РЕШЕНИЕ
№ 1375
гр. Пловдив , 31.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично
заседание на осми юли, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20215330103978 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 57 от ЗЗД.
Ищецът А. К. К., ЕГН: **********, от гр. П. ****, чрез пълномощник адв. В.К., е
предявил против Н.Х. А., ЕГН: **********, от гр. П***, иск за осъждане на ответницата да
му заплати сумата в размер на по 200 лева месечно- обезщетение за ползван негов имот след
прекратяване на брака за периода 31.10.2019 г. до 01.03.2021 г., ведно със законната лихва
върху всяка просрочена месечна вноска от датата на предявяване на иска- 01.03.2021 г. до
изплащането й.
В исковата молба е посочено, че страните били бивши съпрузи, чиито брак бил прекратен
с решение по гр. дело № 4388/ 2019 г. на ПРС, I бр. с-в, като родителските права по
отношение на роденото от брака дете- К.А. К., ЕГН: ****, се предоставили на ответницата,
която получила и правото да ползва семейното жилище с адрес: гр. П.****. Същото било
придобито от страните по време на брака, като веднага след развода ответницата продала на
ищеца своята ½ идеална част от имота. От развода и до момента ищецът не живеел в
апартамента, който бил изцяло обзаведен и предоставял нормални битови условия. С
бракоразводното решение не бил уреден въпросът за възмездното ползване на имота от
съпругата, а по силата на решението за развод възниквало наемно правоотношение между
страните. В този смисъл се моли за осъждане на ответницата да заплаща обезщетение в
размер на по 200 лева месечно за ползването на собствения му имот, за периода 31.10.2019 г.
до 01.03.2021 г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена месечна вноска от датата
1
на предявяване на иска- 01.03.2021 г. до изплащането й. Претендират се разноските в
процеса. В съдебно заседание лично и чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът чрез пълномощника си е подал писмен отговор.
Признават се обстоятелствата за прекратения брак и предоставеното за ползване жилище,
което към момента на развода било СИО, а след това в него се отглеждало малолетното дете
на страните. Твърди се, че до м. юни 2020 г. ищецът също живял в имота, поради което за
това време не можел да претендира обезщетение. Освен това, по силата на решението за
развод не настъпвало автоматично наемно правоотношение, в която връзка искът за минал
период бил недопустим. По същество претенцията се явявала неоснователна, доколкото
детето ползвало цялото жилище, а нормата на чл. 57 ал. 2 от СК не предвиждала заплащане
на наем от децата за ползваните от тях части. Също така ищецът живеел на семейни начала с
друга жена с дете, поради което не отговаряло на истината твърдението му, че той бил
принуден да се изнесе да живее на свободен наем. Моли за отхвърляне на иска. Също
претендира разноски. В съдебно заседание лично и чрез пълномощника си поддържа
отговора.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на
страните, съдът от фактическа страна установява следното:
С решение по гр. дело № 4388/ 2019 г. на ПРС, I бр. с-в, е прекратен бракът между
страните, след утвърдено между съпрузите споразумение, като упражняването на
родителските права на общото дете на страните е предоставено на м.та, на която е
предоставено и ползването на семейното жилище, находящо се в гр. П****.
Видно от нотариален акт № *****, ответницата е продала своята ½ идеална част от
горния имот на ищеца, който по този начин е станал едноличен собственик на имота.
Събрани са и гласни доказателства, чрез разпит на двама свидетели, по един от всяка
страна (протокол от с.з. от 08.07.2021 г.). Св. Б. М. К.- м. на ищеца, посочва, че страните по
делото през време на брака си закупили жилище, в което живеели, като с. й останал там и
след развода до м. юни 2020 г. След това се изнесъл на квартира, първо с детето, а после
дъщеря му се върнала при м.та и сега двете живеели в семейното жилище. Св. Х. Я. А.- б. на
ответницата, също потвърждава, че ищецът останал да живее в семейното жилище и след
развода до м. юли 2020 г. Тогава те завели в. на море и като я върнали, той се изнесъл на
квартира да живее с друга жена и нейното дете. Жилището било добре обзаведено, с
подходящи битови условия, като детето ползвало всички части на имота- спяло в едната
стая, учело в друга, а в трета гледало телевизия.
Прието е заключение на съдебно- икономическа експертиза, според която вещото лице е
определило размера на пазарния наем на имота за процесния период 31.10.2019 г.-
01.03.2021 г., в размер на 400 лева месечно или общо за периода- 6 400 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 57 ал. 1 от СК по силата на съдебното решение, с което се
предоставя ползване на семейното жилище, възниква наемно правоотношение, като ал. 2
дава възможност на всяка от страните да поиска съдът да определи размера на наема с
решението или в последващ процес, какъвто е настоящият случай. Правило е, че не се дължи
2
наем за ползваната от ненавършилите пълнолетие деца жилищна площ, като съдебната
практика приема, че ползването на съсобствения имот се предоставя по силата на съдебното
решение, но източникът на облигационното правоотношение не е договор между страните, а
акт на съдебна администрация на семейните отношения. Затова и с.- ползвател не е без
основание в имота, а съсобственикът (макар и в случая ищецът да е станал едноличен
собственик, хипотезата е същата) може да търси наемната цена на припадащата му се част,
която се определя на база средно- месечен наем. В конкретния казус бракът между страните
е прекратен, като с решението за развода ползването на семейното жилище е предоставено
на м.та, с оглед упражняването й на родителските права спрямо детето. С решението по
брачното дело между двамата възниква наемно правоотношение, като в тази връзка ищецът
може да иска определяне на цената на ползването.
За разлика от общата хипотеза на чл. 31 ал. 2 от ЗС, уреждаща обезщетението на
съсобственик, лишен от право на ползване на общата вещ, при бившите съпрузи не е
необходимо да се отправя покана до другия. Това е така, защото по различен начин тук
възниква наемното правоотношение- с влизането в сила на бракоразводното решение, от
който момент се дължи и заплащането на наемната цена, защото всяка от страните е
задължена да се съобрази със съдебния акт и отправянето на изрична покана в случая е
безпредметно. В този смисъл не следва да се обсъжда въпросът дали ищецът е търсил
обезщетение, уведомена ли е била за това ответницата, кога и по какъв начин, тъй като за
спора е релевантна само датата на влизане в сила на съдебния акт, с който на бившата
съпруга е предоставено ползването на семейното жилище.
С исковата молба като начален момент на претенцията е посочен този на постановяване
на съдебното решение за прекратяване на брака. Както вече се посочи по- горе, принципно
това следва да бъде началният момент, защото претенцията, предявена по този ред, не може
да предхожда влизането в сила на решението за предоставяне на ползването на жилището на
другия бивш съпруг. В случая обаче от свидетелските показания, включително и на тези на
м.та на ищеца, се установи, че бившият съпруг е живял в семейното жилище, което след
развода е придобил като своя еднолична собственост, за времето чак до м. юни 2020 г.
включително. Такова твърдение се съдържа и в отговора, като то не е оспорено и се доказа
именно от гласните показания и на двамата свидетели. При това положение, няма как
претенцията да бъде уважена от един по- ранен период, от който принципно е допустима,
защото за времето от прекратяване на брака до момента на окончателното напускане на
имота от неговия собственик той го е ползвал и не се установява да е бил лишен от
възможността да живее там- да е бил изгонван или да не е бил допускан вътре. Дори е
станало точно обратното- през лятото на 2020 г. той сам се е изнесъл на квартира, първо с
детето за кратко, а после и с новата си партньорка. Така искът се явява основателен само за
периода 01.07.2020 г.- 01.03.2021 г. (крайната дата е моментът на подаване на исковата
молба в съда), в който действително собственикът е бил лишен от възможността да ползва
имота си по предназначение, като за времето от 31.10.2019 г. (началната дата на
претенцията) до 30.06.2020 г. (до когато ищецът реално е живял в имота) искът следва да се
отхвърли като неоснователен, доколкото за този период не са налице предпоставките за
3
присъждане на обезщетение за лишаване от ползване.
По отношение на размера на претенцията- цената на пазарния наем на жилището, по
делото е приета икономическа експертиза, по която вещото лице е определило размер на
месечен наем, като е отчела конкретните специфики на имота- местоположение, площ,
техническо състояние, сходни оферти. Определена е средно месечна цена от 400 лева за
въпросния имот, като няма основание да не се кредитира заключението, което е обективно
изготвено и отразява реално пазарната стойност на обекта, а и страните не са възразили
против него. Както по- горе беше посочено, ползваната от детето жилищна площ следва да
се изключи и доколкото в жилището няма такава част, която да не ползва детето, с оглед
собственическите права на ищеца в имота, на него се дължи като месечно обезщетение
половината от горната сума, или 200 лева (1/2 от 400). В този месечен размер е предявена и
претенцията, само, че тя следва да бъде уважена за по- кратък период, според вече
изложените съображения, като за периода, за който тя е основателна или от 01.07.2020 г. до
01.03.2021 г., сумата възлиза на 1 600 лева (8 месеца по 200 лева). За разликата до пълния
размер на иска и за целия претендиран период, претенцията следва да се отхвърли.
В заключение, с оглед възникналото по силата на решението на съда за предоставеното за
ползване на ответницата семейно жилище облигационно правоотношение между страните,
за ищеца се поражда правото да поиска от ответницата да му заплаща съответен пазарен
наем за това, че е лишен от възможността да ползва неговия имот, като размерът на иска се
определя на база средно пазарния наем на обекта и следва да се уважи за сумата по
заключението на вещото лице, съобразена с релевантния период на претенцията.
Предвид изхода на делото- частичното уважаване на исковата претенция, на основание
чл. 78 ал. 1 и ал. 3 от ГПК, всяка от страните принципно има право да получи разноски по
съразмерност. Такива се претендират, като от ищеца е представен и списък за тях по чл. 80
от ГПК, ведно със следните доказателства, че те са направени: от ищеца- внесени държавна
такса в размер на 128 лева (лист 2), депозит за вещо лице от 120 лева (л. 29), както и
заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 700 лева (л. 43); от ответника- заплатен
адвокатски хонорар на пълномощника му в размер на 800 лева (л. 14). В хода на устните
състезания е направено възражение за прекомерност на разноските за адвокатско
възнаграждение на ищеца, по което се дължи произнасяне. По смисъла на чл. 78 ал. 5 от
ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно
действителната фактическа и правна сложност на делото, съдът по искане на другата страна
може да присъди и по- нисък размер на разноските, като по смисъла на т. 3 от ТР № 6/ 2012
г. решаващият състав е свободен да намали възнаграждението дори точно на предвидения в
Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
минимум. В конкретния случай действително делото не се отличава с фактическа или
правна сложност, в хода на процеса не са настъпили никакви усложнения, нито пък са
събирани допълнителни доказателства извън първоначално поисканите, а и с оглед трайно
установената и еднопосочна съдебна практика по подобни казуси, са налице предпоставките
за намаляване на възнаграждението. С оглед цена на иска, според нормата на чл. 7 ал. 2 т. 2
от Наредбата, минималният размер на адвокатското възнаграждение следва да възлиза на
4
сумата от 454 лева, до който размер съдът намира, че е справедливо да намали адвокатското
възнаграждение на пълномощника на ищеца. Доколкото обаче няма насрещно възражение за
прекомерност на разноските на ответника, съдът служебно не може да ги намали на това
основание. Така по съразмерност, на страните се дължат разноски, както следва: на ищеца-
сумата от 351 лева, а на ответника- 400 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Н.Х. А., ЕГН: **********, от гр. П***, да заплати на А.. К. К., ЕГН:
**********, от гр. П****, сумата в размер на 1 600 (хиляда и шестстотин) лева,
представляваща обезщетение в размер на средно пазарния наем за ползване за периода
01.07.2020 г. до 01.03.2021 г. на собствения му недвижим имот, намалена с половината
жилищна площ от ненавършилото пълнолетие дете от брака, от семейното жилище на
страните, находящо се на адрес- гр. П. ****, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от подаване на исковата молба- 01.03.2021 г. до окончателното й изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважения размер от 1 600 лева до пълния предявен такъв
от 3 200 лева и за периода 31.10.2019 г.- 30.06.2020 г.
ОСЪЖДА Н.Х. А., ЕГН: **********, от гр. П***, да заплати на А.. К. К., ЕГН:
**********, от гр. П. ****, направените по делото разноски в размер на 351 (триста
петдесет и един) лева, изчислени по съразмерност.
ОСЪЖДА А.. К. К., ЕГН: **********, от гр. П***, да заплати на Н.Х. А., ЕГН:
**********, от гр. П. ****, направените по делото разноски в размер на 400 (четиристотин)
лева, също изчислени по съразмерност.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия
при
Районен /п/_______________________
съд –
Пловдив:
5