РЕШЕНИЕ
№ 239
гр. Пловдив, 10.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Надежда Ив. Желязкова
Каличкова
Членове:Славейка Ат. Костадинова
Красимира Д. Ванчева
при участието на секретаря Катя Н. Митева
като разгледа докладваното от Красимира Д. Ванчева Въззивно търговско
дело № 20215001000613 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.258 и сл. от ГПК.
С решение №260158 от 15.04.2021 г.,постановено по т.д.№1017/2019 г.
по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,е осъден ответника „ЗД
Б. И.“ АД с ЕИК *********, седалище гр. С. и адрес на управление бул. „Д.
Б.“ № ** да заплати на П. ИВ. СП., с ЕГН **********, гр. К., ул. „А. С.“ №
**, ет. *, ап. *, сумата от 15 000 лв., представляваща застрахователно
обезщетение по застраховка «Гражданска отговорност», сключена с полица
************ от дата 17.01.2018 г, за претърпените по вина на водача на лек
автомобил марка „М.“, модел „*** *“ с рег. № ********, Н. С. Ч.,
неимуществени вреди - болки и страдания, от причинените му увреждания в
резултат на състояло се на 17.12.2018 г. в гр. К. ПТП, за което водачът е
признат за виновен с влязло в сила споразумение от 11.06.2019 г. по НОХД №
312 / 2019 г. по описа на РС – К., както и сумата от 80,33 лв. – имуществени
вреди от същото ПТП, ведно със законната лихва върху двете главници,
1
считано от 18.03.2019г. до окончателното изплащане.
Със същото решение е отхвърлена претенцията за присъждане на
обезщетение за претърпените неимуществени вреди над уважения размер от
15 000 лв. до пълния й предявен размер от 60 000 лв.,заявен като частичен от
90 000 лв, както и акцесорната претенция за лихви за забава за претендирания
по – ранен период от 24.12.2018г до 17.03.2018 г. вкл.
Освен горното,с решението от 15.042021 г. ответното „ЗД Б. И.“ АД с
ЕИК ********* е осъдено да заплати на адв. П.К. от САК с адрес на
кантората: гр. К. ул. С. № *, адвокатско възнаграждение за предоставеното
безплатно процесуално представителство в размер на 1178.89 лв с ДДС,
съобразно уважения размер на иска,и още е осъдено да заплати в полза на Д.,
по бюджета на съдебната власт, по сметка на ПОС, сумата от 628.21 лв. - за
държавна такса и депозит за вещо лице съобразно уважения размер на
претенцията, а по набирателната сметка на съда – сумата от 100 лв. –
допълнителен депозит за САТЕ.
И на следващо място,с решението от 15.04.2021 г. ищецът П. ИВ. СП. с
ЕГН ********** е осъден да заплати на „ЗД Б. И.“ АД-гр.С. с ЕИК
*********, сума в размер на 1470 лв.,представляваща разноски по
съразмерност на отхвърлената част от иска.
В диспозитива на решението,на основание чл.236,ал.1,т.7 от ГПК,е
посочена и банковата сметка,по която следва да се преведат присъдените на
ищеца суми.
С решение №260300 от 01.07.2021 г.,постановено по т.д.№1017/2019 г.
по описа на ОС-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,е допусната поправка на очевидна
фактическа грешка в диспозитива на решение №260158 от 15.04.2021 г.като
грешно посочената крайна дата на отхвърлената акцесорна претенция
17.03.2018 г. вкл. се чете 17.03.2019 г. вкл.Решението за поправка на очевидна
фактическа грешка не е обжалвано в законоустановения срок и е влязло в
законна сила.
Настоящото въззивно производство е образувано по въззивна жалба на
ищеца в първоинстанционното производство-П. ИВ. СП.,подадена чрез
пълномощника му адв. П.К.,с която решение №260158 от 15.04.2021 г. е
обжалвано частично,а именно:в частта,с която предявеният от
жалбоподателя-ищец осъдителен иск за заплащане на обезщетение за
2
причинените му неимуществени вреди от процесното ПТП,е отхвърлен за
разликата над уважения размер до размера от 40 000 лв.както и в частта,с
която акцесорната претенция за законни лихви върху определените
обезщетения е отхвърлена за периода от 24.12.2018 г. до 17.03.2019 г.
Жалбоподателят счита,че предявения от него осъдителен иск за
обезщетение за неимуществени вреди е уважен в изключително занижен
размер,който не съответства на претърпените от него морални вреди,в
противоречие е на принципа на справедливост и по тази причина не може да
репарира нанесените му вреди от морално естество.Поддържа и довода,че
присъдената сума не съответства и на съдебната практика при компенсиране
на вреди от този тип и показва незачитане на човешкия живот и здраве,не е
съобразен и с установения лимит на отговорност на
застрахователя.Жалбоподателят се позовава и на допуснати от
първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения,посочени в
раздел I от въззивната жалба.А в раздел II-ри от същата,жалбоподателят С.
развива подробни доводи за неправилно определен от първоинстанционния
съд размер на паричния еквивалент на търпените от него морални вреди,при
формално маркиране на част от критериите на чл.52 от ЗЗД,но
несъобразяване в достатъчна степен на конкретните,обективно съществуващи
факти,имещи отношение към определяне размера на справедливото
обезщетение за неимуществени вреди.Освен това намира,че
първоинстанционният съд неправилно е присъдил лихва за забава върху
определените обезщетения,считано от изтичане на общия 3-месечен срок-
18.03.2019 г. до окончателното изплащане на сумите,като е отхвърлил
претенцията на ищеца за заплащане на лихва за забава върху присъдените
обезщетения за претендирания по-ранен период от 24.12.2018 г. до 17.03.2019
г.В тази връзка се позовава на това,че ответникът не е оспорил посочената в
исковата молба начална дата на законната лихва,нито е въвел каквото и да е
възражение по отношение на законната лихва.Счита,че е приложима нормата
на чл.429,ал.3 от КЗ,в която е уредено задължение на застрахователя за
заплащане на лихви от датата на уведомяване от застрахования или от датата
на уведомяване или предявяване на застрахователна претенция от увреденото
лице.Счита за неправилен и извода на първоинстанционния съд,че ответникът
не бил в забава,тъй като лихва следвало да се изчислява от представянето на
всички необходими документи пред застрахователя.Подробните си аргументи
3
във връзка с така поддържаните оплаквания,жалбоподателят излага във
въззивната жалба.
Моли въз основа на същите доводи да бъде отменено
първоинстанционното решение в обжалваните му части и да се постанови
друго такова,с което да се уважи предявения иск за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди до размера от 40 000 лв.,частичен от 90
000 лв.,т.е. за още 25 000 лв. /над присъдените от първоинстанционния съд 15
000 лв./ за причинените му неимуществени вреди,изразяващи се в претърпени
болки и страдания,вследствие на телесните вреждания от процесното
ПТП,ведно със законната лихва върху сумата,считано от 24.12.2018 г. до
окончателното изплащане,както и да бъде присъдена законната лихва върху
определените обезщетения за периода от 24.12.2018 г. до 17.03.2019 г.В
жалбата е поискано още да бъде определено в полза на пълномощника на
жалбоподателя-адв. П.К. адвокатско възнаграждение с оглед установените
разпоредби за представителство пред АС на основание чл.38,ал.1,т.2 от
ЗА,заедно с начислен ДДС.
Въззиваемият ЗД“Б. И.“АД-гр.С. с ЕИК ********* е подал в законния
срок писмен отговор на въззивната жалба чрез пълномощника си адв. М.Г..В
отговора си е изразил становище,че въззивната жалба е неоснователна,както
са неоснователни и изложените в нея оплаквания срещу обжалваното
първоинстанционно решение.Самото решение счита за правилно и
законосъобразно и излага аргументи,че въз основа на всички събрани по
делото доказателства,както и при съобразяване на практиката на ВКС по
приложение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,първоинстанционният съд е
определил справедливо по размер и адекватно на социално-икономическата
обстановка в страната обезщетение за неимуществени вреди.По изложените в
отговора съображения,въззиваемото дружество моли въззивната жалба на
ищеца да се остави без уважение,тъй като решението не страда от
пороците,посочени в нея.Моли да му се присъдят направените по делото
разноски за въззивната инстанция.
От страните не са представени писмени доказателства,а заявеното във
въззивната жалба доказателствено искане е оставено от настоящия съд без
уважение с протоколно определение от 10.11.2021 г.
Пловдивският апелативен съд,като се запозна с акта,предмет на
4
обжалване,както и с наведените от жалбоподателя оплаквания,а също и със
събраните по делото доказателства и доводите на страните,намира за
установено следното:
Въззивната жалба е процесуално допустима,тъй като е подадена от
лице,имащо правен интерес да обжалва първоинстанционното решение в
частите,срещу които е насочена жалбата и при подаването на същата е спазен
двуседмичния срок по чл.259,ал.1 ГПК.Ето защо и жалбата подлежи на
разглеждане и преценка по същество.
Извършвайки служебно проверка за валидността на обжалваното
решение по реда на чл.269 от ГПК,Пловдивският апелативен съд намира,че
същото решение е валиден съдебен акт,тъй като е постановено от надлежен
съдебен състав,в пределите на правораздавателната власт на съда,в
изискуемата писмена форма,решението е подписано,волята на съда е ясно и
недвусмислено изразена,като диспозитива на решението кореспондира изцяло
с мотивите му.
Извършвайки проверка по реда на чл.269 от ГПК за процесуалната
допустимост на обжалваното решение,Пловдивският апелативен съд
намира,че решението е процесуално допустимо в обжалваните му части.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК,по въпросите относно
законосъобразността и правилността на обжалваното решение,въззивният съд
е ограничен от изложеното в жалбата.В тази връзка,преценявайки
оплакванията в процесната жалба,както и събраните по делото
доказателства,Пловдивският апелативен съд приема следното:
Исковете,по които ОС-Пловдива се е произнесъл с обжалваното
решение,са предявени от П. ИВ. СП. против ЗД „Б. И.“АД-гр.С. и са с правна
квалификация по чл.432,ал.1 от КЗ.С тях ищецът е поискал ответника да бъде
осъден да му заплати сумата от 60 000 лв., предявена като частичен иск от
90000 лв.,представляваща обезщетение за причинените на ищеца
неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания в резултат на
травматичните увреждания,причинени му от претърпяно на 17.12.2018 г. в
гр.К. ПТП,както да заплати и сумата от 80,33 лв. – имуществени вреди,
представляващи разходи за закупуване на лекарствени средства (сумата от
10,40 лв.) и за гориво (сумата от 69,93 лв.) при пътуване от гр. К. до гр. П.,
ведно със законната лихва върху главниците от 24.12.2018 г., т.е. датата, на
5
която е изтекъл срокът по чл. 429, ал. 3 от КЗ вр. чл. 430, ал. 1 от КЗ до
окончателното изплащане.За яснота следва да се посочи,че първоначално
претендирания размер на иска за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди е бил за сумата от 25 500 лв.,частично от 90 000 лв.,но
впоследствие в хода на първоинстанционното дело същият иск е увеличен до
размера от 60 000 лв.,отново заявен като частичен иск от 90 000 лв.
Горните искове са основани на следните твърдения:
Твърди се от ищеца,че на 17.12.2018 г. в гр. К. е настъпило пътно-
транспортно произшествие (ПТП), при което водачът на лек автомобил марка
„М.“, модел „*** *“ с рег. № ********, Н. С. Ч. нарушил правилата за
движение по пътищата, като не пропуснал правилно пресичащия по
пешеходната пътека пешеходец – ищеца С., означена с пътна маркировка М8
и пътен знак Ц17, в резултат на което последният получил телесни
увреждания. По случая било образувано НОХД № 312 / 2019 г. по описа на
РС – К. срещу Н. С. Ч., приключило с влязло в сила споразумение от дата
11.06.2019 г., с което Ч. бил признат за виновен по повдигнатото обвинение.В
причинна връзка с виновното и противоправно поведение на Н. Ч. и
причиненото от него ПТП,били причинени на ищеца следните травматични
увреждания:1/ Счупване на лявата малкопищялна кост на левия долен
крайник; 2/ Охлузвания, синини, отоци и хематоми в областта на главата и
тялото; 3/психически стрес. След инцидента пострадалият бил приет в
спешното отделение на УМБАЛ „Св. Г.“ – П., където му били направени
изследвания, извършена гипсова имобилизация и изписан за домашно
лечение. При последващи прегледи на дати 02.01.2019 г., 12.02.2019 г. и
06.03.2019 г. били установени оток и болезненост с ограничено движение на
лявото коляно и затруднена походка с шина. Дълго време пострадалият С. бил
освободен от училище, което му попречило в усвояването на учебния
материал, бил освободен от оценка по физически занимания за втория срок на
2019 г., не могъл да участва в извънкласни дейности, за които се подготвял.
Преди процесното ПТП П. бил тихо и скромно, но дейно дете, внимателен и
изпълнителен. Претърпеният инцидент му причинил стрес, затворил се в себе
си, не контактувал пълноценно със съучениците си, задълго не могъл да
спортува. Възстановяването от получените наранявания било продължително
и не било приключило напълно към момента на подаване на процесната
искова молба.Изложени са твърдания и за това,че за увреждащия лек
6
автомобил има сключена застраховка “Гражданска отговорност“ с ответното
дружество съгласно застрахователна полица №************ от дата
17.01.2018 г., валидна към датата на настъпване на застрахователното събитие
– 17.12.2018 г. На основание чл. 380 от КЗ ищецът като пострадало лица
предявил пред ответника-застраховател претенция за плащане на обезщетение
и въз основа на това била образувана щета № ********* при ответника,но в
законоустановения срок за произнасяне последният не предложил плащане на
обезщетение.С оглед на това ищецът е заявил,че има правен интерес от
търсене на застрахователно обезщетение по съдебен ред и затова е предявил
процесните искове за заплащане на такова обезщетение за търпените от него
неимуществени и имуществени вреди от горното ПТП.
С подадения отговор на исковата молба,ответникът ЗД“Б. И.“АД е
оспорил исковете изцяло-по основание и размер,противопоставяйки редица
възражения срещу тях.Оспорил е описания в ИМ механизъм на настъпване на
ПТП,заявил е,че в процесния случай увреждащия автомобил е бил ползван и
управляван без знанието и съгласието на неговия собственик,поради което е
налице изключение на покритите рискове по задължителна застраховка „ГО“
на автомобилистите.Оспорил е наличието на причинна връзка между
процесното ПТП и твърдяните от ищеца вреди.Заявил е и възражение за
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия
ищец,аргументирайки се с това,че ищецът е бил длъжен да премине по
пешеходната пътека при спазване на посочените в чл. 107 от ЗДвП правила,но
не е сторил това.Ответникът е изложил още и довода,че инцидентът е
настъпил в тъмната част на денонощието, при изключено (неработещо)
улично осветление, в мъгла (при намалена видимост), а пострадалият ищец
бил облечен в тъмни дрехи, с качулка на главата, което допълнително
затруднило водача на лекия автомобил да го забележи своевременно и да
реагира адекватно на създалата се ситуация. Счита, че допуснатите от
пострадалия нарушения на правилата за движение по пътищата са в пряка
причинно-следствена връзка с вредоносния резултат. На следващо място,
ответникът е заявил възражение за прекомерност на претендираното
обезщетение за неимуществени вреди като неотговарящо на критерия за
справедливо възмездяване на моралните вреди, заложен в чл. 52 от
ЗЗД,относимата съдебна практика и икономическата и социална
действителност в страната. Оспорил е и претенцията за присъждане на
7
имуществени вреди като недоказана,по съображения,изложени в отговора на
ИМ.
В допълнителната ИМ ищецът е заявил,че оспорва всички възражения
на ответника,съдържащи се в отговора на исковата молба и е изложил
контрааргументи срещу тези възражения.Заявил е също,че поддържа изцяло
исковите си претенции.
Ответникът е подал в законния срок отговор на допълнителната искова
молба, с който е заявил,че поддържа изцяло възраженията си,направени в
отговора на ИМ.
С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел исковете по
чл.432,ал.1 от КЗ за допустими,тъй като е констатирал,че предвидената в
закона извънсъдебна процедура за доброволно уреждане на спора е
приключила без удовлетворителен за ищеца резултат.
По съществото за предявените искове първоинстанционният съд е
приел,че в случая застрахователният риск е покрит,а правоизключващото
възражение на ответника в тази насока е неоснователно.Приел е още,че са
безспорни обстоятелствата относно факта на извършване на описаното в
иковата молба деяние,неговата противоправност и виновността на дееца,
съобразно приетото по образуваното по случая НОХД.Отчел е в тази връзка
одобреното по наказателното дело споразумение и това,че същото съгласно
разпоредбата на чл.383,ал.1 от НПК има последиците на влязла в сила
присъда.Взел е предвид и нормата на чл. 300 от ГПК,съгласно която влязлата
в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд,който
разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е
извършено деянието, неговата противоправност, както и виновността на
дееца.В крайна сметка,първоинстанционният съда е приел,че в случая са
налице всички материално правни предпоставки на деликтната отговорност
по чл. 45 ЗЗД-вина, противоправно поведение, вреди и причинна връзка
между двете.Приел е още за безспорно,че към датата на настъпването на
процесното ПТП-17.12.2018 г.,е имало валидна и действаща застраховка
„Гражданска отговорност“ за увреждащия автомобил,управляван от виновния
водач Н. С. Ч. при причиняването на процесното ПТП,като застрахователният
договор е бил сключен с ответното застрахователно дружество.
Първоинстанционният съд е приел още,че причинените на ищеца
8
телесни увреждания вследствие на процесния пътен инцидент са
следните:счупване на лява малкопищялна кост,довело до трайно
затрудняване движенията на левия долен крайник и контузия на главата,
причинила болка и страдание, без разстройство на здравето.Изложил е още в
мотивите си какво лечение е било проведено на ищеца във връзка с
първопосочената телесна травма,какви неимуществени вреди се е
установило,че е претърпял ищеца вследствие на тези телесни
увреждания,какъв е възстановителния период от първопосочената травма и
какъв размер на обезщетението за неимуществени вреди е справедливо да
бъде определен за ищеца съгласно критериите на чл.52 т ЗЗД.Изложил е
мотиви и във връзка с претенцията на ищеца за имуществени вреди.Като
краен резултат,първоинстанционният съд е приел,че иска за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди е основателен до размера от 15 000 лв.
и в този именно размер иска е уважен с обжалваното решение,а за разликата
над този размер до претендирания размер от 60 000 лв,частичен иск от 90 000
лв.,иска е отхвърлен като неоснователен.Иска за заплащане на обезщетение за
имуществени вреди в размер на 80,33 лв. е уважен изцяло,а двете
обезщетения са присъдени ведно със законната лихва върху тях,считано от
датата 18.03.2019 г. до окончателното плащане.Така приетите за доказани
размери на обезщетенията не са намалени на основание чл.51,ал.2 от ЗЗД,тъй
като първоинстанционният съд е счел за неоснователно заявеното от
ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от
пострадалия ищец.
Настоящата апелативна инстанция счита,че фактите, относими към
предмета на процесните искове и касаещи настъпването на твърдяния от
ищеца деликт,механизма на процесното ПТП,причинно-следствената връзка
на произшествието с причинените на ищеца телесни увреждания и самото
причиняване на уврежданията,а също и наличието на валидна и действаща
към момента на деликта застраховка „Гражданска отговорност“ по сключен
между виновния водач и ответника застрахователен договор,са изяснени
правилно,пълно и съобразно събраните по първоинстанционното дело
доказателства.В продължение на това,първоинстанционният съд е достигнал
до правилни изводи,че е доказан както фактическия състав на деликта по
чл.45 от ЗЗД,така и основанието на предявения пряк иск по чл.432,ал.1 от КЗ
за ангажиране отговорността на ответника-застраховател относно
9
обезщетяването на претърпените от ищеца неимуществени и имуществени
вреди,явяващи се резултат от процесното ПТП.Срещу тези изводи на съда не
са направени оплаквания от жалбоподателя в подадената от него въззивна
жалба.Наред с това,като се има предвид,че първоинстанционното решение не
е обжалвано от ответника-застраховател,то пред настоящата инстанция не се
явяват спорни и изводите на първоинстанционния съд за липса на
съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия ищец.
Имайки предвид изложените във въззивната жалба оплаквания,спорни
пред настоящата настоящата инстанция остават единствено въпросите за
степента и продължителността на търпените от ищеца неимуществени вреди
в резултат на причинените от процесното ПТП телесни увреждания и като
цяло-за размера на дължимото на ищеца обезщетение за тези вреди от гледна
точка на залегналия в нормата на чл.52 от ЗЗД принцип на
справедливостта,както и въпроса началния момент,от който се дължи
законната лихва за забава върху присъдените обезщетения за неимуществени
и имуществени вреди.По тези именно въпроси въззивният съд дължи
самостоятелна преценка с настоящото решение и в тази връзка приема
следното от фактическа и правна страна:
Видно от заключение на съдебно-медицинската експертиза,прието по
първоинстанционното дело и изготвено от в.л. М. Б.,вследствие на процеснто
ПТП от 17.12.2018 г. на ищеца са били причинени телесни
увреждания,изразяващи се в счупване на лява малкопищялна кост и контузия
на главата.Счупването на лявата малкопищялна кост е довело до трайно
затрудняване движенията на левия долен крайник на ищеца за повече от 30
дни,а контузията на главата му е причинила болка и страдание,без
разстройство на здравето.Непосредствено след инцидента ищецът П.С. е бил
откаран в СО при УМБАЛ „Св. Г.“ЕАД-гр.П. и след проведени там
медицински изследвания и консултации,му е било поставена гипсова
имобилизация за 45 дни и са му били предписани покой и аналгетици.В
заключението си вещото лице Б. сочи,че обичайният възстановителен процес
при такъв вид счупване,каквото е получил ищецът,без настъпване на
усложнения в него,за каквито липсват писмени и гласни доказателства в
кориците на делото,трае около 2-3 месеца.При дадените в съдебното
заседание на 21.10.2020 г. устни обяснения,отразени в протокола от същото
заседание,вещото лице Б. е потвърдило,че липсват медицински
10
документи,които да констатират усложнения в оздравителния процес на
ищеца,но въз основа на казаното от разпитания в същото заседание свидетел
П. С.-брат на ищеца,вещото лице е заявило,че най-вероятно оздравителният
процес при ищеца е бил удължен и вероятната причина за това е по-бавното
образуване на калус на мястото на счупване.В този контекст,посоченият
свидетел е заявил,че около четири-пет месеца след инцидента ищецът се е
придвижвал само с помощта на патерици,а през периода на гипсовата
имобилизация на счупения му крак не е могъл да се самообслужва без чужда
помощ,каквато са му оказвали неговата майка и самият свидетел-негов
брат.След свалянето на гипса,както сочи свидетелят,били провеждани през
два-три дни процедури по рехабилитация на крака на ищеца,за общ период от
около две календарни седмици.Факта на проведена рехабилитация след
сваляне на гипсовата имобилизация е констатиран и в заключението на в.л.
Б..Освен това,в началото след получаване на травмите,както сочи свидетелят
П. С.,ищецът изпитвал физически болки,които налагали ползването на
болкоуспокояващи и ищецът ползвал такива.Свидетелят сочи още,че дълго
време след инцидента /без да уточнява конкретен период/ ищецът се стряскал
насън,а самото му възстановяване протекло бавно според оценката на
свидетеля и едва през месец септември на следващата година ищецът вече не
се нуждаел от патерици,макар и да продължил да накуцва.Според
показанията на свидетеля,ищецът и към момента /т.е. и по времето,когато е
проведен разпита на свидетеля/ продължава да изпитва страх при пресичане
на улици,а тренировките му по футбол /какъвто е тренирал преди пътния
инцидент/ са вече невъзможни,тъй като при натоварване на счупения му
крак,ищецът продължавал да изпитва болки.Такива ищецът продължавал да
изпитва и при застудяване на времето,както и при по-дълги
разходки.Свидетелят дава показания и за това,че поради получената травма
на крака,ищецът е бил освободен от часовете по физическо за два учебни
срока,а оценките му се понижили и изкарал допълнителни часове,за да може
да завърши втория срок на учебната година.Според показанията на
свидетеля,ищецът е бил записан в проект на училището му за обучение в
Г.,но поради процесния пътен инцидент и възстановяването от него не е
могъл да отиде на това обучение.
Според заключението на в.л. Б.,към момента на изготвяне на
експертизата /изготвена през м. октомври 2020 г./ и след извършения от
11
вещото лице преглед на ищеца,не се установяват остатъчни патологични
промени,като двигателната способност на увредения крайник на ищеца е
напълно възстановена и единствено при рязка смяна на времето имало
минимална болкова симптоматика,според споделеното от ищеца пред самото
вещо лице.
На база горните обстоятелства,които се установяват от събраните по
първоинстанционното дело и коментирани по-горе доказателства,като отчита
характера и вида на причинените на ищеца телесни увреждания вследствие на
процесния пътен инцидент,като отчита и продължителността на изпитваните
от ищеца затруднения в придвижването му вследствие увреждането
/счупването/ на левия му крак и като дава вяра на показанията на св. С. за по-
дълъг възстановителен период при ищеца от обичайния такъв,очертан в
заключението на медицинската експертиза,а също и като отчита претърпените
от ищеца физически и психически страдания в резултат на получените
телесни увреждания вследствие на процесното ПТП,проведеното лечение на
увреждането,изразяващо се в счупване на лява малкопищялна
кост,благоприятния завършек на същото лечение предвид заключението на
вещото лице-експерт за пълно възстановяване на двигателната способност на
увредения крак,въпреки изнесените от свидетеля данни за по-дълъг
възстановителен период от обичайния такъв,а и като взе предвид възрастта на
ищеца към момента на настъпване на произшествието и социално-
икономическите условия в страната към същия този релевантен за спора
момент,въззивният съд намира,че справедливият размер на обезщетението за
търпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на произшествието
следва да бъде определен на сумата от 25 000 лв.До този размер въззивният
съд счита за основателен иска за неимуществени вреди,което обосновава
крайния извод,че подадената от ищеца въззивна жалба е частично
основателна и първоинстанционното решение следва да бъде отменено като
неправилно в частта,с която иска за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над присъдените 15 000 лв. до
размера от 25 000 лв. и вместо това следва с настоящото решение ответникът
да бъде осъден да заплати на ищеца още 10000 лв. обезщетение за
неимуществени вреди.В останалата обжалвана от ищеца част,с която същият
иск е отхвърлен за разликата над 25 000 лв. до размера от 40 000 лв.,частично
от 90 000 лв.,първоинстанционното решение е правилно,тъй като иска за тази
12
разлика е неоснователен,и затова в същата част решението следва да бъде
потвърдено.А в отхвърлителната част за разликата над сумата от 40 000 лв. до
претендираната с иска сума от 60 000 лв,частично от 90 000
лв.,първоинстанционното решение не е обжалвано и съответно на това е
влязло в сила в тази му част.
Процесната въззивна жалба,както се отрази по-горе,е насочена и срещу
частта на първоинстанционното решение,с която е отхвърлена акцесорната
претенция за лихви за забава за периода от 24.12.2018 г. до 17.03.2019 г. вкл.В
тази връзка първоинстанционният съд е приел,че в случая законната лихва
върху присъдените обезщетения за неимуществени и имуществени вреди се
дължи от датата 18.03.2019 г.,т.е. от деня след изтичането на общия
тримесечен срок по чл.496,ал.1 от КЗ за произнасянето на ответника-
застраховател по предявената пред него от ищеца претенция за изплащане на
обезщетенията,тъй като застрахователят е изискал допълнителни
доказателства от ищеца след предявяването на претенцията.И приемайки тази
дата за релевантния момент,от който се дължи законната лихва върху
обезщетенията,първоинстанционният съд е счел,че за заявения от ищеца по-
ранен исков период от датата 24.12.2018 г. до датата 17.03.2019 г.
вкл.,акцесорната претенция за лихви е неоснователна,поради което я е
отхвърлил за същата част от исковия период.
Настоящата инстанция счита за неправилно първоинстанционното
решение в тази му отхвърлителна част.В тази насока настоящият състав
счита,че началния момент,от който застрахователят дължи законна лихва
върху застрахователните обезщетения за претърпени от ПТП имуществени и
неимуществени вреди,се определя съгласно нормата на чл.429,ал.3 от
КЗ,както неведнъж е изразявал това си становище и в други свои
решения.Това означава,че застрахователят е задължен за заплащане на лихви
върху такива обезщетения или от датата на уведомяването му от
застрахования за настъпилото застрахователно събитие,или от датата на
уведомяването му или предявяването на застрахователна претенция от самото
увредено лице,която от двете дати е по-ранна.В случая съдът приема,че
застрахователят е уведомен за настъпване на застрахователното събитие на
датата 17.12.2018 г.,т.е. в деня на самия пътен инцидент,тъй като в
приложеното към първоинстанционното дело писмо с изх.№**-
13
****/05.03.2019 г.,изходящо от ответното застрахователно дружество,е
отразено,че заведената при дружеството щета във връзка с настъпилото
застрахователно събитие по процесната застрахователна полица е от датата
17.12.2018 г.При тези данни следва да се приеме,че законната лихва върху
дължимите по процесното дело обезщетения за неимуществени и
имуществени вреди,следва да бъде начислявана именно от датата 17.12.2018
г.,когато застрахователят е уведомен за застрахователното събитие.Ищецът
обаче е поискал начисляването на законната лихва от по-късен начален
момент-от датата 24.12.2018 г. и при съобразяване на диспозитивното начало
в гражданския процес,въззивният съд намира,че в конкретния случай
законната лихва върху обезщетенията следва да бъде начислена от датата
24.12.2018 г. до окончателното плащане на обезщетенията.В крайна сметка,с
оглед на изложените аргументи,се налага крайният извод,че с
първоинстанционното решение акцесорната претенция за лихви е отхвърлена
неправилно за периода от 24.12.2018 г. до 17.03.2019 г. вкл. И затова в тази
част решението ще се отмени,като вместо това се осъди ответника да заплати
на ищеца законната лихва върху присъдените с първоинстанционното
решение обезщетения за неимуществени и имуществени вреди в съответен
размер от 15 000 лв. и 80,33 лв.,освен за периода от 18.03.2019 г. до
окончателното плащане на обезщетенията,но още и за периода от 24.12.2018
г. до 17.03.2019 г.
Предвид горните изводи за началния момент,от който ответникът
дължи лихвата за забава,ще следва законната лихва и върху допълнително
присъденото с настоящото решение обезщетение за неимуществени вреди от
10 000 лв. да се начисли,считано от 24.12.2018 г. до окончателното плащане.
С оглед изхода от спора след произнасянето на въззивната
инстанция,ответникът ЗД“Б. И.“АД следва да бъде осъден да заплати на адв.
П.К.,съобразно уважената част от иска за неимуществени вреди,
допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА в размер на
357,11 лв. с ДДС /наред с присъденото й такова с първоинстанционното
решение в размер на 1178,89 лв. с ДДС/.
Отново с оглед изхода от спора след произнасянето на въззивната
инстанция,ответното застрахователно дружество следва да бъде осъдено да
заплати в полза на Д.,по бюджета на съдебната власт,по сметка на АС-
14
Пловдив,допълнително сумата от 400 лв. държавна такса върху уважения
размер на иска за неимуществени вреди /освен присъдената в полза на Д. ДТ с
първоинстанционното решение/.
По разноските за въззивната инстанция:
С оглед частичната основателност на подадената от ищеца въззивна
жалба и факта,че пред настоящата инстанция същият е представляван от адв.
К. при уговорена безплатна адвокатска защита за същата инстанция на
основание чл.38,ал.1,т.2 от Закона за адвокатурата,както е видно от
приложения договор за правна помощ и съдействие от 24.08.2021 г /л.33 от
настоящото въззивно дело/,ще следва да се уважи искането за присъждане в
полза на същия адвокат на адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от Закона
за адвокатурата.Дължимият размер на същото възнаграждение,определен
съгласно чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения и при съобразяване на уважената част от иска
след произнасянето на въззивната инстанция,се равнява на сумата от 996 лв. с
начислен ДДС,какъвто в случая подлежи на начисляване,като се има
предвид,че е представено доказателство за регистрацията на адв. К. по
ЗДДС.Това адвокатско възнаграждение следва да бъде осъден ответника
/настоящ въззиваем/ да заплати в полза на адв.К. на основание чл.38,ал.2 от
ЗА за осъществена безплатна адвокатска защита на жалбоподателя пред
настоящата въззивна инстанция.
На основание чл.78,ал.3 във вр. с чл.81 от ГПК,въззиваемото
дружество също има право на разноски за въззивната инстанция предвид
частичната неоснователност на въззивната жалба.Същото дружество е
заявило искане за присъждане на разноски за настоящата инстанция и е
представило доказателство за реалното извършване на такива разноски в
размер на 1560 лв.,представляващи платено в брой адвокатско
възнаграждение съгласно представеният договор за правна защита и
съдействие от 27.10.2021 г.,сключен между въззиваемото дружество и адв.
М.Г..В съдебното заседание на 10.11.2021 г.жалбоподателят чрез
пълномощника си адв. К. е заявил възражение за недължимост и
прекомерност на адвокатското възнаграждение,претендирано от насрещната
страна като разноски за въззивната инстанция.Това възражение е изцяло
неоснователно.Както вече се посочи,разноски на въззиваемото дружество за
15
въззивната инстанция се следват предвид частичната неоснователност на
въззивната жалба,а уговореното и платено от дружеството адвокатско
възнаграждение от 1560 лв. е несъществено по-високо като размер в
сравнение с минималния дължим размер на възнаграждението,определен
съгласно горепосочената Наредба №1 и възлизащ на сумата от 1536 лв.С
оглед на последното,платеното от въззиваемото дружество адвокатско
възнаграждение не подлежи на намаляване като прекомерно на основание
чл.78,ал.5 от ГПК.То обаче следва да бъде редуцирано съобразно на
отхвърлената част от въззивната жалба,при което положение жалбоподателят
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемото дружество разноски за
въззивната инстанция в размер на 624 лв.
И на следващо място,върху уважената с настоящото решение част от
иска за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди,ответното
дружество-застраховател на основание чл.78,ал.6 от ГПК следва да бъде
осъдено да заплати по сметка на Апелативен съд-Пловдив сумата от 200 лв.
държавна такса.
Мотивиран от горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260158 от 15.04.2021 г.,постановено по т.д.
№1017/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,в частта,с
която предявеният от П. ИВ. СП., с ЕГН ********** против „ЗД Б. И.“ АД-
гр.С. с ЕИК ********* иск по чл.432,ал.1 от КЗ за заплащане на обезщетение
за търпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на телесните
увреждания,причинени му от станалото на 17.12.2018 г. пътно-тренспортно
произшествие /ПТП/,е отхвърлен за разликата над уважения размер от 15 000
лв. до размера от 40 000 лв.,частичен от 90 000 лв.,както и в частта,с която е
отхвърлена акцесорната претенция за лихви за забава за претендирания по-
ранен период от 24.12.2018 г. до 17.03.2019 г. вкл.,като ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „ЗД Б. И.“ АД с ЕИК *********, със седалище гр. С. и
16
адрес на управление бул. „Д. Б.“ № ** да заплати на П. ИВ. СП., с ЕГН
********** и с адрес гр. К., ул. „А. С.“ № **, ет. *, ап. *,още 10 000 лв. /десет
хиляди лева/,освен присъдените му с първоинстанционното решение от
15.04.2021 г. 15 000 лв.,обезщетение за причинените на ищеца
неимуществени вреди-болки и страдания,вследствие на телесните
увреждания,причинени му от състоялото се на 17.12.2018 г. ПТП,ведно със
законната лихва върху тази сума,считано от 24.12.2018 г. до окончателното й
изплащане.
ОСЪЖДА „ЗД Б. И.“ АД с ЕИК *********, със седалище гр. С. и
адрес на управление бул. „Д. Б.“ № ** да заплати на П. ИВ. СП., с ЕГН
********** и с адрес гр. К., ул. „А. С.“ № **, ет. *, ап. * законната лихва
върху присъденото с решение № 260158 от 15.04.2021 г.,постановено по т.д.
№1017/2019 г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIII-ти
състав,обезщетение за неимуществени вреди от 15 000 лв. и върху
присъденото със същото решение обезщетение за имуществени вреди от
80,33 лв.,начислена за периода от 24.12.2018 г. до 17.03.2019 г. включително.
ОСЪЖДА „ЗД Б. И.“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. С.,бул. „Д. Б.“ № ** да заплати на адвокат П.К. от САК и
адрес на кантората: гр.К., ул.“С.“№ *, офис **,допълнително адвокатско
възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА в размер на 357,11 лв. /триста петдесет и
седем лева и 11 стотинки/ за осъществена безплатна адвокатска защита на
ищеца П. ИВ. СП. в производството по първоинстанционното т.д.№1017/2019
г. по описа на Окръжен съд-Пловдив,ТО,XIII-ти състав,както да заплати на
адвокат П.К. и адвокатско възнаграждение по чл.38,ал.2 от ЗА в размер на 996
лв. с ДДС /девестотин деветдесет и шест лева/ за осъществена безплатна
адвокатска защита по чл.38,ал.1,т.2 от ЗА на същия ищец като жалбоподател
във въззивното производство по т.д.№613/2021 г. по описа на Апелативен
съд-Пловдив.
ОСЪЖДА „ЗД Б. И.“ АД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. С.,бул. „Д. Б.“ № ** да заплати в полза на Д.,по бюджета на
съдебната власт,по сметка на Апелативен съд-Пловдив,допълнителна
държавна такса от 400 лв. /четиристотин лева/ за производството пред
първата инстанция върху уважения размер на иска за неимуществени
вреди,както и държавна такса от 200 лв. /двеста лева/,дължима на основание
17
чл.78,ал.6 от ГПК за производството по т.д.№613/2021 г. по описа на
Апелативен съд-Пловдив.
ОСЪЖДА П. ИВ. СП., с ЕГН ********** и с адрес гр. К., ул. „А. С.“
№ **, ет. *, ап. * да заплати на „ЗД Б. И.“ АД с ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление гр. С.,бул. „Д. Б.“ № ** сумата от 624 лв. /шестстотин
двадесет и четири лева/,представляваща съдебни разноски за въззивното
производство по т.д.№613/2021 г. по описа на Апелативен съд-
Пловдив,съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18