена скорост, в рамките на
ограничението на скоростта и водачът не е имал възможност да реагира (в случая, както се
установява и от показанията на св. М. такава реакция е осъществена с оглед предполагаемата
опасност – наличието на леко изнесен автомобил в рамките на кръстовището, но чрез отнемане на
част от скоростта на автобуса). Изводът е, че механизмът на ПТП е достатъчно категорично доказан
за целите на настоящото производство, като всички доказателства сочат към вина единствено от
страна на водача на автомобила „Порше“ и поради тази причина възражението на ответника по чл.
51, ал. 2 от ЗЗД за съпричиняване от страна на водача на автобуса остава недоказано по делото.
Впрочем извънпроцесуалното поведение на ответника също потвърждава тезата, че от негова
страна е прието наличието на вина на водача на застрахования при дружеството автомобил. В
писмено уведомление до ищеца (на л. 32 от делото) се съдържа твърдение, че дружеството е
заплатило по реда на чл. 412 от КЗ обезщетение на застрахователя по застраховка „Каско“ на
автобуса, в което имплицитно (по смисъла на чл. 175 ГПК) се съдържа признание на неизгоден за
ответника факт, а именно: че вината за настъпилото ПТП е изцяло на водача на застрахования при
него автомобил.
Съдът намира за доказана по делото и причинно-следствената връзка между настъпилото
ПТП и нанесените щети по собствения на ищеца автобус. От приетата по делото съдебно
автотехническа експертиза се установява от техническа гледна точка, че установените щети по
автобуса съответстват на щетите при описания и установен механизъм на процесното ПТП, като
при отговора на въпрос 2 е направен извод, че разходваните средства по предоставените фактури
във връзка с ремонта на автобуса, са относими с щетите, които са следствие от уврежданията,
получени от съответното ПТП. Следователно всички предпоставки на предявения иск са налице.
Относно размера на застрахователното обезщетение е налице задължителна практика на ВКС
(решение № 52 от 08.07.2010г. по гр.д. № 652/2009г., решение № 79/02.07.2009г. по т. д. №
4
156/2009г., решение № 6/02.02.2011г. по т. д. № 293/2010г., всичките на I т. о. на ВКС, Решение № 59
от 6.07.2017г. на ВКС по т. д. № 2367/2015 г., I т.о., ТК; Решение № 235 от 27.12.2013г. на ВКС по т.
д. № 1586/2013 г., II т.о. и множество други), съгласно която размерът на застрахователното
обезщетение се определя по средната пазарна стойност на увреденото имущество към момента на
настъпване на застрахователното събитие, без да се прилага коефицент за овехтяване. С оглед
заключението на съдебно-техническата експертиза относно размера на щетите по собствения на
ищеца автобус (на л. 178 – л. 199 от делото) съдът приема, че средната пазарна стойност на
претърпените по автобуса щети (включваща сменени части и труд за извършен ремонт) към
09.05.2023г. е била в размер на 23 272 лв. с ДДС.
Във връзка с изложеното съдът не споделя възраженията на ответника срещу дадената от
вещото лице оценка на реалните щети, установени по автобуса вследствие на процесното ПТП.
Както вече се посочи – съдебната практика е трайна и е в насока, че застрахователното
обезщетение се определя по средната пазарна стойност на увреденото имущество към момента на
настъпване на застрахователното събитие, без да се прилага коефицент за овехтяване. Вещото лице
изрично е посочило, че при определяне на стойността на вредите по автобуса е взело предвид дори
овехтяването на превозното средство и е оценило частите като алтернативни, а не като чисто нови.
Категоричен е и изводът на вещото лице, че начина на деформиране на частите е такъв, че същите
не са могли да бъдат отремонтирани, а единствено заменени с нови. От разпита на вещото лице се
установява, че е взета предвид пазарната стойност към момента на настъпилото застрахователно
събитие ПТП, като в експертизата по изключително подробен начин са разгледани оферти от три
различни сервиза, с включена стойност на части и ремонт, като са установени сходни общи цени с
ДДС – 23 491,80 лв., 23 268,48 лв. и 23 055,72 лв. При това положение напълно съответства на
данните по делото изводът на вещото лице, че средната пазарна стойност на щетите, с вкл. ДДС, е в
размер на 23 272 лв.
Не могат да се приемат за основателни възраженията на ответника, че вещото лице не е
извършило оглед на автобуса и не е проверило дали същият е все още собственост на ищеца и в
тази връзка – не е проверило дали частите по него действително са сменени с нови. Тези
обстоятелства нямат отношение към начина на установяване стойността на действителните вреди,
изведен и от съдебната практика. Изводът на вещото лице, основан вкл. и на извършения преглед
на снимките на автобуса към момента на инцидента (във връзка с приобщеното на основание чл.
