Решение по дело №2206/2022 на Апелативен съд - София

Номер на акта: 275
Дата: 9 март 2023 г. (в сила от 9 март 2023 г.)
Съдия: Ася Събева
Дело: 20221000502206
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 29 юли 2022 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 275
гр. София, 08.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Кристина Филипова

Даниела Христова
при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева
като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно гражданско дело №
20221000502206 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С решение от 28.03.2022г. постановено по гр.д.№ гр.д.№ 3757/ 2021 г. по описа на
СГС, ГО, 17 състав, е отхвърлен иск с правно основание чл.124 ГПК вр.чл.79 ЗС, предявен
от Е. Д. В. срещу В. В. Т., за признаване правото й на собственост на основание изтекла в
нейна полза придобивна давност в периода 2006г. - 22.03.2021г., върху следния недвижим
имот: апартамент № 8 с идентификатор 68134.900.756.1.8, находящ се в гр. ***, ул. „***“ №
**, ет. *, състоящ се от антре, дневна с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна, мокро
помещение, две тераси, със застроена площ от 68.42 кв.м., при съседи: от две страни - улица,
апартамент № 6, апартамент № 7, заедно с мазе № 6 с площ от 2.44 кв.м., при съседи:
коридор, мазе № 5, общи части, ателие № 2 и заедно с припадащите му се идеални части от
общите части на сградата, като неоснователен.
Присъдени са разноски, като на основание чл.78 ал.3 ГПК, Е. Д. В., е осъдена да
заплати на В. В. Т., сумата от 3 294 лева разноски за производството.
В срока по чл.259 ГПК срещу решението е депозирана въззивна жалба от
ищцата по делото.
Жалбоподателката-ищец Е. Д. В. оспорва решението изцяло и молят съда да го отмени и
уважи предявения иск. Изтъква факта, че видно от приложената адресна регистрация на Е.
В., показва ясно началото на давностното владение считано от 2007г. до момента на
1
подаване на ИМ, а именно 2021г. т.е. е изминал достатъчно дълъг срок, за да се изпълни
едното условие на придобивната давност- именно 10 годишно владение, което е
необезпокоявано, без никакви претенции от собственика В. Т.. В СК ясно е записано - между
съпрузи давност не тече, от което следва, че във всички обратни случаи давност тече, а В. и
Е. нямат сключен граждански брак. Твърди, че В. никога не е живяла там на основание
фактическо семейно съжителство, а началото на давностно владение е било на базата на
фактическото съжителсво, но в последстие това начало се трансформира в намерение за
своене. В. Т. е имал и друго жилище, за което тя няма никакви претенции. Твърди, че
именно В. не се е противопоставил на своенето на процесния апартамент, че именно В. е
заплащала всичко по жилището, в това число и сума, която не следва да се заплаща, ако е
само държател, а това е сумата платена за воденето на дела пред ВКС, с които дела са дали
възможност да се довърши сградата. Посочва, че св. М. К.-Т. е дошла да живее на адреса на
през 2017г., така, че не би могла да има непосредствени впечатления от изминалия период, а
именно 2007- 2017г., т.е. нейните впечатления следва да са под въпрос. Моли за преразпит
на вече разпитаните пред първа инстанция свидетели К. и П. досежно "пребиваването й в
процесното жилище".
В допълнение към жалба посочва още, че е налице 17 годишното фактическо
съжителство, в рамките на което няма пречка да тече придобивна давност. Твърди, че В. не е
работел, а всички парични средства са внасяни в домакинството от В. т.е. тя е имала пълното
основание да живее на адреса, като и пълното право да бъде член на домакинството.
Понятието "семейство" се третира по различен начин в различни закони, поради което
намира, че подходът следва да бъде уеднаквен на законодателно ниво. Във фактическото
семейно съжителство има владение, което коренно се отличава от държането, както и
намерение за своене. В началото може да се допусне, че е в особени отношения със
собственика, но във времето тези причини се изменят. Именно В. е издържала собственика
В. повече от 17 години, ражда дете, и впоследствие не й се признава нито право на
наследяване на починалия, нито даже придобивната давност върху недвижимия имот, в
който живее повече от 10 години. Намира решението за явна несправедливост и явна
дискриминация между подписали брак и живеещи повече от 17 години във фактическо
семейно съжителство.
