№………….../10.02.2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО
ОТДЕЛЕНИЕ в открито
съдебно заседание, проведено на петнадесети януари през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН МАРИНОВ ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
мл. с. ФИЛИП РАДИНОВ
при секретар Христина
Атанасова,
като разгледа докладваното от съдия
Маринов
т.д.№
2054 по описа на ВОС за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258
и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от адв. Д.Д., в качеството си на особен представител на С.А.П.
с ЕГН: ********** с адрес: ***, срещу Решение: №4506 от 24.10.2019г.,
постановено по гр.д. № 18240/2018 г. на ВРС, с която е прието за установено в
отношенията между страните по делото, че С.А.П., ЕГН**********, дължи на „Профи
кредит България” ЕООД, ЕИК175074752, сумата 1842.38лв. – главница по договор за
кредит №50003473862/22.02.2013г., ведно със законната лихва върху сумата от
заявлението – 28.08.2018г. до пълното й изплащане, като ответника е осъден да
заплати на ищеца 136.50лв. – разноски в исковото производство пред ВРС и
48.97лв. – разноски в заповедното производство, съразмерно с уважената част от
интереса, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
В жалбата се твърди, че
първоинстанционното решение противоречи на разпоредбите на ЗЗД и на ЗЗП, както
и че съдът неправилно е толерирал ищцовото дружество, което било изгубило
качество на кредитор по отношение на ищеца, като незаконосъобразно оценил
приложения анекс като самостоятелен юридически факт, който поражда нова
облигационна връзка между страните. С отговора на исковата молба са релевирани
възражения, че характерът на последния не позволява да се разглежда, нито като
последващ идентичен потребителски договор между страните, нито като новация или
като друг институт на правото, което да даде възможност за поддържане на
облигационната връзка между страните и запазване на качествата им на
„кредитор" и „длъжник" във връзка с процесния договор за револвиращ
заем (ДРЗ). Ответникът обосновава становището си, че договорът за потребителски
кредит бил прекратен на 04.06.2016г. въз
основа на клаузата на чл. 10.3.1 от Общите условия към договора за револвиращ
заем, съгласно който автоматичното прекратяване на договора настъпва след
изтичането на 30-те календарни дни на забава, а не на произволно избрана от
страна на ответника дата след това. От приложените по делото доказателства
ставало ясно, че единственото плащане по кредита било на 16.04.2013г. в размер
на 155 лв, а последващото следвало да бъде извършено на 05.05.2013г., като от
тази дата течал 30-дневният срок за автоматично прекратяване на ДРЗ, от което
следвало, че договорът е прекратен считано от 04.06.2013г., а процесният анекс
бил сключен след това - на 27.06.2013г.
Въззивникът излага становище, че в нарушение на разпоредбите на ЗЗД било
приетото, че анекс сключен след преустановяване на договорните отношения между
страните представлява признание на дълг или по някакъв друг начин да
възобновява прекратените договорни отношения. Намерението на страните за
новиране не можело да се предполага, а трябвало да се изрази изрично, като в
тази връзка се позовава на съдебна практика на ВКС, в която било прието, че
„реструктурирането" (предоговарянето) на дълга по съществуващ банков
кредит не води до подновяване на задължението, ако страните изрично не са
заявили такава воля.
Сочи за най-съществено в спора, че
още с исковата си молба ищцовото дружество е навело аргументи за автоматичното
прекратяване на договора за заем. След като договорът е бил прекратен на 04.06.2016г.,
както въззивникът обосновава по-горе, до подаване на заявлението на
28.08.2018г., е била изтекла 5- годишната погасителна давност по отношение на
дълга. Възражение в посочения смисъл било своевременно наведено от страната в
отговора на исковата молба и се поддържа и с въззивната жалба, с което
обосновава извода си за неправилност на съдебния акт и отправя искане за
неговата отмяна с отхвърляне на исковата претенция.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е
постъпил отговор от „Профи Кредит България“ ЕООД, с което се моли за отхвърляне
на въззивната жалба и потвърждаване на решението в обжалваната част по
съображения за неговата правилност. Оспорват се твърденията на въззивника, че
решението се основава на сключен между страните анекс.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и
съобразявайки становището на страните и нормативните актове, регламентиращи
процесните отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Производството пред Варненския
районен съд е образувано по предявен от „Профи кредит България” ЕООД,
ЕИК175074752, иск с правно основание чл.422 ГПК, за установяване в отношенията
между страните, че С.А.П., ЕГН**********, дължи на ищеца сумата 1848.80лв.
–главница по договор за кредит №50003473862/22.02.2013г., ведно със законната
лихва върху сумата от заявлението – 28.08.2018г. до изплащането й, за което
вземане е издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №13063/2018г. на ВРС.
В исковата молба ищецът излага
твърдения, че по негова заявление е издадена заповед за изпълнение срещу
ответника за процесните суми е. Същата била връчена на длъжника по реда на
чл.47, ал.5 ГПК, поради което за кредитора се е породил правен интерес от
провеждане на исковата защита. Твърди още, че по силата на договор за кредит
№50003473862/22.02.2013г. ответникът получил от него заем за сумата 1850.00лв.,
която се задължил да върне на 48 месечни вноски, всяка с размер 155.00лв. и
падеж 15-то число. След като кредитополучателят заплатил изцяло само първата
вноска той преустановил плащанията, с оглед на което и на осн. чл.10.3.1 от ОУ
към договора останалите неплатени вноски станали предсрочно изискуеми на
01.10.2013г., за което длъжникът бил известен на 02.10.2013г. Евентуално твърди
настъпване на краен падеж на договора на 05.07.2017г. Моли за уважаване на иска
с присъждане на разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът
депозира писмен отговор чрез особен представител. С него той не оспорва
сключването на договора за кредит, получаването на заемната главница,
твърдяното спиране на плащанията и твърдяното настъпване на предсрочната
изискуемост на задълженията на сочената от ищеца дата.Исковете обаче оспорват
поради изтекла давност за всяка вноска по договора - поотделно; изтекла давност
от деня на автоматична предсрочна изискуемост (04.06.2013г.) до заявлението
(28.08.2018г.); нищожност на договора за кредит (изцяло и относно конкретни
клаузи – за такси и за лихви за ползването), поради противоречие със закона, с
добрите нрави и с правилата на ЗПК (чл.11, ал.1; чл.5; чл.10; чл.23) и ЗЗП;
евентуално ако са нищожни само клаузите за възнаградителните лихви – първото и
единствено плащане от 155лв. следва да се отнесе единствено към главницата и
така да я намали. Претендира отхвърляне на иска.
Жалбата, инициирала настоящото
въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при
наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да
бъде разгледана по същество.
Видно
от приложеното по ч.гр.д. №13063/2018г. на ВРС в полза на ищеца срещу ответника
е издадена заповед за изпълнение за сумите, предмет на предявената искова
претенция.
Предявеният пред първоинстанционния
съд иск намира правната си квалификация в разпоредбите на чл. 415 вр. чл. 422
от ГПК вр.. чл. 240 от ЗЗД, вр. чл. 9 от ЗПК, с оглед факта, че кредиторът има
качество на небанкова финансова институция. Предвид момента на договаряне,
процесната сделка се урежда от специалния Закон за потребителския кредит и
общата императивна закрила срещу неравноправно договаряне (чл. 12 от ДР на ЗЗП,
както и чл. 143, т. 5, 9, 12 и ал.3, чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 4, чл. 146, чл.
147 от ЗЗП), съответно тези норми ще следва да бъдат съобразени служебно от
съда. Заемът е предоставен на физическо лице като обявената основна цел
изключва то да е действало като професионалист и съответно следва да се приеме
за потребител по смисъла на чл.9, ал.3
от ЗПК.
Между страните не е налице спор, а и
се установява от приложените по делото писмени доказателства, че са валидно
обвързани от Договор за револвиращ заем №50003473862/22.02.2013г., по силата на
който кредиторът на 22.02.2013 г. е предоставил по сметка на кредитополучателя
сумата от 1850 лева. Видно от съдържанието на договора за кредит, длъжникът е
поел задължение да възстанови полученият заем на 48 равни анюитетни вноски,
всяка от които в размер на 155 лева.
Предмет на исковата претенция на
ищеца е единствено предоставената заемна сума /главница/, поради което не са
налице основания за прилагане на потребителската защита спрямо завишения размер
на годишните разходи по обслужване на кредита, а възраженията на особения
представител на ответника за нищожност на клаузите, определящи дължимите лихви
и разходи са неотносими към правния спор.
Доколкото с приложеното по делото
платежно нареждане от 22.02.2013 г. се установява изправността на кредитната
институция да предостави заемната сума на кредитополучателя, за последния се е
породило насрещното задължение да я възстанови на заемодателя съгласно приетия
между страните погасителен план. Не са приложени доказателства за извършени
погашения след 16.04.2013 г., на която датата с оглед приложеното извлечение по
сметка кредиторът признава факта на
заплащане на дължимата погасителна вноска в размер на 155 лева, от която 1.05
лева са използвани за погасяване на задължението за главница.
Поради настъпила забава в плащанията
страните са сключили приложения по делото Анекс № 1 към Договор за револвиращ
заем №50003473862/22.02.2013г., от уговорките на който се установява, че длъжникът
е поискал отсрочване на втората и третата вноска, като за тази цел бъде
изготвен нов погасителен план и същите бъдат отложени като вноски номер 49, 50,
51 и 52, ведно с уговорена неустойка. Макар по силата на чл. 10.3.1 от Общите
условия към договора да е уговорено прекратяване на облигационната връзка след
изпадане в тридесет дневна забава на длъжника, от тълкуването на постигнатите
между страните съглашения в Анекс № 1 се достига до безпротиворечивия извод, че
същите са изразили желание за продължаване на действието на договора и
изготвяне на нов погасителен план. Посочената възможност за предоговаряне на
последиците от приложението на чл.10.3.1 от ОУ е изрично предвидена във второто
изречение на посочената уговорка от общите условия. Нещо повече, дори и да се
приеме, че договорът е автоматично прекратен, въпреки изрично заявената воля от
страните за продължаване на действието му, то това не освобождава
кредитополучателя от задължението му да възстанови получената сума по кредита.
Твърдяното автоматично прекратяване
на облигационната връзка е неотносимо и към възражението за погасяване на
задължението поради изтекла давност, тъй като от постигнатото с Анекс № 1
съглашение длъжникът изрично е признал съществуването на задължението си като е
поискал отсрочване на дължимите от него втора и трета погасителни вноски. С
адресираното до кредиторът признание е постигнат ефекта на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД и давността по отношение на вземането е прекъсната и е започнала да тече
нова такава, считано от датата на подписване на допълнителното споразумение –
27.06.2013 г. Поради изложеното, към момента на подаване на заявлението по чл.
410 от ГПК погасени по давност са единствено четвърта и пета анюитетни вноски с
падеж 05.07.2013 г. и 05.08.2013 г. по преработения нов погасителен план в общ
размер на 6.42 лева, С оглед
установеното погасяване на дължимата сума в размер на 6.42 лева и доколкото не
са ангажирани доказателства за други осъществени погасителни способи, длъжникът
е останал задължен към ищеца за предоставена, но не възстановена главница по
договора за кредит в размер на 1842.38 лева. Искът се явява основателен за тази
сума, а постановеното в посочения смисъл първоинстанционно решение следва да
бъде потвърдено като валидно, допустимо и правилно.
С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на въззиваемата страна следва да бъдат
присъдени съдебно-деловодни разноски в общ размер на 400 лева, от които 100
лева за юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 78, ал. 3, вр.
чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с НЗПП на
МС от 01.01.2016 г., и 300 лева за
заплатен депозит за особен представител.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение: №4506 от 24.10.2019г.,
постановено по гр.д. № 18240/2018 г. на ВРС, с което е прието за установено в
отношенията между страните по делото, че С.А.П., ЕГН**********, дължи на „Профи
кредит България” ЕООД, ЕИК175074752, сумата 1842.38лв. – главница по договор за
кредит №50003473862/22.02.2013г., ведно със законната лихва върху сумата от
заявлението – 28.08.2018г. до пълното й изплащане, като ответника е осъден да
заплати на ищеца 136.50лв. – разноски в исковото производство пред ВРС и
48.97лв. – разноски в заповедното производство, съразмерно с уважената част от
интереса, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА С.А.П.,
ЕГН **********, да заплати на „Профи
кредит България” ЕООД, ЕИК175074752, сумата
от 400 /четиристотин/ лева, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.