№ 2705
гр. София, 02.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветина Костадинова
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Цветина Костадинова Въззивно гражданско
дело № 20241100502105 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е въз основа на подадена от ищците М. Н. М., ЕГН
**********, В. Х. М., ЕГН **********, и М. Х. М., ЕГН **********, въззивна
жалба срещу Решение №20089099 от 29.04.2023г., постановено по гр.д.
№7839/2021 по описа на Софийски районен съд, 161-ви състав, с което са
отхвърлени предявените от тях срещу Н. С. М., ЕГН **********, Г. С. М.,
ЕГН ********** и И. К. Р., ЕГН *********, положителни установителни
искове по чл. 124, ал.1 от ГПК за установяване правото им на собственост на
основание упражнявано давностно владение в периода от 07.03.1995г. до
07.03.2005г. върху недвижим имот с кадастрален идентификатор
68134.1109.899.3, представляващ сграда с адрес: гр. София, район „Красна
поляна“, ул. ****, със застроена площ от 17 кв.м., находяща се в поземлен
имот с идентификатор 68134.1109.899, както и предявения от тях срещу С. И.
М., ЕГН ********** иск по чл.108 от ЗС за установяване правото им на
собственост на основание упражнявано давностно владение в периода от
07.03.1995г. до 07.03.2005г. и осъждане на ответната страна да предаде
владението върху гореописания недвижим имот с кадастрален идентификатор
1
68134.1109.899.3.
В жалбата са твърди, че постановеният съдебен акт е неправилен.
Релевират се доводи за допуснати от районния съд съществени процесуални
нарушения, състоящи се в непосочване на правната квалификация и липса на
произнасяне по предявения от ищците отрицателен установителен иск за
признаване за установено, че ответниците Н. С. М. и Г. С. М. не притежават
право на собственост върху процесната сграда, както и като последица от
това- частична отмяна на издадения в тяхна полза Нотариален акт за
собственост върху недвижими имоти, придобити по давност №154, т.2, рег.
№5830, дело №270 от 2019г., издаден по реда на чл.587, ал.2 от ГПК.
Обосновава се, че задължение на съда е да квалифицира предявените от
ищците претенции. В тази връзка се посочва, че предвид възложената с
изготвения по делото доклад доказателствена тежест на ответната страна да
установи владението си върху имота, ищците са счели, че съдът е приел, че е
сезиран и с отрицателен установителен иск, поради което не са възразили.
Твърди се още, че решаващият орган неправилно в обжалвания съдебен акт е
възприел, че от ищците следва да бъде доказано владение единствено в
периода от 07.03.1995г. до 07.03.2005г., въпреки твърденията на ищците, че са
упражнявали фактическа власт с намерение за своене на имота в периода от
07.03.1995г. до 17.09.2020г. Излагат се доводи и относно допуснати от съда
нарушения при обсъждане на показанията на свидетелите. Твърди се, че съдът
не е обосновал защо кредитира показанията на някои от тях, а на други- не,
както и че не е обсъдил противоречията в тези, на които е основал своите
изводи. Поддържа се, че съдът не е обследвал в детайли и обсъдил всички
писмени и гласни доказателства във връзка с упражняваното от ищците
владение, което е довело до неправилно установена фактическа обстановка,
съответно и правни изводи. Излагат се подробни съображения относно
липсата на упражнявано от ответниците владение върху имота преди
17.09.2020г. С оглед на изложеното се отправя искане за отмяна на решението
и постановяване на съдебен акт, с който предявените искове да бъдат уважени,
а в условията на евентуалност- делото да бъде върнато на
първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав поради
допуснати съществени процесуални нарушения на закона.
В рамките на законоустановения срок е постъпил отговор на подадената
въззивна жалба от Н. С. М., Г. С. Р., И. К. Р. и С. И. М., с който се оспорва
2
нейната основателност.
Подадена е и частна жалба от адв. А.Ж., процесуален представител на
ответниците Н. С. М., Г. С. М., И. К. Р. и С. И. М., срещу Определение
№20101461 от 28.08.2023г., постановено по гр.д. № 7839/2021 по описа на
Софийски районен съд, I-во ГО, 161-ви състав, с което по негова молба е
допълнено решението в частта за разноските, като С. И. М. е осъдена да
заплати на основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв. на адв. А.Ж. от САК сумата от 600
лв. възнаграждение за безплатно представителство на ответниците по делото.
В нея се поддържа, че първоинстанционният съд се е произнесъл по
несъществуваща претенция спрямо ответницата С. И. М., тъй като такова
искане до съда не отправяно. Според частния жалбоподател в подадената
молба с правно основание чл.248 от ГПК се иска изменение и допълнение на
решението в частта за разноските като ищците бъдат осъдени да заплатят
адвокатско възнаграждение не само за отхвърления положителен
установителен иск по чл.124 от ГПК, но и за отхвърления осъдителен иск по
чл.108 от ЗС. Посочва се, че ищци по този иск са М. Н. М., В. Х. М. и М. Х.
М., поради което на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.38, ал.2 от ЗАдв.
именно те следва да заплатят на адв. А.Ж. дължимото му адвокатско
възнаграждение за безплатно оказана правна защита и съдействие. Въз основа
на изложеното се отправя искане за отмяна или обезсилване на обжалваното
определение и постановяване на друго, с което първоинстанционното решение
да бъде допълнено, като ищците бъдат осъдени да му заплатят адвокатско
възнаграждение за безплатно оказана правна защита и съдействие и по
предявения от тях иск с правно основание чл.108 от ЗС.
В срока по чл. 276, ал.1 от ГПК по делото не е постъпил отговор на
частната жалба от насрещната страна.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Приет по делото е Нотариален акт за дарение на недвижим имот №148,
том ХIX, дело №3745/1995г. по описа на нотариус И.Н., от който се
установява, че Х.К.М., И.И.П. и С.К.М. са придобили правото на собственост
върху 3/8 ид. ч. от дворно място, находящо се в гр. София, ж.к. „Факултета“,
цялото с площ- 299 кв.м., съставляващо имот пл. №339, кв.15 по плана на гр.
София, местността ж.к. „Факултета“.
3
Видно от приложеното Удостоверение за наследници с изх.
№3789/15.09.2020г., Х.К.М. е починал на 02.01.2000г., като е оставил за свои
наследници съпругата си М. Н. М. и дъщерите си В. Х. М. и М. Х. М..
По делото е представен Нотариален акт за дарение на недвижим имот
№118, том II, рег. №5154, н.д. 268/2015г. по описа на нотариус З.Т., от който се
установява, че С.К.М. е дарил на ответниците Н. С. М. и Г. С. М. правото на
собственост върху 1/3 от 3/8 или 1/8 ид.ч. от дворно място, находящо се в гр.
София, ж.к. „Факултета“, ул. ,,Нов живот“ №10, цялото с пространство 299
кв.м., съставляващо пл. №339, кв.15 по плана на гр. София, местността ж.к.
„Факултета“, заедно с всички подобрения и приращения, нанесен в
одобрените със Заповед №РД-18-50/02.11.2011г. на изпълнителния директор
на АГКК кадастрална карта и кадастралните регистри като поземлен имот с
идентификатор 68134.1109.899.
С Нотариален акт за собственост на недвижими имоти, придобити по
давност, №154, том II, рег. №5830, н.д. №270/2019г. по описа на нотариус З.Т.,
ответниците Н. С. М. и Г. С. М. са признати за собственици по давностно
владение на следния недвижим имот: сграда с идентификатор
68134.1109.899.3 по кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени
със Заповед РД-18-50/02.11.2011г. на изпълнителния директор на АГКК, с
адрес-гр. София, район „Красна поляна“, ул. ****, разположена в поземлен
имот с идентификатор 68134.1109.899, с предназначение – жилищна сграда-
еднофамилна. Прието по делото е и нотариалното дело, по което е издаден
констативния нотариален акт.
