Решение по дело №1527/2019 на Районен съд - Кюстендил

Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ...............

 

гр. Кюстендил, 20.01.2020 г.

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

            Кюстендилският районен съд, в публично съдебно заседание на петнадесети януари, две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елисавета Деянчева

            при секретаря Боянка Янкова, като разгледа докладваното от съдия Ел. Деянчева гр.д. № 1527 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

            Производството е по реда на чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК), във вр. с чл. 415 от с.к.

Образувано е по искова молба, депозирана от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Лозенец“, бул. „Н. Вапцаров“ №55, ЕКСПО 2000, представлявано от А.В. А. – Изпълнителен директор и М. Т. П. - Прокурист, чрез пълномощника юрисконсулт Д. И. И., против М.И.М., ЕГН **********,***.

В исковата молба се сочи, че след проведено заповедно производство по ч.гр.д. 2036/2018 г по описа на КРС в полза на ищеца срещу ответника била издадена заповед за изпълнение на парично задължение, но доколкото последната била връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47, ал.5 от ГПК, за ищеца възникнал правен интерес да предяви настоящия иск, за да установи вземането си по издадената заповед.

Твърди се също, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № 1508281010806130 от 14.09.2015 г., по силата на който ищецът предоставил на ответника сумата в размер на 15 472.50 лв, усвоена на 15.09.2015 г. Член 1 на Договора сочел, че процесният кредит се отпускал за рефинансиране на кредит и бил с краен срок на погасяване 10.09.2022 г. Страните уговорили възнаградителна лихва както следва: за първите 12 месеца кредитополучателят трябвало да заплати фиксирана лихва в размер на 8,5 %, а след този срок се дължала годишна лихва в размер на 6-месечен SOFIBOR, както и 7.553 пункта надбавка. Редовната лихва се начислявала върху усвоената и непогасена главница на годишна база.

При забава в плащането било дължимо и обезщетение за забава – наказателна лихва, чийто размер се определял като към размера на дължимата възнаградителна (редовна) лихва се добавяли 10 пункта (чл. 4.5). Наказателната лихва се начислявала на годишна база върху забавените вноски за главница, считано от деня на забавата до окончателното им погасяване.

Кредитът следвало да бъде погасен на 84 анюитетни месечни вноски, които били дължими на 10-о число на съответния месец и платими от 10.10.2015 г. до 10.09.2022 г. (чл. 5.2 от Договора).

Банката била изправна страна по Договора, но кредитополучателят забавил плащането на анюитетни вноски с падежни дати: 10.05.2018 г., 10.06.2018 г., 10.07.2018 г., 10.08.2018 г. и 10.09.2018 г.

В резултат на неизпълнението и в съответствие с изискванията на чл. 60, ал.2 от ЗКИ, до кредитополучателя били изпратени писма (по постоянен и настоящ адрес), с изх. № ИЗХ-001-67435 и № ИЗХ-001-67434. Видно от приложените обратни разписки писмата били достигнали до адресите на кредитополучателя, посочени в титулната част на Договора, като на осн. чл. 12.8 от същия, се считали за надлежно получени. Надлежност на връчването се установявало и от съдебната практика, цитирана от ищеца. Отделно, кредитополучателят не бил уведомил банката за промяна на адреса си, в случай че имало такава.

Така, на 13.09.2018 г., била осчетоводена настъпилата предсрочна изискуемост на всички вземания на банката по процесния договор. Липсата на изпълнение от страна на ответника, пораждала за банката право да изисква вземанията, посочени в петитума на исковата молба, вкл. уговорената неустойка (обезщетение за забава).

Вече изложеното водело до извод, че били доказани всички предпоставки за уважаване на предявения установителен иск с предмет вземане, идентично с това по издадената по ч.гр.д. 2036/2018 по описа на КРС заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Отделно, исковата молба служела като покана за изпълнение, от който момент длъжникът изпадал в забава.

