№ 145
гр. София, 10.01.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-30 СЪСТАВ, в публично заседание
на тринадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Валерия Банкова
при участието на секретаря Диана Ст. Борисова
като разгледа докладваното от Валерия Банкова Гражданско дело №
20231100114382 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искове, предявени от изпълнителния
директор на НАП чрез пълномощника Ю. Т. П. - старши публичен изпълнител
при ТД на НАП-София, срещу ответниците „П.-45“ ООД, ЕИК *******, К. С.
З., ЕГН **********, З. П. З., ЕГН ********** и Т. П. Т., ЕГН **********, с
които се иска прогласяване недействителността по отношение на държавата на
следните сделки:
1. покупко-продажба на недвижим имот, сключена на 21.12.2018 г. с
нотариален акт, вписан в АВп. с вх. № 88941/21.12.2018 г., акт № 29, том 211,
дело № 65479/2018 г., с който „П.-45“ ООД продава на К. З. следния недвижим
имот, собственост на търговското дружество, а именно: Самостоятелен обект
в сграда с идентификатор 68134.902.792.2.19, находящ се в гр. София, по
КККР, одобрени със Заповед № РД-18-739/21.11.2017 г. на изп. директор на
АГКК, находящ се на адрес: гр. София, район Лозенец, ж.к. Лозенец, ул.
*******, намиращ се на етаж -1 в сграда с идентификатор 68134.902.792,
предназначение: гараж, брой нива: 1, с площ 43.39 кв.м., както и съответните
ид.ч. от общите части на сградата, при съседи: на същия етаж: няма, под
обекта: нямам, над обекта: самостоятелен обект с идентификатор
68134.902.792.2.11, заедно с 1,96% /едно цяло деветдесет и шест стотни върху
сто/ идеални части от правото на собственост върху поземления имот, в който
1
е построена сградата, съставляващ поземлен имот с идентификатор
68134.902.792, за продажната цена в размер на 17 000 евро, чиято левова
равностойност се равнява на 33 249.11 лева, при данъчна оценка на описания
имот в размер на 43 712.46 лева.
2. прехвърляне собствеността на недвижим имот като даване вместо
изпълнение, сключена на 15.03.2021 г. с Нотариален акт, вписан в АВп. с вх.
№ 14788/15.03.2021 г., акт № 112, том XXXVI, дело № 11031/2021 г., с който
К. С. З. и З. П. З., прехвърлят на Т. П. Т. същия гореописан недвижим имот за
погасяване на задължението до договор за паричен заем от 30.11.2018г.
Ищецът поддържа, че при втората сделка плащане на цена няма, тъй
като прехвърлянето на правото на собственост върху процесния имот е
уговорено като datio in solutum по договор за паричен заем, сключен на
30.11.2018 г. между К. З. и З. З. в качеството им на заемополучатели и Т. П. Т. в
качеството й на заемодател.
Твърди също, че към 21.12.2018 г. - датата на сключване на първата
разпоредителна сделка, ответникът „П.-45“ ООД има непогасени публични
задължения към държавата в размер 190 237,34 лева, представляващи
незаплатени задължения по подадени от дружеството декларации по образец
№ 6 по ЗДДФЛ и справки-декларации по ЗДДС, описани в исковата молба.
Счита, че с разпоредителната сделка от 21.12.2018 г. дружеството „П.-
45“ ООД е отчуждило своя недвижим имот /Гараж № 3, с идентификатор
68134.902.792.2.19/ с цел да затрудни удовлетворяването на държавата в
качеството на кредитор. Изтъква, че при извършването и на двете сделки не
е имало реално разместване на имуществени блага, тъй като средствата за
закупуването на имота от страна на ответника К. З. са й били предоставени с
договор за паричен заем от 30.11.2018 г. от ответника Т. Т., която е съпруга на
Н.Д.Я. - управител и съдружник в „П.-45“ ООД. Паричният заем бил погасен
на 15.03.2021 г. под формата на datio in solutum, чрез прехвърлянето на
собствеността върху процесния недвижим имот от К. З. и З. З. на Т. Т., като
счита, че по този начин се постигнал увреждащият ефект. Сочи, че Н.Я. и Т. Т.,
освен като съпрузи, са свързани лица и чрез търговското дружество „П.Р.“
ЕООД, ЕИК *******, в което управител е Н.Я., а едноличен собственик на
капитала е Т. Т.. По този начин ответникът „П.-45“ ООД, действащо чрез своя
управител и съдружник – Н.Я., успяло да осуети насочването на
2
принудителното изпълнение срещу процесния имот и същевременно да запази
собствеността му, придобивайки го чрез своята съпруга Т. П. Т., като по този
начин увредило интересите на публичния кредитор, лишавайки го от
възможността имотът да послужи за обезпечаване и принудително
удовлетворяване на публичните вземания. Ищецът твърди също, че описаните
действия били извършени от управителя на „П.-45“ ООД – Н.Я. и от неговата
съпруга Т. Т., със знанието че с тях увреждат интересите на публичния
кредитор, тъй като в качеството си на управител Н.Я. е знаел за задълженията
на дружеството, а знанието на Т. Тонева Янева се предполага, поради
наличието на законова презумпция.
Ето защо, предявява искове процесните сделки да бъдат обявени за
недействителни по отношение на държавата, доколкото сделките са
извършени с намерение да се увреди публичния кредитор при наличие на
публични задължения на „П.-45“ ООД в размер на 190237,34 лева.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът „П.-45“ ООД, чрез процесуалния си представител, депозира
в срок писмен отговор на исковата молба. Не оспорва, че на 21.12.2018 г.
собствеността върху процесния недвижим имот е била прехвърлена от „П.-45“
ООД на К. З., но оспорва иска като неоснователен и недоказан. Излага
мотиви, че към датата на сделката върху процесния имот са били учредени и
вписани в АВп. две договорни ипотеки в полза на „БАКБ“ АД, което прави
правно и житейски нелогично твърдението на ищеца за знание за увреждане.
Оспорва твърдението за наличие на презумпцията за знание за увреждане у
третото лице Т. Т. с оглед на факта, че Н.Я. и Т. Т. са били разведени от
27.05.2011 г., т.е. повече от 7 г. преди сделката за покупко-продажба на
недвижимия имот, сключена между „П. – 45“ ООД и К. З.. Навежда
аргументи, че презумпцията за знание по чл. 135, ал. 2 ЗЗД в настоящия
случай е неприложима.
Оспорва като неправилно и твърдението на ищеца за свързаност между
Т. Т. и Н.Я. чрез участието им в търговското дружество „П.Р.“ ЕООД,
съответно като управител и едноличен собственик на капитала, с аргумента,
че Н.Я. е бил вписан като управител на дружеството от 02.06.2021 г., което е
четири години след първата сделка, сключена между П. 45 ООД и К. З., и 3
месеца след втората сделка за покупко-продажбата на недвижимия имот.
3
Оспорва твърденията на ищеца за наличие на непогасени публични
задължения на ответника „П.-45“ ООД към държавата в размер на 190 237,34
лева към 21.12.2018 г. Отрича да е настъпило увреждане и оспорва активната
легитимация на ищеца като кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД с оглед на
това, че ищецът не сочи какъв размера на вземането, което се претендира,
както и не е изложил твърдения, че ответника „П.-45“ ООД не разполага с
друго имущество, от което кредиторът би могъл да се удовлетвори, поради
което счита, че не е изпълнен фактическия състав на увреждането и
следователно, твърденията на ищеца са неоснователни и моли искът да бъде
отхвърлен. Претендира разноски.
Ответниците К. З. и З. З., чрез процесуалния си представител, депозират
в срок писмен отговор на исковата молба. Правят възражение за изтекла
давност за предявяване на иска и молят същия да бъде отхвърлен.
По същество оспорват иска като неоснователен и недоказан.
Не спорят, че между К. З. и Т. Т. е сключен договор за паричен заем за
сумата от 17 000 евро, с която сума К. З. е искала да закупи гараж в гр. София,
и че на 21.12.2018 г. К. З. е придобила възмездно процесния гараж №3 от „П.-
45“ ООД, а впоследствие, на 15.03.2021 г. собствеността върху посочения имот
е била прехвърлена от К. З. и З. З. на Т. Т. срещу погасяване на парично
задължение.
Оспорват обаче твърденията на ищеца втората по ред сделка да е била
сключена с цел да се увреди държавата, тъй като към онзи момент НАП не би
могла да се удовлетвори от него, поради учредените върху имота две
договорни ипотеки в полза на БАКБ АД.
Отричат да са знаели за непогасени публични задължения на „П.-45“
ООД и молят искът да бъде отхвърлен. Претендират разноски.
Ответникът Т. Т., чрез процесуалния си представител, депозира в срок
писмен отговор на исковата молба.
Излага аргументи, че предявения от ищеца иск е погасен по давност и
моли да бъде отхвърлен.
Не оспорва че с договор за паричен заем е предоставила на К. З. сума в
размер на 17000 евро, както и че на 15.03.2021 г. е придобила процесния имот
от К. З. и З. З. с нотариален акт за прехвърляне на собственост върху
4
недвижим имот срещу погасяване на парично задължение, с което двамата
прехвърлители са погасили задължението си.
Оспорва изцяло иска като неоснователен и недоказан. Оспорва
твърдението на ищеца за свързаността й с управителя на „П.-45“ ООД Н.Я.,
както в качеството им на съпрузи, така и като органи на управление на
търговското дружество „П.Р.“ ЕООД, поради което счита презумпцията,
предвидена в чл. 135, ал. 2 ЗЗД за неприложима в конкретния случай.
Отрича от разпоредителната сделка да е настъпило увреждане за
публичния кредитор и оспорва активната легитимация на ищеца като
кредитор по смисъла на чл. 135 от ЗЗД с оглед на това, че ищецът не е посочил
какъв е действителния размер на вземането, което се претендира, както и не е
констатирал, че ответника „П.-45“ ООД не разполага с друго имущество, от
което кредиторът би могъл да се удовлетвори, поради което счита, че не е
изпълнен фактическия състав на увреждането и следователно, твърденията на
ищеца са неоснователни и моли искът да бъде отхвърлен. Претендира
разноски.
Със становище по делото от 04.06.2024г. ищецът оспорва твърдението,
че към датата на извършване на атакуваните сделки имотът е бил обременен с
вещни тежести. Твърди, че учредената през 2008 г. ипотека в полза на БАКБ
АД е била заличена на 02.02.2021г. поради неподновяването й в срок, и то по
молба на ответника „П. – 45“ ООД, подадена чрез управителя Н.Д.Я..
Ипотеката, учредена през 2010г. също не е била подновена в законовия срок.
Независимо от изложеното, поддържа, че обременяването на имота с вещни
тежести не е пречка за обявяване на сделката за относително недействителна.
На следващо място, оспорва твърденията на ответниците за липса на
свързаност между ответника „П.-45“ ЕООД чрез управителя Н.Д.Я. и
ответницата Т. П. Т.-Я., като на свой ред твърди, че макар бивши съпрузи,
двамата продължават съвместно да управляват и контролират различни
дружества, като напр. „Н.“ ЕООД. Твърди, че поредицата от атакувани сделки
има за цел да прикрие постигнатия краен резултат – придобиването на имота
от свързаното с ответника – търговец лице – бившата съпруга на неговия
управител, ответницата Т.-Я..
Ответниците оспорват изложеното, като на свой ред твърдят, че
заличаването на ипотеките е осъществено впоследствие и към датата на
5
сключване на първата от атакуваните сделки имотът е бил ипотекиран, поради
което не може да се твърди намерение за увреждане на държавата.
Като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в съвкупност, съдът намира следното от фактическа страна:
Видно от приложените доказателства се установява от ответното
дружество да са подадени декларации обр.6 и справки декларации по ЗДДС за
периода то 19.02.2014г. до 13.11.2018г. за публични задължения на обща
стойност 190 237.34 лв.
Сключването на двете оспорени с исковата молба сделки не е спорно
между страните, а и се установява от представените по делото нотариални
актове от 21.12.2018г. и 15.03.2021г.
Установява се от представените от ответника „П.-45“ ЕООД писмени
доказателства, че с нот. акт №72, том III, рег. №3065, дело №454/ 09.09.2008г.
на нотариус С.П. е учредена договорна ипотека в полза на „БЪЛГАРО-
АМЕРИКАНСКА КРЕДИТНА БАНКА“ АД върху правото на строеж на
множество самостоятелни обекти от Жилищна сграда с офиси и подземни
гаражи, която ще бъде построена в имот с адм. адрес гр. София, ул. „*******.
С нот. акт от 15.12.2010г. е учредена втора договорна ипотека в полза на
същата банка върху самостоятелни обекти в сградата, построена на етап „груб
строеж“.
Ангажирано е влязло в сила Решение от 27.05.2011г. на РС – Елин
Пелин, с което е прекратен по взаимно съгласие сключеният между Т. П. Т.-Я.
и Н.Д.Я. на 23.06.2001г. брак.
Представена е молба за частично заличаване на ипотека по чл.22 от
Правилника за вписванията от 02.02.2021г., подадена от „П. 45“ ООД чрез
управителя Н.Д.Я., с която е поискано частично заличаване на ипотеката от
2008г., учредена в полза на БАКБ АД, поради изтичане на десет годишния
срок за подновяването й, касателно процесния гараж №3.
На 03.06.2018г. е вписано и съгласие за частично заличаване на
договорната ипотека от 2010г. по отношение на офис №5 и гараж –
паркомясто №3.
От ангажираните по делото извлечения от ТР се установява, а не е и
спорно между страните, че управител на „Н.“ ЕООД, ЕИК ******* по решение
6
на едноличния собственик на капитала „ П.Р.“ ЕООД от 08.11.2017г., е Н.Д.Я..
Същото лице е управител и на „П.Р.“ ЕООД, ЕИК ******* по решение на
едноличния собственик на капитала – Т. П. Т.-Я. от 27.05.2021г.
По делото е проведен разпит на свидетеля П.К.К.. Същият заявява, че
работи като брокер на недвижими имоти. Ответницата К. З. се свързала с него
във връзка с продажба на гараж, който агенцията на свидетеля предлагала в кв.
Лозенец“. След оглед, свидетелката не пожелала да закупи гаража и тогава й
бил предложен гаража на „П. 45“ ООД, който също бил за продажба. Тя го
харесала, страните сключили предварителен договор и до края на м. ноември
2018г. сключили сделката. Доколкото на свидетеля е известно, към този
момент ответницата З. не е познавала Н.Я., той ги запознал. Спомня си, че
имотът бил с тежест, затова част от сумата се платила за да се погаси тежестта
и сделката да се изповяда чисто. Заявява, че декларации по чл.264 от ДОПК са
подписвани пред него и пред нотариуса, изповядал сделката.
При тази фактическа обстановка, съдът намира от правна страна
следното:
Предявените искове са с правна квалификация чл.216, ал.1, т.4 и т.6 от
ДОПК. Нормата на чл. 216, ал. 1, т. 1-6 от ДОПК предвижда възможността да
бъдат обявени за недействителни спрямо държавата и общината изброени
действия и сделки, извършени от длъжника. Чл.216, ал. 2 ДОПК сочи, че
недействителността по ал. 1 се обявява по иск на съответния публичен
взискател или на публичния изпълнител по реда на Гражданския процесуален
кодекс. Извън случаите по ал. 1, правата на кредитора по чл. 134 и 135 от
Закона за задълженията и договорите могат да бъдат упражнени от съответния
публичен взискател или от публичния изпълнител. В тези случаи знанието на
лицето, с което длъжникът е договарял, за увреждането по чл. 135, ал. 1 от
Закона за задълженията и договорите се предполага до доказване на
противното, ако третото лице и длъжникът са свързани лица.
Видно е, че разпоредбите на чл.135 от ЗЗД и чл.216 от ДОПК се
съотнасят като обща към специална, при което исковете на публичния
взискател по чл.216 ДОПК са частен случай на Павловия иск. В съдебната
практика трайно се приема, че когато увреждането е осъществено не чрез
една, а чрез поредица от сделки, кредиторът може да иска обявяването на
всички сделки за недействителни по отношение на себе си. Съгласно
7
възприетото в т.3 на ТР №2/2017г. на ОСГТК на ВКС, защитата на кредитора
по чл.135 от ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от
лицето, в полза на което се е разпоредил длъжникът, се осъществява чрез
насочване на иска по чл.135 от ЗЗД и по отношение на последващите сделки,
които го увреждат.
Ето защо, налице е правен интерес от насочване на исковете както към
лицата по първоначалната сделка – длъжника и купувача – ответниците „П. -
45“ООД и К. С. З. /респ. З. П. З./, така и спрямо купувача по последващата
сделка – ответницата Т. П. Т.-Я.. Исковете са предявени от легитимирано лице,
съгласно разпоредбата на чл.216, ал.2 от ДОПК, с правен интерес, поради
което са процесуално допустими, а по същество съдът намира следното:
Фактическият състав на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК в приложимата
му към процесния случай редакция, преди допълнението й - ДВ, бр. 105 от
2020 г., в сила от 01.01.2021 г. - включва следните предпоставки: длъжникът
по едно установено публично задължение, след датата на установяването му
или след датата на връчване на заповедта за ревизия, aко в резултат на
ревизията са установени публични задължения, да е извършил
разпоредителни действия със свое имущество, с намерение да увреди
публичния взискател. Съдът приема, че това е именно приложимата към
процесния казус редакция на нормата, доколкото първата от атакуваните
сделки е сключена на 21.12.2018г.
Видно е, че в предпоставките за основателност на иска се включва
намерението на данъчно задълженото лице да увреди публичния взискател,
като знание за това намерение у другата страна не се изисква. Съгласно
последователната практика на съдилищата по приложението на посочената
норма, същата не изисква приложението на правилото на чл. 135, ал. 1,
изр.второ ЗЗД, съгласно което, когато действието е възмездно, лицето с което
длъжникът е договарял, трябва също да е знаело за увреждането. Очевидно, с
оглед защитата на обществените интереси по събиране на публични
задължения, специалният закон не е възпроизвел общата норма за изискване
на знание за увреждането и у приобретателя по сделката. След като такова
ограничение липсва в нормата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, не може да се
приложи общата норма на чл. 135, ал. 1, изр. второ ЗЗД. Следователно
намерението за увреждане, като елемент от фактическият състав по чл. 216,
8
ал. 1, т. 4 ДОПК не включва такова намерение и у лицето, с което длъжникът е
договарял.
Спорно между страните на първо място е доколко в случая може да
става въпрос за „установени“ публични задължения, предвид обстоятелството,
че ищецът се позовава на задължения по подадени от дружеството
декларации, тоест при самоопределяне на данъчната основа и размер на
дължимите данъци, съгласно чл.105 от ДОПК.
По този въпрос съдът намира следното:
Изцяло приложима е в случая съдебната практика, формирана от
Решение № 109/15.07.2024г. на ВКС, ТО по т.д. № 1132/2023 год. в
производство по чл.290 от ГПК, съгласно която според чл. 216, ал. 1 ДОПК, и
в предходната му редакция, преди изменението обн. ДВ бр. 105/11.12.2020 г., в
сила от 01.01.2021 г., декларациите по чл. 105 ДОПК, за самоопределяне на
данъчна основа и размер на дължими данъци от данъчно задължените лица,
„установяват публични задължения“, по смисъла на същата разпоредба,
вкл.когато, поради несъответствия в същите и в срока, съгласно чл. 109 ДОПК,
не е предприета ревизия, на основание чл. 106, ал. 3 ДОПК.
Аргументи ВКС черпи от това, че ако данъчно задълженото лице е
подало декларация по чл. 105 ДОПК, без последващи корекции в същата от
страна на органа по приходите /първа хипотеза/, както и ако е подало такава,
но с оглед последващи корекции не е предприета ревизия, в срока по чл. 109
ДОПК /втора хипотеза/, подадените декларации установяват окончателно
публичното задължение така, както е декларирано. За разлика от чл. 15 ДПК
/отм./, според чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК, като изпълнително основание, въз
основа на което се предприема принудително изпълнение, изрично е
предвидена и „декларация, подадена от задължено лице, с изчислени от него
задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски.“. Ето защо,
декларациите по чл. 105 от Кодекса, бидейки самостоятелно изпълнително
основание, окончателно установяват размера на задълженията по тях с
изтичането на 5-годишната давност, съгласно чл. 109 ДОПК. Изтичането на
давността, обаче, не е предпоставка за възникване качеството им на
„изпълнително основание“, аналогично на останалата част от изпълнителните
основания по чл. 209, ал. 2 ДОПК и съответно не е нужно, за приложението по
чл. 216, ал.1 ДОПК, декларациите да установяват окончателно съответното
9
публично задължение. Липсва каквато и да било правна логика да се приеме,
предвид и обезпечителния характер на исковете по чл. 216, ал. 1 ДОПК, че
материалноправната легитимация на публичния взискател може да се
обосновава само с част от визираните в чл. 209, ал. 2 ДОПК изпълнителни
основания /при непроменено съдържание на разпоредбата от влизане в сила
на ДОПК/.
Казано по друг начин – ако въз основа на декларация, подадена от
задължено лице с изчислени от него задължения за данъци или задължителни
осигурителни вноски може да се предприеме принудително изпълнение за
декларираните публичните вземания, то логиката на закона е и събирането на
същите вземания по принудителен ред да може да бъде обезпечавано чрез
исковете по чл.216 ГПК, които по същество позволяват на държавата да
насочи принудителното изпълнение към имуществени права на длъжника,
които за всички останали правни субекти се считат напуснали неговия
патримониум.
Като споделя изцяло цитираната съдебна практика, настоящият съдебен
състав намира,че приетите по делото декларации обр.6 и справки-декларации
по ЗДДС установяват публични задължения на ответника „П. – 45“ ООД за
периода 19.02.2014г. -13.11.2018г. по начин, съответен на изискуемия,
съгласно чл.216, ал.1 от ДОПК. Съдът приема, че новата редакция на
разпоредбата единствено цели прецизирането й с оглед правилното й
прилагане, без да се касае за допълване хипотезиса на нормата с нови
основания за материалноправната легитимация на публичния взискател.
Ответникът не твърди и не доказва да е погасил чрез плащане така
установените публични задължения на дружеството в значителен размер, а
процесните разпоредителни сделки са сключени след декларирането им. Ето
защо, съдът приема, че обективната предпоставка за уважаване на предявения
иск е налице.
Съгласно практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК,
намерението за увреждане не се презюмира, а подлежи на доказване от страна
на ищеца. Намерението представлява специална цел - елемент от
субективното отношение на дееца към извършеното. В правото за
субективната страна на всяко деяние се съди от обективните му външни
проявления - действията на неговия извършител - предшестващи,
10
съпътстващи и последващи. В този смисъл е и практиката на ВКС,
обективирана в решение № 27 от 28.02.2013 г. на ВКС, по т.д. № 410/2012 г., ІІ
ТО - " самото намерение за увреждане /animus nocendi/ като факт е мисъл и
желание да се направи нещо във вреда на кредитора, т.е. съзнание, че със
съответния правен акт се уврежда кредитора, най-често като се намалява
имуществото на длъжника, служещо принципно за удовлетворяване
вземанията на кредиторите / чл. 133 ЗЗД /. Следователно, като вътрешно
мисловно-емоционално състояние на длъжника /респ. на неговите
управителни органи/, то няма самостоятелна изява, която да е обща за всички
случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни
волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по
конкретния спор. Естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при
пряко доказване, а по-често следва това да стане при косвено такова, на
основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните
факти, материализиращи субективното намерение за увреждане".
Съдът намира, че от събраните по делото доказателства се установява
намерението на длъжника „П. – 45“ ООД за увреда на публичния взискател.
Към момента на извършване на първата прехвърлителна сделка публичните
задължения на дружеството са били установени в подадените от самия
търговец декларации обр.6 и справки-декларации по ЗДДС. Следователно,
към датата на атакуваната сделка с процесния гараж управителят на
дружеството Н.Д.Я. е знаел за съществуването на незаплатени публични
задължения в значителен размер.
Независимо от това, същият, в качеството си на управител на
дружеството, е извършил разпоредителна сделки със собствен на дружеството
недвижим имоти, чрез която сделка обективно уврежда публичния взискател,
тъй като дружеството се е лишило от имуществото си, служещо за общо
обезпечение на кредиторите съгласно чл. 133 ЗЗД, а в случая е можело да
обезпечи поне част от публичните задължения. По делото не се твърди, а не се
и доказва, ответникът – длъжник да разполага с достатъчно имущество,
различно от прехвърления имот, с което да покрие публичните си задължения
в толкова значителен размер. Изложеното обосновава извод за наличието на
намерение от страна на „П. – 45“ ООД за увреда на публичния взискател,
доколкото може да се приеме, че процесната сделка на разпореждане с
наличното имущество на длъжника е сключена с цел НАП да не може да
11
събере вземанията на държавата като насочи изпълнение върху имуществото
на дружеството. Още повече, че при изповядване на сделката подписани
декларации по чл. 264, ал. 1 от ДОПК /в т.см. показанията на разпитания
свидетел, присъствал на същата/. В редакцията на чл. 264, ал. 1 от ДОПК към
датата на сделката прехвърлянето се извършва след писмена декларация на
прехвърлителя, че няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение
задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски.
Деклариране на противното от прехвърлителя само по себе си сочи на
намерение за увреждане, а по делото няма данни за хипотезата на чл. 264, ал. 4
от ДОПК - длъжникът писмено да е декларирал, че е съгласен публичните
държавни вземания да се погасяват от сумата срещу прехвърлянето и
купувачът да е внесъл дължимата сума в съответния бюджет.
На следващо място, съдът съобразява последващо развилите се събития,
а именно, че недвижимият имот е закупен от ответницата К. З., като
дължимата цена е заплатена със средства, получени в заем от ответницата Т.
П. Т.-Я. /факт, признат от ответниците З.и и Янева в отговора на искова
молба/, като с втората атакувана сделка от 2021г. собствеността на същият
гараж е прехвърлена на ответницата Янева като даване вместо изпълнение на
паричното задължение за връщане на заема. Така, с двете последователни
атакувани сделки, е постигнат крайният резултат собствеността на процесния
гараж да стане част от патримониума на ответницата Янева, която е свързано
лице с длъжника на държавата, т.к. е едноличен собственик на капитала на
дружеството „П.Р.“ ЕООД, което от своя страна е едноличен собственик на
капитала на „Н.“ ЕООД, чийто управител е Н.Д.Я. – управител и на ответника
„П.“ ООД. Когато резултат, който може да бъде постигнат с една сделка, е
постигнат чрез няколко сделки и с участието на няколко лица, особено ако
между тях е налице свързаност, такова нетипично развитие на
облигационните отношения е индиция за преследване на други цели, извън
присъщите за конкретните сделки. В процесния случай, това е индиция, че у
първия ответник е било налице намерение да увреди държавата като свой
кредитор и субективният елемент от изследвания фактическия състав също е
налице.
Предвид изложеното, съдът приема, че предявения от ищеца иск по
чл.216, ал.1, т.4 от ДОПК е основателен и доказан, поради което следва да
12
бъде уважен. Възражението на ответниците за изтекла погасителна давност
следва да се прецени като неоснователно, доколкото исковата молба е
постъпила в СГС по ел. поща на 21.12.2023г., при което се явява подадена в
рамките на 5-годишния давностен срок, който тече от датата на сключване на
първата от атакуваните сделки - 21.12.2018г. Искът по чл.216, ал.1, т.6 следва
да се приеме като предявен алтернативно и предвид извода на съда за
основателност на разгледания вече иск, алтернативно съединеният не подлежи
на разглеждане.
По разноските:
При този изход на спора и на осн. чл.78, ал.8 от ГПК ответниците следва
да бъдат осъдени да заплатят на ищеца общо сумата от 300 лв. –
юрисконсултско възнаграждение.
На осн. чл.78, ал.6 от ГПК ответниците следва да бъдат осъдени да
заплатят по сметка на СГС сумата от 426,34 лв. – държавна такса.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителни по отношение на държавата следните сделки:
- покупко-продажба, сключена на 21.12.2018 г. между „П.-45“ ООД, ЕИК
******* и К. С. З., ЕГН **********, на следният недвижим имот:
Самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.902.792.2.19, находящ
се в гр. София, по КККР, одобрени със Заповед РД-18-739/21.11.2017 г. на ИД
на АГКК, на адрес: гр. София, район Лозенец, ж.к. Лозенец, ул. *******
намиращ се на етаж -1 в сграда с идентификатор 68134.902.792,
предназначение: гараж, брой нива: 1, с площ 43.39 кв. м. и съответните ид. ч.
от общите части на сградата, при съседи: на същия етаж: няма, под обекта:
нямам, над обекта: самостоятелен обект с идентификатор 68134.902.792.2.11,
заедно с 1,96% /едно цяло деветдесет и шест стотни върху сто/ идеални части
от правото на собственост върху поземления имот, в който е построена
сградата, съставляващ поземлен имот с идентификатор 68134.902.792, която
сделка е обективирана в Нотариален акт № 44, том IV, рег. № 13870, дело №
37 от 2018 г. по описа на М.М-.Р., нотариус с район на действие – Софийски
районен съд, рег. № 504 в Нотариалната камара и вписан в имотния регистър
13
към Агенцията по вписванията на 21.12.2018 г. с вх. № 88941/21.12.2018 г., акт
№ 29, том 211, дело № 65479/2018 г.;
- прехвърляне на собственост срещу погасяване на парично задължение,
сключена на 15.03.2021 г. между К. С. З., ЕГН ********** и З. П. З., ЕГН
**********, с която е прехвърлена собствеността на: Самостоятелен обект в
сграда с идентификатор 68134.902.792.2.19, находящ се в гр. София, по КККР,
одобрени със Заповед РД-18-739/21.11.2017 г. на ИД на АГКК, на адрес: гр.
София, район Лозенец, ж.к. Лозенец, ул. ******* намиращ се на етаж -1 в
сграда с идентификатор 68134.902.792, предназначение: гараж, брой нива: 1, с
площ 43.39 кв. м. и съответните ид. ч. от общите части на сградата, при
съседи: на същия етаж: няма, под обекта: нямам, над обекта: самостоятелен
обект с идентификатор 68134.902.792.2.11, заедно с 1,96% /едно цяло
деветдесет и шестстотни върху сто/ идеални части от правото на собственост
върху поземления имот, в който е построена сградата, съставляващ поземлен
имот с идентификатор 68134.902.792, на Т. П. Т., ЕГН ********** като даване
вместо изпълнение на парично задължение по договор за паричен заем от
30.11.2018г. Сделката е обективирана в Нотариален акт № 95, том I, рег. №
2085, дело № 61/2021 г., по описа на М.М.Р., нотариус с район на действие –
Софийски районен съд, рег. № 504 в Нотариалната камара, вписан в имотния
регистър към Агенцията по вписванията на 15.03.2021 г. с вх. №
14788/15.03.2021 г., акт № 112, том XXXVI, дело № 11031/2021 г.
ОСЪЖДА „П.-45“ ООД, ЕИК *******, К. С. З., ЕГН **********, З. П.
З., ЕГН ********** и Т. П. Т., ЕГН ********** да заплатят на Национална
агенция за приходите сумата от 300 лв. - разноски по делото, а по сметка на
СГС сумата от 426,34 лв. – държавна такса.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
14
15