РЕШЕНИЕ
гр. София, 12.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на трети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.с. РАДМИЛА МИРАЗЧИЙСКА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 13522 по описа за 2018 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение № 407260 от 15.05.2018 г., постановено
по гр. дело № 9800/2018 г. по описа на СРС, ІІ ГО, 76 състав, частично са
уважени предявените от „Т.С.” ЕАД срещу Д.В.П. обективно кумулативно съединени осъдителни
искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД,
за сумата от 260,83 лв., представляваща незаплатена продажна цена за
доставената топлинна енергия за периода от 12.02.2015 г. до 30.05.2015 г. до
имот с абонатен номер 028397, ведно със законната мораторна лихва върху тази
сума от 12.02.2018 г. до окончателното й изплащане и за сумата от 50,00 лв.,
представляваща законна мораторна лихва върху главницата, изтекла за периода от 05.2015
г. до 04.2016 г., като главният иск е отхвърлен за разликата над уважения
размер от 260,83 лв. до пълния предявен размер от 330,62 лв., а акцесорния иск е
отхвърлен за разликата над уважения размер от 50,00 лв. до пълния предявен размер
от 62,72 лв. като погасени по давност. Със същото решение ответникът е осъден да
заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 632,19 лв., представляващи
разноски в първоинстанционното производство.
Срещу така постановеното решение, в
частта, с която обективно кумулативно съединените осъдителни искове са били
частично уважени е постъпила въззивна жалба ответника Д.В.П. с оплаквания за
неговата неправилност поради допуснати
от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални
нарушения и необоснованост. Оспорва наличието на валидно облигационно
правоотношение с ищцовото дружество, поддържайки че не е подал молба-декларация
за откриване на партида. Изтъква, че ищецът е установил обема и реалната
стойност на доставената топлинна енергия. Поддържа, че ищецът не е установил
изправността на измервателните средства и абонатната станция, а заключенията на
вещите лица по изслушаните по делото експертизи били изготвени само въз основа
на частни документи, базирани единствено на счетоводни записвания при ищцовото
дружество, като неправилно бил изчислен отопляемият обем и неправилно били включени
общите части. Моли съда да уважи жалбата и отмени обжалваното решение като отхвърли
предявените искове.
Въззиваемите - „Т.С.” ЕАД и „Х.и Р.“
ЕООД - третото лице помагач на ищеца –не са подали отговор на въззивната жалба.
С молба от 30.04.2019 г. въззиваемият „Т.С.” ЕАД, чрез процесуалния си представител
взема становище по същество на спора, като моли въззивният съд да потвърди обжалваното
решение и присъди направените разноски.
Решението в частта, с която главният
иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 260,83 лв. до пълния
предявен размер от 330,62 лв., а акцесорния иск е отхвърлен за разликата над
уважения размер от 50,00 лв. до пълния предявен размер от 62,72 лв. не е
обжалвано от ищеца и е влязло в законна сила.
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в
процеса, като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението
е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата
по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Съдът,
като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за
неснователна по следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността
на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната
жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации
на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното
решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна
инстанция напълно споделя фактическите и правни изводи на първоинстанционния
съд, поради което по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, а по
конкретно наведените във въззивната жалба доводи, които очертават и предметния
обхват на въззивната проверка, намира следното:
Договорът за търговска продажба на
топлинна енергия се счита за сключен с конклудентни действия – арг. чл. 150,
ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ), а топлопреносното предприятие задължително
публикува одобрените от комисията общи условия най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване, като общите
условия влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите –
арг. чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители
на топлинна енергия” са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по
силата на определителната правна норма, регламентирана в §1, т. 2а от ДР на ЗЕ
/след 17.07.2012 г./ „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е
физическо лице - собственик или
ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си.
Следователно, купувач (страна) по сключения договор за доставка на топлинна
енергия до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни правоотношения с ищцовото дружество. По
делото е представен Нотариален акт за дарение на недвижим имот от
22.03.1975 г., неоспорен от ответника и ползващ се с обвързваща съда материална
доказателствена сила – арг. чл. 179, ал. 1 ГПК, от който се установява, че Д.В.П.
е придобил собствеността върху процесния имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******.
Следователно, противно на поддържаното във въззивната жалба, по делото е
установено, че през процесния период между страните е възникнало правоотношение
по договор за покупко-продажба (доставка) на топлинна енергия.
