Р Е
Ш Е Н И Е
№……….../………12.2019г., гр.Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, в открито съдебно заседание, проведено на
двадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА М.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ПЛАМЕН А.
при секретар Албена Янакиева, като разгледа
докладваното от съдията А., въззивно търговско дело №1477 по описа за 2019г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по
въззивна жалба на “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к.“Малинова Долина“, ул.“Рачо Петков-Казанджията“ №4-6,
действащо чрез адв.Р.М.,***, ателие 2, против Решение №185/26.06.2019г.
постановено по гр.д.№963/2018г. на PC Провадия, с което са отхвърлени
предявените от жалбоподателя, против С.А.Н., с ЕГН **********, с адрес: ***,
със съдебен адрес:***, чрез адв.З.М., частични искове с правно основание чл.422
от ГПК вр. с чл.415 от ГПК, чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, и чл.86,
ал.1 от ЗЗД за приемане на установено, че въззиваемия дължи на въззивника за
сумата от 2000лв., представляваща част от общо дължимата главница в размер на
16197.92лв. по Договор за потребителски кредит от 11.05.2008г., сключен между
длъжника и “Юробанк България“ АД, което задължение е прехвърлено на ищеца с
Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 18.01.2016г. и сумата от
2000лв., представляваща част от общо дължимата договорна лихва в размер на
2703.40лв., за периода от 11.05.2008г. до 18.01.2016г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда-15.05.2018г., до окончателното погасяване на дълга, за които вземания е
издадена Заповед №383 от 17.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№598/2018г. по описа на РС Провадия.
В жалбата се излага, че решението на РС Провадия е неправилно и
незаконосъобразно. Оспорват се извода на първоинстанционният съд, че
претендираните вземания са погасени по давност, като се поддържа, че този извод
влиза в противоречие със същността на задължението и неговата неделимост.
Поддържа се, че разбирането за погасяване на части от задължението на падежа на
всяка отделна вноска, е в разрез с трайната съдебна практика на съдилищата.
Твърди се, че по отношение на всички компоненти на вземанията, произтичащи от
договор за креди, се прилага пет годишна погасителна давност. Сочи се, че е
налице разлика между т.нар. периодични платежи и връщането на заета сума на
части, съгласно погасителен план, каквато е настоящия случай. Сочи се още, че
неплащането в срок на вноска, е предвидено в договора за кредит основание за
начисляване на наказателни лихви. Твърди се, че с договора за кредит е уговорен
срок за връщане на заетата сума, края на който съставлява падежната дата на
връщането ѝ. Твърди се, че в случая е налице уговорката за изплащане на
части на заетата сума, чрез анюитетни вноски, включващи възнаградителна лихва
/възнаграждение за кредитора за предоставянето на кредита/, която уговорка е в
полза на кредитополучателя и облекчава издължаването на цялата сума до датата
на падежа. Ето защо се поддържа, че месечните вноски не представляват еднородни
самостоятелни периодични плащания, поради което за тях не е приложима кратката
тригодишна давност. С оглед изложеното, се моли за отмяна на решението и
уважаване на предявените претенции.
В срока по чл.263
от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, с който се
поддържа становище за нейната неоснователност. Поддържа се, че
първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон, като се е
съобразил с трайната и относима към казуса съдебна практика, включително и
задължителна такава. Поддържа се още, че предвид наличието на погасителен план,
според който плащанията се извършват на вноски, по отношение на договорът за
банков кредит приложение намира чл.111, б.“в“ от ЗЗД кратката тригодишна
давност. Моли се са потвърждаване на атакуваното решение.
В съдебно заседание
въззивника, чрез процесуалния си представител поддържа жалбата, оспорва
отговора и моли за отмяна на решението на районният съд в обжалваната му част,
за уважаване на предявените претенции и за присъждане на разноски за двете
инстанции.
Въззиваемата страна, чрез пълномощник, оспорва жалбата, поддържа
отговорът си и моли за потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на
разноски.
За да се произнесе
по спора съдът съобрази следното:
Съдът е сезиран с частични
искове с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК, чл.430, ал.1 и
ал.2 от ТЗ и чл.79 от ЗЗД, и чл.86, ал.1 от ЗЗД за приемане на установено, че
въззиваемия дължи на въззивника за сумата от 2000лв., представляваща част от
педежиралата към 11.05.2018г. общо дължима главница в размер на 16197.92лв. по
Договор за потребителски кредит от 11.05.2008г., сключен между длъжника и “Юробанк
България“ АД, което задължение е прехвърлено на ищеца с Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 18.01.2016г. и сумата от 2000лв., представляваща
част от педежиралата към 11.05.2018г. общо дължима договорна лихва в размер на
2703.40лв., за периода от 11.05.2008г. до 18.01.2016г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда-15.05.2018г., до окончателното погасяване на дълга, за които вземания е
издадена Заповед №383 от 17.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№598/2018г. по описа на РС Провадия.
В исковата молба се
твърди, че на 11.05.2008г. е сключен Договор за потребителски кредит, по силата
на който “Юробанк България“ АД е отпуснала на ответника кредит в размер на
17910лв. със срок на издължаване-144 месеца. Сочи се, че след усвояване на
кредита, кредитополучателят не е извършвал редовни плащания на месечните си
вноски, като непогасеното задължение е в общ размер на 18901.32лв., от които
16197.92лв.-главница и 2703.40лв.-договорна /възнаградителна/ лихва. Сочи се,
че на 18.01.2016г. между “Юробанк България“ АД и ищеца е сключен Договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, по силата на който задължението,
произтичащо от Договор за потребителски кредит от 11.05.2008г., е прехвърлено в
полза на вторият. Поддържа се, че с Писмо-уведомление от, съгласно
предоставените от първоначалния кредитор правомощия по чл.5 и следващите от
договора за цесия и в изпълнение на чл.99 от ЗЗД, ищеца е уведомил
длъжник за прехвърлянето на дълга му, като е бил предоставен 7-дневен срок за
доброволно изпълнение. Поддържа се още,
че кредитът е бил обявен
за предсрочно изискуем, поради което задълженията на длъжника по Договор за
потребителски кредит от 11.05.2008г. са изцяло изискуеми. Сочи се, че за
претендиране на вземанията е било образувано ч.гр.д.№598/2018г. по описа на PC
Провадия, по което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение,
срещу която длъжникът възразил. Твърди се, че изложеното поражда правен интерес
за ищеца да предяви иск за установяване на вземането си.
С отговора на
исковата молба се поддържа становище за неоснователност на претенциите. Не се
оспорва сключването на процесният договор за кредит, както и че в изпълнение на
същия са извършени плащания в общ размер на 2272лв. Оспорва се твърдението, че
ответника е уведомен за сключеният договор за цесия, както и настъпването на
предсрочната изискуемост на задължението по договора за кредит, тъй като
длъжника не е уведомен за това от кредитора. Прави се възражение за изтекла
погасителна давност.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд,
като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в
жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да се разгледа по същество.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда,
същото е допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на
отрицателните процесуални предпоставки. По отношение на неправилността на
първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2
от ГПК, въззивният съд по принцип е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания за неправилно формираните от съда изводи. В случая оплакванията на
въззивника, съставляват оспорване на изводите на районния съд за погасяване на
задължението по давност. Въпросното оспорване не съставлява новонаведено
възражение или фактическо твърдение, поради което следва да бъде разгледано по
същество.
По делото не е
налице спор и от приетите преписи от Договор за потребителски кредит
№FL478837/11.05.2008г., ведно Погасителен план, Молба за потребителски кредит,
Декларация за свързани лица и Бордеро за усвояване на кредит
№4104228/11.05.2009г., е видно, че “Юробанк България“ АД, с предходно
наименование “Юробанк И ЕФ Джи България“ АД е отпуснала на ответника кредит в
размер на 17910лв., със срок на издължаване-144 месеца, като погасяването
следва да се извършва чрез месечни анюитетни вноски, включващи главница и
лихва, в размер на 235.23лв. през първата година и на 288.73лв. за останалият
период, с падеж на 11 число на съответния месец.