Въззиваемата страна В. В. Т. оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението
като правилно и законосъобразно. Посочва, че описаната в жалбата адресна регистрация на
Е. В. не е доказателство, което да установи начало или съществуване на владение върху
процесния имот - тя установява единствено, че регистрираното лице може да бъде намерено
на посочения адрес. За да бъде регистрирано на определен адрес лицето следва да представи
пред общинската администрация нотариален акт за собственост или нотариално заверена
декларация от собственика, с която той потвърждава съгласието си лицето да бъде
регистрирано на неговия адрес. Ответницата не разполага с нотариален акт за собственост.
Следователно, за да бъде регистрирана на този адрес, собственикът В. Т. е предоставил своя
нотариален акт и е предоставил нотариално заверено съгласие. Регистрацията, нито
2
констатира намерение на ищцата да ползва имота със съзнанието, че е неин, напротив - тя по
скоро потвърждава правото на собственост на В. Т., който е дал писмено съгласие трето
лице да бъде регистрирано на неговия адрес. Оспорва твърдението, че ищцата е считала
имота за неин. Тя е била във фактическо съжителство с В. Т. и двамата са живели (по
твърдения на ищцата) в неговото жилище. Тя го е ползвала с разрешението на В. Т. и е била
държател, а не владелец. Ищцата не само, че никога не е оспорвала правото му на
собственост, но дори след смъртта му регистрира имота в данъчната служба на името на
двамата наследници, а впоследствие дори му предлага да закупи неговата 1/2 идеална част,
за което се провеждат срещи и се правят оценки на апартамента. Извършените от ищцата
действия след смъртта на В. Т. също сочат, че тя не е възприемала себе си за собственик.
Защитавайки интересите на сина си, тя признава правото му на собственост в писмени
документи /отговор на нотариална покана/, както и извършва редица конклудентни действия
/ангажиране на адвокати за извършване на доброволна делба, изготвяне на оценки/, които
безспорно установяват, че тя никога не е считала имота за свой. Счита доказателственото
искане на жалбоподателката за преразпит на свидетелите К. и П. за неоснователно, тъй като
събирането на доказателства относно това къде е живял свидетел на ответника през
годините е неотносимо за съдебния процес и няма по никакъв начин да установи

придобивна давност. Претендира разноски.
Софийски апелативен съд, действащ като въззивна инстанция, след като
разгледа жалбите и обсъди събраните доказателства, приема за установено следното от
фактическа и правна страна:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск по чл.124 ГПК вр.чл.79 ЗС.
Ищцата Е. Д. В. твърди, че считано от 2006г. живее в апартамент № 8, находящ се в гр. ***,
ул. „***“ № **, ет.*, като упражнява фактическа власт върху имота с намерение за своене.
През целия период от време до момента е заплащала разноски по строежа на жилището,
правила ремонти и заплащала консумативи, заедно с мъжа си В., с когото нямали сключен
граждански брак. В. е починал на 05.08.2020г., след което ответникът В. В. Т. заявил, че е
собственик на идеална част от апартамента по силата на наследствено правоприемство от
баща си В.. Поради това заявява правен интерес от предявяване на иск за установяване
правото й на собственост върху процесния имот на основание давностно владение - повече
от 10 години.
Ответникът В. В. Т. оспорва предявения иск с твърдения, че на основание наследствено
правоприемство от В. Т. Т., собственици на имота са той и еднокръвният му брат Д., чиято
майка е ищцата. Заявява, че правата му върху 1/2 ид.ч. от имота ищцата е признала
извънсъдебно с отговора на покана, която той й отправил за заплащане на обезщетение за
ползването на имота. Оспорва, че В. е упражнявала фактическа власт върху апартамента с
намерение за своене, тъй като е обитавала същия със съгласието на В. Т..
От фактическа страна се установява, че група физически лица, между които В. Т. Т. и
ответника В. В. Т. /син на първия/, като съсобственици на дворно място, находящо се в гр.
3
***, ул. „***“ № **, са учредили на право на строеж върху мястото в полза на „Риалти“
ООД за построяване на жилищна сграда, като за учредителя В. Т. Т. се построява и му се
отрежда в собственост апартамент № 8 на трети етаж, целия със застроена площ от 68.42
кв.м., заедно с мазе № 6 с площ от 2.44 кв.м. и с припадащите му се идеални части от общите
части на сградата, а за сина му В. В. Т. е отреден апартамент № 7 на трети етаж, със
застроена площ от 79.11 кв.м., заедно с мазе № 7 с площ от 2.70 кв.м. и с припадащите му се
идеални части от общите части на сградата./видно от приложения н.а. № 65/30.12.1997г. на I
нотариус при НС при СРС.
Видно от удостоверение № 32/02.02.2006г., жилищната сграда с административен адрес гр.
***, ул. ***“ № ** е построена и въведена в експлоатация през 2006 г. За безспорно и
ненуждаещо се от доказване между страните е прието обстоятелството, че към тази дата през
2006г. В. и ищцата Е. са живеели на семейни начала без сключен граждански брак, като
през 2007г. са приключили ремонта на жилището, нанесли се да живеят в него и е родено
тяхно общо дете - Д.. Цялото семейство е живеело в процесния апартамент № 8, считано от
момента на въвеждане в експлоатация на сградата и края на ремонта и обзавеждане.
На 05.08.2020г. В. е починал и е оставил за наследници по закон двама сина - ответника В.
/от първи брак/ и Д., като всеки от тях наследява по 1/2 идеална част от наследствената маса.
След откриване на наследството ответникът В. е изпратил нотариална покана до
жалбоподателката за заплащане на обезщетение за ползване на 1/2 ид.ч. от имота. В отговор
на поканата жалбоподателката изрично заявява, че иска да изкупи тази 1/2 ид. от имота
/л.53/, като за целта следва да се направи оценка на същия. Оценка е била направена от къща
Амрита /приложена на л.56/ съгласно която средната пазарна цена на жилището възлиза на
127 100 евро към 16.12.2020г. или 248 600 лв.
На 05.04.2021г. пред СРС е депозирана искова молба за делба на процесното жилище от
ответника В. срещу брат му Д.. /л.63/
По делото са ангажирани гласни доказателствени средства, а именно разпит на св.К. и П.
/съседи в блока/, К.-Т. /майка на ответника и първа съпруга на починалия В./ и св.Н. - вещо
лице-оценител от къща Амрита - всички разпитани в о.с.з. на 11.03.2022г.
Св.Н. Н. разказва, че е посетил процесния апартамент към края на 2020г. като оценител в
консултантска къща „Амрита“. В. Т. се обадил във фирмата, за да поиска оценка на имота с
цел делба. При посещението В. отворил входната врата на блока, а Е. В. го допуснала в
апартамент № 8, за да направи оглед и оценка. При разговор с В. свидетелят останал с
впечатлението, че тя знае предварително каква е целта на посещението му, поради която се
прави оценката, а именно делба на дялове.
Свидетелите К. К. и Г. П. твърдят, че живеят в сградата, в която е построен процесният
апартамент. Отношението на Е. и В. към жилището било еднакво. Всеки от свидетелите е
бил домоуправител в периода от построяването на сградата и до момента. Входните такси и
вноски за ремонтни разходи заплащала Е., тъй като В. бил безработен. К. чул от В. да казва,
че Е. носела парите, тъй като той бил безработен и основно се грижел за детето. Св.П.
4
заявява, че В. и Е. живеели в апартамент № 8, считано от края на 2007г. Сметките за входа
заплащали както Е., така и В..
Св.М. К.-Т. /бивша съпруга на В. Т., бракът с когото бил прекратен през 2006г./, посочва, че
тя лично живеела в ап.№ 7, а В., Е. и Д. - в ап.№ 8. Двата апартамента били свързани с врата,
която по-късно била затворена. В. ходел при нея и се хвалел, че неговият ремонт е много по-
успешен. Докато работел на Малдивите, в Бахрейн и в ЮАР спечелил достатъчно пари, за
да обзаведе апартамента. Похвали се, че е закупил кухня на „Бош“ на стойност 10 000 лева.