По отношение на наведеното във
възивната жалба оплакване, касаещо задължението за топлинната енергия отдадена
от сградна инсталация, следва да се отбележи, че за възникването на такова
задължение е достатъчно ответникът да е собственик на жилище в топлоснабдявана сграда, за да се считат за потребител. В настоящия случай това обстоятелство
се установява от представения по делото Нотариален акт за дарение на недвижим
имот от 22.03.1975 г. При това ответникът
остава такъв потребител дори и да е
прекратено топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в
жилището си, както е в конкретния случай, тъй като в тази
хипотеза и съгласно изричната разпоредба на чл. 153, ал. 6 ЗЕ ответникът остава потребител на топлинната енергия, отдадена от
сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на
етажната собственост. В този смисъл са и събраженията
застъпени в РЕШЕНИЕ № 5 от 22.04.2010 г. на КС на РБ по к. д. № 15/2009 г., с
което е отхвърлено искането на омбудсмана за относно
конституционносъобразността на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за енергетиката). Следователно ответникът дължи заплащане на топлинната
енергия, отдадена от сградната инсталация като
в случая
количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от
общия топломер, който според заключението на приетата комплексна СТЕ и представените доказателства отговаря на
метрологичните изисквания. Съобразно чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на
отчетената от общия топломер топлинната енергия между отделните етажни
собственици е извършено по системата на дяловото разпределение по начина,
регламентиран в действащата през периода нормативна уредба, т.е. извършено е правилно и
съобразно нормативните изисквания.В
тази връзка следва да се отбележи, че от кредитираното от настоящия състав на
съда заключение на вещото лице по изслушаната и приета комплексна СТЕ и ССчЕ се
установява, че стойността на топлинната енергия отдадена от сградна инсталация
възлиза на 260,83 лв., до който размер искът е основател и доказан, и до който
е уважен от първоинстанционния съд.
Ето защо са необосновани оплакванията
във въззивната жалба, че събраните доказателства и изводите на съда са базирани
на компроментирани способи за събиране и проверка на
доказателства, а именно изслушаната комплексна СТЕ. Не се установи по делото
вещите лица да са дали невярно заключение, включително че изводите на съда са
базирани единствено на счетоводни записвания при ищцовото дружество. Следователно,
отчитана е само действително, фактически реално доставената топлинна енергия,
поради което неоснователно е поддържаното пред настоящата съдебно инстанция, че
способите за отчитане количеството на продадена и доставена на ответника
топлинна енергия не е достоверно.
Ето защо настоящата съдебна инстанция
приема за безспорно установено по делото, че реалната стойност на топлинна
енергия през релевантния период дължима от ответника е в размер на сумата 260,83
лв., до който размер и предявеният главен иск е бил уважен от
първоинстанционния съд.
Неоснователно
е оплакването в жалбата, че в конкретния случай приложение следва да намерят
разпоредбите на чл. 62 ЗЗП и чл. 147а ЗЗП, тъй като разпоредбите на ЗЕ са специални
по отношение отношенията в енергетиката. Извод в тази насока може да се извлече
от събраженията застъпени в РЕШЕНИЕ № 5 от 22.04.2010 г. на КС на РБ по к. д. №
15/2009 г., с което е отхвърлено искането на омбудсмана за относно
конституционносъобразността на чл. 153, ал. 1 и 6 от Закона за енергетиката
Доколкото във въззивната жалба липсват
конкретни оплаквания относно предявения акцесорен иск, включително и относно уважения
от СРС размер, то в съответствие с разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК
въззивния съд не дължи проверка за правилността на решението в тази му
част и същото следва да се потвърди.
По изложените съображения правни изводи
на двете съдебни инстанции съвпадат, поради което обжалваното решение следва да
бъде потвърдено, а предявената жалба отхвърлена.
При този изход на спора на въззиваемият макар и да има право на разноски,
такива не следва да му бъдат присъждани, тъй като същият не е извършил същинско
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
С оглед на
цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване по правилата
на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 407260
от 15.05.2018 г., постановено по гр. дело № 9800/2018
г. по описа на СРС, ІІ ГО, 76 състав, в обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО в необжалваната част е влязло в
законна сила.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на „Т.С.” ЕАД – „Х.и
Р.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: