№ 4224
гр. София, 01.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Пепа Маринова-Тонева
Членове:Василена Дранчовска
Цветомир М. Минчев
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско
дело № 20241100510801 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.
Образувано е по подадена в законоустановения срок въззивна жалба с вх. №
25015901/28.06.2024 г. на ответницата В. А. Д., чрез адв. В. Д., срещу решение № 20122631
от 16.05.2024 г., постановено по гр. дело № 56134/2018 г. по описа на СРС, 54 състав, в
частта, с която по предявените от „Топлофикация София“ ЕАД срещу жалбоподателката
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ е признато за установено, че ответницата
дължи на ищеца сумите, както следва: 1 118,98 лв., представляваща цена на потребена
топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г. в имот, представляващ
апартамент № 1, находящ се в гр. София, ж. к. „*********, както и 18,60 лв.,
представляваща цена на предоставена услуга за дялово разпределение за периода от
01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху всяка от главниците от датата
на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 02.12.2016 г. до окончателното им заплащане,
за които суми по ч. гр. дело № 70570/2016 г. по описа на СРС, 54 състав, е издадена заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.01.2017 г.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част,
тъй като първоинстанционният съд е достигнал до погрешен краен правен извод относно
наличието на съсобственост между ответниците по отношение на процесния имот,
позовавайки се на извършена между тях делба на същия, без да има данни В. Д. да е
изплатила пълната сума за уравняване на дела на другия съделител Г.И.. В тази връзка се
1
посочва, че след изключване от доказателствата по делото на нотариален акт № 119, том I,
рег. № 3610, нот. дело № 111/2006 г. и заявление – декларация без посочена дата до
директора на ТП „Земляне“, не може да се направи извод, че именно ответниците са били
негови собственици в рамките на исковия период, респ., че между тях и ищеца е възникнало
облигационно правоотношение с предмет: продажба на топлинна енергия по отношение на
него. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд в частта, в която същите се
основават на изслушаните по делото техническа и счетоводна експертизи, тъй като са
изготвени въз основа на предоставени на вещите лица справки и фактури, а не на
приложени по делото документи. Излагат се доводи, че обжалваното решение е постановено
по недопустим иск, тъй като исковата молба е подадена чрез лице, за което няма данни да
има качеството юрисконсулт и не е от кръга на лицата, които могат да представляват
ищцовото дружество. В тази връзка се твърди, че отказвайки да изследва представителната
власт на лицето, подало исковата молба от името на „Топлофикация София“ ЕАД,
първоинстанционният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, което води до
недопустимост на поставения от него съдебен акт, поради което моли същият да се
обезсили, а при условията на евентуалност да се отмени в обжалваната част и предявените
срещу нея искове да се отхвърлят. Претендира и разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият „Топлофикация София“ ЕАД е подал
отговор на въззивната жалба, с който изразява становище за нейната неоснователност и моли
решението на СРС в обжалваната част да бъде потвърдено, като претендира разноски в
производството за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице - помагач на страната на въззиваемия – „Далсия“ ООД (с предишно
наименование „Бруната“ ООД) не изразява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд, като съобрази доводите, изложени във въззивната жалба
и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и
правна страна:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
В случая, първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Изложените във въззивната жалба доводи в обратния смисъл, обосновани с твърдението, че
2
лицето, подписало исковата молба от името на ищеца – юрк. Г.Ч., не разполага с
представителна власт за това, нямат отношение към допустимостта на исковата молба, а
касаят редовността на процесуалното действие по подаване на същата, поради което не
водят до недопустимост на постановения краен съдебен акт. Друг е въпросът, че изначално
за В. Д. липсва правен интерес от така наведеното възражение, доколкото такъв би
съществувал единствено за представляваната страна, но не и за трето за упълномощаването
лице, като в случая от страна на „Топлофикация София“ ЕАД не се излагат такива
твърдения. Нещо повече, служебно задължение на съда е да следи за редовността на
извършените от страните процесуални действия, като в случая с оглед находящото се на л.
36 от делото на СРС пълномощно следва да се приеме, че юрк. Ч. е надлежно упълномощен
от ищеца за осъществяване на процесуални действия по делото от негово име. Обжалваното
решение е и правилно, като въззивният състав изцяло споделя мотивите на
първоинстанционния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Във
връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:
Отношенията между доставчиците и потребителите на топлинна енергия за исковия
период са регламентирани в Закона за енергетиката (ЗЕ). Съгласно установените в същия
правила, за да бъде обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с
топлопреносно предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има
качеството на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди. Съгласно нормата
на чл. 153, ал. 1 ЗЕ - в редакцията, действала до 17.07.2012 г., „потребители на топлинна
енергия“ са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
а по силата на легалното определение, дадено в § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, действал до 17.07.2012
г., „потребител на енергия или природен газ за битови нужди“ е физическо лице - собственик
или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител
гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. След отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на
измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“,
което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Съгласно
новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период: 01.05.2014 г. -
30.04.2016 г. всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение,
са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение
на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
Следователно, за да бъде определено едно лице като клиент, респ. потребител на топлинна
енергия за битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде
установено, че същото е собственик или носител на ограничено вещно право на ползване
върху имот, който е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно
отклонение. Именно това лице е задължено да заплаща продажната цена за доставена и
потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационно правоотношение с
ищцовото дружество. Най-напред следва да се отбележи, че с оглед преценката на
3
първоинстанционния съд за изключване от доказателствата по делото на представените от
„Топлофикация София“ ЕАД с исковата молба преписи на нотариален акт № 119, том I, рег.
№ 3610, нот. дело № 111/2006 г., както и на заявление – декларация без посочена в него дата
от В. А. Д. – Илиева до директора на ТР - Земляне“, с която е заявено искане за откриване на
нейно име на партида за процесното жилище, изводът на въззивния съд явява ли се
последната пасивно легитимирана да отговаря по предявените искове, следва да се основава
на останалия обем от доказателства по делото, събрани в рамките на първоинстанционното
производство. В случая, настоящият съдебен състав намира, че извличащите се от тях данни
действително способстват за направата на краен правен извод, че в рамките на исковия
период ответницата В. А. Д. се легитимира като собственик на половината от процесното
жилище, поради което тя следва да отговаря за вземанията за цена на топлинна енергия и
цена на услуга за дялово разпределение, касаещи същия, съобразно обема на участието си в
съсобствеността – 1/2. Това е така най-напред с оглед данните по делото, че с влязло в сила
решение от 23.11.2012 г., постановено по гр. дело № 47255/2011 г. по описа на СРС, 61
състав, е допуснато извършването на съдебна делба между съделителите Г.С.И. и В. А. Д. на
процесния имот при равни квоти – по 1/2 всеки, поради което със сила на присъдено нещо е
установено, че същите са съсобственици при посочения обем от права. Впоследствие, с
решение от 29.10.2014 г., влязло в сила на 24.11.2014 г., т. е. в хода на исковия период по
настоящото дело – 01.05.2014 г. – 30.04.2016 г., на основание чл. 349, ал. 2 ГПК делбеният
имот е поставен в дял на В. А. Д., при условие, че в 6-месечен срок, считано от влизането му
в сила тя заплати на Г.С.И. сумата от 32 906,04 лв. за уравнение на дела му (след частична
отмяна на решението на СРС в частта, касаеща размера на уравнението). В случая, по
делото не се установява така определената парична сума за уравнение на дела на този
съделител да е била заплатена в пълен размер от страна на В. А. Д., още повече, че същият
изрично е оспорил този факт в хода на процеса, признавайки получаването само на част от
нея, а именно: 26 407 лв., в подкрепа на което е представеното извлечение от банковата му
сметка, удостоверяващо заплащането на същата в негова полза. Съгласно разпоредбата на
чл. 349, ал. 6 ГПК съделителят, в чийто дял е поставен имотът по реда на чл. 1 и 2, става
негов собственик след като изплати в срока по ал. 5 определеното парично уравнение заедно
със законната лихва. Ето защо, предвид липсата на данни по делото за цялостно заплащане
на определената сума за уравнение на дела на Г.С.И., следва да се приеме, че въззивницата
не е придобила изключително право на собственост, предвид ненастъпилото отлагателно
условие на плащане съгласно чл. 349, ал. 6, изр. 1 ГПК. Доколкото решението за възлагане
на жилището в изключителна собственост на В. А. Д. не е произвело вещно
прехвърлителното си действие, на основание чл. 297 ГПК следва да се зачете вече
установеното с решението по допускане на делбата правно положение между съделителите,
като се приеме, че в рамките на исковия период правата им в собствеността са били равни –
по 1/2 всеки, до каквато констатация правилно е достигнал и първоинстанционният съд.
На следващо място с оглед липсата на изложени във въззивната жалба конкретни
доводи срещу количеството доставена топлинна енергия в размер на претендираната и
4
присъдена сума, въззивният съд намира, че не следва да излага изрични мотиви в тази
насока. В случая, предвид установеното облигационно правоотношение между В. А. Д. и
„Топлофикация София“ ЕАД, първоинстанционният съд е съобразил възприетата от
съдебно-техническата експертиза обща стойност на доставената и потребена топлинна
енергия до процесния имот през исковия период – 2 238,03 лв., като с оглед счетеното за
неоснователно възражение за изтекла погасителна давност и действащия в българския
граждански процес принцип на диспозитивното начало, уреден в чл. 6 ГПК, изцяло е уважил
претенцията за главница за цена на топлинна енергия по отношение на нея в размер на 1
118,98 лв., отнасяща се за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.20216 г., съобразявайки обема на
правата й в съсобствеността – 1/2. Настоящият въззивен състав не споделя релевираният с
въззивната жалба довод, че изводите на СРС се основават на изслушаните по делото
експертизи, които са изготвени въз основа на документи, които не се намират в кориците на
делото. Това е така, тъй като принципно няма правно установена пречка вещите лица, за да
обосноват заключенията си, да ползват данни от други източници, включително и странични
за делото материали. Обратно, по този начин (съпоставяйки установеното от документите по
делото с проверените от тях от други източници) техните изводи придобиват по-висока
степен на точност и сигурност. Ако някоя от страните или съдът имат възражения или
съмнения в правилността и обосноваността съобразно тези изводи, това следва да бъде
изрично заявено (с процесуалното действие по оспорване правилността на заключението) и
съответно към назначаване на повторна експертиза - арг. от чл. 201 ГПК. В случая, по делото
е изслушана и приета единствено съдебно-техническа експертиза, а не както се поддържа
във въззивната жалба и съдебносчетоводна такава, като видно от протокола за проведеното
на 15.12.2023 г. открито съдебно заседание, съдът я е приел като доказателство.
Действително същата е била изрично оспорена от процесуалния представител на
ответницата – адв. Д., но не като неправилна, а тъй като е изготвено въз основа на
документи, които не са приети като доказателства по делото. Наред с изложеното съдът
съобразява, че при допускане на експертизата по делото, в определението си от 03.11.2023 г.
задачите към вещото лице са били поставени по посочения от ищеца в исковата молба начин,
като на стр. 7 от нея по отношение на съдебно-техническата експертиза е направено изрично
искане вещото лице – топлотехник да прегледа наличната документация при ищеца и
фирмата за дялово разпределение, които указания експертът по изслушаното и прието
заключение е изпълнил. Нещо повече, в конкретния случай съдебната експертиза следва да
провери твърдените от страните по производството факти, като това може да стане след като
приетите писмени доказателства бъдат съпоставени с други материали и документи, които
изрично не са представени от страните като доказателства по делото. Данните от такива
документи, които не са приети като писмени доказателства по делото, биват инкорпорирани
в доказателствената съвкупност именно посредством заключенията на вещите лица, които са
приети от съда. Отделен е въпросът, че част от изследваните от експертизата материали са
представените от третото лице – помагач документи, които са приети като писмени
доказателства по делото.
На следващо предвид липсата на заявено оспорване относно реалното извършване на
5
услугата дялово разпределение от страна на ФДР, за което свидетелстват и представените от
третото лице – помагач писмени доказателства, както и заключението по съдебно-
техническата експертиза, първоинстанционният съд е възприел твърдяната от ищеца
стойност на същата в размер на 37,20 лв., отнасяща се за периода от 01.05.2014 г. до
30.04.2016 г., уважавайки тази искова претенция по отношение на ответницата В. А. Д.,
отново съобразявайки обема на правата й в съсобствеността – 1/2. Тя се дължи именно в
полза на ищцовото дружество, макар и услугата да се извършва от трето лице – „Далсия“
ООД (с предишно наименование „Бруната“ ООД), тъй като съобразно разпоредбите на чл.
22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от действащите през процесния период общи условия на
„Топлофикация София“ ЕАД, както и чл. 61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването
таксите за извършеното дялово разпределение се заплащат от потребителите на топлинна
енергия на „Топлофикация София“ ЕАД, което от своя страна заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение, като нейната стойност се
формира от: 1/ цена за обслужване на партидата на клиента, включваща изготвяне на
изравнителна сметка, 2/ цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на
уредите в имота на клиента и 3/ за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън
обявените от търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът за заплащане на услугата дялово разпределение се определя от
продавача, съгласувано с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ начин
на клиентите.
Ето защо, предвид ангажираните по делото доказателства, „Топлофикация София“
ЕАД се легитимира като носител и на главното вземане за цена на извършваната услуга
дялово разпределение, поради което правилно същата е била уважена в размер на 18,60 лв.,
отнасяща се за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г.
С оглед на изложеното и предвид неоснователните доводи на въззивницата
първоинстанционното решение се явява правилно в обжалваната част и следва да бъде
потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият има
право на разноски пред въззивната инстанция в размер на 100 лв. - юрисконсултско
възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК решението не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 20122631 от 16.05.2024 г., постановено по гр. дело №
56134/2018 г. по описа на СРС, 54 състав, в обжалваната част, с която по предявените
кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
6
ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 153 ЗЕ е признато за установено, че В. А. Д., ЕГН
********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК ********* сумите, както следва: 1
118,98 лв., представляваща цена на потребена топлинна енергия за периода от 01.05.2014 г.
до 30.04.2016 г. в имот, представляващ апартамент № 1, находящ се в гр. София, ж. к.
„*********, както и 18,60 лв., представляваща цена на предоставена услуга за дялово
разпределение за периода от 01.05.2014 г. до 30.04.2016 г., ведно със законната лихва върху
всяка от главниците от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 02.12.2016 г. до
окончателното им заплащане, за които суми по ч. гр. дело № 70570/2016 г. по описа на СРС,
54 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.01.2017 г.
ОСЪЖДА В. А. Д., ЕГН ********** с адрес: гр. София, ж. к. „*********, ап. 1 да
заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Ястребец“ № 23Б, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 ГПК,
сумата от 100 лв., представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение във
въззивното производство.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на
въззиваемия „Топлофикация София” ЕАД – „Далсия” ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7