Ето защо се поддържа искане да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответникът М.И.М., ЕГН **********,*** има задължение към „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Лозенец“, бул. „Н. Вапцаров“ №55, ЕКСПО 2000, произтичащо от Договор за потребителски кредит № 1508281010806130 от 14.09.2015 г., в размер на: 10748.32 лв. (десет хиляди седемстотин четиридесет и осем лева и тридесет и две стотинки) - изискуема главница; 340.91 лв. (триста и четиридесет лева и деветдесет и една стотинки) — изискуема редовна (възнаградителна) лихва за периода от 10.04.2018г. до 12.09.2018г. вкл.; 169.79лв. (сто шестдесет и девет лева и седемдесет и девет стотинки) – наказателна лихва за периода от 10.05.2018 г. до 09.10.2018г вкл.; законна лихва за забава за периода от 10.10.2018г. до окончателно изплащане на вземането.

В условията на евентуалност, в случай че главният иск бъде частично отхвърлен поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, се иска да бъде осъден М.И.М., ЕГН **********,*** да заплати на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Лозенец“, бул. „Н. Вапцаров“ №55, ЕКСПО 2000 следните суми, представляващи предсрочно изискуеми вземания по Договор за потребителски кредит № 1508281010806130 от 14.09.2015 г., а именно: 9883.05 лв. (девет хиляди осемстотин осемдесет и три лева и пет стотинки) -  изискуема главница; 340.91 лв. (триста и четиридесет лева и деветдесет и една стотинки) — възнаградителна лихва за периода от 10.04.2018г. до 12.09.2018г. вкл.; 169.79лв. (сто шестдесет и девет лева и седемдесет и девет стотинки) – наказателна лихва за периода от 10.05.2018 г. до 09.10.2018 г. вкл., ведно със законната лихва върху вземането, считано от датата на завеждане на настоящата искова молба до окончателното му изплащане.

Претендират се и направените в настоящото производство разноски, вкл. за юрисконсултско възнаграждение в размер на 450.00 лв. В случай на частично уважаване на исковете, се иска изчисляване на разноските на ищеца по съразмерност и след направена компенсация.

Ответната страна в срока по чл. 131 от ГПК е депозирала писмен отговор чрез назначения й особен представител.

Навежда доводи за недопустимост и неоснователност на предявените искове. Сочи, че процесният договор за потребителски кредит не бил обявен за предсрочно изискуем съгласно законовите изисквания. Оспорва истинността на положения за кредитополучателя подпис в процесния договор за кредит. Твърди, че сумата, предмет на договора, не била получена и усвоена от М.И.М.. Прави се и възражение за изтекла погасителна давност.

 

 

 

 

            Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното:

От приложения Договор за потребителски кредит №1508281010806130 от 14.09.2015 г. се установява, че „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД предоставило на ответника сума в общ размер на 15472.50 лв., платима до 10.09.2022 г.., ведно с уговорена в договора лихва при условията на чл. 4 от същия.

Видно от приложеното заверено копие на Погасителен план, общият брой на погасителните вноски е 84, всяка в размер на 245.03 лв., платими в периода 10.10.2015 г. – 10.09.2022 г.

Не се спори, че пълната сума по договора не е възстановена.

От представените заверени копия на писма с № ИЗХ-001-67435 и № ИЗХ-001-67434, и приложени обратни разписки с отбелязване „непотърсена“, е че известията, с които Банката уведомява ответника за настъпилата предсрочна изискуемост на задължението, реално не са получени от него.

 

 

 

 

Прието е и заключение по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза, според което сумата по процесния кредит в размер на 15472,50 лв. е усвоена еднократно по сметка на ответника; първото просрочено задължение е към дата 10.11.2016 г., издължено на 05.12.2016 г., а последното забавено задължение е към 10.04.2018 г., издължено на 16.08.2018 и 11.09.2018 г., като по следващите вноски няма постъпили суми; общо непогасените задължения по кредита са 11259,02 лв., от които: 10478,32 лв. – главница, 340, 91 лв. – възнаградителна лихва и 169,79 лв. – наказателна лихва; с редовно настъпил падеж са четири вноски (32-ра, 33-та, 34-та и 35-та, с падежни дати съответно 10.05.2018г., 10.06.2018г., 10.07.2018г. и 10.08.2018 г.) в размер на 865, 27 лв.; след завеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 10.10.2018 г. до датата на изготвяне на експертизата, по банкова сметка *** ***ли суми, относими към процесния кредит.

Относно задачите на вещото лице по евентуалния иск се установява следното: усвоената и непогасена главница към датата на подаване на исковата молба 20.02.2019 г. и към датата на изготвяне на експертизата – 06.01.2020 г. е в размер на 10748,32 лв., в т.ч. падежирали вноски от 32-ра до 41-ва вкл. за 1759.29 лв. и непадежирали вноски от 42-ра до 84-та за 8989.03 лв.;  редовно изискуемата възнаградителна лихва за падежиралите вноски към 20.2.2019 г. е в размер на 658.77 лв.; размерът на възнаградителната лихва върху предсрочно изискуемата главница от 8989.03 лв. към 20.02.2019г. е 1322.66 лв.; редовно изискуемата наказателна лихва е в размер на 126.75 лв., а размерът на наказателната лихва върху предсрочно изискуемата главница е 1412.91 лв.

 Останалите събрани по делото доказателства не променят крайните изводи на съда, поради което и не следва да се обсъждат подробно.

 Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена след преценка поотделно и в съвкупност на всички събрани по делото писмени доказателства, които са допустими, относими и безпротиворечиви.

            При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

По допустимостта: Предявени са установителни искове по реда на чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 415, с предмет установяване съществуването на вземането, заявено по реда на чл. 410 ГПК, за което е било образувано ч.гр.д. № 2036/2018 г. на КРС.

При извършената служебна проверка за допустимост на исковата претенция се установи, че в полза на ищеца е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК за вземането, предмет на настоящата искова молба. Заповедта е била връчена на длъжника в хипотезата на чл. 47 от ГПК, поради което съдът е разпоредил процедура по чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК. Указанията на заповедния съд до заявителя са съответни на установените обстоятелства, като е спазен и срокът за предявяване на установителния иск. При посочените съображения претенцията е допустима.

По основателността: Целта на предявяването на иск в хипотезата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК е да се установи наличието на вземането към момента на подаване на заявлението, за което е издадена заповед за изпълнение, но вече със сила на присъдено нещо, тъй като в случая връчването и по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК препятства влизането й в сила. При основателност на претенцията и съгласно чл.416 ГПК заповедта за изпълнение придобива изпълнителна сила и въз основа на нея съдът издава изпълнителен лист.

В случая не се оспорва обстоятелството, че в хода на заповедното производство е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за търсените суми в полза на настоящия ищец, връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК.

Липсва спор и по това, че е налице валидно облигационно правоотношение по Договор за потребителски кредит №1508281010806130 от 14.09.2015 г., като ответникът е останал задължен по този договор, като наведените доводи в отговора на исковата молба досежно истинността на договор не се поддържат в съдебно заседание.

Сочи се в приетото по делото заключение на вещото лице М. В., че анюитетни вноски с падежни дати: 10.05.2018 г., 10.06.2018 г., 10.07.2018 г., 10.08.2018 г. не били изплатени изцяло, а изискуемостта на всички плащания била осчетоводена на 13.09.2018 г. Тази е и датата, на която се е позовал заявителят и настоящ ищец.

В резултат на неизпълнението и в съответствие с изискванията на чл. 60, ал.2 от ЗКИ, до кредитополучателя били изпратени писма (по постоянен и настоящ адрес), с изх. № ИЗХ-001-67435 и № ИЗХ-001-67434, останали невръчени.

Според на чл. 60 ал. 2 от Закона за кредитните институции, когато кредитът или отделни вноски от него не бъдат издължени на договорените дати за плащане, както и в случаите, когато кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем поради неплащане в срок на една или повече вноски, банката може да поиска издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 418 от ГПК въз основа на извлечение от счетоводните книги. В случая е бил предпочетен редът по чл. 410 от ГПК, но досежно предпоставките за това следва да се вземе предвид следното:

Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва при наличието на две предпоставки: обективен фактор, обусловен от неплащането на част от падежирани вноски или лихви по договор за кредит и субективен фактор- обективиран в упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на цитираната по- горе норма предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения негов остатък за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост обаче има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й, а предпоставките за постановяване на незабавно изпълнение са налице, ако получаването на волеизявлението от длъжника е реално и предхожда по време подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение.

Тук както в заявлението, така и в исковата молба, се твърди, че обявяването на кредита за предсрочно изискуем е било направено от страна на банката чрез изпращане на писмо до адреса на длъжника, съвпадащ с този по постоянния му адрес. Това връчване тук е било нередовно. Според чл. 12.8. от договора всички изявления на страните трябва да са направени в писмена форма, като за кредитополучателя е предвидено, че те ще се считат за получени, ако са му изпратени по пощата с обратна разписка на адреса му, посочен в договора. Кредиторът е предпочел връчване на уведомления-чрез пощенска пратка и заради това е приложима нормата на чл. 36 ал. 2 от ЗПУ, съгласно която условията за доставянето на пощенски пратки се определят според Общи правила по решение на КРС. В чл. 5 от тези общи правила е предвидена възможност за лично връчване и за връчване на пълнолетен член от домакинството, живущ на адреса, като са разписани конкретни действия, които пощенските служители следва да извършват, ако пратката не е била предадена на лице от адреса. В тази последна хипотеза обаче, дори и при изпълнение на задълженията на пощенския оператор, не може да се приеме, че пратката се счита за доставена, защото отсъствието на лицето от адреса и неявяването му в пощенската служба не може да се приеме за недобросъвестно поведение, нито пък може да се вмени във вина на адресата. Действително по делото се установява, че до адреса на длъжника (записан в договора и постоянен негов такъв по лична карта) е било изпратено уведомление за настъпване на предсрочна изискуемост. Същото обаче не е получено, тъй като пратките са върнати с отбелязване, че не са потърсени в срок. Липсват данни кога и колко пъти (като дни и часове) е бил търсен адресатът, къде (като място) и дали е било поставено съобщението за наличие на пратка, предназначена за него, имало ли е служебно известие до лицето да се яви в пощенската служба, за да си получи писмото, както изисква нормата на чл. 5 ал. 3 от правилата, респ. ищецът не успя да установи редовността на връчването. Нещо повече, той е можел да избере и друг способ за връчване, извън този по ЗПУ, а именно чрез куриер, нотариус и т.н. Така се налага извод, че положените усилия по откриване на длъжника не са били в пълен обем,  респ. ответникът не е уведомен, че процесният договор е обявен за предсрочно изискуем към датата на депозиране на заявлението по чл. 410 от ГПК. (спр. Решение № 40/17.06.2015г. по т. д. № 601/2014г. на ВКС, I ТО).

Връчването на издадената заповед за изпълнение на длъжника също няма характер на уведомление на същия за обявяване на предсрочна изискуемост на кредита, защото заповедта за изпълнение не изхожда от кредитора и в нея не се съдържа волеизявление в посочения смисъл.

И т.к. относимите към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост факти не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, то вземането не е изискуемо в предявения размер и на предявеното основание.

Уведомяването, направено с връчването на исковата молба по чл. 422 ал.1 ГПК след получаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение има за последица настъпване на предсрочна изискуемост на кредита, ако са налице уговорените в договора за кредит условия за нейното погасяване. Това уведомяване не може да бъде взето предвид като факт, настъпил след предявяване на иска, от значение за спорното право, съгласно чл.235 ал.3 ГПК, нито да обуслови основателност на установителния иск по чл.422 ал.1 ГПК, нито да промени с обратна сила момента на настъпване на изискуемост на задължението, а представлява ново основание за предявяване на осъдителен иск или ново изявление за издаване на заповед за изпълнение. В този смисъл е Решение № 77 от 10.05.2016 г. по т.д.№ 3247 по описа за 2014 г. на ІІ ТО на ВКС.