Видно от Нотариален акт за продажба на недвижими имоти №65, том II,
рег. №3994, н.д. №239/2020г. по описа на нотариус З.Т., Н. С. М. и Г. С. М. са
прехвърлили правото на собственост върху процесния имот, представляващ
сграда с идентификатор 68134.1109.899.3, на С. И. М..
По делото са представени Кадастрална скица №15-854520-18.09.2020г.,
както и Удостоверение за данъчна оценка №ДКП21-ДИ11-40/01.04.2021г. за
сграда с идентификатор 68134.1109.899.3.
В рамките на първоинстанционното производство са разпитани
доведените от ищцовата страна свидетели Я.С.К. и Н.Б.Д., както и доведените
от ответната страна свидетели С.К.М. и Г. М. И..
Пред съда свидетелят Я.К. /чичо на ищцата В. М. и ответниците /
4
заявява, че процесната сграда №3 е последно изградена, някъде около 1992-
1993г., в двора на ул. „Нов живот“ №25, където и той самият е роден. Твърди,
че преди това на нейно място е имало свинарник, който брат му К.И. бутнал, за
да изгради стая, където да живее със съпругата си. Посочва, че К.И. му бил
казал, че Х.М., бащата на ищците В. и М. М., му отстъпил правото да си
направи тази стая. Уточнява, че брат му наричал постройката бунгало, но тя
всъщност представлявала стая. Поддържа, че К.И. и съпругата му живеели там
до смъртта си- през 2012г. на К. и през 2016- на съпругата му, като след това
никой не е обитавал стаята. Заявява, че внуците на брат му ответниците Н. и Г.
М. са посещавали сградата, но са живеели в голямата стая, а не там. Посочва
също, че ищците в момента живеят от другата страна на имота.
В показанията си свидетелят Н.Д. /дядо на ищците В. и М. / заявява, че
процесната сграда се намира в дъното на имота и представлява барачка.
Посочва, че дъщеря му М. М. и съпругът Х.М. разрешили на К.И. и на
съпругата му да живеят в нея, като след смъртта им никой не я е обитавал,
ползвала се като барачка от ищците. Твърди, че синът на К.- С.М. живее в
сграда №4 и никога не е ползвал процесната стая. Посочва, че в сграда №3 и
№2 живеели дъщеря му М. М. с внуците, а в сграда №1 живеела сестрата на
Х.М.. Заявява, че М. М. плащала данъците за сградата. Твърди, че не е виждал
С.М. да влиза в стая №3, като посочва, че не е обърнал внимание дали същата
се заключва.
По време на разпита си свидетелят С.М. /съпруг на ответницата С. и
баща на ответниците Н. и Г./ поддържа, че той живее в сграда №3, както и в
една малка стаичка на баща му, като същите не са свързани. Уточнява, че
ползва процесната сграда като дрешник, където си оставя нещата, а спи в
другата стая №2. Твърди, че в той държи ключа от стаите, откакто живеел там
с родителите си К.И. и М. М.. Посочва, че ищците не живеят в процесната
сграда, а в другия двор. Поддържа, че родителите му му оставили бунгалото, а
той го отстъпил на дъщерите си Н. и Г. М. със знанието на майка си. Заявява,
че не се е карал с ищците, както и че същите не са и искали от него да влизат в
стаята. Посочва, че не е правил подобрения в имота. Разяснява, че с баща му
заедно са я изградили, като за строителството всички са дали пари по равно,
без до този момент да е имало претенции от ищците за сградата.
Свидетелката Г. И. /леля на ответницата С./ от своя страна заявява, че
5
собственици на стаята са бабата и дядото, като не знае на кой са ги оставили.
Посочва, че С.М. и С. М. живеят в сградата, като без тяхно съгласие никой не
може да влиза в техните две стаи. Уточнява, че в двора има една малка
стаичка-барачка, в която никой не живее, но се знае, че е на С. и С..