Установява се от приетите преписи от Договор за възлагане на вземания сключен на 18.01.2016г. и от Приложение към потвърждение за извършена
за цесия, че “Юробанк България“ АД, в качеството си на цедент е прехвърлила на
ищеца, в качеството му на цесионер, всички свои вземания срещу ответника, произтичащи
от процесния договор за кредит. Установява се още, че стария кредитор-банката,
е упълномощил новия такъв-ищеца да уведоми длъжници за извършената цесия.
По делото са представените преписи от Писма-уведомления, в които са
обективирани волеизявление на ищеца за уведомяване на ответника за прехвърляне
на вземането по договора за кредит, както и за обявяване на предсрочната му
изискуемост, поради допусната забава от длъжника при погасяване на
задължението.
Видно е от представените преписи от Известия за доставяне, че пощенските
пратки, с които горецитираните писма са изпратени на 21.02.2018г. до длъжника
на посочения в договора постоянен и на друг известен адреси, са останали
непотърсени от адресата.
Установява се от
материалите по ч.гр.д.№598/2016г. на ПРС, че на 15.05.2018г. ищцовото дружество
е подало Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, което
е уважено респективно е издадена Заповед №383/17.05.2018г. за вземане в размер
на 2000лв., представляващо частична претенция за главница от общо дължимата и
педежирала към 11.05.2018г. такава от 16197.92лв. по Договор за потребителски
кредит от 11.05.2008г. сключен между ответника и “Юробанк България“ АД, ведно
със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда-15.05.2018г. до окончателното погасяване на дълга, и за
вземане в размер на 2000лв., представляващо частична претенция за договорна
лихва от общо дължимата такава от 2703.40лв., за периода от 11.05.2008г. до
18.01.2016г., които вземания са прехвърлени на заявителя с Договор за продажба
и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.01.2016г.
От заключението Съдебно-счетоводна експертиза,
което съдът кредитира като добросъвестно изготвено и неоспорено от страните, се
установява, че общият размер на
плащанията по кредита, е както следва: -1742.08лв. за главница; -677.68лв. за
договорна лихва и 12.24лв. за лихва за просрочие. Изцяло погасени са главниците
за периода 11.06.2009г.-11.01.2012г., като с извършеното на 29.06.2015г.
последното плащане в размер на 100лв. е погасена частично главница с падеж на
11.02.2012г. След отчитане на извършените плащания общия размера на непогасена
главница е 16167.92лв., от която сбора от падежиралите, но неплатени главници
за периода до 18.01.2016г., възлиза на 4071.08лв., а на непадежиралите е
12096.84лв. Погасените договорни лихви за периода 11.06-11.09.2009г. са в общ
размер на 677.68лв., като сбора от неплатени лихви за периода
11.09.2009г.-18.01.2016г. е в размер на 15965.56лв. След 11.05.2018г. няма
извършени плащания по процесният договор.
Въз основа на
горното, въззивният съд намира следното:
Предвид правилата
за разпределение на доказателствената тежест в гражданският процес и с оглед
премета на предявените претенции, в ищеца следва да установи възникването и
дължимостта на спорните вземания и по конкретно сключването на договор за кредит,
с твърдените параметри /размер, срок, падеж, лихви и т.н./, и реално предаване
на длъжника на сумата предмет на договора. Следва да установи още, че е
приобретател на вземането по договора за кредит, по силата на договор за цесия,
както и че са наличие на предпоставките за настъпване на предсрочната
изискуемост /включително и обявяването ѝ на длъжника по смисъла на чл.60,
ал.2 от ЗКИ/ на задълженията по договора, който има характеристиките на договор
за потребителски кредит. На последно място ищеца следва да докаже размера на
претенции си. От своя страна ответникът, следва да установи правоизключващите
си възражения, в това число, че е изправна страна по договора, липсата на
предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост, или че е налице погасяване
на задължението по давност.
Както се посочи
по-горе сключването на процесния договор за потребителски кредит и усвояването
на сумата по същия, не се оспорва от ответника, като същия възразява относно
осъществяването на фактическите състави по прехвърляне на вземането с договор
за цесия и по обявяване на предсрочната изискуемост на задължението, поради
липсата на получени от длъжника уведомления за това.
Действително
ангажираните от ищеца доказателства /писма, ведно с известния за доставяне/ за
уведомяване на длъжника за цедиране на вземане и за обявяване предсрочна
изискуемост на задължението по договора за кредит, не установяват получаването
им от ответника.
С оглед оспорването
на правопораждащият ефект на договора за цесия, на първо място, следва да се
обсъди възражението на ответника относно липсата на уведомяване за извършената
цесия, доколкото същото касае материално правната легитимация на кредитора.
Предвид избраният
процесуален ред за предявяване на претенциите, а имено чрез иницииране на
заповедно производство за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК и съобразно т.9
от ТР №4 от 18.06.2014г. на ВКС, ОСГТК, в производството по установяване на съществуването
на вземане по издадена заповед за изпълнение, приложение намира нормата на
чл.235, ал.3 от ГПК, респективно следва да бъдат съобразени фактите, настъпили след
подаване на заявлението за издаване на заповед, до момента на приключване на
съдебното дирене в исковия процес. В този смисъл с обективираното, както в исковата молба, така и в приложените към
нея писма-уведомления, волеизявление на стария кредитор, чрез пълномощник, до
длъжника-ответник за прехвърляне на вземането по процесния договор за кредит в
полза на ищеца, с договор за цесия от 18.01.2016г., е осъществен фактическият
състав на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Връчването на ответника на препис от
исковата молба и приложенията, е станало на 22.11.2018г., съответно най-късно
от този момент, е налице уведомяване
на длъжника за договора за цесия. Ето защо следва извода, че процесната цесия е
породила ефект и понастоящем титуляр на вземанията по договора за кредит е
ищеца.
За пълнота, следва
да се посочи, че дори да не бъде споделен горния извод, доводите на ответника
за непротивопоставимост на договора за цесия, поради липса на уведомяване на
длъжника, отново биха били неоснователни. Това е така защото длъжникът може да
възразява успешно за липсата на уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на
стария кредитор до момента на уведомлението /така в Опр.№987/18.07.2011г. по гр.д.№867/2011г.
на ВКС, IV г.о./, като такива
трънения не са изложени в настоящия процес.
Относно
възраженията на ответника за ненастъпила предсрочна изискуемост на цялото
задължение по договора за кредит, следва да се има в предвид, че претенциите
предмет на заповедното и последвалото го исково производство, касаят вземания
чиито падеж е настъпил преди сезирането на съда. Наред с това по отношение на
уведомлението за настъпилата предсрочна изискуемост, е приложимо изложеното относно
уведомяването за извършената цесия. При съобразяване на фактите, настъпили,
след сезирането на съда, следва извода, че с връчването на исковата молба и
приложените към нея писма, ответника е уведомен за обявяването на предсрочна
изискуемост на вземането по процесния договор за кредит в съответствие с чл.15
от договора, уреждащ потестативно право за кредитора, при наличие на забава в
плащанията, да преобразува съществуващите облигационни правоотношения, досежно
периодичността и размерите на изпълнението на паричните задължения от длъжника.
Както вече се посочи преписа от исковата молба и приложенията, са връчени
на ответника на 22.11.2018г., като от този момент волеизявлението до ответника за обявяване на
предсрочна изискуемост, е произвело трансформиращият си ефект, досежно срока за
издължаване и понастоящем вземането по процесния договор е изцяло изискуемо.
Предвид изложеното,
следва да се приеме, че частичните претенции за установяване на съществуване на
вземания за главница и лихви, са доказани по основание.
Относно размера на
вземанията по договора за кредит, следва да се има предвид неоспореното
заключение на ССч.Е, според което общият размер непогасената главница е
16167.92лв., а този на дължимите договорни лихви е 15965.56лв.
С оглед
установяване на съществуването на претендираните вземания, на разглеждане
подлежи възражението на ответника за погасяването им по давност. В тази връзка
предвид естеството на задълженията, първият въпрос, който следва да получи
отговор, е относно квалифицирането на правата на кредитора и приложимия, според
тази квалификация закон, уреждащ давността. Настоящият въззивен състав на съда,
възприема разбирането, че вноските за погасяване на задължение по договор за
кредит, на са такива с периодичен характер. Според задължително тълкуване на
чл.111, б.”в” от ЗЗД, съдържащо се в ТР №3/2011г. на ВКС, ОСГТК, за да се
изсрочват с кратка 3 годишна давност, задълженията с падежи, настъпващи през
предварително определени интервали, следва да имат относителна самостоятелност
и повтарящ се характер, като общността им възниква от един правопораждащ факт.
В случая, кредиторът е предоставил на длъжника еднократно и изцяло главницата
за ползването ѝ до изтичане на краен срок 11.05.2021г., съответно
връщането на тези парични средства на погасителни вноски, не превръща договора
в такъв за периодични платежи, а представлява предварително съгласие на
кредитора да приема изпълнение на части, като облекчение на лихвената тежест за
длъжника. В този смисъл налице е разлика с правоотношенията, разгледани в
мотивите на горецитираният тълкувателен акт, които се характеризират с
продължителност на изпълнението и на двете престации /предоставяне на
определена услуга от доставчик, срещу периодично начисляване цена за отделни
периоди на ползване/. Положението на доставчик, който продължава да предоставя
услуга, без да търси защита в рамките на по-краткия давностен срок /с което
конклудентно индицира, че е загубил интерес от забавените пълни плащания за
съответното месечно потребление/, не е идентично с положение на кредитор, който
вече еднократно е предоставил главница в цялост и изчаква крайния срок, без да
притеснява длъжника, неизпълняващ уговорен в негова полза план на предварителни
частични плащания. Ето защо, разсрочването на части от усвоения кредит на
отделни погасителни вноски, не превръща главницата в периодично платима и за
нея остава приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 от ЗЗД. В този смисъл е и формираната
съдебна практика обективирана в Решение №28 от 05.04.2012г. на ВКС по
гр.д.№523/2011г., III г.о. и Решение №38/26.03.2019г. по т. д.№1157/2018г, II
т.о. От друга страна обаче, в тези решения като начален момент на отчитане на
давността се приема крайния срок за ползване на кредита /последен падеж по
погасителен план/, който извод съставът на въззвиният съд, преценява за
несъвместим със задължителна тълкувателна дейност на ВКС. В т.2 от ТР №3/2017г.
на ВКС, ОСГТК, погасителният план с анюитети се възприема като определящ за
срочния характер на договора, съответно и за падежите, фиксирани ежемесечно в
полза на длъжника, но само за онези части от главницата и възнаграждението за
ползването ѝ, които формират конкретно уговорената погасителна вноска. Не
може да се поддържа, че погасителният план ползва само длъжника като съгласие
на кредитора да приема изпълнение на части преди крайния падеж, тъй като
разпределението на главницата на части влияе и върху крайната цена, начислявана
като лихва върху още непадежирал, респективно редовно ползван остатък от
главницата. Затова междинните срокове по плана, макар и да не водят до типична
периодичност, имат икономическо значение на падежи за съответно изискуемите
части и за двете страни, като интерес да получи вноската навреме има и
кредитора. Крайната дата за ползване на
кредита се отнася само за последната част от главницата, затова и за всяка
по-рано изискуема вноска длъжникът изпада в забава, макар и не за цялата
главница, а само за съответно изискуемата част. В този смисъл е задължителното
тълкуване в т.1 от ТР №8/2017г. на ВКС, ОСГТК. Значението на падежа на всяка
вноска не може да бъде игнорирано и с оглед разпоредбата на чл.60, ал.2 от ЗКИ,
според която, банката може да се снабди с изпълнителен лист за всяка една
неплатена вноска по договор за банков кредит, което означава, че вземането на
банката за всяка неплатена вноска, е изискуемо на падежа. Като съобразява
действието на погасителния план, съдът не може да възприеме довода за
игнориране на изискуемостта на вноските и отчитане като единствен само
последния падеж за цялата главница. Съответна на разрешенията дадени с
въпросните тълкувателни актове, е съдебната практика, която отчита начало на
давностни срокове по всеки един от падежите, а имено възприетото в Решение №90/31.03.2014г.
на ВКС по гр.д.№6629/2013г., IV г.о. и Решение №161/08.02.2016г. на ВКС по т.д.№1153/2014г.,
II т.о., и срокове преклудиращи защита на кредитора, обективирана в Решение №83
от 26.05.2017г. по т.д.№50394/2016г. на ВКС, ІV г.о. и Решение №44 от 05.06.2017г.
по гр.д.№60073/2016г. на ВКС, ІІІ г.о.
В заключение
съставът на въззивният съд намира, че приложимият закон налага общата
петгодишна давност да бъде отчетена за всяка от падежиралите анюитетни вноски
по погасителният план. В резултат, от което претенцията на кредитора, е
погасена по давност за периода, предшестващ с пет години предявяването на
установителният иск по смисъла на чл.422 от ГПК-15.05.2018г., а имено преди
15.05.2013г.
Видно е обаче от
заключението на ССч.Е и от погасителният план, че размера на дължимата главница
по договора за кредит, с падеж след 15.05.2013г. до 11.05.2018г. възлиза на
6773.05лв., а този на възнаградителната лихва за периода от 15.05.2013г. до
18.01.2016г. е в размер на 6236.63лв., както и двата надхвърлят този на
частично заявените претенции от по 2000лв.
В обобщение настоящият състав на съдът намира, че
исковете за установяване на съществуването на парични задължения-главница и договорна лихва, по издадена заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК, са изцяло основателни и като такива следва да бъдат уважени. Като е
достигнал до различни правни изводи първоинстанционният съд, е постановил
незаконосъобразно решение, което следва да бъде отменено, съответно да се
постанови ново позитивно такова за ищеца.
При този изход на делото и на основание т.12 на ТР №4/2013г., чл.78, ал.1 от ГПК ответника, следва да бъде осъден да заплати на ищеца, деловодни разноски за заповедното производство в размер на 80лв. На основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на ищеца се дължат деловодни разноски за исковото производство, чиито размер за двете инстанции възлиза на сумата от 310лв.
Воден от горното,
съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение №185/26.06.2019г. по
гр.д.№963/2018г. на PC Провадия, с което са отхвърлени предявените от “Еос Матрикс“ ЕООД, частични искове
за приемане на установено, че С.А.Н.,
дължи сумата от 2000лв.,
представляваща част от дължима главница в общ размер от 16197.92лв. по Договор
за потребителски кредит от 11.05.2008г., сключен между длъжника и “Юробанк
България“ АД, което задължение е прехвърлено с Договор за продажба на вземания
от 18.01.2016г. и сумата от 2000лв., представляваща част от дължима договорна лихва в общ размер от 2703.40лв.,
за периода от 11.05.2008г. до 18.01.2016г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда-15.05.2018г., до
окончателното ѝ погасяване, за които вземания е издадена Заповед
№383/17.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№598/2018г. по описа на РС Провадия, както и в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА за установено, че С.А.Н., с ЕГН
**********, с адрес: ***, дължи на “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр.София, ж.к.“Малинова Долина“, ул.“Рачо Петков-Казанджията“
№4-6, сумата от 2000лв., представляваща частична претенция от общо
дължимата към 11.05.2018г. главница в размер на 16197.92лв. по Договор за
потребителски кредит от 11.05.2008г., сключен между длъжника и “Юробанк
България“ АД и сумата от 2000лв.,
представляваща частична претенция от общо дължимата договорна лихва в размер на
2703.40лв., за периода от 11.05.2008г. до 18.01.2016г., които задължения са
прехвърлени на ищеца с Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
18.01.2016г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата
на депозиране на заявлението в съда-15.05.2018г.,
до окончателното ѝ изплащане, за които вземания е издадена Заповед №383
от 17.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по
ч.гр.д.№598/2018г. по описа на РС Провадия.
ОСЪЖДА С.А.Н., с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, ж.к.“Малинова Долина“, ул.“Рачо
Петков-Казанджията“ №4-6, сумата от 80лв., представляваща деловодни разноски за
заповедното производство и сумата от 310лв., представляваща разноски за исковото производство, пред двете
инстанции.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.