Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 11.08.2017
год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г състав, в
публично заседание на двадесети юни две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ
ОРЕШАРОВА
САВА ШИШЕНКОВ
при секретаря Диляна
Цветкова, като разгледа докладваното от съдия Орешарова гражданско дело № 12395
по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение от 22.01.2014 г., постановено по гр. дело
№
7412 по описа на СРС за 2009 г., Софийският районен
съд, I ГО, 51-ви състав, е отхвърлил предявения от Н.М.Н. иск с правно
основание чл. 49 във вр. 45 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца
сумата в размер на 1500 лв., предявени като част от сумата в размер на
500 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди от
незаконосъобразни действия на Р.Й.Д.като служител в Следствен отдел към СГП, като
неоснователен. С оглед изхода на спора, с решението ищецът е осъден да заплати на
ответника, на основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК, сумата от 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение.
С допълнително решение от 11.11.2014 г., постановено
по реда на чл. 250 от ГПК, по гр. дело № 7412 по описа на СРС за 2009 г., Софийският районен
съд, I ГО, 51-ви състав, е оставил без уважение молбата с правно основание чл.
250 ГПК, инкорпорирана във въззивна жалба, подадена от Н.М.Н., за допълване на
решението от 22.01.2014 г. по гр. дело № 7412/2009 г. на СРС, 51-ви състав, чрез произнасяне
по иск за заплащане на обезщетение за сума над частично заявената такава от
1500 лв. до посочения в молбата от 14.06.2011 г. частичен размер от 5100 лв. С решението
съдът е допълнил решение от 22.01.2014 г. по гр. дело № 7412 по описа на СРС за 2009 г., 51-ви състав, чрез
произнасяне по допуснато оспорване автентичност на документи, като е признал за
недоказано, на основание чл. 194, ал. 2 във връзка с чл. 193, ал. 2 ГПК,
направеното от ищеца оспорване на истинността на приложените по делото
Констативен протокол от 20.01.2009 г. /стр. 184 от делото/, Докладна записка от
24.12.2008 г. /на стр. 174 от делото/ и Докладна записка от 28.10.2008 г. /на
стр. 165 от делото/, в частта относно авторството на подписи в документите и
съдържанието на същите.
С второ допълнително решение от 25.06.2015 г.,
постановено по реда на чл. 250 от ГПК, по гр. дело № 7412 по описа на СРС за 2009 г., Софийският районен
съд, I ГО, 51-ви състав, е допълнил решение от 22.01.2014 г. по гр. дело № 7412 по описа на СРС за 2009 г., 51-ви състав, като
е отхвърлил предявения от Н.М.Н. иск с правно основание чл. 49 във вр. 45 ЗЗД,
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от още 3600 лв. като част
от сума в размер на 500 000 лв., представляваща обезщетение за нанесени на
ищеца неимуществени вреди от незаконосъобразни действия на Р.Й.Д.в качеството
ѝ на служител в Следствен отдел към СГП, която сума представлява размера,
с който претенцията на ищеца е завишена от първоначалния предявен размер от
1500 лв. до пълния предявен размер от 5100 лв., като неоснователен.