Недопустимостта на изменение на основанието, от което произтича вземането по издадената заповед за изпълнение съгласно т.11б на Тълкувателно решение №4/18.06.2014 г. по т.д.№4/2013 г. на ВКС, ОСГТК обуславя извода, че искът за съществуване на вземането следва да се отхвърли на предявеното основание. Поради това установителният иск се възприема за неоснователен и недоказан.

Горното е предпоставка да бъде разгледана осъдителната претенция.

По осъдителната претенция:

В тълкувателните мотиви на постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 387/24.07.2017г. по ч.т.д. № 1369/2017г. на ВКС, I т.о е застъпено становище, че условието за разглеждане на осъдителните искове, съединени при условията на евентуалност с установетелни искове по чл.422 ГПК, е отхвърлянето им, поради ненастъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредита преди заявлението по чл.410 ГПК, като в този случай се навежда ново обстоятелство в исковата молба (несъдържащо се в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и неподдържано спрямо предявените установителни искове) – уведомяване на длъжниците по кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост със самата искова молба. В тази хипотеза, съединяването при евентуалност при посоченото условие на осъдителните искове с установителните по реда на чл.422 ГПК е допустимо, а уведомяването на длъжника по кредита за изявлението на банката за настъпване на предсрочната изискуемост се осъществява с получаване на обективираното в исковата молба изявление. (Така и Решение № 139 от 05.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 161 от 08.02.2016 г. по т.д. № 1153/2014 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 77 от 10.05.2016 г. по т.д. № 3247/2014 г. на ВКС, IIт.о.; Решение № 114 от 07.09.2016 г. по т.д. № 362/2015 г. на ВКС, II т.о. и мн. др.).

Именно заради това заявената осъдителна претенция следва да бъде разгледана по същество. Основанието в този случай е обявяването на предсрочната изискуемост с връчването на исковата молба, в която е обективирано изявление на банката-ищец, че упражнява правото си да направи целия дълг по кредита предсрочно изискуем, поради осъществяване на предвидените в договора или закона предпоставки. Тук исковата молба е връчена на особения представител на ответника, което следва да се приеме за надлежно с оглед приетото в Решение № 198/18.01.2019 г. на I т.о. на ВКС, както и Решение № 148/02.12.2016г. по т.д. № 2072/2015г. на ВКС, I т.о., Решение № 25/03.05.2017г. по гр.д. № 60208/2016г. на ВКС, II г.о.

Така следва да се приеме, че съществува валидна облигационна връзка по договора за кредит, липсва точно изпълнение и е обявена предсрочната изискуемост на цялото задължение (т. е. на падежирали и непадежирали вноски) с връчването на препис от исковата молба – на 01.11.2019 г.

По иска за главница:

Според заключението по приетата съдебна експертиза, неоспорено от страните, усвоената и непогасена главница към датата на подаване на исковата молба 20.02.2019 г. и към датата на изготвяне на експертизата – 06.01.2020 г. е в размер на 10748,32 лв., в т.ч. падежирали вноски от 32-ра до 41-ва вкл. за 1759.29 лв. и непадежирали вноски от 42-ра до 84-та за 8989.03 лв. Няма данни за постъпило плащане, но се претендира главница от 9883,05 лв., заради което в този размер искът се възприема за основателен и ще бъде уважен.

Претендираните от ищеца вземания за сумата от 340.91 лв. - възнаградителна лихва за периода от 10.04.2018г . до 12.09.2018г. вкл., както и за присъждане на сумата от 169.79 лв. – наказателна лихва за периода от 10.05.2018 г. до 09.10.2018 г. вкл., са калкулирани за период, към който все още не е настъпила предсрочната изискуемост. При това положение нейният размер не е обусловен от този факт, а размерът е определен посредством заключението на вещото лице въз основа на погасителния план, представен от ищеца. Така заявените претенции следва да се приемат за основателни и ще бъдат уважени.