В. демонстрирал изключително чувство за собственост и това била една от причините да не
се разбират с бившата си съпруга. След окончателно затваряне на вратата, която свързвала
двата апартамента останала обща тераса. Между М. и В. възниквали спорове, свързани с
тази обща врата, с общата тераса и с имот, който притежавали в гр. Враца. На терасата
имало теч, но когато М. повдигала въпроса за ремонт, В. казвал, че е собственик на
жилището и ще си прецени за терасата, както и за апартамента в гр. Враца и не давал да се
обсъжда темата за собствеността и ремонтите. В. никога не бил заявявал, че ап.№ 8 не е
само негов. Като майка на ответника В. Т. заявява, че синът й е бил касиер на блока и когато
събирал таксите за месеца, баща му В. казал, че като собственик преценява да плати таксите
в края на годината. Знае, че след смъртта на В. Т. на 05.08.2020г. В. и Е. /като майка на
непълнолетния брат на ответника - Д./ водили разговори за ап.№ 8 и за разрешаване на
въпросите, свързани с възникналата съсобственост между двамата братя.
Показанията на свидетелите се кредитират напълно като логично обосновани и вътрешно
непротиворечиви с изключение тези на св.К.-Т. /майка на въззиваемата страна/ по смисъла
на чл.172 ГПК.
С оглед горното настоящата съдебна инстанция приема за безспорно установено, че
жалбоподателката осъществява фактическа власт към момента, но в качеството си на
държател, а не владелец. Правилни и законосъобразни са изводите на първа инстанция, че
недоказано пълно и главно остава твърдението на жалбоподателката-ищца, че е
трансформирала и манифестирала пред досегашния собственик, в лицето на своя
фактически съпруг В., намерение за своене по смисъла на чл.79 ЗС при начало на давностно
владение от края на 2007г., когато се нанесли да живеят в апартамента. Напротив, дори след
смъртта на В. през 2020г., тя е направила извънсъдебно признание, обективирано в отговора
на нотариалната покана на л.53, че желае да изкупи процесната 1/2 ид.ч. от имота от
ответника, сега въззиваем. Следователно към 2020г. тя е съзнавала, че не е собственик на
процесната идеална част - факт, който се потвърждава от св.Н. - оценител на недвижими
имоти, направил оглед на апартамента в присъствието и със съгласието на
жалбоподателката.
Няма новопредставени доказателства пред настоящата инстанция.
При така описаната фактическа обстановка съдът намира исковете за неоснователни
по следните съображения:
Съдебната практика приема, че интересът от търсената с иска защита е процесуална
5
предпоставка на всички искове, но изискването за интерес от установяването като
предпоставка за допустимост на установителния иск е изрично подчертано както в чл. 97, ал.
1 ГПК (отм.), така и в чл. 124, ал. 1 от сега действащия ГПК, защото само чрез него може да
се обособят онези гражданскоправни отношения, които се нуждаят от съдебно установяване,
като същевременно се очертаят и лицата, легитимирани да го търсят. При това този интерес
следва да бъде налице не само при предявяване на иска, но и в течение на целия исков
процес /решение № 55/10.08.2010 г. по т. д. № 464/2009 г. на ВКС, II-ро т. о./. Съдебната
практика приема и това, че макар исковете за собственост да не са сред посочените в закона
изключения, при които не се постановява решение при признание на иска - чл. 237, ал. 3
ГПК, чл. 324 ГПК, чл. 334 ГПК и чл. 339 ГПК, по тях не се постановява решение по чл. 237,
ал. 1 ГПК, изхождайки от съображения за правна сигурност и от предмета на делото-
съдебно установяване /признаване/ на собствеността на ищеца, което изисква доказване на
всички елементи от фактическия състав на съответния въведен от ищеца придобивен способ
с допустимите за него доказателствени средства /решение № 20/07.04.2014 г. по гр. д. №
5289/2013 г. на ВКС, I-во г. о./.