В законоустановения срок срещу постановеното решение
и допълнителните решения са постъпили въззивни жалби от Н.М.Н., чрез адв. Н.Х.М.,
в които се правят оплаквания, че първоинстанционното решение и допълнителните
решения са незаконосъобразни и неправилни, постановени при груби нарушения на
процесуалния и материалния закон, които в съвкупност са довели до неправилния и
необоснован извод на СРС, че предявеният иск по чл. 49 ЗЗД е недоказан и
неоснователен, тъй като не е доказан фактическия състав на непозволено
увреждане. В жалбата са изложени обстоятелствата и правните аргументи, подробно
развити и в исковата молба. Жалбоподателят твърди, че по отношение на съдебния
състав, постановил обжалваните решения, са налице основания за отвод, поради
което е нарушено правото на ищеца претенцията му да бъде разгледана от
независим и безпристрастен съд. Излага, че съдът неправилно е приел, че
оспорването на описаните документи е недоказано, като излага подробни аргументи
в подкрепа на твърдението, че документите са частни и не носят подписа на
страната, която ги оспорва, поради което тежестта на доказване на тяхната
автентичност и вярност е на страната, която ги представя. Сочи, че въпреки това
ищцовата страна е ангажирала гласни доказателства в подкрепа на твърдението си,
че отразеното в документите не отговаря на действително осъществените факти. Прави
доказателствени искания. Прави искане за отправяне на преюдициално запитване до
СЕС по въпросите, формулирА.във въззвината жалба. Моли решенията да бъдат
отменени и вместо тях въззивният съд да постанови друго, с което искът да бъде
уважен. Заявява искане за присъждане на законна лихва върху главницата от
датата на деликта, като сочи за такава 10.10.2009 г., до окончателното
изплащане на вземането. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока за отговор на въззивната жалба такъв е
постъпил от въззиваемата страна П.на Р.Б., в която оспорва жалбите като
неоснователни. Моли същите да бъдат оставени без уважение, а обжалваните
решения да бъдат потвърдени изцяло. Възразява за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на ищеца. Претендира разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
По доказателствените искания на страните, както и по
искането за отправяне на преюдициално запитване по чл. 629 ГПК, съдът се е
произнесъл с определение от 07.12.2015 г., и определение от 31.03.2016 г.,
постановено в ОСЗ, определение от 06.06.2016 г., определение от 30.05.2017 г.,
постановено в ОСЗ, и определение от 20.06.2017 г., постановено в ОЗС по
настоящото дело.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми. Настоящият
въззивен състав счита, че разгледано по същество решението
е правилно по
следните съображения:
Правилно първоинстанционният съд е приел, че е
сезиран с иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, предявен срещу П.на Р.Б. за
ангажиране на отговорността на ответника в качеството му на възложител на
работата за вреди, причинени от незаконосъобразни служебни действия на лице,
ползващо се с функционален имунитет, а именно Р.Й.Д., действаща като следовател
при Столична следствена служба, за извършени от нея служебни действия, от които
се твърди, че са произлезли вреди за ищеца.
За да бъде уважен предявеният иск е необходимо да се
установи наличието на следните предпоставки: правоотношение по възлагане на
работа; осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк
изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда – имуществена
и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност
и вина/; вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването
на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването
на възложената работа, чрез бездействия за изпълнение на задължения, които
произтичат от закона, техническите и други правила или характера на работата,
или чрез действия, които не съставляват изпълнение на самата работа, но са
пряко свързани с него (така ППВС № 9/1966 г.). Във всички случаи на непозволено
увреждане вината се предполага до доказване на противното, като в тежест на
ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин
липсата на вина на прекия извършител. Противоправността не подлежи на
доказване, доколкото изводът за наличието ѝ не е фактически, а представлява
правна преценка на деянието, вредата и причинната връзка между тях от гледна
точка на действащите разпоредби.
При така изложената правна рамка, безспорно
установено по делото е, че следовател Р.Й.Д.е изпратила до ищеца Н.М.Н. чрез
адв. А.-В.Л.призовка за явяване в качеството му на обвиняем по досъдебно
производство № 22/08 год. по описа на ССлС – 02 – ССО с оглед насрочени
действия по разследването на 26.01.2009 г. в 8:30 часа в ССлС в гр. София, бул.
„************. По делото е установено, че в титулната част на призовката, за
разлика от представения и приет в настоящата инстанция утвърден образец от
2008/2009 г. на бланка за призоваване на свидетели на следствието, е посочено,
че при неявяване следва „обявяване за общодържавно издирване“. По делото
е установено, че до ищеца в настоящото производство, както и до неговите
защитници, неколкократно са изпращани и други призовки по следственото дело със
същото оформление, част от които е получил лично (лист 163 от делото). Според
чл. 179, ал. 1 НПК в призовката се посочват: наименованието на учреждението,
което я изпраща, номерът на делото и годината на образуването му; името и
адресът на призованото лице; качеството, в което то се призовава; мястото,
датата и часът, в който се призовава, и последиците от неявяването. Последиците
от неявяването, визирани в чл. 66, чл. 71, чл. 120 и чл. 149 НПК, са посочени
чрез дословно цитиране на законовите текстове и на гърба на утвърдената бланка на
призовка, представена във въззивната инстанция. Общодържавното издирване
представлява комплекс от издирвателни, научно-технически,
справочно-информационни и други мероприятия, осъществявани на територията на
страната с цел откриване на издирвани лица, което може да се открива въз основа
на постановление на разследващия орган за принудително довеждане на лицето,
издадено по реда на НПК, и което се осъществява съобразно разпоредбите на ЗМВР,
Правилника за прилагане на ЗМВР и Инструкция за организацията за осъществяване
на конвойната дейност от органите на МВР. Съгласно чл. 78, ал. 1, т. 3 от Правилник
за прилагане на закона за министерството на вътрешните работи (приет с ПМС №
126 от 02.06.2006 г. отм. ДВ. бр. 60 от 22 Юли 2014 г.), Главна дирекция
„Национална полиция“ осъществява издирвателна дейност на лица и вещи на
територията на страната и зад граница, включително такива, за които има сигнал
за издирване в Шенгенската информационна система и/или в базата данни на
Интерпол, обявява, актуализира и прекратява общодържавното издирване на
отделните лица и вещи. В този смисъл, обявяването за общодържавно издирване на
лице е възможна последица от неявяването му пред органите на досъдебното
производство и указването на възможното настъпване на тази последица е съобразно
нормата на чл. 179, ал. 1 от НПК, поради което не е противоправно. В случай, че
лице, призовано в някакво процесуално качество по досъдебното производство, бъде
без основание доведено принудително чрез конвоирането му, това би било
евентуално основание за ангажиране на отговорността на държавата по реда на чл.
2, ал. 1 от ЗОДОВ, което не е предмет на настоящото дело. В призовката не е
използван обиден или заплашителен тон, същата не може да се тълкува като
закана, нито е налице твърдение, че ищецът вече е обявен за ОДИ, което
твърдение, в случай че е невярно, да се явява клеветническо. Поради тази
причина настоящият състав счита, че от събраните по делото доказателства, в
това число и представените пред въззивния съд, не се установи Р.Й.Д.да е
осъществила състава на деликт, поради което не е налице една от предпоставките
за ангажиране на отговорността на П.на Р.Б. по чл. 49 ЗЗД.
Чрез ангажираните от ищеца доказателства,
включително и събраните гласни такива пред въззивната инстанция, не е проведено
пълно и главно доказване по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК, че Р.Д.е разпространила
процесната призовка, адресирана до Н.М.Н. чрез адв. Л., представена на лист 5
от делото, на територията на цялата страна и на територията на редица
европейски градове, сред политически среди и клиенти на ищеца. Поради тази
причина въззивният съд приема, че не е налице противоправно поведение на Д., от
което за ищеца да са настъпили неимуществените вреди, представляващи накърнени
чест, достойнство и добро име, както и провалена адвокатска и политическа
кариера.
От показанията на разпитания пред настоящата инстанция
свидетел Б.К. се установяват факти релевантни досежно личностните качества на
ищеца и неговите професионални успехи, но разказът му не е относим към
противоправността на действията на следовател Д., доколкото тази преценка е
правна, следователно се дължи от съда, поради което не може да се установява
със свидетелки показания. В частта, касаеща събития от личния живот на
свидетеля, показанията му са неотносими и нямат връзка с предмета на доказване.
От показанията на свидетеля Г.С. и свидетеля А. А. се
установява, че ищецът е изпитал душени болки и страдания с висок интензитет и
че получаването на призовката се отразило зле на психиката му, което се
подкрепя и останалите гласни доказателства на разпитаните в първа инстанция
свидетели, но с оглед възприетото разрешение по настоящото дело, че не е налице
противоправно поведение като елемент от фактическия състав на отговорността по
чл. 45 ЗЗД, не е налице и основание за ангажиране на отговорността на П.на Р.Б.
по чл. 49 ЗЗД.
Останалите събрани по делото гласни доказателства, а
именно показанията на свидетеля М.А., пресъздават факти относно начина, по
който същата е узнала за призовката, но от тях се установява, че именно трети
лица, различни от следовател Д. са се сдобили с копие от документа и са го
разпространили с цел дискредитирането на ищеца като кандидат в предизборна
кампания и разгласяване на позорни за него обстоятелства. В този смисъл от
разказа на свидетелката се установява, че описаните вреди не са непосредствена
последица от изпращането на призовка, а вредоносният резултат е опосреден от недобросъвестните
действия на трети за делото лица. В останалата част съдът не кредитира
показанията на свидетелката, тъй като същата изразява съмнения, коя точно е
разпространената призовка, заявява, че и до сега не е виждала призовката, не си
спомня точно фактите и обстоятелствата, които се опитва да възпроизведе, поради
което разказът ѝ в тази част е фрагментарен и не може да послужи за
основа на категоричен извод за осъществени факти.
От показанията на свидетеля Х.М.Н., преценени с
оглед разпоредбата на чл. 172 ГПК (свидетелят е брат на ищеца), се установява,
че в следствие на призовката и по-конкретно на обстоятелството, че Н.Н. е
бил привлечен в качеството му на обвиняем по описаното досъдебно
производството и това обстоятелство е стигнало до неограничен кръг лица,
включително и клиентите на ищеца, последният е претърпял вреди, тъй като е
изгубил клиенти, а освен това бил притеснен и депресиран. Настоящият състав
счита, че тези фактически твърдения навеждат на основание за реализиране на
отговорността на държавата в лицето на П.на Р.Б. по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3
от ЗОДОВ, при положение, че наказателното производство е прекратено на сочените
в нормата основания, но не и отговорността по чл. 49 ЗЗД за действия на
следовател Д., изразяващи се в изпращане на призовка с посоченото съдържание,
какъвто е предметът на настоящото дело.
Що се отнася до оплакването на въззивника, че съдът
неправилно е приел, че оспорването на представените по делото Констативен
протокол от 20.01.2009 г. /стр. 184 от делото/, Докладна записка от 24.12.2008 г.
/на стр.174 от делото/ и Докладна записка от 28.10.2008 г. /на стр.165 от
делото/, не е проведено успешно, същото е неоснователно. Настоящият състав на
въззвиния съд намира, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че
представените по делото и оспорени от ищеца документи са частни, както твърди и
жалбоподателят, с оглед на което е разпределил погрешно доказателствената
тежест като е указал на страните, че в тежест на П.на Р.Б. е да установи
автентичността и верността на документите. Безспорно е, че документите, според
качеството на издателя, се делят на частни и официални, от една страна, а
според съдържанието си на диспозитивни и свидетелстващи, от друга. С оглед
двете деления, те се ползват с различна доказателствена сила в процеса.
Частните документи, независими дали са свидетелстващи или диспозитивни, се
ползват с формална доказателствена сила, което ще рече, че до установяване на
тяхната неавтентичност, лицето сочено като техен издател, се приема за техен
автор. Те нямат обвързваща съда материална доказателствена сила, поради което
верността на твърденията досежно осъществяването на описаните в тях факти, се
преценява от съда с оглед останалите доказателства по делото. Въпросът за
верността на диспозитивните документи въобще не може да бъде поставян, тъй като
те материализират изявления на техния издател (волеизявления), които не са за
знание на факти, поради което не могат да бъдат верни или неверни, а единствено
валидни или невалидни. Официалните документи, от друга страна, материализират
изявления на длъжностно лице, направено в това му качество и в кръга на
възложените му компетенции и по предвидения ред и форма. Те също се
класифицират на свидетелстващи (удостоверителни) и диспозитивни. Официалният
документ, независимо дали е свидетелстващ или диспозитивен, удостоверява обвързващо
спрямо всички датата и мястото на неговото издаване, а ако е свидетелстващ се
ползва с материална доказателствена сила, т.е. съдът е длъжен да приеме до
доказване на противното, че фактите, отразени в него са се осъществили така,
както е описано. С оглед изложеното, в зависимост от вида на документа, се
определя дали страната може да оспорва само неговата автентичност, само
неговата вярност или автентичност и вярност.
В разпоредбите на чл. 193, ал. 1 ГПК е предвидено
процесуалното право на заинтересованата страна да оспори истинността на
представен документ по делото. Целта е да се обори обвързващата съда
доказателствена сила на документа, който е представен по делото – формалната
доказателствена сила на подписан частен документ и материалната доказателствена
сила на официален удостоверителен документ. С установяване на неистинността или
съответно с потвърждаване истинността на документа в резултат на оспорването по
чл. 193 ГПК се решава със сила на пресъдено нещо спорът относно неговата
истинност. Оспорването истинността на документ по чл. 193, ал. 1 ГПК
представлява по същността си предявяване на инцидентен установителен иск за
установяване неистинност на документ, както правилно приема и жалбоподателят (така
и ТР 5/2012, постановено по тълк. дело № 5 по описа за 2012 г. на ОСГТК на ВКС).
Успешното провеждане на тази процедура води до изключване на документа от
доказателствата, като се отрича неговата доказателствена стойност. Оспорването
на доказателствената стойност на документа може да бъде насочено както срещу
неговата формална доказателствена сила, така и срещу неговата материална
доказателствена сила. Оспорването на верността на документа е средство за
защита срещу обвързващата материална доказателствена сила, но производство по
чл.193 ГПК се открива само по отношение оспорване верността на официалните
свидетелствуващи документи, тъй като при частните свидетелствуващи документи
защитата срещу доказателствената им сила не е подчинена на изискванията за
оспорване истинността на документи по чл.193 ГПК, а съдът я преценява по свое
вътрешно убеждение, ведно с всички данни по делото.
Разпоредбата на чл. 178, ал. 1 от НПК предвижда, че връчването
на призовки, съобщения и книжа се извършва от служител при съответния съд,
орган на досъдебното производство, община или кметство. Според ал. 8 на същия
текст, в бързи случаи призоваването може да става по телефона, телекса или
факса. Призоваването по телефона или факса се удостоверява писмено от
длъжностното лице, което го е извършило, а по телекса - с писменото
потвърждаване за получено съобщение. С оглед цитираната правна норма, Констативният
протокол от 20.01.2009 г. представлява официален свидетелстващ
(удостоверителен) документ. Такива са и двете оспорени докладни, изготвени в
писмена форма в рамките на досъдебното производство, от връчителите по чл. 178,
ал. 1 НПК, адресирани до разследващия орган и отразяващи обстоятелствата по чл.
180 от НПК, които длъжностните лица са констатирали при осъществяване на
възложените им функции по връчване на книжа. Поради тази причина оспорването на
тези документи по реда на чл. 193, ал. 1 от ГПК е допустимо.
Съгласно чл. 193, ал. 3 от ГПК тежестта за доказване
неистинността на документа пада върху страната, която го оспорва, която следва,
при условията на пълно и главно доказване по чл. 154 ГПК, т.е. без съмнение, да
установи твърдените факти. В конкретния случай не са ангажирани никакви
доказателства от страна на ищеца, че оспорените документи са неавтентични, а показанията
на свидетелката Н.Б., разпитана в първа инстанция, не са достатъчни, за да
оборят материалната доказателствена сила на установеното в докладните записки.
Освен това, следва да се отбележи, че дори оспорените документи да бъдат
изключени от доказателствата по делото, същите не са относими към предмета на
доказване по иска с правна квалификация чл. 49 ЗЗД във вр. с чл. 45 ЗЗД и правилно
първоинстанционният съд не е основал решаващите си изводи на тях.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния
съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск,
обжалваните с въззивните жалби решения на СРС са правилни и законосъобразни и
като такива следва да бъдат потвърдени изцяло.
По разноските:
С оглед изхода на спора и предвид своевременно
заявеното искане, въззиваемият има право на разноски за юрисконсултско
възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от
2017 г.), в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и
възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от
юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля
максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от
Закона за правната помощ. Заплащането на правната помощ е съобразно
вида и количеството на извършената дейност и се определя в наредба на
Министерския съвет по предложение на НБПП. Съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата
за заплащането на правната помощ, за защита по дела с определен материален
интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв. Предвид фактическата и правна
сложност на делото, както и с оглед обстоятелството, че съдът е ограничен до
определените в наредбата суми с оглед техния максимум, а не минимум, определя
възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лв. Поради изложеното, на
основание чл. 78, ал. 3 във вр. с ал. 8 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да
заплати на ответника сумата в размер на 100 лв. - разноски за юрисконсултско
възнаграждение за тази инстанция.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 22.01.2014 г. на Софийския районен съд, I
ГО, 51-ви състав, допълнително решение от 11.11.2014 г. и допълнително решение
от 25.06.2015 г., постановени по гр. дело № 7412 по описа на СРС за 2009 г., 51-ви състав.
ОСЪЖДА
Н.М.Н., ЕГН **********, със съдебен адрес *** - адв.
Н.М., да заплати на П. на Р.Б., на осн. чл. 78, ал. 3 във вр. ал. 8 ГПК, сумата
в размер на 100 лв. – разноски за въззивна инстанция.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при условията на
чл. 280, ал. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1.
2.