При така установената фактическа обстановка и след като съобрази
възраженията на страните в настоящото производство, въззивният съд
намира следното от правна страна:
Жалбите, с които е сезиран настоящият съд, са подадени в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК, отговарят на изискванията на закона за тяхната
редовност, депозирани са от лица, имащи право и интерес от обжалване и са
насочени срещу подлежащи на обжалване съдебни актове, поради което са
допустими и следва да бъдат разгледани по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя
от страните - т.1 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на
ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно,
като на основание чл.272 от ГПК съдът препраща към мотивите на
първоинстанционния акт. Същевременно в изпълнение на задължението си да
обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени
мотиви по съществото на спора във връзка с наведените в жалбата доводи
настоящият съдебен състав намира следното:
Съдът е сезиран с предявени от ищците субективно и обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл.124 от ГПК за
признаване за установено по отношение на ответниците Н. С. М., Г. С. М. и И.
К. Р., че ищците М. Н. М., В. Х. М. и М. Х. М., са собственици на основание
упражнявано давностно владение в периода от 07.03.1995г. до 07.03.2005г. на
недвижим имот с кадастрален идентификатор 68134.1109.899.3 /„Имотът“/,
както и предявен от тях срещу С. И. М., иск по чл.108 от ЗС за установяване
правото им на собственост върху имота и осъждане на ответницата да им
предаде владението върху него. В жалбата се съдържат подробни съображения
относно наличието и на депозиран от ищците срещу Н. С. М. и Г. С. М.
отрицателен установителен иск за признаване за установено, че последните не
6
са собственици на процесния имот и отмяна на издадения в полза на тях
констативен нотариален акт за придобиването му по давност. По отношение
на тях районният съд се е произнесъл по реда на чл.250 от ГПК с влязло в сила
Решение №20113789/21.01.2024г., като е оставил без уважение молбата им за
допълване на решението с произнасяне по така определеният от ищците иск.
Предвид липсата на подадена жалба срещу постановения съдебен акт,
въззивната инстанция не разполага с възможност да ревизира същия.
Единствено за пълнота на изложението следва да бъде посочено, че
отправеното искане за отмяна на констативния нотариален акт не
представлява отделен иск, а последица от постановяване на съдебното
решение, с което се отричат правата на титуляра на акта по предявен иск за
собственост. В този смисъл е и трайно установената практика, в която
безпротиворечиво се приема, че законът не допуска предявяването на
самостоятелен иск за отмяна на констативен нотариален акт- в този смисъл са
Решение №172 от 11.07.2012г. на ВКС по гр. д. №1157/2011г., ІІ г.о., Решение
№299 от 19.12.2012г. на ВКС по гр. д. №587/2012г., II г. о., Решение №24 от
27.04.2020г. на ВКС по гр. д. №1919/2019г., I г. о. и др. В случая искането по
чл.537, ал.2 от ГПК за отмяна на легитимиращия ответниците Н. С. М. и Г. С.
М. констативен нотариален акт е направено във връзка с предявения срещу
тях положителен установителен иск. Съдът намира също, че липсва и интерес
от съединяване на положителен с отрицателен установителен иск за един и
същи имот, тъй като предметът на положителния установителен иск за
собственост включва в себе си и предмета на отрицателния установителен иск
имот, поради което счита, че всички изложени в тази връзка аргументи на
жалбоподателите са неоснователни.
На следващо място, за да бъде прието, че едно лице е придобило правото
на собственост въз основа на давностно владение е необходимо да бъдат
установени по делото следните две материални предпоставки, при
проявлението на които възниква това оригинерно придобивно основание, а
именно- владение и изтичане на определен период от време /10 години, респ. 5
години при добросъвестното владение/.
Владението има два елемента: обективен елемент /corpus/ –
упражняване на фактическа власт и субективен елемент /animus/ – намерение
за своене на вещта. Съгласно константната съдебна практика обективният
елемент на владението- фактическата власт върху вещта, включва фактически
7
действия, които се изразяват в недвусмислено манифестиране на власт върху
имота, като по съдържание същите следва да обективират действия на
собственик /ПП-6-74/ и да не са търпими, т.е. спорадични и извършвани със
съгласието на собственика. /Решение №483/11.12.2012г. по гр. д. №493/2012г. І
ГО/. Владението следва да бъде осъществявано постоянно, спокойно, явно и
да е несъмнително. Тези признаци могат да имат различно проявление при
владението на различните имоти според техния вид, предназначение и начин
на ползване. Осъществяването на всеки един от тях се преценява конкретно
въз основа на установените факти /Решение №503/02.05.2012г. по гр. д.
№83/2011г. І ГО, Решение №262/01.11.2012г. гр. д. №439/12.ІІ ГО/.
Субективният елемент на владението - намерението за своене, представлява
психическо състояние, което е трудно доказуемо, поради което за неговото
установяване е въведена законова оборима презумпция в чл.69 от ЗС. Същата
обаче е уредена в полза на владелеца, а не на държателя - предполага се, че
владелецът държи вещта като своя освен ако не се установи, че я държи за
другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които
фактически запълват съдържанието на правото на собственика. Без правно
значение е дали владелецът знае кой е собственик на вещта, но действията,
манифестиращи намерението за своене, следва да бъдат доведени до неговото
знание, когато това е ясно.
В конкретния случай за установяване наличието на посочените
предпоставки са събрани гласни доказателствени средства от роднини на
страните по спора, които съдът цени при условията на чл.172 от ГПК- с оглед
събраните по делото други данни и отчитайки тяхната възможна
заинтересованост. В същото време съдът намира, че именно поради близките
отношения на разпитаните по делото лица със страните по делото същите
дават показания, които се основават на техни непосредствени впечатления.
След съвкупния им анализ настоящият съдебен състав достига до извод, че по
делото не се установява първата от изискуемите предпоставки за придобиване
на имота по давност, а именно упражняването на фактическа власт от лицата,
които се позоват на нея. Всички разпитани по делото свидетели категорично
заявяват, че в имота никога не са живели ищците или техните преки
наследодатели. Така в показанията си пред съда свидетелят Я.К. заявява, че
бащата на ищците В. и М. М.- Х.М., отстъпил на К.И. правото да си изгради
процесната стая, където той, заедно със съпругата си живеели до смъртта на
8
последната през 2016г. Това обстоятелство се потвърждава и от останалите
разпитани по делото лица, които изрично посочват, че след тяхната смърт
никой не е живял в нея. Единствено свидетелят С.М. заявява, че е живял в
процесната сграда, заедно с родителите си К.И. и М. М., както и че към
момента я ползва като дрешник. Доколкото предявеният установителен иск за
признаване правото на собственост върху имота има за предмет установяване
владението на ищците, то обстоятелството дали друго лице упражнява
фактическа власт е без значение. От изложеното следва, че ищците не са
доказали първата от изискуемите предпоставки на твърдения от тях като
правопораждащ правото им на собственост върху процесния имот фактически
състав, а именно упражняването на фактическа власт върху него, поради което
настоящият съдебен състав споделя извода на първоинстанционния съд за
неоснователност на отправената от тях претенция по чл.124 от ГПК.
Същевременно доколкото основателността на предявения от тях иск с правно
основание чл.108 от ЗС също изисква установяване на правото им на
собственост върху имота, то същият също следва да бъде оставен без
уважение. В тази връзка следва да бъде посочено, че настоящият въззивен
съдебен състав намира оплакванията на жалбоподателите за извършен от
първоинстанционния съд превратен анализ на свидетелските показания за
неоснователни, като намира, че решаващият орган е обсъдил задълбочено
събраните по делото доказателства, като напълно обосновано е достигнал до
извода, че от същите не се установява ищците да са владеели процесния имот.
Предвид съвпадението в изводите на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
Относно разноските пред настоящата инстанция:
С оглед изхода на спора право на разноски има въззиваемата страна,
която се представлява безплатно от адв. Ж.. Преценката дали да окаже
безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не се
извършва от самия адвокат. Предпоставките за присъждане на адвокатско
възнаграждение на адвокат, оказал безплатна правна помощ, са посочени в
разпоредбата на чл.38, ал.2 вр., ал.1 от ЗАдв.- да е оказана безплатно
адвокатска помощ и съдействие на някое от основанията по чл.38, ал.1, т.1-т.3
от ЗАдв. и в съответното производство насрещната страна да е осъдена за
разноски, тоест да е постановено позитивно решение за страната,
9
представлявана от съответния адвокат. Осъществяването на тези
предпоставки и заявеното своевременно искане задължават съда да определи
адвокатско възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат. При
оспорване съществуването на основание за предоставяне на безплатна
адвокатска помощ тежестта да установи, че същото не е налице е на
оспорващата страна, която в настоящия случай не ангажира доказателства за
това. Видно от представените пред първоинстанционния съд договори за
правна защита и съдействие, ответниците Н. С. М., Г. С. М., С. М. И. и И. К. Р.
