№ 58
гр. София, 13.01.2022 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО III ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито
заседание на двадесет и девети декември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Мирослава Тодорова
Членове:Христинка Колева
Мирослав Стоянов
като разгледа докладваното от Мирослава Тодорова Въззивно частно
наказателно дело № 20211100604681 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 341, ал. 2 вр. чл. 249, ал. 3 НПК.
Постъпила е частна жалба от защитника на подсъдимия Л.. В. Г. срещу
определение на СРС, НО, 4 състав, по н.о.х.д № 11902/20 г. от разпоредително
заседание, проведено на 8.11.2021 г., с което е оставено без уважение искането за
прекратяване на съдебното производство и за връщане на делото на СРП за
отстраняване на процесуални нарушения, допуснати в досъдебната фаза.
В жалбата на защитника на подсъдимия се твърди, че определението е
неправилно и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че в обстоятелствената част на
обвинителния акт е отразено, че подсъдимият не е длъжностно лице, в резултат на
което възникнал въпросът каква е относимостта на това твърдение към повдигнатото
обвинение, както и на какво основание СРП е направила този извод. Навеждат се
доводи, че в противоречие с чл. 246, ал. 2 НПК е отразено, че невключените в правната
квалификация на обвинението увреждания са отегчаващи отговорността обстоятелства.
На следващо място се поддържа, че от обвинителния акт възникват въпроси за това кой
от охраната е нанесъл удари на пострадалия, кой колко удара е нанесъл, какви
наранявания са причинили тези удари. В заключение се посочва, че в този си вид
обвинителният акт не е годен да очертае фактическата и правна рамка на съдебното
производство и възпрепятства да се извърши доказване и защита. Прави се искане
делото да бъде върнато на прокурора за отстраняване на съществените процесуални
нарушения.
Въззивният съд, като прецени изложените в жалбата доводи и съдържанието
на атакуваното определение, намира следното.
Първоинстанционното съдебно производство е образувано по обвинителен акт
срещу подсъдимия Л.. В. Г. за престъпление по чл. 129, ал. 2 вр. ал. 1 НК, което се
твърди, че е извършено на 8.11.2018 г.
В обстоятелствената част е отразено, че на посочената дата вечерта св. В.В.
посетил заведение, в което работел като охранител подс. Г.. След консумация св. В.
възразил на предявената му за плащане сметка от бармана на заведението, след което
последният от своя страна извикал подсъдимия в качеството му на охранител. По-
1
нататък при описанието на последвалите събития е отразено оспореното от защитата в
частната жалба изречение, че подсъдимият макар да изпълнявал длъжност
„охранител“, не бил длъжностно лице по смисъла на чл. 93, т. 1 НК и е уточнено защо
прокурорът фактически е достигнал до този извод. По отношение на инкриминираното
деяние в обстоятелствената част е отразено, че след като св. В. казал, че отказва да
заплати завишената сметка, подс. Г. му нанесъл удар с ръка в областта на брадичката,
при която пострадалият получил единственото инкриминирано увреждане – фрактура
на долната челюст. След това е записано, че подсъдимият и останалите лица от
охраната, които били дошли междувременно, изкарали св. В. и всички охранители,
включително подсъдимият, нанасяли ритници по тялото на В..
В съдебното заседание на 8.11.2021 г. е даден ход на разпоредителното
заседание. Защитникът на подс. Г. е изложил твърденията за допуснати съществени
процесуални нарушения, които се съдържат и в частната му жалба, като е поискал
съдебното производство да бъде прекратено и делото да бъде върнато на СРП за
отстраняването им.
С определението, предмет на въззивната проверка, съдът е приел, че в
досъдебното производство не са допуснати съществени отстраними процесуални
нарушения, нито са налице други процесуални пречки за даване ход на съдебното
следствие и е оставил без уважение искането за прекратяване на съдебното
производство на защитника на подс. Г.. Съдът е изложил съображения, че в
обстоятелствената част на обвинителния акт са изложени с необходимата пълнота и
яснота съставомерните факти, което позволява реализиране на правото на защита.
Въззивният съд, след като извърши самостоятелна проверка на материалите по
делото, намира, че определението на първата инстанция е законосъобразно и
обосновано.
Обвинителният акт, по който е образувано първоинстанционното
производство, отговаря на процесуалния стандарт по чл. 246, ал. 1 НПК и съдържа
недвусмислено ясна обвинителна теза, която не допуска двузначно тълкуване или
предположения. Това е достатъчно, за да се приеме, че на подсъдимия е осигурена
пълноценна възможност да разбере фактите, за които е предаден на съд, както и
правната им квалификация.
Видно от извършената правна оценка на фактите в заключителната част на
мотивите на обвинителния акт, както и в диспозитива му, деянието на подсъдимия е
квалифицирано по основния състав на причиняване на средна телесна повреда – чл.
129 НК, а не по по-тежко квалифицирания състав по чл. 131 НК – причиняване на
телесна повреда от длъжностно лице при или по повод изпълнение на службата му.
Именно в този аспект е изложено от прокурора отрицателното твърдение, че
подсъдимият не е длъжностно лице. В този смисъл това не внася неяснота, а напротив
дава възможност да се изяснят съображенията на прокурора да квалифицира
престъплението по основния му състав.
На следващо място въззивният съд намира за неоснователно и оплакването за
неяснота при описване на инкриминираното деяние. Както беше посочено,
обстоятелствената част, която изцяло кореспондира на диспозитива на обвинителния
акт, съдържа категорично ясно твърдение, че подсъдимият причинил средната телесна
повреда с удар с ръка в областта на брадичката на св. В., като средната телесна повреда
се изразява във фрактура на долната челюст, което реализирало медикобиологичния
признак „счупване на челюст“. Оттук нататък последвалите събития с извеждането на
пострадалия от заведението от всички охранители, които му нанасяли удари с ритници,
не са обвързани с инкриминираното деяние, т.е. с обвинението на подсъдимия, за което
се иска ангажиране на наказателната му отговорност.
2
При това положение, след като твърденията за действията на подсъдимия и за
причинноследствената им връзка със счупената челюст на пострадалия са ясни и
именно те са приети от прокурора като обосноваващи съставомерността на
поведението на подсъдимия, това означава, че обвинението обективно може да бъде
преценявано по същество. Дали правната оценка на инкриминираните твърдения е
правилна и съответства на вярно разбиране за материалния закон, дали твърденията на
прокурора са достатъчни, за да обосноват съставомерност, в случай че бъдат доказани,
са въпроси, които не са свързани с процесуалната годност на обвинението да инициира
съдебната фаза, а са от кръга на тези, на които съдът следва да даде суверенен отговор
по реда по чл. 301 НПК. По отношение на процесуалната законосъобразност на
повдигнатото обвинение от значение е единствено това, че е недвусмислено ясно на
кои твърдения СРП придава правно значение и какво престъпление според нея
твърдените факти осъществяват.
След цялостна проверка на обжалваното определение въззивният съд намира,
че то е правилно, поради което следва да бъде потвърдено.
Така мотивиран на основание чл. 345, ал. 1 НПК Софийският градски съд, 3
въззивен състав
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение на СРС, НО, 4 състав, по н.о.х.д № 11902/20 г. от
разпоредително заседание, проведено на 8.11.2021 г., с което е оставено без уважение
искането за прекратяване на съдебното производство, за връщане на делото на СРП за
отстраняване на процесуални нарушения, допуснати в досъдебната фаза.
Определението не подлежи на обжалване и протест.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
3