САС намира, че решението е недопустимо по отношение на 1/2 идеална част от процесния
апартамент, тъй като липсва правен интерес от установяване факта, че ищцата е собственик
на 1/2 ид.ч. наследена от сина й Д.. Ответникът В. оспорва нейното право на собственост не
върху целия имот, а само по отношение на 1/2 ид.ч. от него, придобита по силата на
наследствено правоприемство. Ето защо и при липсата на спор за тази идеална част,
решението следва да бъде частично обезсилено, тъй като искът е установителен, а не
осъдителен, а производството - прекратено.
Досежно останалата 1/2 ид.ч. от имота решението е правилно, а искът /положителен
установителен/ е неоснователен и недоказан и като такъв правилно е бил отхвърлен от първа
инстанция. Безспорно е установено между страните на основание чл.146 ал.1 т.4 ГПК, че
жалбоподателката е осъществявала фактическа власт върху процесното жилище считано от
2007г. до депозиране на исковата молба.
Независимо от това не е доказано пълно и главно, че е придобила валидно правото на
собственост върху процесния апартамент по силата на изтекла в нейна полза придобивна
давност, считано от 2007г. до датата на депозиране на исковата молба – 22.03.2021г.
Правното основание по силата на което тя е осъществявала фактическа власт върху имота е
предоставяне на жилището /индивидуална собственост на починалия В. Т./ за съвместно
ползване, поради фактическо съжителство на семейни начала, но без сключен граждански
брак и без наличието на съставено завещание в нейна полза. Вярно е, че съгласно чл. 115 б
„в“ ЗЗД между съпрузите давност не тече и доколкото в случая няма сключен граждански
брак, то по аргумент за противното няма пречка ищцата да се позове на изтекла в нейна
полза давност, но за целта следва да докаже от субективна страна трансформиране на
намерението си спрямо досегашния собственик на имота, а именно В. Т..
Както е разяснено с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, за да
придобие по давност правото на собственост държателят, който не е владелец, следва да
6
превърне с едностранни действия държането във владение. Тези действия трябва да са от
такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на
останалите собственици. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при
спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи вещта и е
започнал да я държи за себе си с намерение да я свои, като тези действия са доведени до
знанието на досегашния собственик. Завладяването и промяната по начало трябва да се
манифестира пред него /а не пред трети лица-домоуправители на ЕС/ и осъществи чрез
действия, отблъскващи владението и установяващи своене, освен ако това е обективно
невъзможно. Заплащането на такси и консумативи за жилището пред домоуправителя не е
форма на манифестирано намерение.
Задължението на съда, сезиран с иск по чл.124 ал.1 ГПК вр.чл.79 ЗС е, да установи дали са
кумулативно налични всички изискуеми елементи от фактическия състав на придобивната
давност, но тъй като решаващите изводи са за недоказаност на първия елемент от
фактическия състав, то изследването на останалите не е необходимо. Във връзка с
твърдяното владение с намерение за своене, респ. съвладение на по 1/2 ид.ч., осъществявано
от единия фактически съжител спрямо другия /или наред с него/, следва да се има предвид,
че действителният собственик не е владелец на имота по смисъла на чл.68 ЗС, тъй като не
свои чужд имот, а установената фактическа власт върху имота му от неговия фактически
съжител е основана на облигационни и лични отношения. При това положение
завладяването на имота от последния /своенето/ следва да е предпоставено от т.нар.
преобръщане на владението /interversio possessionis/. От друга страна няма как да бъде
присъединено нейното владение към това на починалия Т., който е собственик на имота, а
не негов владелец по смисъла на чл.68 ЗС.
Така изложените от СГС съображения досежно елементите от фактическия състав на
придобивната давност, съответстват напълно на възприетите от съдебната практика
критерии за начина, по който следва да бъде упражнявана фактическата власт и за
намерението, с което се упражнява, както и за необходимостта промяната на намерението да
бъде противопоставена, доведена до знанието на собственика на вещта, когато
първоначално фактическата власт е установена като държане / разясненията, дадени в ТР №
1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС по тълк.д. № 1/2012 г. ; решение № 41/26.02.2016 г. по гр. д.
№ 4951/2015 г., Първо ГО на ВКС; решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. №
1162/2009 г. на ІІ ГО; решение № 145/14.06.2011 г., постановено по гр. д. № 627/2010 г. на І
ГО на ВКС; решение № 12/19.02.2014 г., постановено по гр. д. № 1840/2013 г. на I ГО на
ВКС/. При липса на такива действия, то промяната в намерението е скрита, а следователно
владението е опорочено и не настъпват последиците по чл.79 ЗС.
Както е посочено в решение № 145/14.06.2011г. по гр.д.№ 627/2010г. на І г.о., общият
принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не
могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма
възможност, поради неведение, да се брани. Съобразно дадените в тази насока универсални
ръководни указания в ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК, след като основанието, на което е
7
придобита фактическата власт, признава правата на собственика, налице е не владение, а
държане, при което, за да се придобие по давност правото на собственост, е необходимо да
се предприемат едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да се
демонстрира намерението да се придобие имота за себе си, като тези действия следва да са
доведени до знанието на собственика. В противен случай презумпцията на чл.69 ЗС следва
да се счита за опровергана и съответно не е налице владение като предпоставка за
придобиване по давност на чуждия имот в срока по чл.79 ЗС. Действително в практиката си
ВКС приема, че владението на имота може да се изразява в това, че само владелците са го
поддържали, ползвали и ремонтирали /решение № 127/04.06.2010 г. по гр. д. № 637/2009 г.
на І ГО на ВКС/, но това разрешение в случая не намира приложение, доколкото по делото
не е установено предявилото иска лице да е имало качеството "владелец". По същите
съображения неприложимо е и разрешението, дадено в посочените в определение №
401/27.06.2016 г. по гр. д. № 1916/2016 г. на Първо ГО на ВКС актове.
С оглед горното следва да се приеме, че към датата на депозиране на иска за ответницата
липсва годно правно основание за осъществяване на фактическа власт върху имота, която
продължава да го държи, въпреки противопоставянето от страна на съсобственика, в лицето
на ответника.
В обобщение - въззивният съд констатира, че е налице съвпадение на крайния резултат от
изводите на първата и настоящата инстанции по отношение основателността на иска в
неговата установителна част за 1/2 ид.ч. която е спорна между страните, поради което
решението следва да бъде потвърдено в тази част. В останалата му част - досежно 1/2 ид.ч.
притежавана от сина й Д. Т., не е налице правен интерес, поради липсата на спор между
страните, доколкото ответникът не оспорва неговите права. Затова в тази част решението е
недопустимо и като Т.а следва да бъде обезсилено.
На основание чл.78 ал.3 ГПК жалбоподателката дължи в полза на въззиваемия направените
по делото разноски, в размер на 3294 лв. платен адв.хонорар съгласно списък по чл.80 ГПК.
Воден от горното и на основание чл. 270 ал.3 и чл.272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА решение от 28.03.2022г. постановено по гр.д.№ гр.д.№ 3757/ 2021 г.
по описа на СГС, ГО, 17 състав, в частта, с която е отхвърлен установителен иск за
собственост с правно основание чл.124 ГПК вр.чл.79 ЗС предявен от Е. Д. В. срещу В. В. Т.
за признаване правото й на собственост досежно 1/2 идеална част от следния недвижим
имот: апартамент № 8 с идентификатор 68134.900.756.1.8, находящ се в гр. ***, ул. „***“ №
**, ет. *, състоящ се от антре, дневна с кухненски бокс, спалня, баня с тоалетна, мокро
помещение, две тераси, със застроена площ от 68.42 кв.м., при съседи: от две страни - улица,
апартамент № 6, апартамент № 7, заедно с мазе № 6 с площ от 2.44 кв.м., при съседи:
коридор, мазе № 5, общи части, ателие № 2 и заедно с припадащите му се идеални части от
общите части на сградата и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част, поради
8
липсата на правен интерес.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част.
ОСЪЖДА Е. Д. В., ЕГН **********, гр. ***, ул. „***“ № **, ет. *, ап. 8 ДА
ЗАПЛАТИ В ПОЛЗА НА В. В. Т., ЕГН **********, гр.***, ул.„***“ №** ет.*, ап.* сумата
от 3 294 лева /три хиляди двеста деветдесет и четири лева/ направени разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението до
страните с касационна жалба.


Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9