В решение № 161 от 08.02.2016 г. по т. д. № 1153/2014 г., I т.отд. на ВКС е обобщено, че при осъдителни искове по общия ред не съществува каквато и да било пречка за упражняване на потестативното правомощие на кредитора по чл. 60 ЗКИ с предявяване на исковата молба, след като в нея се съдържа такова изявление. В тази хипотеза узнаването за това изявление следва да се зачете от съда на основание чл. 235, ал. 3 ГПК и да бъде взето предвид при решаване на делото. По тези причини съдът приема, че с предявяването на осъдителния иск и получаване на препис от исковата молба по него, ответникът е уведомен за правомощието на ищеца по чл. 60 ЗКИ и последното е упражнено надлежно. А с това всички останали непадежирали вноски придобиват статут на предсрочно изискуеми. Ето защо предявените осъдителни искове за главница и редовна лихва следва да се уважат изцяло, доколкото техният размер е категорично установен посредством приетата съдебно-икономическа експертиза.

Тъй като обаче съдът прие, че предсрочната изискуемост настъпва с връчването на ответника на преписа от исковата молба, в която се съдържа волеизявление за нейното обявяване, то претенцията за законна лихва следва да се уважи от този момент - 01.11.2019 г. (на л. 32) до окончателното погасяване на дълга.

Само за прецизност и доколкото съдът дължи проверка за нищожност на процесния облигационен източник на задължения поради противоречие на закона и добрите нрави, независимо от позицията на ищеца - така ТР № 1/15. 06. 2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСТК на ВКС на РБ и Решение № 247/11.01.2011 год. по т. д. № 115/2010 год., на ВКС, ІІ ТО, Решение № 229/21.01.2013 год. по д. № 1050/2011 год., ІІ ТО, и т.н., установените тук обстоятелства не сочат нищожност на клаузи от договора.

Не може да се сподели и становището, че правото на иск е погасено по давност. Съгласно нормата на чл. 111, б. "в" ЗЗД с тригодишна давност се погасяват вземания от наем, лихви и други периодични плащания. Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 3/2011 г. ОСГК разяснява кои плащания са периодични. Процесното обаче не е такова, тъй като при договора за кредит е налице едно неделимо плащане, при което е договорено между страните връщането на сумата да стане на погасителни вноски на определени дати - в този смисъл напр. решение № 261 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о. Следователно по отношение на вземания, произтичащи от договор за кредит, важи петгодишната давност.

Възнаградителната лихва не е типична законна лихва или уговорена лихва за забавено плащане (наказателна лихва, мораторна неустойка) и се включва в анюитетната вноска, поради което следва тя също да се погасява с общата петгодишна давност и за нея да не се прилагат правилата на чл.111 ЗЗД - в този смисъл Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК, НО досежно наказателната лихва приложим е 3-годишния давностен срок.

При тези пояснения и доколкото съгласно чл.114, ал.1 от ЗЗД давността тече от момента, в който вземането е изискуемо, възражението, че в случая правото на иск е погасено по давност е неоснователно.

По разноските: С оглед изхода от спора по установителния иск на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК на ответната страна се следват деловодни разноски, но искане в т.см. не е било заявено.

         Доколкото исковата претенция е свързана с установяване на задълженията, посочени в заповедта за изпълнение издадена в предходно заповедно производство, вкл. и разноските за него, с оглед изхода от делото и задължителните указания по т. 12 от ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ответника също се следват разноски, но поради лисата на данни за сторени такива, а и искане в т.см., няма да му бъдат присъдени.

Съгласно задължителните указания на т. 13 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, издадената заповед за изпълнение и изпълнителният лист не подлежат на обезсилване, поради отхвърляне на иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК. От това следва, че по заповедното производство не следва да се издава изп. лист за отхвърления иск.

По осъдителния иск на ищеца се следват деловодни разноски в общ размер 1693,09 лв., в т.ч.: 545,32 лв. (320,14+225,18), 180 лв., заплатен депозит за вещо лице, 867,77 лв. заплатено възнаграждение за особен представител и 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Размерът на дължимите разноски за юрисконсултско възнаграждение в този случай следва да се определи по указанията в разпоредбата на чл.78, ал.8 от ГПК, по реда на чл.37 от Закона за правната помощи съгласно разпоредбите на чл.25, ал.1 и ал.2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, в размер от 100 лв., който съдът счита за справедлива с оглед правната и фактическа сложност на делото, и тази сума ще бъде възложена в тежест на ищеца.