204 ГПК веществено доказателство – 1 бр. диск на л. 72 от делото) е, че всички, посочени в
експертизата части е следвало да бъдат сменени, поради което няма отношение към определяне на
дължимото обезщетение (според критериите на съдебната практика, цитирани по-горе) въпросът
дали същите действително са сменени, или не. Заплатената от застрахователя по застраховка
„Каско“ сума също няма как да бъде критерий за размера на щетите, тъй като зависи от
договорните отношения между ищеца и този застраховател. В КЗ не съществува предвидена
поредност, която да задължава пострадалото лице да изисква пълния размер на претърпените вреди
от своя застраховател по застраховка „Каско“ преди да се обърне към застрахователя на виновния
водач по застраховка „Гражданска отговорност“. Сходни изводи са застъпени в практика на ВКС,
като в постановеното по сходен казус (отново с претърпени вреди по автобус) Решение № 66 от
05.08.2022г. по гр.д. № 1972/2021г. по описа на IV гр.о. на ВКС е прието, че когато плащането не
покрива пълния размер на вредите, то отговорността на задължените лица се погасява частично-до
размера на заплатената сума, като задължението продължава да съществува за неплатената част от
него. Настоящият случай е именно такъв, като застрахователят по застраховка „Каско“ е заплатил
5
на ищеца част от щетата – в размер на 8165,30 лв. и този факт се признава от ищеца и се
потвърждава от приложените платени документи (на л. 22 – л. 23 от делото). Това плащане не
променя извода, че общият размер на претърпените от ищеца щети е 23 272 лв. с ДДС и не
съществува пречка ищецът да претендира този размер по реда на чл. 432, ал. 1 от КЗ – както е
сторено в настоящия случай.
Що се отнася до възраженията на ответника за претърпяна „тотална щета“ по собствения на
ищеца автомобил, то следва да се обърне внимание, че спазването на изискването по чл. 390 КЗ не
е условие за установяване на задължението на застрахователя по съдебен ред, а само предпоставка
за определяне момента на изпадане на забава от страна на застрахователя за изплащане на това
обезщетение (в този смисъл Решение № 1340 от 25.06.2020 г. на САС по в. гр. д. № 127/2020 г. и
цитираните в него - решение № 44 от 02.06.2015 г. по т. д. № 775/2014 г. на I т. о. и решение № 59 от
12.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 1256/201 г. на II т. о.). Плащането от застрахователя може да бъде
доброволно (без да е налице съдебно производство) или в изпълнение на влязло в сила решение. И
в двата случая, изпълнението/неизпълнението на задължението за дерегистрация и представянето
пред застрахователя на доказателства за това, има значение за началния срок на забавата, но не и за
основателността на претенцията за главницата (застрахователно обезщетение). Ето защо това
възражение ще бъде разгледано единствено във връзка с иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Крайният извод на съда е, че дължимото обезщетение в полза на ищеца е в размер на 23 272
лв., от която сума следва да се приспаднат платените от застрахователя по застраховка „Каско“
8165,30 лв. Т.е. дължимата от ответника на ищеца сума възлиза на 15 106,70 лв. с ДДС, от която
(след приспадане на дължимото ДДС по изрично искане на ищеца, вкл. и в молбата му по чл. 214,
ал. 1 от ГПК, и по арг. от чл. 162 ГПК вр. чл. 66, ал. 1 от ЗЗД) задължението на ответника към
ищеца е в рамките на претендираната главница от 11 228,03 лв., поради което искът за главница
следва да бъде уважен изцяло.
По предявения иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг и изпадане на
ответника в забава за периода 19.12.2023г. – 16.02.2024г. Заявление за заплащане на
застрахователно обезщетение от името на ищеца е депозирано при ответника на 18.12.2023г. (видно
от даден входящ номер от ответника на л. 28 от делото). С оглед разпоредбата на чл. 429, ал. 3 от
КЗ и съдебната практика по приложението й – Решение № 50010 от 05.04.2024г. по търг.д. №
1920/2022г. по описа на II търг. отделение на ВКС, според която при предявен иск срещу
застрахователя, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ, застрахователят дължи обезщетение за забава от
отправяне на претенция от увреденото увреденото лице, респ. уведомяването от него или от
застрахования , то действително ответникът е изпаднал в забава за заплащане на главницата от
11 228,03 лв., считано от 19.12.2023г. до датата на подаване на исковата молба – 16.02.2024г., като
претендираната сума от 255,33 лв. е в рамките на претенцията (установено и от съдебния състав по
реда на чл. 162 ГПК). Ето защо искът за лихва следва да бъде уважен изцяло. Не се приема за
основателно възражението за претърпяна тотална щета по автобуса, респ. отпадане на
отговорността за заплащане лихва за забава от страна на ищеца, тъй като вещото лице по
категоричен начин е установило (и то след приспадане на нужното овехтяване и вземане предвид
на сравнителни аналози към момента на настъпване на произшествието) пазарна стойност на
процесния автобус от 80 534,67 лв., при което ремонт на стойност от 23 272 лв. не представлява
70% от стойността му. Изводите на вещото лице са последователни и задълбочени, като не се
6
приемат възраженията на ответника за установени други аналози от негова страна към момента,
тъй като от значение е стойността към момента на произшествието. Още повече, че цитираната от
самия процесуален представител на ответника стойност от 20 000 евро (на л. 216 от делото, л. 11 от
съдебния протокол от открито съдебно заседание от 20.09.2024г.) не води до извод (при стойност на
ремонта от 23 272 лв.) на вреди, възлизащи на 70 % от стойността на автобуса. Показателно е, че и
вписаната стойност на автобуса в застрахователната полица със ЗАЕД „************“ на л. 14 от
делото е в размер на 42 000 лв. и то при отразено „подзастраховане“, при която стойност също
ремонт в размер на 23 272 лв. не може да обоснове щети в размер на 70 % от стойността на
автобуса. Ето защо всички доказателства са еднопосочни и са в насока, че не е налице „тотална
щета“, поради което върху главницата се дължи лихва за забава в пълния, претендиран от ищеца
размер и този иск следва да бъде уважен изцяло.
При този изход на спора разноски следва да се присъдят на ищеца по правилото на чл. 78,
ал. 1 ГПК. По делото са представени доказателства за извършени от ищеца разноски в размер на
2431,82 лв., от които 1600 лв. – платено възнаграждение за един адвокат, 300 лв. – платен депозит
за експертиза, 32,70 лв. – усвоен от св. М. депозит за призоваване видно от нареждане на л. 128 от
делото (в останалата част – за разликата до пълния внесен размер от 100 лв. депозитът не е усвоен,
поради което подлежи на възстановяване на ищеца, но не и на обезщетяване от ответника по реда
на чл. 78 ГПК) и 499,12 лв. – платена държавна такса. В тази връзка съдът намира, че възражението
на процесуалния представител на ответника по чл. 78, ал. 5 от ГПК - за прекомерност на
претенцията на ищеца за заплатено адвокатско възнаграждение, е неоснователно. От една страна
същото не е мотивирано, което е задължително условие за уважаването му, изведено в съдебната
практика – Определение № 4107 от 18.09.2024г. по ч.гр.д. № 3089/2024г. по описа на II гр.о. на
ВКС. Освен това възнаграждението е в размер много близък до минимума по чл. 7, ал. 2, т. 3 от
Наредба № 1 от 9 юли 2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а делото
се характеризира с фактическа и с правна сложност, като е видно, че от ответника са поставени
множество правни възражения, събран е сериозен обем от доказателства – писмени, веществени,
гласни доказателствени средства (разпитани са двама свидетели), изготвени са заключения на
основна и допълнителна съдебно автотехническа експертиза, като е извършен подробен разпит на
вещото лице (обективиран в протокол на л. 211 – л. 222 от делото). Всичко това, в комбинация с
нуждата от професионална компетентност за адвокатите, които са участвали в извършване на тези
действия, обосновава извод за липса на прекомерност на претендираното адвокатско
възнаграждение от 1600 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***********“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр.
***, ж.к. ******, бул. *******, да заплати на „*********“ ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес
на управление в гр. *******, р-н П.
м-ст ********, на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, сумата от 11 228,03 лв. – застрахователно
обезщетение за причинени имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на автобус Vanhool T
915 Acron с рег. № *******, причинени в резултат на реализирано на 09.05.2023г. ПТП на главен път
I-9, км. 203 + 400, КПП – Община Несебър, по вина на водач на застрахован при ответника по
застраховка „Гражданска отговорност“ автомобил „Порше Кайен“ с рег. № *******, ведно със
7
законната лихва от 17.02.2024г. до окончателното плащане, на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
сумата от 255,33 лв. – лихва за забава върху главницата за периода 19.12.2023г. – 16.02.2024г., а на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2431,82 лв., представляваща направени по делото
разноски, от които 1600 лв. – платено възнаграждение за един адвокат, 300 лв. – платен депозит за
експертиза, 32,70 лв. – усвоен депозит за свидетел и 499,12 лв. – платена държавна такса
Банкова сметка, по която да се преведат присъдените в полза на „*********“ ООД суми:
Клиентска сметка с титуляр адв. П. Д. З.:
IBAN: *****.
BIC: ******, „***“ АД.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен съд в двуседмичен срок от
връчване на препис.
Съдия при Районен съд – Несебър: _______________________
8