са постигнали съгласие с адв. Ж. същият да ги представлява безплатно пред
всички съдебни инстанции. В хода на устните състезания процесуалният
представител е отправил искане за присъждане на разноски, поради което на
основание чл. чл.38, ал.2 от ЗАдв. съдът му определя възнаграждение в размер
на 400 лева за защита интересите на четиримата ответници по отправените
спрямо тях претенции. Настоящият съдебен състав намира, че в случая не е
налице обективно основание да бъде определян по-висок размер на
възнаграждението, като искането на процесуалния представител на
ответниците да му бъде определен хонорар съобразно уредените в Наредба
№1/2004г. минимални размери на адвокатски възнаграждения се явява
неоснователно, тъй като съгласно Решение на Съда на Европейския съюз от
25.01.2024 г. по дело С-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, вр. чл. 4, § 3 ДЕС съдът не е
обвързан от тях.
По подадената частна жалба:
Както бе посочено по-горе, съгласно чл.38, ал.2 от ЗАдв. оказалият
безплатно адвокатска помощ процесуален представител на страната има право
на възнаграждение, ако в съответното производство насрещната страна е
осъдена на разноски. В рамките на първоинстанционното производство
ответниците са представлявани безплатно от адв. Ж., като съобразно изхода на
спора първоинстанционният съд е осъдил ищците да му заплатят сума в
размер на 456,77 лева. По делото е постъпила молба за допълване на
решението в частта за разноските и присъждане на хонорар не само за защита
по предявения от ищците иск по чл.124 от ГПК, но и по иска с правно
основание чл.108 от ЗС. С обжалваното определение първоинстанционният
съд на основание чл.248 от ГПК е допълнил постановения от него съдебен акт,
като е осъдил ответницата С. М. да му заплати сумата от 600 лева във връзка с
предявения срещу нея иск по чл.108 от ЗС. Доколкото адв. Ж. е предоставил
10
безплатна правна помощ именно на посочената ответница, а искането му е
било на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.38, ал.2 от ЗАдв.,
заплащането на дължимото му възнаграждение да бъде възложено на ищците
по делото, то с обжалваното определение първоинстанционният съд се е
произнесъл по непредявено искане. Предвид изложеното, постановения от
него съдебен акт се явява недопустим и като такъв следва да бъде обезсилен, а
делото- върнато за произнасяне по депозираната от адв. Ж. молба по чл.248 от
ГПК.
Така мотивиран, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №20089099 от 29.04.2023г., постановено по
гр.д. №7839/2021 по описа на Софийски районен съд, 161-ви състав.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 от ГПК вр. чл.38, ал.2 от ЗАдв. М.
Н. М., ЕГН **********, В. Х. М., ЕГН **********, и М. Х. М., ЕГН
**********, да заплатят на адв. А.Н. Ж., САК, с адрес: гр. София, ул. ****,
кантора 12, сумата от 400 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за
представителство пред настоящата инстанция по подадената въззивна жалба.
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо Определение №20101461 от
28.08.2023г., постановено по гр.д. №7839/2021г. по описа на Софийски
районен съд, 161-ви състав, и връща делото на първоинстанционния съд за
произнасяне по подадената от адв. Ж. молба с правно основание чл.248 от
ГПК.
Решението в частта, в която се потвърждава първоинстанционния
съдебен акт подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при
условията на чл. 280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на
страните, а в частта, в която се обезсилва определението по чл.248 от ГПК- в
едноседмичен срок.
Председател: _______________________
Членове:
11
1._______________________
2._______________________
12