            В хода на производството ответникът бе представляван от назначения му на разноски на ищеца особен представител, осъществяващ процесуално представителство, регламентирано с особени правила и произтичащо от нарочен акт на съда - чл. 47, ал. 6 ГПК, чл. 48, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 29, ал. 3 ГПК, който съгл. приетото в ТР 6/2013 на ОСГТК на ВКС, т. 6, следва да получава възнаграждение за участието си по конкретно дело, доколкото представителството му по делото е винаги възмездно - чл. 36, ал. 13. Ето защо на адв. В.К. следва да бъде изплатена сумата за това, която е внесена от ищеца по делото.

            Водим от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И:

  ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исковата претенция на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Лозенец“, бул. „Н. Вапцаров“ №55, ЕКСПО 2000, представлявано от А.В. А. – Изпълнителен директор и М. Т. П. - Прокурист, против М.И.М., ЕГН **********,***, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът има задължение към ищеца, произтичащо от Договор за потребителски кредит № 1508281010806130 от 14.09.2015 г., в размер на: 10748.32 лв. (десет хиляди седемстотин четиридесет и осем лева и тридесет и две стотинки) - изискуема главница; 340.91 лв. (триста и четиридесет лева и деветдесет и една стотинки) — изискуема редовна (възнаградителна) лихва за периода от 10.04.2018г. до 12.09.2018г. вкл.; 169.79лв. (сто шестдесет и девет лева и седемдесет и девет стотинки) – наказателна лихва за периода от 10.05.2018 г. до 09.10.2018г вкл.; законна лихва за забава за периода от 10.10.2018г. до окончателно изплащане на вземането, за които била издадена заповед за изпълнение по чл. 410  ГПК по ч.гр. д. № 2036/2018 г., като неоснователна и недоказана.

    ОСЪЖДА М.И.М., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Лозенец“, бул. „Н. Вапцаров“ №55, ЕКСПО 2000, представлявано от А.В. А. – Изпълнителен директор и М. Т. П. - Прокурист, сумата от 9883.05 лв. (девет хиляди осемстотин осемдесет и три лева и пет стотинки) - изискуема главница; 340.91 лв. (триста и четиридесет лева и деветдесет и една стотинки) — възнаградителна лихва за периода от 10.04.2018г. до 12.09.2018г. вкл.; 169.79лв. (сто шестдесет и девет лева и седемдесет и девет стотинки) – наказателна лихва за периода от 10.05.2018 г. до 09.10.2018 г. вкл., ведно със законната лихва върху вземането, считано от 01.11.2019  г. до окончателното му изплащане

ОСЪЖДА М.И.М., ЕГН **********,***, ДА ЗАПЛАТИ на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Лозенец“, бул. „Н. Вапцаров“ №55, ЕКСПО 2000, представлявано от А. В. А. – Изпълнителен директор и М. Т. П. – Прокурист, сумата от 1693,09 лв. (хиляда шестстотин деветдесет и три лева и нула девет стотинки), представляваща сторени в хода на производството деловодни разноски.

  ДА СЕ ИЗПЛАТИ на адвокат В.К., вписан в АК-гр. Кюстендил, възнаграждение в размер на 867,77 лв. (осемстотин шестдесет и седем лева и седемдесет и седем стотинки) за осъществената до момента правна помощ – процесуално представителство на ответника, по сметка на особения представител, от депозитните средства за това, внесени на 14.10.2019 г. от ищеца (спр. л.10), за което да се извърши надлежно отбелязване по делото.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Кюстендил в двуседмичен срок от връчването му на страните.

 Препис от настоящия съдебен акт да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.

 След влизането на решението в законна сила препис от него да се изпрати на заповедния съд.

 

                                                                        РАЙОНЕН СЪДИЯ: