№ 1694
гр. София, 01.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на седми април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Мариана Г.а
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Г.а Въззивно гражданско дело №
20211100510521 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 18.06.2021г., постановено по гр. дело № 33501/2017год.
по описа на СРС, ГО, 54 състав, е уважен предявеният от М. ИВ. Г. срещу
Г.Ф. иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 1 от КЗ /отм./ за осъждане на
ответника да заплати сумата от 2 500 лева, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди – физически и психически болки и
страдания от ПТП от 19.12.2015г., настъпило на пътя на с. Търнене към с.
Градина, обл. Плевен, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
19.12.2015г. до окончателното изплащане. Със същото решение е отхвърлен
предявеният иск за разликата над сумата от 2 500 лева до пълния претендиран
размер от 10 000 лева.
Срещу решението, в частта, в която е присъдена лихва за забава върху
обезщетението за неимуществени вреди, считано от 19.12.2015г., е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
Г.Ф.. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение поради допуснато нарушение на материалния
закон. Жалбоподателят поддържа, че Г.Ф. изплаща обезщетения по силата на
1
КЗ при определени в него условия /чл. 288, ал. 7 от КЗ/, след като бъде
сезиран и след като бъде осъществена предвиденената извънсъдебна
процедура. Аргументира становище, че Фондът не е делинквент, нито
застраховател, не изплаща свое задължение, а чуждо такова. Поради това не
може да се счита в забава от момента на увреждането. В това според
жалбоподателя се състои принципната разлика между отговорността на
застрахователя и тази на ГФ – застрахователят по задължителна застраховка
“Гражданска отговорност” изплаща едно свое задължение, съществуващо по
силата на застрахователен договор, поради което задължението за заплащане
на лихва е от датата на събитието. Фондът обаче винаги се уведомява в един
по-късен момент и спрямо него законодателят е предвидил в нормата на чл.
288, ал. 7 от КЗ /отм./ 3-месечен срок, в който след като бъде сезиран е
длъжен да се произнесе по претенцията на пострадалото лице. В процесния
случай пострадалият е предявил претенция пред ГФ на 30.11.2016г., по която
ответникът се е произнесъл в срок, поради което счита, че не дължи лихва за
забава преди изтичането на 3-месечения срок по чл. 288, ал. 7 от КЗ /отм./. С
оглед изложеното е направено искане за отмяна на решението в обжалваната
му част относно началния момент на присъждане на законната мораторна
лихва.
Насрещната страна – М. ИВ. Г., оспорва въззивната жалба по подробно
изложени съображения. Счита, че правилно първоинстанционният съд е
присъдил законна мораторна лихва върху обезщетението, считано от датата
на увреждането, тъй като това е законна последица от уважаване на
предявения иск. Релевира съображения, че възражението относно началния
момент на законната мораторна лихва е въведено за първи път във въззивната
жалба и поради настъпила преклузия не следва да се разглежда. С оглед
изложеното прави искане за потвърждаване на първоинстанционното
решение като правилно и обосновано.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
Предявен е иск ис правно основание чл. 288, ал. 1, т. 1 от КЗ /отм./ за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди – физически
и психически болки и страдания от ПТП от 19.12.2015г., настъпило на пътя
2
на с. Търнене към с. Градина, обл. Плевен, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на увреждане.
Релевираната претенция е процесуално допустима, тъй като е предявена
от и срещу процесуално легитимирани страни, и при наличието на
предпоставките на чл. 288, ал. 11 от КЗ /отм./ - след подадена от ищeца на
10.08.2016г. извънсъдебна претенция пред Г.Ф. по реда на чл. 288, ал. 9 от КЗ
(отм.), по която ответникът е постановил отказ за изплащане на обезщетение с
писмо изх. № 24-01-480/09.12.2016г.
Производството по делото е било образувано по предявен от М. ИВ. Г.
срещу Г.Ф. иск с правно основание чл. 288, ал. 1, т. 1 от КЗ /отм./ за
заплащане на обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди -
болки и страдания, причинени от ПТП, осъществило се на 19.12.2015г. на
територията на Република България, причинено по вина на
неидентифицирано моторно превозно средство. Първоинстанционното
решение е влязло в сила като необжалвано, в частта му, в която ответникът
Г.Ф. е бил осъден да заплати на ищеца сумата от 2 500 лева – обецщетение за
претърпените от деликта неимуществени вреди. Предмет на въззивното
производство е предявената от ищeца акцесорна претенция за присъждане на
законната лихва върху главницата на присъденото обезщетение, считано от
датата на увреждането – 19.12.2015г.
Изложените във въззивната жалба доводи относно основателността на
претенцията за присъждане на законна мораторна лихва не представляват
материалноправни правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи
или правоотлагащи възражения срещу иска, сроковете за въвеждането на
които в процеса са ограничени във времето с изтичане на срока за подаване
на отговор на исковата молба /чл. 133, вр. чл. 131 от ГПК/. Разпоредбата на
чл. 133 от ГПК изрично регламентира предметния обхват на преклузиите,
които настъпват с изтичане на срока за отговор на исковата молба. В случая
въззивникът оспорва основателността на иска поради твърдение за допуснато
от първоинстанционния съд нарушение на императивна правна норма –
приложимата в случая разпоредба на чл. 288, ал. 7 от КЗ /отм./, установяваща
началния срок на забавата при предявена претенция за изплащане на
обезщетение. Тези правни доводи са извън предметния обхват на преклузиите
по чл. 133 от ГПК. Релевираните от въззиваемата страна възражения в
3
обратен смисъл са неоснователни.
Съгласно разпоредбата на чл. 288, ал. 7 от КЗ (отм.), Гаранционният
фонд изплаща обезщетения по реда, определен с правилника за устройството
и дейността на фонда, и дължи лихва за забава от датата, на която изтича
срокът за произнасяне по претенция, предявена от увреденото лице. Срокът
за произнасяне не може да бъде по-дълъг от три месеца от датата на
завеждане на претенцията по реда на ал. 9. С решение № 96 от 08.02.2021г. по
т.д. № 1970/2019г. на ВКС, I ТО, се приема, че Гаранционният фонд нито е
търговец, нито е застраховател, още по-малко делинквент, но не е и
гражданскиотговорно лице, а това по-конкретно означава, че Фондът не
отговаря за чуждо задължение, а се явява носител на законово задължение да
покрива вреди в изрично определените в КЗ случаи, в които реално липсва
застрахователна закрила. Точно защото вмененото му от закона / КЗ/
задължение не е такова, произтичащо от деликт, приложимост има правилото
на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, а не това по третата алинея на същия законов текст,
поради което Гаранционния фонд изпада в забава и дължи законната лихва
след отправена покана за плащане, адресирана до него, а не от датата на
настъпване на вредоносното събитие.
Видно е от данните по делото, а и не се спори между страните, че
ищецът е заявил претенцията си за обезщетение пред Гаранционния фонд със
заявление вх. № 24-01-480 от 10.08.2016г., като след образуването на щета №
210394 ответникът е отказал с писмо от 09.12.2016г. изплащане на
обезщетение, поради което и съгласно чл. 288, ал. 11 КЗ (отм.) ищецът е
предявил исковата си претенция пред съда. В този смисъл предвид
горепосоченото законодателно разрешение, следва да се приеме, че за
начален момент на дължимост на законната лихва в разглеждания случай
следва да се определи датата 10.11.2016г., съобразно определения максимален
срок за произнасяне по образуваната пред Гаранционен фонд щета, приложим
към момента на сезирането на ответника от пострадалото лице /в този смисъл
Решение № 217 от 21.01.2010 г. на ВКС по т. д. № 149/2009 г., II т. о., ТК
и Решение № 131 от 19.06.2017 г. на ВКС по т. д. № 2300/2016 г., II т. о., ТК,
решение № 108 от 21.10.2020г. по т.д. № 1287/2019г., ІІ ТО на ВКС и др. Ето
защо първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта му, в
която ответникът е осъден да заплати на ищеца законна лихва върху
присъденото обезщетение за неимуществени вреди, считано от датата на
4
увреждането – 19.12.2015г. до 09.11.2016г., включително, а искането за
присъждане на законна лихва за посочения период подлежи на отхвърляне.
Неоснователно е твърдението на въззивника, че законната лихва е
дължима след изтичане на 3-месечен срок, считано от 30.11.2016г. Както бе
посочено по-горе претенцията на ищеца е предявена пред Г.Ф. на
10.08.2016г., а не на 30.11.2016г., поради което законната лихва за забава се
дължи от 10.11.2016г. Ето защо първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено в частта, в която е присъдена законна мораторна лихва за
периода от 10.11.2016г. до окончателното изплащане на задължението.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски в
общ размер на 75 лева, от които 25 лева за държавна такса и 50 лева за
юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК,
вр. чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ и съобразно
действителната фактическа и правна сложност на делото.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 20142039 от 18.06.2021г., постановено по гр.
дело № 33501/2017г. по описа на СРС, ГО, 54 състав, в частта му, в която
Г.Ф. е осъден да заплати на М. ИВ. Г. законна лихва върху присъденото
обезщетение за неимуществени вреди за периода от 19.12.2015г. до
09.11.2016г., включително, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеното от М. ИВ. Г., ЕГН **********, с адрес с.
Градина, община **** срещу Г.Ф., с адрес: гр.София, ул.****, искане за
заплащане на законна лихва върху присъденото обезщетение за
неимуществени вреди за периода от 19.12.2015г. до 09.11.2016г.,
включително.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20142039 от 18.06.2021г., постановено
5
по гр. дело № 33501/2017г. по описа на СРС, ГО, 54 състав, в останалата
обжалвана част.
ОСЪЖДА М. ИВ. Г., ЕГН **********, с адрес с. Градина, община ****
да заплати на Г.Ф., с адрес: гр.София, ул. ****, на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК сумата от 75 /седемдесет и пет/ лева – съдебни
разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването
на препис на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6